Александър Бек
Волоколамското шосе (15)

2.

Курбатов си отиде.

Какво изживяваше той, моят войник? Аз виждах — беше го срам.

Срам… Замисляли ли сте се какво е това? Ако на война бъде убит срамът на войника, ако замлъкне този вътрешен осъждащ глас, тогава вече никакво учение, никаква дисциплина не ще заякчат армията.

Подгонен от куршумите, Курбатов е бягал заедно с другите. Страхът е крещял в ушите му:

„Загинал си; дошъл е краят на младия ти живот; сега ще те убият или ще те обезобразят, ще те осакатят завинаги. Спасявай се, крий се, бягай!“

Но е звучал и друг властен глас:

„Не, спри! Бягството е низост и позор! Ще те презират като страхливец! Спри се, сражавай се, бъди достоен син на родината!“

Колко необходима е била в момента на тази отчаяна вътрешна борба, когато везните са натежавали ту на едната, ту на другата страна, когато душата на войника се е късала на две — колко необходима е била командата! Една спокойна, висока, повелителна заповед на командира е щяла да бъде заповед на родината за сина. Командата щеше да изтръгне воина от ноктите на малодушието; командата щеше да мобилизира не само онова, което е придобито от войнишкото обучение, от дисциплината, но и от всичките благородни пориви — съвестта, честта, патриотизма. Брудни беше загубил самообладание, беше пропуснал момента, когато е могъл, когато е бил длъжен да даде командата. Заради това взводът е разбит в боя. Заради това честният войник се срамува сега да ме погледне в очите.

3.

Взводният командир плати за вината си.

Ами аз? Нали за всичко, което е станало и ще стане в батальона, за всяка несполука в боя, за всеки случай на бягство, за всеки командир и боец отговарям аз. Мой взвод не е изпълнил бойна заповед — ще рече, че бойната заповед не съм изпълнил аз.

Съобщих по телефона в щаба на полка за случилото се, дадох исканите обяснения, затворих слушалката и… и се изправих пред безпощаден съдия — пред собствената си съвест, собствения си разум.

Бях длъжен да установя: в какво се състои моята вина? Дали в това, че начело на взвода е бил сложен от мене негоден командир? Дали в това, дето не съм разбрал навреме, че той е страхливец? Не, не е тъй. Нали дори след бягството, след страшното наказание пред строя той съумя отново да събуди любов в моето сърце, съумя да покаже, че в него не е умряла честта.

Какво ли го е сполетяло там, под куршумите? Защо е забравил там за своя дълг и власт на командир? Може да се е поддал на страха на другите? Не, не вярвах, че моите войници са страхливци. Тогава може лошо да съм ги подготвил! Не, не можех да се обвиня и в това.

Истината прозираше, набелязваше се в ума ми много бавно, в неясни и груби очертания.

Нали още преди няколко дена, когато давах на лейтенанта задачата, бях си помислил: нима немците като овни веднъж, втори път, трети път, ей така ще си подлагат главите под нашите залпове? Но тогава не си направих никакъв извод от тази мярнала ми се мисъл; сметнах противника за по-глупав, отколкото той излезе.

Изглежда още след първия бой на пътя ние сме накарали немския военачалник да се позамисли, накарали сме го по-рано, отколкото съм предполагал. В случай на среща със засада той, изглежда, вече си е имал някакъв план, който аз не съм отгатнал навреме. На изненадата той отговори с изненада. Обърна в бягство и подгони моя взвод, моите войници със същото средство — неочакван огън почти от упор, от който, обзети от паника, бягаха и неговите войници.

Днес той победи, подгони мене — в мислите си аз употребих именно тази дума „мене“ — но не защото неговите офицери и войници са по-храбри или по-добре подготвени. И не с числеността ме е победил — против числеността според нашия тактически план би могло дълго да се воюва с малки сили — а ме победи на свой ред със замисъл, с тактически ход, с ума си.

Да, малко бях мислил предишния ден! Аз бях бит преди боя. Ето моята вина.

4.

Вглеждах се в картата, възпроизвеждах във въображението си картината на боя, картината на бягството, мъчех се да разгадая как той, моят враг, немският военачалник, го беше подготвил и осъществил.

Моите бойци бяха побягнали. Врагът ги е накарал да бягат, врагът ги е гонил. Мислено виждах това, вглеждах се в това. Виждах ги да бързат, запъхтени, шибани от светещите камшичета на трасиращите куршуми, шибани от смъртта; виждах как ги гонят немците, как стрелят бежешком, запъхтени, потни, увлечени от преследването. Колко горички, храсталаци, долчинки имаше там, по пътя на бягството! Нима не са могли да се скрият някъде, мигновено да залегнат, да насочат всички цеви срещу враговете, да ги оставят да се приближат тържествуващи, забравили се в устрема на преследването, и да ги разстрелят от упор?

Брудни не беше запазил хладнокръвие, Брудни беше загубил власт над собствената си душа и над душите на войниците — в това се състои неговото престъпление.

Но аз, батальонният командир, бях длъжен още вчера, преди боя, да помисля вместо него, да предвидя.

Противникът бе завладял пътя. Но засега само единия. Другият още не му принадлежи. Там, сменил мястото на засадата, взводът на Донских дебне немците. Утре противникът ще се помъчи с някакъв похват да обърне в бягство, да подгони и този взвод.

5.

Свързах се с Донских по телефона и му заповядах да вземе охрана и да се яви при мене.

След около час и половина той дойде.

Наглед като че ли беше същият. Кожата на лицето и на ръцете му беше, както и преди, момински нежна. Когато влезе, лека руменина заля лицето му. Но още по първия му жест, по първата дума разбрах: Донских е друг. Срещнал погледа ми, той се усмихна: усмивката беше позната, малко смутена, обаче и нова — в нея личеше някаква вътрешна сила, той като че съзнаваше правото си да се усмихва. И движенията му бяха станали по-сигурни, по-бързи. По-свободно, отколкото преди, козирува, по-свободно доложи, че се е явил.

— Сядай — казах аз. — Дай картата.

На картата, разгърната от Донских, мястото на засадата не беше отбелязано с никакъв знак. Тайната за такива неща не бива да се доверява на картата. Но мястото на първия бой, което вече не беше поверително, Донских, сякаш за спомен, беше обиколил с червено кръгче. Погледнах там. Ние двамата знаехме: там се е извършило велико изпитание на духа; там е изживяна великата радост на победата. И двамата го знаехме, но и двамата не промълвихме нито дума за това.

— Виждаш ли, Донских — казах аз, — миналия път ние с тебе говорихме за следното: нека противникът обхожда засадата. Това може да се допусне. Но не бива да се попада в обкръжение.

Донских кимна. В погледа му светеше разбиране. Аз продължих:

— Обаче, противникът може да ни обкръжи незабелязано. Например тъй… От тази страна ще те обходи. — С тъпия край на молива аз го посочих на картата. — Остава ти изход оттука. Ти ще се изплъзнеш, ще започнеш да се оттегляш, а противникът, незабелязано промъкнал се от по-рано, вече е залегнал на пътя, вече те чака, вече те вижда. И ще те посрещне с огън в лицето. Тогава какво?

— Какво? — попита на свой ред Донских. — На нож!

— Ох, Донских… Далече е да ги стигнеш с ножа: ще ви изпозастрелят. Няма ли да се объркаш? Няма ли да побегнеш?

Той леко повдигна глава.

— Аз, другарю комбат, няма да побягна.

— Не е само за теб думата. Няма ли да побягнат войниците?

Донских мълчеше, гледаше картата, мислеше и търсеше честен отговор.

— Разбира се, Донских, човек трябва да се бори и в най-отчаяно положение. Но защо да попадаме в такова положение? Нека немците попаднат в него. С ножа, Донских, ще убиеш едного, с ума ще убиеш хиляда. Това, Донских, е казахска пословица.

— А как, другарю комбат?

Юношеските сини очи ме гледаха доверчиво.

— Да бягаш! — казах аз. — Да бягаш, както го искат немците, безредно, в паника! Повоювай десетина-петнадесет минути за лице и ги излъжи с престорена паника. Нека ви гонят! Играта ще водим ние. Не те ще ни подгонят, а ние ще ги накараме — разбираш ли — с хитрост ще ги накараме да ни подгонят. Придържай се към пътя. Смъкни се в този дол. — Аз пак допрях картата с тъпия край на молива. — Или избери друго подходящо местенце. Там трябва в миг да се скриете, да залегнете. Нека първата група пусне немците. А втората ще ги посрещне с картечници и залпове в лицето. Те ще се стъписат, ще се хвърлят назад. Тогава трябва да ги шибнеш оттук, пак в лицето, от упор! Да ги хванете между два огъня, да избиете всички, които са ви гонили! Разбрано?

Изживявайки във въображението си този бой, аз погледнах Донских с тържествуваща, злорада усмивка. Донских не ми се усмихна в отговор. По очите му видях, че е схванал идеята, но в дълбочината на неговите зеници, сякаш застинали за миг, прочетох, че е изтръпнал.

Не можах веднага да разбера какво става с него.

Може би за миг Донских изпита ужас пред клането, пред кръвопролитието, което му предстоеше да устрои.

Но отговорът му прозвуча твърдо:

— Разбрах, другарю комбат.

Поприказвахме за разни подробности. След това му казах:

— Разясни маньовъра на бойците.

Той попита:

— Маньовъра ли?

Кой знае защо, тази дума му се стори странна. Сигурно не това, не изтреблението на враговете, е било свързано досега за него с думата „маньовър“. Но той тозчас ми отговори според устава:

— Слушам, другарю комбат.

— Е, Донских, това е.

Той стана.

На този юноша с нежно лице, с нежна душа предстоеше утре да подмами врага в клопка и да убива от упор мятащите се, обезумели хора. Аз виждах: той ще съумее да го направи.

6.

Би могло да се каже, че съм достигнал положението опитът от днешната ни несполука да стане предвестник на утрешна сполука.

Олекна ми на душата. След като изпратих Донских, аз легнах, покрих се с шинела и се обърнах към стената, та да заспя. Известно време мисълта ми работеше. Сетне започна да гасне.

Пред затворените ми очи изникна топографската карта, изникна внимателното лице на Донских. Аз допирам картата с тъпия край на молива, показвам му: „Те ще побягнат, ще се втурнат насам, тука ние отново ще ги посрещнем с огън!“

И внезапно — този миг съм запомнил страшно ярко — видях: картата допира чужд, а не моят молив. Моят беше обикновен черен молив, а този е с лакирани червени ръбове, този е с много изострен син връх. И ръката не е моята. Ръката е бяла с червеникави светли косъмчета по немладата, но възрозова кожа.

Погледът ми се плъзна от ръката към лицето. Да, това беше моят противник, немският командир с жестоките остри очи. Той се обърна към някого, който стоеше до него, и произнесе (аз не разбирах езика им, но в същото време го разбирах — насън, както и във виденията, предхождащи съня, се случват такива странни неща), произнесе дума по дума моята фраза: „Те ще побягнат, ще се втурнат насам, тука ние отново ще ги посрещнем с огън.“ И на картата, под острието на молива, аз видях не дола, не утрешната клопка на хитлеристите, а линията на моя батальон. Напрегнах зрението си, за да видя по-добре, да запомня точката, която сочеше моливът; с цялото си тяло се устремих напред… И отворих очи…

В блиндажа гореше познатата газена лампа. В ъгъла до телефона седеше телефонистът.

Пак се обърнах към стената, пак започнах да се унасям. Спомних си лицето на Брудни, за миг осветено от фенерчето: страдалческо, но незагубило гордостта си, хлътнали очи, трескави петна по изопналите се скули. Спомних си трепналия в последната минута глас: „Ще докажа… Аз ще ви докажа.“ После още нещо; после всичко се обърка в неотморяващ, тягостен сън.

7.

Сутринта, щом станах, коневодът ми Синченко доложи с някаква тайнственост:

— Другарю комбат, там е — той посочи вратата — лейтенант Брудни… Чака да станете.

— Защо е тука?

А сърцето ми затуптя. Върнал се е? Дали е изпълнил онова, което каза накрая? Синченко припряно говореше:

— Той е ходил, другарю комбат, при немците. Донесъл е автомат. Сега седи, с никого не говори. Иска лично с вас.

— Да влезе — казах аз.

Синченко изчезна. След една минута вратата отново се отвори. Без да промълви нито дума, със стиснати устни, Брудни се приближи до масата, където седях, и сложи два немски шмайзера, две немски войнишки книжки, писма, тетрадка, немски банкноти и монети. Хлътналите му черни очи ме гледаха открито, но малко смутено, изпод вежди.

Исках да кажа „Сядай“ и изведнъж усетих, че не мога да кажа нито дума, че някаква буца задавя гърлото ми. Взех си цигара, станах, отидох за кибрит при шинела, макар и да имах кибрит в джоба на панталоните. Запуших, постоях до прозореца, изрязан под направения от трупи покрив, погледах дънерите и коренищата на боровете, снежеца, понапрашил тук-там земята между дърветата. Сетне се обърнах и спокойно рекох:

— Сядай, Брудни… Закусвал ли си?

Брудни не отговори: в тази минута и той не можеше да говори. На вратата се появи Синченко, изтича при мене, зашепна ми на ухото:

— Водка, другарю комбат, да давам ли за закуската?

Той, моят коневод, моят славен Синченко, знаеше, както и всички в батальона, за вчерашната история. И сега разбираше всичко.

— Да — казах аз, — налей една чаша на лейтенанта.

Закусихме заедно. Брудни ми разказа за нощните си странствувания, за това, как е убил двама немци. В очите, влажно заблестели след водката, току припламваха познатите лукави искрици.

— Че как можа ти, Брудни, вчера така? — попитах го аз. — Как се оттегли без заповед?

Той се навъси, не му се приказваше за това.

— Нали знаете…

— Не знам.

Той рече с още по-малко желание:

— Нали казахте…

— Хвана те страх?

Брудни завъртя глава. Сега, след като вчерашната дума бе повторена, виждаше му се по-лесно да говори за станалото.

— Сам не мога да разбера, другарю комбат… То беше, тъй да се каже… като с тухла по главата… И сякаш аз вече не съм аз… Спрях да разсъждавам…

Той нервно повдигна рамене.

— Като с тухла ли? — повторих аз думите му.

И пред мен изведнъж блеснаха думите, които отдавна търсех в ума си. Удар по психиката! В тази минута най-после успях за самия себе си да нарека по име тайната на боя, тайната на победата в боя.

Удар по психиката! По мозъка! По душата!

Колкото и да е странно, но тази минута, в която като че ли нищо не бе станало, се вряза в паметта ми наред с най-силните изживявания през войната.

Удар по психиката! Но нали не съществуват никакви лъчи-хикс за въздействие върху психиката. Нали войната се води с оръжия за физическо изтребление, нали те, тези оръжия, поразяват тялото, а не душата, не психиката. Не и душата! И след като е поразена психиката, след като е сломен духът, можеш да гониш, да настигаш, да убиваш, да пленяваш тълпи от врагове.

Противникът се стреми да извърши това с нас. Веднъж, господин „великогерманецо“, ти сполучи в това срещу мене, срещу моя взвод. Сега — край!

На Брудни казах:

— Виж какво… Взвод все пак засега няма да ти дам. Но от немците, струва ми се, вече не те е страх. Ще те изпращам при тях. Назначавам те за командир на разузнаването.

Той радостно скочи.

— Слушам, другарю комбат!

Изпратих го да си върви.

Удар по психиката! Нали това е известно от най-древни времена. И от най-древни времена това се постига чрез изненада. И не е ли в това изкуството на боя, изкуството на тактиката — с изненада да зашеметиш врага и да запазиш от подобна изненада своите войски?

Тези идеи не са нови, човек може да ги намери в книгите; но във войната аз ги откривах наново след много, често пъти мъчителни размишления, след сполуки и несполуки в боя. Те бяха се мяркали смътно пред мен и в предишните дни. Но сега най-после тайната на боя бе ясна!

Така ми се струваше.

Обаче още същия ден, няколко часа по-късно, противникът ми доказа, че съвсем не съм разбрал всичко, доказа ми, че съществуват и други закони на боя. А във войната, както е известно, доказателствата не са същите, както в логиката или в математиката. Във войната се доказва с кръв.

8.

Ето какво разказаха бойците от взвода на Донских, които се върнаха от боя.

В този ден, двадесет и втори октомври, противникът пред фронта на батальона, освен че превозваше артилерия и припаси по завзетия път, възобнови придвижването си и по другия, където по-миналия ден засадата на Донских не беше пуснала немците.

Този път немците се движеха още по-предпазливо, в пехотен строй, разпръснати, и стреляха с шмайзери по горите и храсталаците край пътя. Празните коли бавно се движеха след войниците.

Взводът на Донских пак посрещнал немците със залпове. Но сега врагът бил подготвен. Немците веднага налягали. След това на прибежки взели да обхождат взвода.

Оттук започваше нашата хитрост. Дошло време да се изобрази паника — да бягат кой как свари, в безредие.

Немците видели бягащите: „А, рус бяга! Напред!“ Бойците бягали, както било замислено, без да се отдалечават от пътя. Немските шофьори запалили моторите; войниците се катерили на тръгналите по-бързо камиони и изправени в тях, стреляли в движение, гонели нашите с удобства, с коли.

Взводът се смъкнал в дола. Бойците бързо залегнали зад храстчета, зад могилки от двете страни на пътя. Задали се колите. Увлечени от преследването, немците стреляли напосоки, разсичайки въздуха със светещи куршуми. „Къде е рус? Къде е избягал? Напред!“

И изведнъж отстрани — залп. И кинжалният огън на леките картечници. Знаете ли как се удря с кинжал? От близко разстояние, внезапно, смъртоносно. Взели да падат убитите, разнесли се викове. Онези шофьори, които не били пронизани от куршум, изскачали от кабините, преди да са успели да спрат. Колите се блъскали. А отстрани залп, залп, огън, огън.

Зашеметени, сащисани от страх, немците скачали от колите; немците бягали като стадо. А в гърба им — огън, в гърба им — смърт!

И изведнъж от онази страна, накъдето те, заградени от камионите, бягали от куршумите, смъртта отново ги ударила в лицето, отново кинжалният огън на леките картечници.

Именно тогава станало онова, което не бях предвидял. Вторият удар, втората изненада като че върнала разума на враговете. Те направили единственото, което могло да ги спаси от унищожение: като ревяща, бясна вълна се втурнали напред, срещу изстрелите, към нашите.

Немците нямали щикове. Те са научени да се хвърлят в атака не с натъкнати щикове, а притиснали към корема шмайзерите, да стрелят в движение. Дали отчаянието им е вдъхнало сили, дали в критичния момент им се е наложил техният командир, но немците, сякаш мигновено спомнили си всичко, на което са ги учили, се носели срещу рядката ни верига, насочили напред не щикове, а дългите светещи линии на трасиращите куршуми.

И внезапно всичко се променило. Влязъл в действие един прост закон на войната — законът на числеността, законът на численото и огнево превъзходство. Повече от двеста разярени войници, жадуващи да убиват, се носели срещу нашите. А нашите там били една шепа хора, половин взвод, двадесет и пет бойци.

В самия план на боя, както го разбрах после, се е криела грешка. Когато воюваш с малки сили против големи, не бива да стягаш врага в прегръдката си, да се бориш чрез обграждане. Това бе горчив урок.

Какво е могъл да направи Донских? В подобни страшни моменти мъжеството или съвсем напуска човека, или се проявява с необичайна сила.

Донских заповядал да отстъпват по долчинката към близката гора. А той останал с няколко бойци до леката картечница да прикрива отстъплението.

Немците, стреляйки, се приближавали, но и Донских ги разстрелвал с картечницата, косил ги един след друг, закривал долчинката, закривал най-краткия път за преследване. Той бил ранен с няколко куршума, но продължавал да стреля, без да усеща във вихъра на боя, че губи кръв.

Зад Донских затракала друга наша картечница. Сега мрачният Волков, помощник-командирът на взвода, прикривал отстъплението на лейтенанта. Донских успял да притича малко към своите, но отново, стигнат от куршумите, се строполил. А Волков биел ли, биел с къси чести откоси и не оставял немците да се доближат до лейтенанта. Бойците пълзешком измъкнали своя командир, занесли го в гората. Там на лейтенант Донских превързали седем рани от куршуми, за щастие не смъртоносни. Сержант Волков — неприказливият, настървеният и в службата, и в боя, „правилният човек“, както го наричаха войниците — бил убит при картечницата.

9.

Така бе завзета от немците междинната ивица.

Разбира се, не ми прилича на мен, батальонния командир, да описвам общата оперативна обстановка край Москва, пък дори и само на волоколамското направление.

Обаче в дадения случай ще наруша това наше правило и ще кажа съвсем накратко. Впоследствие, като преглеждах документите за бойния път на панфиловци, отделени за музея, прочетох някои оперативни бюлетини, издадени от щаба на армията на Рокосовски, отбранявала района на Волоколамск. Бюлетинът за двадесет и втори октомври гласеше:

„Днес привечер противникът завърши съсредоточаването на главната си групировка на левия фланг на нашата армия и спомагателната групировка срещу центъра на армията.“

Срещу центъра на армията… В онези дни на този участък бяха нашият батальон и два съседни с придадената към нас артилерия.