Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Петнадесетте капки

1.

На другата сутрин Рахимов ми дава списъка, в който са изброени нуждите на батальона.

Списъкът е голям: трябват ни коне, каруци, оръжейна смазка, гранати, патрони, превързочни материали, медикаменти, сапун, газ, ботуши, топли фланелки — същите фланелки, за които предишния ден ме попита Панфилов.

Впрочем между другото той ме посъветва: „Понагазете сам интендантите в Строково… Сложете си сабята и ги нагазете…“

Май, че точно това ще направя.

— Синченко, оседлай конете.

2.

Надалече се е проснала редицата къщи в село Строково. Тук са се настанили много от тиловите отдели на дивизията. Пред колхозната плевня бойци бързо разтоварват, няколко камиона, докарали сандъци с бойни припаси. Към другия край на селото с шейни по прясна пъртина карат намирисващи на риба бъчви, пресовано сено, сухари в плътни книжни чували.

Край една от къщите на куп дървета са накацали като ято десетина-дванадесет млади лейтенанти с нови-новенички шинели, с неизподраскани, неожулени колани. Без да разпитвам, разбирам: изпращат ни попълнение. Някои от тези юноши, едва вчера или завчера излезли от военното училище, не чули още как свири над ухото куршум, сигурно ще попаднат и в моя батальон. Е, ще се бием заедно за Москва!

Отбивам се при интенданта на дивизията полковник Сиромолотов. Него действително трябваше да го нагази човек. Не бърза да се раздели със запасите си. Доказва ми, че трябвало да се обърна не към него, а към полка, понеже батальонът се снабдявал само чрез полка. Представям му заповедта на командира на дивизията, че моят батальон е негов резерв. Сиромолотов въпреки това се опъва. Продължавам да го убеждавам. Че нали това е недомислие! Той иска всичко, което ще получи батальонът, първо да пропътува до предната линия, в полка, и тогава, след разтоварване, претоварване, да тръгне по същите пътища обратно към тила на дивизията, в моя резервен батальон. Тези доводи хващат място. Разглеждаме моя списък. Нарядът е най-после подписан — още утре ще получим от склада необходимото.

3.

Разделям се с интенданта, излизам на улицата. Синченко е довел Лисанка.

— Другарю комбат, видях Заев…

— Къде?

— Ей в оная къща.

Синченко посочи къщурка с изпочупени стъкла. Пред вратата крачеше часовой. До нея, пред дървена къща, също дежуреше часовой. Там бяха се настанили прокуратурата и военният съд на дивизията.

Минавам край къщата. Спирам. Скачам от Лисанка, запътвам се към съда. Часовоят повика дежурния.

— Кого търсите, другарю старши лейтенант?

— Искам да разбера какво става с делото на Заев. Защо досега няма присъда?

— Ей сега ще направя справка. Почакайте малко.

След две-три минути при мене излезе военният следовател, възрастен, сериозен човек. В ръка държеше папка от дебела кафява хартия. Чернееха се букви: „Дело…“

Представих му се, попитах:

— Делото на Заев не сте ли разглеждали още?

— Много е хубаво, другарю старши лейтенант, че сте дошли. По вашия рапорт съдът не може да пристъпи към разглеждане на делото.

— Защо?

— Първо, изпратили сте документа без номер и без печат…

— В батальона аз нямам никакви печати.

— Второ — продължи следователят, — за даване под съд е необходима санкцията на полковия командир.

— Искате да кажете, че нищо не сте направили?

— Почти нищо… Снех само показанията на арестувания. Той ги написа сам. И всичко си призна. Можете да ги прегледате.

Следователят ми подаде папката. Отворих я, видях своя рапорт, след това събралите се на едно листче показания на Заев. С твърд, четлив почерк беше написано: „Аз извърших военно престъпление, побягнах от бойното поле“. По-нататък в няколко реда се изброяваха утежняващи вината обстоятелства. „Побягнах с двуколката, на която се намираше картечница. Виновен съм и за бягството на бойците картечари.“ В показанията си Заев не се оправдаваше. Така и беше писал: „За престъплението ми няма никакви оправдания.“

Най-суровият прокурор надали би могъл да обвинява по-непреклонно, отколкото го беше направил самият Заев. Той вече беше подписал присъдата си.

Погледнах към къщата, където държеха арестуваните. И изведнъж в един от прозорците видях Заев. Обрасъл с червеникава четина, той беше притиснал чело към чернеещата се без стъкла напречка на рамката, беше впил поглед в мене.

И изведнъж извърших нещо, което до преди една минута не бях вярвал, че мога да извърша.

Аз скъсах папката на късчета. Скъсах всичко — и моя рапорт, и показанията на Заев. Вятърът завъртя в кръг, отвя парчетата разкъсаната хартия.

— Заев! — креснах аз.

Той замря, пръстите му се впиха в рамката на разбития прозорец, погледът блесна. Следователят се възмути:

— Какво правите? Вие нарушавате законността. Аз ще доложа…

Аз вече се бях опомнил. Наистина, не биваше да се постъпва така.

— Другарю следовател, разрешете да го освободя. Нека изкупи вината си в бой.

Следователят не се успокои веднага, нарече ме правонарушител, после махна с ръка, разреши да освободя Заев. Обаче повтори, че за поведението ми ще бъде доложено на командира на дивизията.

След няколко минути освобождаването на Заев беше оформено.

Връчих на часовоя документа и извиках:

— Заев, върви в батальона!

Той мигновено изскочи от къщата.

— Слушам, да вървя в батальона, другарю комбат.

Без да чака да повторя заповедта си, той се завъртя, както прилича на войник, наляво и потегли с големи крачки. Вървеше все по-бързо и по-бързо.

Ето че изчезна зад къщите, зад завоя на улицата. Аз имах още работа в Строково. След като се отбих при началника на санитарната част и някои други тилови отдели, съпровождан от неизменния Синченко, потеглих към батальона.

4.

В двора на нашата къща ме посрещна Бозжанов. Макар че в очите му просветваше хитринка, той се мъчеше да се покаже разтревожен и ме попита:

— Другарю комбат, какво се е случило със Заев? Той дойде тука.

— Зная — казах аз.

Престорената тревога веднага се изпари от кръглата физиономия на Бозжанов. Той засия, наруши чинопочитанието и изтича в къщата пред мен.

След него влязох в щабната стаичка и аз. Целият ми малък щаб беше налице. Заев вече беше сварил да се обръсне, да се измие. Би могло да се каже, че през почернялата му кожа свети някаква невидима лампичка. Той стоеше мирно по шинел, без колан и без петлици, с ушанка без звезда.

— Къде е снаряжението му? — попитах аз.

Бозжанов тутакси се втурна при сандъка, измъкна грижливо опакования, забоден с безопасна игла вързоп, отвори го.

— Сложете си, Заев, всичко, каквото сте имали — казах аз.

Толстунов, Бозжанов, Синченко се заловиха да докарват Заев. Рахимов извади конец и със сръчни бодове за една минута заши петлиците на яката на шинела.

Бозжанов сложи в джоба на рубашката му пачката писма и снимки, Толстунов закопча колана и копчетата на шинела. Синченко успя набързо да лъсне с четка тежките ботуши на Заев.

Сега Заев стоеше с всичките отличителни знаци на офицер.

— Пак ще командуваш втора рота — казах аз.

— Слушам, другарю комбат, да командувам втора рота!

От полевата си чанта извадих плика, надписан с почерка на Заев.

— Ето писмото до жена ти. Можеш да го скъсаш.

Заев пое плика. Малко се позамисли.

— Не, няма да го скъсам…

Той огледа всички, които присъствуваха в стаята. И без да сведе очи, каза:

— Когато изкупя вината си, тогава ще го скъсам…

5.

След като предадохме отбранителната линия на сменилото ни поделение, ние тръгнахме вечерта на поход, потеглихме към тила, във втори ешелон.

Маршрутът ни минаваше през селото, където се намираше щабът на дивизията.

Върви батальонната колона, моите войници, с които съм делил мъките и радостите. Гледам ги, мисля си за съдбата на един, втори, трети.

Врагът е спрян, но прехвърля насам, към Москва, нови сили. Бойците знаят: ние сме резервът на Панфилов. Чакат ни нови и може би още по-тежки боеве.

Влизаме в селото. В прозорците няма нито една светлинка. Навред — по покривите, в канавките, по полетата — се белее пресен сняг, който мъждиво отразява светлината на звездите. Ясно личи пътят. Изпреварвам с коня колоната, проточила, се почти на цял километър.

Отмерено крачи строят.

Изведнъж чувам да ме вика адютантът на Панфилов:

— Другарю старши лейтенант, генералът ви моли да се отбиете за една минутка.

В затоплената, ярко осветена, добре позната стая седи Панфилов с началника на дивизионната артилерия полковник Арсениев. И двамата са се навели над картата. С прави, ветрилообразно разклоняващи се линии на разни места по нея са набелязани секторите на обстрела.

— Другарю генерал, явявам се по ваша заповед… старши лейтенант Момиш-Ули.

— За това, как ви казват, зная… Всичко зная, другарю Момиш-Ули.

Естествено разбрах: генералът вече знаеше за всичко, което бях забъркал в прокуратурата. Панфилов помълча, погледна картата.

— Ето на, занимаваме се с полковника, подготвяме за противника няколко изненади… При това използуваме отчасти вашия опит… Онова, което до вчера е било случайност в боя, ще се помъчим утре да го приложим съзнателно.

Разбира се, генералът не беше ме повикал, за да изрече тези думи на одобрение. Но дори и сега, преди да ме нахока (помислих си: нима това ще стане в присъствието на полковника? Нима генералът дотолкова ще ме унизи?), Панфилов все пак сметна за нужно да оцени заслугите ми, да ме похвали по свой начин, не с възклицанието „Добре си воювал!“, а делово: „Подготвяме, като използуваме вашия опит.“

— И много точно отмерваме, другарю Момиш-Ули — продължи той. — Вие сте били артилерист, знаете какво нещо е точността. И бих искал за в бъдеще да ви пожелая… Или, ако нямате нищо против, да пия с вас по чашка. Иска ми се да се чукна с вас за… Е, вие ще ме разберете.

— Другарю генерал, и аз ще се присъединя — обади се полковникът.

— Не, това не е за вас. Това е само за онези, които… — Панфилов се позабави. — Батальонният командир ще ме разбере. Другарю Ушко, дайте ни две чашки. И походната ни аптечка.

На масата се появиха две чашки и дървено, лакирано в светъл цвят сандъче с надпис: „Походна аптечка“. Панфилов наля в едната чашка вода, извади от аптечката шишенце с възтъмна течност. На стъклото личеше надписът: „Опиум“.

Мигновено си спомних как се бях занимавал с церене.

На Панфилов беше известна историята за конската доза. Сега той наля в чашката вода, отпуши шишенцето и взе да сипва, отсечено броейки капките:

— Една, две, три… Тринадесет, четиринадесет, петнадесет… Е, стига толкова… Петнадесет капки…

След това отброи петнадесет капки и в другата чашка.

— Заповядайте, другарю Момиш-Ули. Точна доза. Да се чукнем за точното отмерване. Разбрахте ли ме?

Генералът се чукна с мене и пи. Ща не ща, трябваше и аз да пресуша чашката си.

— Чудновата е вашата наздравица — промълви полковникът. — Няма ли да ми обясните, другарю генерал, каква е тази работа?…

— Не. Това е наша тайна. Е, да вървим, другарю Момиш-Ули. Ще погледнем как минава вашият батальон.

6.

Наметнал полушубката, генералът излезе на външното стълбище. Аз минах край него по стъпалата. Като ме видя, Синченко доведе конете.

Беше ми горещо. Петнадесет капки! Получих урок от генерала…

В тъмата, разпръсквана от белотата на снега, се чуваше отмерената крачка на батальона. Подир картечната двуколка вървеше втора рота. Начело маршируваха двамина — леко привелият се с тялото напред, махащ с дългите си ръце командир на ротата Заев и набитият нисичък Бозжанов. Забелязал по всяка вероятност белите чорапи на Лисанка, познал генерала, Заев се озърна, отривисто кресна.

— Стегни се!

И започна да брои:

— Едно, две… Едно, две…

Когато се изравни със стълбището, където стоеше Панфилов, той гръмовито изкомандува:

— Глави наля-во!

И рязко обърна глава към Панфилов. Послушна на командата, ротата удряше крак на минаване пред генерала.

— Ще ми разрешите ли да си вървя? — промълвих аз.

Генералът мълком се вглеждаше в стройно отминаващите редици.

— Не, няма да види немецът Москва, няма да я види! — полугласно изрече той.

В леката мъгла ми се стори, че Панфилов се усмихна.

— А посоката на погледа е бащината — неочаквано промълви той. — Моля, можете да вървите. Довиждане, другарю Момиш-Ули.