Александър Бек
Волоколамското шосе (28)

2.

Лисанка се хлъзга, присяда на задницата, с усилие измъква копитата и излиза по нагорнището. С длан потупвам по врата славното конче. Влажната козина е гореща, от нея се издига лека пара.

Горе, на фона на белезникавото неясно мъждеене, се е откроил хребетът. След това пред погледа се разкриха отрязаните от хребета траектории на излитащи, пламващи във висинето ракети. Настигам няколко мъкнещи се по нагорнището бойци.

— Кои сте? Стой!

— Свои, другарю комбат.

— Как се казваш? От коя рота?

— Боецът Березански, другарю комбат. От първа рота.

В ротата го наричаха „старецът“. Той вечно покашлюваше със застаряла тютюнджийска кашлица, с хриптене, с храчки. Май че единствен между бойците имаше мустаци, дълги, малко увиснали, пожълтели от пушене над устната, а на краищата — светли, с пшеничен цвят. Той често ме ядосваше със своята мудност. Ето и сега едва се влачи.

— Къде отивате? Къде е ротният командир?…

— Не знам. И ние го търсим. Загубихме се, другарю комбат.

Тегля една ругатня наум и заминавам нататък. Дъждът е спрял, но от стръмнината продължава да се стича вода. Лисанка най-сетне излиза на върха. Веднага ме връхлита вледеняващ остър вятър, рязва ме през лицето, през ръцете.

Ясно е: немците са стигнали тука преди нас, овладели са възвишението, заели са селото. Ей там, на могилата, в светлината на ракетите смътно се виждат покриви. Оттам, от селото, излитат светулки на светещи куршуми, издигат се ракети. Ами къде е нашият огън? Долавям само единични пушечни изстрели.

Озъртам се на всички страни, обръщам се назад. Дявол да го вземе, ние сме изскочили над отблясъците от пожара! Гаснещи, избледнели, те се розовеят в далечината, снишават се до земята. Вижда се и огнището на пожара, приличащо оттука на догаряща купчина въглища. Това е гара Волоколамск. Там минава линията на нашата отбрана. Малко по-наляво е градът, скрит сега от тъмата. Някъде на източната покрайнина е щабът на Панфилов.

Тука, на рида, на пронизващия до кости вятър, изведнъж се почувствувах изоставен. В мислите си призовах Панфилов: „Другарю генерал, батальонът е разединен, разкъсан на няколко части; оръдията са заседнали; обозът, с всички средства за управление, за свръзка, е отишъл във Волоколамск; ние сме закъснели, немците са завладели възвишението преди нас; как да постъпя, какво да правя, другарю генерал?“.

Не, Баурджан, генералът няма да ти отговори. Не чакай! Но нали той ти каза: „Аз ви имам вяра.“ Какво си се разхленчил? Имаш заповед: „Да се заеме Тимково!“. По дяволите тогава меланхолията! Заемай! Изпълнявай заповедта!

3.

Без път, през полето, бавно ме носи Лисанка. Недалече забелязвам купа сено, насочвам коня нататък.

— Хей, има ли тука някой?

— Да, другарю комбат.

— Защо сте тука? Къде е взводният командир?

— Не знам, другарю комбат.

Наблизо с характерно червено припламване избухва в калта мина. Скачам от седлото.

— Синченко, прикрий конете.

— Къде отивате, другарю комбат?

— Ще пообиколя тука, ще видя положението. Тръгвам да търся Панюков. Свивам се от острия вятър и се тътря по разораната нива. Ботушите веднага натежават, лепкавата земя, сякаш се вкопчва в тях, сякаш иска да ги събуе. По същата нива се лутат бойци, загубили командирите си. Че къде ли е Панюков? Ротата, дявол да го вземе, се е разпокъсала, разкапала се е в тези калища!

Внезапно чувам здрава руска ругатня. Гласът е енергичен, заповеднически.

— Лягай! Лягай там, на кого говоря?

— Че къде тука ще легнеш? В калта ли?

— Лягай! Не се сбивайте накуп! Една мина всички ви ще избие! Пръсни се във верига!

Заповедта пак е украсена с ругатни. Чий ли е този груб, властен глас? В първата минута не мога да определя, не мога да позная. Неизвестният ми командир продължава:

— Джилбаев! Проценко! Събирайте насам хората!

— Слушам, другарю политически ръководител, да събера хората!

Политически ръководител? Че кой ли е той? Нима неспокойният Дордия? Не, това не е неговият тон, не е неговият глас. Чува се нова команда:

— Глушков!

— Аз!

— Ще командуваш засега взвода. Първи взвод, при Глушков! Вземи надясно! Не се скупчвайте, вие!

И пак ругатня. Не, от стеснителния, лесно изчервяващ се Дордия не съм чувал такива думи. И изведнъж същият глас със съвсем друг тон произнася:

— Муратов, не виждаш ли моята ушанка?

— Не виждам, другарю политически ръководител.

— Хайде потърси я. Някъде съм я изтървал.

Аз ахнах. Все пак това е той, непохватният късоглед Дордия! Успял е да си загуби ушанката. Но откъде е у него тази властност и енергия? Какво ли чудо така го е променило за един час?

Приближих се повече. В мъртвата светлина на бавно падаща ракета видях светлорусия политически ръководител. Свирепият вятър като с гребен беше вчесал назад, накарал да щръкне късо подстриганата му коса.

— Дордия, къде е ротният командир?

— Не зная, другарю комбат. Не можах да го намеря.

— Приемай командуването на ротата.

— Слушам! Вече съм приел, другарю комбат.

Зад нас се пльосна и с глух трясък избухна мина. Ние с Дордия легнахме. Отвратителното тесто на разкисналата се разорана пръст се поддаде под натиска на лактите.

В полето тук и там лумват с червен пламък редки избухвания. От мъглата изниква Муратов, подава на политическия ръководител ушанката. Питам го:

— Муратов, защо си изгубил ротния командир? Как се е случило това?

Дребничкият войник за свръзка отговаря:

— Аз вървях, другарю комбат, до политическия ръководител. Вървяхме през цялото време заедно: лейтенантът, политическият ръководител и аз. После изведнъж насам-натам, а ротния командир го няма… Трябва да е избързал напред. А ние сме изостанали.

Трогваща сърцето вяра в командира звучи в думите на Муратов. И аз вярвам в Панюков. Разбира се, без да обръща внимание на изостаналите, той се е откъснал напред с шепа бойци, залегнал е някъде край селото.

Когато си слага ушанката, Дордия докосва щръкналите си коси.

— Студът стяга, другарю комбат. Боцка! — възкликва той.

Да, вятърът е станал по-хаплив. Дордия отново изпраща бойци да викат пръсналите се войници. Но не се събират много-много. Засега при Дордия са се струпали само тридесет-четиридесет души.

Легнал, наблюдавам огъня на противника. Тряскането на мините е все така рядко — изглежда, действуват само две или три минохвъргачки. Браздейки нощта с цветни камшичета, от селото излита ветрило от светещи куршуми. Може да се проследи как свирепият вятър леко отклонява полета на куршума. Оръдия противникът няма. Вероятно пред нас е челната походна застава на немците, горе-долу такава, каквато и аз бях изпратил тука под командуването на Панюков. Осветителните ракети противникът харчи скъпернически, пестеливо, хвърли две или три и изчаква, докато бавно падащите светлини потъмнеят, угаснат. От време на време се вдигат и цветни сигнални ракети: вероятно немците сигнализират, че са се срещнали, сблъскали са се с нас, искат подкрепления. Възможно е към тях вече да бърза помощ. Би следвало по-скоро да атакувам, да потисна огъня на врага, да се доближа на един хвърлей с граната, да изтикам немците от селото, докато не разполагат с много сили. Но с кого да атакувам? Още не се е събрала, не е дошла при Дордия дори и половината рота. Заев, Заев, побързай! Ех, колко ни трябваш ти сега!

Някой запъхтяно се приближава тичешком. Без още да вярвам на себе си, познавам прегърбената фигура, размаханите дълги ръце, издутата пазва на шинела.

— Заев! — викам аз.

Задъхан, Заев докладва:

— Доведох ротата, другарю комбат!

— Картечниците с теб ли са?

— Домъкнахме ги, другарю комбат… А оръдията оставих при Кубаренко.

— Добре, Семьон… Трябва да изтикаме немците от селото.

— Ще ги изтикаме, другарю комбат! — с пресипнал бас отговаря Заев.

Известно време мълча. Заев чака заповед. Какво да му кажа? В тези минути, когато трябва да се вземе решение, да се даде бойна заповед, хиляди мисли, хиляди противоречия се роят, борят се в душата. Панфилов беше ме напътвал: „Ударете ги отстрани, отстрани… Току-виж, че сте ги отблъснали без големи загуби…“ Но ако изпратя ротата на Заев да направи обход, ще загубя време. От Тимково пак се е вдигнала серия сигнални ракети. Без съмнение немците викат, подканват да им изпратят помощ. Ще отложиш атаката за два-три часа — на Заев ще му трябва толкова време, за да обходи Тимково — а противникът междувременно ще хвърли там нови сили, артилерия, всякакви други огневи средства. Как да постъпя, а? Какво да заповядам? Пак си спомних за Панфилов: „Аз се колебая, другарю Момиш-Ули. Аз нямам решение, но нямам и време…“. Нямам време! Това като с клещи стяга главата, стиска гърдите. Заповядвам на Заев:

— Разгръщай ротата! Откривай огън! И ги води да изтикат врага. Приближавай се на пребежки. Ще стигнем на един хвърлей с граната и с гранати ще го изтикаме.

— Разбрано, другарю комбат!

— Оттука ще те поддържа Дордия. Дордия, чуваш ли? Щом се вдигне втора рота, вдигай и своите за атака. Е, Заев, действувай по-бързо, по-бързо! Не отпускай юздите!

— Няма да ги отпусна! При мен няма разхлабване…

Заев тежко тича през калта към своята невидима оттука рота.

4.

Тръгнах подир Заев. Ех, че положение: аз нямам връзка нито със светлинни сигнали, нито с телефон. Как да управлявам боя? Тичай сам от командир при командир, ако ти харесва!

От тъмата се чуват полугласно изречени заповеди, чува се жвакане на ботуши — втора рота се разгръща в боен ред, пръска се във верига пред атаката. Немците, изглежда, са забелязали пристигането на ротата — наблизо започнаха начесто да падат мини. Някой извика, запъшка.

Както крача, забелязвам насреща ми да идват двама души: възтежкият фелдшер Киреев придържа, почти мъкне на гърба си ранен и с укор ласкаво го мъмри:

— Хайде, ходи, ходи с краченцата… Не лягай, братле. Ходи, ходи с краченцата.

Пак чувам някой да извиква. Стигам при Заев. Застанал на едно коляно, той гласи леката картечница. През врата му е прехвърлена бяла усукана връв, направена, както е лесно да се досети човек, от бинт. На тази превръзка Заев слага цевта на леката картечница, примерва се. Казвам му:

— Заев, кого чакаш? Губиш нахалост хора. Води!

Той скача. Цевта на картечницата удобно лежи на белеещата се връв. Масивният приклад е плътно притиснат до корема.

— Слушай моята команда! — дрезгаво крещи Заев. — Напред!

Той стреля в движение и тича към селото.

В същия миг се е вдигнала и цялата верига. Долавям това не толкова с поглед, колкото с усета на командира.

Нашите пушки трещят и пронизват нощта с огънчетата на изстрелите. Аз крача през подгизналото поле след ротата, виждам как пребягват бойците. Някои стрелят легнали, други — от коляно, пак се вдигат, предвижват се напред. Изтичват картечарите; огромният Галиулин се е прегърбил, нарамил тялото на картечницата, Мурин мъкне триногата, Блоха е натоварен с ленти. Ето, те спират, бързо поставят картечницата, бият с дълги редове. В отговор немците засилват стрелбата. Мините избухват по-често. Ракетите висят над полето и излъчват бледа светлина, в която ние изглеждаме като не хвърлящи сянка призраци.

И изведнъж нашият огън сякаш от само себе си стихва. Разбирам, с очите си виждам причината. При близките изтрещявания на мините бойците се пльосват, натискат се в калта. След малко те живо скачат, вдигат пушките, но това са вече само тежки тояги със забучени на тях щикове, а не огнестрелно оръжие. Цевта е пълна с кал, затворът е набит с кал! Не може да се стреля! Секва и тракането на леката картечница, с която беше се хвърлил срещу немците Заев. Изкаля се, спря да действува и картечницата на Блоха.

Калта прекъсна нашия огън, всичките ни картечници и пушки постепенно отказаха да работят.

Притиснали се към лепкавата студена земя, тук и там бяха залегнали бойци. Аз продължавах мрачно да крача. Към мен се приближи объркалият се, посърнал Заев.

— Виждате, другарю комбат, какво стана — неясно изсумтя той.

На гърдите му все още се люшкаше почернялата от кал превръзка. Леката картечница като кривак беше прехвърлена през рамо с приклада назад. Заповядах да изнесат картечниците от бойното поле, да отидат с тях в разположеното наблизо в низината животновъдно стопанство, да ги почистят, смажат и да се върнат.

— Прикрий някъде хората. Но не ги оставяй да спят, докато не почистят пушките. Сложи охрана. Разбра ли?

Заев се изпъна. Заповедта му възвърна целеустремеността и енергията.

— Аха! — изхриптя той. — Мога ли да изпълня?

— Изпълнявай.

Заев и този път не мина без чудатост. С отсечени хватки той взе леката картечница за почест, постоя така, сякаш отдаваше чест, след това изчезна в мъглата.

5.

Скоро всичко затихна на полето край Тимково. Ние не стреляхме. Прекратиха огъня и немците. Ракетите се издигаха все по-нарядко. После настъпи мрак! Нито изстрел, нито проблясък, нито вик. Помръкна и огънят на далечния пожар.

Тишина. Само вие, свири вятърът. Аз съм мокър до кости. Студено ми е. Треперя. Зъбите ми тракат. Мисля си за Панюков. Къде ли е той? Сигурно е напред. Трябва да го намеря.

Взимам по компаса азимут на запад, вървя през полето към селото, скрит в тъмата. Ботушите се врязват през замръзналата коричка и оставят дълбоки следи, които веднага се напълват с вода. Втвърдяват се, замръзват мокрите панталони, памуклийката. Вкочанясвам се, тресе ме, от вдървилите се устни в такт с тръпките през цялото време се изтръгва: „У-у-у-у…“

Минах през охраната на втора рота. Хората също треперят, чаткат със зъби. Никой не ми заговори, за нищо не ме попита. И аз нищо не казах. Всичко е ясно без думи: ужасна нощ!

Дълго крачих през полето. С мене няма нито адютант, нито свръзка: всички са разпратени на разни страни. Синченко остана с конете. Вървя, изведнъж се спъвам в тъмата о нещо меко, малко остава да падна. Докосвам го: убит. Сигурно от първа рота. Ще рече, нашите са някъде тука. С един скок, под командата на Панюков, са стигнали тука. С вкочанени пръсти продължавам да опипвам трупа. Хващам тесен пагон. Немец? Да, немец. Че къде съм, нима в немско разположение? Ами ако Панюков е избил тука немците и се е закрепил на височинката?

Бавно се тътря нататък. И изведнъж крачки. Отдясно върви човек, отляво — друг. Побиващите ме тръпки мигновено изчезват. От двете страни се приближават към мен. Възможно е да са немци. Възможно е да идват от двете страни, за да ме хванат. Извадих пистолета. Напълних го, куршумът е в цевта, предпазителят е свален. Крача напред, сякаш не им обръщам внимание. Ако ми се обадят на немски, ще стрелям в упор. Приближиха се. Постояха. Аз ги отминах. Никой не промълви нито дума. Страх ни беше да се издадем в тъмнината кои сме. Така се и разминахме.

Че къде ли е Панюков, къде са неговите бойци? Нищо не можах да изясня. Тръгнах обратно.

Крача, крача към своите. Ботушите все така затъват в подгизналата от дъжда оран, измъквам ги с усилие. Поглеждам светещите стрелки на часовника: май че е време да съм стигнал вече. Да не съм задминал нашите постове? Продължавам да крача. Усещам, че съм стигнал склон. Дявол да го вземе! Къде ли съм се запилял? Нима съм се загубил, нима съм загубил батальона си? Тази мисъл изведнъж ме стисна за гърлото, не можех да си поема дъх. Загубил съм си батальона! Ще се лутам цяла нощ, ще се видя призори откъснат…

6.

Блуждая, обзет от отчаяние. Най-после съдбата се смилява над мене. Натъквам се в тъмнината на плевня. Отвътре се чуват гласове. Вслушвам се. Говорят на руски, наши са. Ето отвора на вратата. Влизам. Войниците седят, лежат на сламата.

— Кой е?

— Ами вие кои сте?

Излиза, че в плевнята са се събрали тридесетина души, почти цял взвод от ротата на Панюков. Между тях двама ранени. Тука се оказа и взводният командир, младши лейтенантът Агейкин. Той застана пред мене „мирно“. Осветих го с фенерчето. По ушанката, по шинела на Агейкин се белееха полепнали сламки.

— Агейкин, къде е ротният командир?

— Не зная, другарю комбат. Изгубихме го.

— Свърза ли се с политическия ръководител?

— Не го зная къде е, другарю комбат.

— Разбира се, докато се търкаляш на сламата, нищо няма да знаеш. Изпрати двама бойци при политическия ръководител. Аз ще им обясня къде да го намерят.

Силите ми стигат още толкова, колкото да говоря на бойците, които Агейкин изпраща при Дордия. Заповядвам им:

— Съобщете, че съм тука.

И тежко се отпускам на сламата, горе-долу се стоварвам като чувал. Какво става с мене? Нима губя волята си? Нима съм болен? Треперя. Все по-силно ме тресе. Топлина няма откъде да очаквам. През пролуките със свирене се втурва вятър. Би трябвало да си събуя ботушите, да излея от тях водата, да изстискам партенките, да се преобуя, но нямам сили. Затварям очи, стискам с ръце раменете, за да спра тръпките. От много часове не съм сложил нито троха в уста, но не ми се яде. Иска ми се само едно: топлина, топлина.

Сигурно известно време съм лежал в полузабрава. Към действителността ме връща гласът на Рахимов:

— Тука ли е батальонният командир?

— Рахимов, ти ли си? Ела тука.

На душата ми олеква. Появил се е точният, изпълнителен Рахимов, значи, ще се появи всичко: връзката, щабът, редът. Не, този път не стана така.

— Къде е Филимонов?

— Още не е дошъл, другарю комбат.

— Панюков?

— Не е известно. Не е намерен.

— Как е първа рота?

— Командува я политическият ръководител Дордия. Събрал е почти всички. Хората по взводно се намират в плевни.

— Какво става с телефонната връзка? Каруците пристигнаха ли?

— Не, другарю комбат.

— Съседи имаме ли си?

— Не съм изяснил. Изпратих хора да проверят.

Аз мълча. Мъча се да скрия люлеещата ме треска. Рахимов пита:

— Болен ли сте, другарю комбат?

— Върви, разпореждай се.

Той остава около минута, после безшумно се обръща, безшумно си отива.

7.

Отново треперя, легнал на сламата. Никога още не съм изпитвал такъв пронизващ, мъчителен студ. Замръзват ми ръцете, краката, ушите, лицето, замръзва всичко отвътре. Мислите завладява мечтата да ме обхване треска, да пламна от треска. Да си лежа така и да треперя, докато челото, лицето, всичко пламне в огън.

Най-после ме унася, вече не различавам кое е действителност, кое бълнуване. Привижда ми се телефонен апарат, аз притискам слушалката до ухото си, свързвам се с Панфилов:

— Другарю генерал, стигнах до Тимково. То е вече заето от противника. Нищо не мога да направя сега.

— Това не е беда, другарю Момиш-Ули. Пазете хората. Сутринта ще ги поведете в бой.

— Оръжието не стреля, другарю генерал. Калта ни е лишила от оръжие.

— Нищо, ще го почистите… Сега се погрижете за хората, другарю Момиш-Ули. Нека си поспят.

— И на мене ми се спи.

— Не бива, другарю Момиш-Ули. Вие не бива да спите.

Натрапчиво ми се причуваха тези думи: „Не бива да спите, другарю Момиш-Ули.“ Но не можех да стана. Треперех и бълнувах. В полусън чух пак някой да влиза в плевнята. И не един човек, а трима или четирима. Размениха с някого няколко думи, седнаха на сламата, заловиха се да се събуват. Чувам леко пъшкане, добродушна, полугласна ругатня, старческа кашлица, изхрачване.

Кашлицата ми е позната. С усилие размърдвам устни:

— Березански?

Дълго няма отговор. Ех, че е муден, дявол да го вземе! Той първо се покашлюва, въздиша — в тази въздишка се долавя откровено отегчение, сякаш казва: „Пак налетях на батальонния.“ — сетне промълвя:

— Аз…

Аз мълча… Та нали той, този непохватен мустакат войник, е могъл отдавна да се завре някъде на топло, да се притули край първата купа слама, а той е ходил, джапал е цяла нощ, търсил е своите, докато се е дотътрал в своя взвод, в тази плевня.

Пак ме унася. По за някоя минута усещам блаженство. Обхванал ме е желаният огън. Но и в унеса, в трескавото състояние натрапчиво ме измъчва мисълта за бойците, за батальона. Как ще посрещнем утрото, какво ще ни сполети, ако не стана, не надвия болестта? Но не мога да се вдигна… През дрямка усещам: завиват ме грижливо с шинел. Мъча се да отворя очи. Някой се е навел над мен; вдигам ръка, докосвам остригана, възостра коса, познавам Бозжанов.

— Бозжанов, къде е трета рота?

— Пристига, другарю комбат.

— Добре… Върви при Заев, в животновъдното стопанство. Помогни им да стегнат картечниците.

— Слушам, тръгвам.

Пак загубвам чувството за действителността, чувството за време. Идва някакъв миг, когато ми се причува отмерен, приспиващ звук: коне преживят сено. Отминал е, както ми се стори, още един миг. Нечии силни грижливи ръце ми събуват ботуша. Питам:

— Бозжанов, защо си още тука?

Не, сгрешил съм. Бозжанов ми отговаря с гласа на Синченко:

— Това съм аз, другарю комбат…

Той ми смъква набъбналите, неподатливи ботуши, разтърква босите ми ледени крака с нещо сухо, приятно, сръчно ги обвива с чисти партенки, сетне дрънчи с манерката, протяга ми чаша. В носа ме удря мирис на спирт. Изпивам чашата на един дъх. Водката ми изкарва сълзи, приятно опарва. Синченко ме покрива с още един шинел. Това не го задоволява и той без стеснение ме обръща като малко дете, за да пъхне под мене краищата на шинела. Аз казвам:

— Стига! Махай се!

Но въпреки това той ме загръща. После със задоволство промълвя:

— Сега е добре… Какво ли друго да ви дам, другарю комбат?

— Чай! Чай, горещ като в ада!

Мислено се усмихвам. Откъде ще вземе тука чай?! Но минават минути, а може би часове, и аз чувам:

— Ето, другарю комбат, горещ е…

Когато отново отворих очи, нощта вече беше минала. През не добре отворената врата, през пролуките в стените проникваше мъждива светлина. В плевнята вече нямаше никой, освен мен и Синченко. Коневодът с доволна усмивка ми протягаше чаша и обемист термос, ярко боядисан в оранжево и синьо.

— Къде го намери?

— От доктора, другарю комбат. Отскочих със Сивка до санитарния взвод. Разрешете, другарю комбат, аз ще ви налея.

Обхванал с двете си длани чашата, с удоволствие, на бавни глътки сърбах топлия сладък чай.

— Къде се е разположил санитарният взвод?

— До нашия щаб… В животновъдното стопанство, другарю комбат. На топло.

— Много ли са ранените?

— Двадесетина души… Тежко ранени май няма. Всички тръгнаха сами, пеш, в тила.

— Къде е Филимонов? Пристигнал ли е?

— Пристигнал е, другарю комбат… Ротата е оставил засега оттатък, в селцето.

— Панюков намери ли се?

— Не, изчезнал е.

Оставих опразнената от мен чаша.

— Дай цигарите.

— Ето, другарю, командир, запалете. Само да знаете: останали са само два пакета. Много-много не черпете, не казвайте, че имате цигари, че покрай черпенето за вас няма да остане.

— Добре. Омръзна ми с твоите поучения.

Запалвам цигара. Още щом поемам първия път, разбирам: болестта не ме е оставила. Тютюневият дим ме отвращава, оставя в устата горчилка. Продължавам да питам:

— Къде са отишли хората оттука?

— При политическия ръководител Дордия. Той още през нощта викаше всички да заемат позиция.

— Тъй… Дай ботушите.

Обух все още влажните ботуши, станах, протегнах се. Ставите ме боляха. Слабостта подканваше отново да легна. Нищо, ще я превъзмогна! Оправих измачкалите се през нощта дрехи, здраво стегнах колана.

— Накъде, другарю комбат? В щаба ли?

— Не, първо при Дордия. Ще огледам линията.

Утринната дрезгавина незабелязано беше станала по-светла. Вятърът бе спрял. Трудната нощ бе станала част от миналото. Започваше нов боен ден — двадесет и седми октомври хиляда деветстотин четиридесет и първа година.