Александър Бек
Волоколамското шосе (13)

2.

Отминах селото и се приближих до взвода на лейтенант Брудни. Червеноармейците, както и в другите взводове, прорязваха в земята ходове за съобщение. Някой копаеше пръстта с мотика, гол до кръста; въпреки влажното студено време като лакирани блестяха изпъкналите му потни рамена. Това беше Курбатов, помощник-командир на взвода.

— Залових се сам, другарю командир — каза той. — Тука е каменисто, трябва да се помогне. Пък и да се поразгрея.

Мускулест, силен, той без страх излагаше на октомврийския вятър голите си гърди. Често му се любувах и се гордеех с този мой воин, красив с особена войнишка красота. Но сега му казах:

— За какво сте обърнали толкова земя? От три километра се вижда. Я бързо да я пръснете, да изравните всичко това. Къде е лейтенантът?

Лейтенант Брудни, бързокрак, дребен, с докаран по мярка, здраво стегнат шинел, вече тичаше към мене. Той рапортува, без да се запъне. Казах му:

— Хората да привършат работата. Всичко да замаскират. Разпоредете се за това, другарю лейтенант. А след това бегом при мене, в щаба на батальона.

Той веднага отговори:

— Слушам, другарю комбат.

Лейтенант Брудни беше един от двамата командири, избрани от мене да изпълнят задачата, набелязана на картата от молива на генерала.

В командния пункт, в блиндажа, ме посрещна малкият ми щаб: началник-щабът лейтенант Рахимов и младшият ми адютант лейтенант Донских.

Рахимов доложи: нищо ново; противникът, както и преди, не се придвижва, не изпраща дори и разузнавателни групи. С Рахимов се заех да свърша някои неотложни работи. Схемата на лъжливата позиция бе начертана от него още преди няколко дни. Заповядах незабавно да се копае лъжливата позиция, а работата на предната линия да се прекрати, с изключение на маскировката.

— Слушам, другарю комбат — каза Рахимов. — Разрешете да изпълня!

— Да.

Той погледна Донских.

— Трябва ли ви лейтенант Донских, другарю комбат?

— Трябва ми.

Рахимов козирува и излезе.

Скоро запъхтян, с пламнали бузи, се яви Брудни. Будните му живи очи огледаха блиндажа и спряха върху мен с любопитство и очакване. Донских пишеше нещо на масата.

— Донских! Я елате тука! Вземете и картата!

Него, моя адютант комсомолеца Донских, бях решил да назнача за командир на другия подсилен взвод.

3.

Зная: човек, който е участвувал в бой, ви се струва, както едно време и на мен, малко необикновен, малко тайнствен. Но те, Брудни и Донских, не бяха още участвували в нито един бой.

Двамата бяха комсомолци, двамата бяха свършили десети клас и прекарали след това известно време във военно училище, бяха станали лейтенанти.

При формирането на дивизията Донских беше назначен командир на рота, но след това сменен заради мекото си сърце. Той беше свенлив, лесно се червеше и не умееше строго да се разправя с провинилите се. Строгостта, взискателността, задължителни за командира, не бяха в неговата природа. Обаче, след като му отнеха ротата, Донских беше дълго време посърнал. Аз го разбирах — той се притесняваше: „Ех, не довериха на тебе, комсомолеца Донских, да водиш рота в бой!“ Гордостта му, самолюбието му бяха засегнати.

Преди две денонощия, на петнадесети октомври, когато в ротите избираха бойци за нощното нападение, Донских дойде при мене и свел очи, каза: „Разрешете, и на мене, другарю командир, да отида с отряда.“ Но там, за дръзката нощна атака, бе вече назначен моят старши адютант, същевременно и началник-щаб, Рахимов. Аз кратко отговорих: „Не.“ Донских не си отиде веднага. Може би е трябвало да кажа: „Почакай, Донских, ще потрябваш, ще повоюваш.“ Но аз си замълчах. Замълча си и Донских.

Бях имал време да опозная моя адютант. Харесваше ми неговата гордост, мълчаливост, сериозността, с която изпълняваше поръченията.

Сега той пак стоеше пред мене и ми протягаше картата. Винаги ти се иска да видиш лицето, да видиш погледа на онзи, комуто възлагаш задача. Ние живеехме в общ блиндаж и все пак не можах да се сдържа и да не се вгледам още веднъж в лицето на своя адютант, много чисто, с нежна като на девойка незагрубяла кожа.

Харесваше ми и Брудни. Май че той беше най-добрият ми взводен командир. Много съобразителен, ловък, той сполучваше преди другите да се сдобие наблизо с разни подръчни материали; в неговия взвод лопатите, брадвите и трионите бяха винаги добре наточени; в работата си неговият взвод изпреварваше съседите и Брудни винаги искаше — кой си няма слабости? — аз да забележа това. В подобни случаи този малък хитрец беше много простодушен; черните му очички сякаш молеха: „Похвали ме!“

Веднъж имах случай да се уверя, че Брудни не е страхлив. Стрелковите му гнезда бяха готови по-рано, отколкото в другите взводове. При прегледа ми се стори, че предните насипи са слаби. Попитах Брудни: „Това според тебе готово ли е?“ — „Да, другарю комбат.“ — „Ти ще сложиш тука войниците?“ — „Да, другарю комбат.“ Взех пушката на един от бойците. „Брудни, влизай вътре!“ Той разбра. Пребледня. Казах му: „Ти искаше там, под куршумите; да сложиш хората си. Влизай сега ти. Аз ще стрелям.“ След още един миг колебание той се завъртя на тока си и скочи в траншеята. Аз извиках: „Стой! Дръпни се настрана!“ Той се дръпна. Аз стрелях. Куршумът не проби, не можа да мине през насипа. Брудни имаше право да се гордее. Тържествуващият му поглед сякаш пак говореше: „Е, какво ще кажеш? Похвали ме де!“ От този ден, след това рязко войнишко обръщане, аз обикнах черничкия оперен лейтенант.

— Сядай, Брудни. Сядай, Донских — казах аз.

4.

Донских сложи картата. Мислено вече бях набелязал местата на засадите, но още веднъж ги проверих по картата. После разясних задачата; да се стаят край пътищата, да се вкопчат и да се държат там, да не оставят немски автоколони и немска артилерия да минат по пътищата; малките разузнавателни групи да пускат без изстрел, а колоната да посрещат със залпове, да посрещат с картечници. Зашеметила врага с неочаквания си огън, засадата ще може лесно да се измъкне.

— Обаче, другари, целта ни не е в това — обяснявах аз. — Обратно — трябва да се изчака, докато противникът се съвземе, докато влезе в бой. Дръжте се! Дръжте пътя. Накарайте го да се разгърне срещу вас в боен ред. Това е първото нещо. Разбрано?

— Разбрано — неуверено отговори Брудни.

Неговата физиономия, обикновено много подвижна, сега бе загубила своята живост, бе станала съсредоточена. Донских мълчеше.

— Разбрано ли е, Донских? — попитах аз.

— Разбрано, другарю комбат. Да се стои до смърт…

— Не, Донских, не да се стои, а да се действува. Да се маневрира. Да се напада.

— Да се напада ли? — попита Брудни.

— Да. Да се напада от засада. Да се избият с огън колкото може повече хитлеристи. След това да се изчака. Нека противникът се разгърне, нека влезе в бой, нека отдели сили, за да ви обкръжи. Тогава трябва да се измъкнете и пак да излезете на пътя на друго място; изпреварили врага, отново да се изпречите пред него.

Начертах на картата извивките на Панфиловата спирала.

— С това ще принудим противника да се разгърне преждевременно, да атакува нахалост, да остане с пръст в устата. Сетне, когато пак потегли, трябва да се нападне за втори път.

— Да се нападне ли? — отново промълви Брудни.

Физиономията му пак се оживи, очите блестяха. Донских мълчаливо се усмихваше. Той също беше разбрал.

В него, в този израз „да се нападне“, който ми беше дал Панфилов, имаше нещо вълшебно. Той веднага изясни задачата, проникна в душата, преобрази хората, придаде им смелост. Помислих си: това не е само тактика, това е нещо по-дълбоко.

Поприказвахме за подробностите. Брудни беше възбуден. Получила началния тласък, главата му заработи. Той вече виждаше как трябва да скрие, да замаскира войниците. Аз казах:

— Да, бойците трябва да се заровят, да се замаскират. Казвам го особено на тебе, Донских. В тази работа, Донских, не бива да има никакво съжаление.

Донских мълком ме гледаше. Повторих думите на Панфилов:

— Да съжаляваш, значи да не съжаляваш. Разбрано?

Донских твърдо отговори:

— Да, другарю комбат.

Сините му очи вече не бяха същите, както преди половин час, бяха потъмнели, станали по-строги.

В нашия разговор не се спомена нищо за родината, за Москва, но то се криеше зад думите, то живееше във всеки от нас.

5.

Лейтенантите отидоха да готвят взводовете за път. А аз пак се замислих. Чудно ли ви е? Решението е намерено, заповедта е дадена, заповедта е разяснена, усвоена от изпълнителите — че какво още остава?

Остава боят.

Когато ще пишете за войната, не пропускайте, моля ви се, една малка подробност: във войната съществува противник. И колкото и да е чудно, той не винаги прави онова, което ви се иска на вас.

Аз чувствувах: боят на ум с ум днес е спечелен от нас, спечелен е от Панфилов. А после? Нима немците като овце ще се подложат на куршумите веднъж, втори път, трети път? Какво ще предприеме противникът, след като немският военачалник, надменният господин „великогерманец“, ни окаже честта да се позамисли?

Във войната съществува не един замисъл, а два; не една заповед, а две. В боя единият замисъл, едната заповед остават неизпълнени. Защо?

Хайде отговорете ми: защо?

6.

По здрач взводовете бяха готови да потеглят.

Групата на лейтенант Донских беше се строила до моста през Руза. Отидох при бойците на кон. Не бяха много — петдесет и четирима души, всички с товар на гърба. Четирима носеха леки картечници; другите бяха наслагали в раниците заварените цинкови кутии с патрони за картечниците и пушките; свързочниците бяха нарамили макарите с проводник; с бойците тръгваха и двама санитари.

На десния фланг, с пушка, както и всички, стоеше помощник-командирът на взвода сержант Волков, с мирновременна професия шлосер, вечно мрачен, неумолим в службата. По-миналата нощ, в числото на стоте, той бе ходил в Середа; убивал, както ми разказваха, мълком, не беше приказлив и когато се върна.

Аз ги събрах нарочно — юношата Донских и четиридесетгодишния Волков, за когото знаех: ще убие и свой, ако този свой побегне пред немците.

В ранния вечерен здрач можех да позная всеки. Мнозина за първи път ще стрелят с пушките си по немците, на мнозина утре ще се свие сърцето, ще замре под първия обстрел.

С какво да ви напътя, бойци? Казано е вече всичко, което можех да ви кажа; дадено е всичко, което можех да ви дам. Хайде, за сбогом…

— Мирно! Полуналяво! Пълни! По самотната елха, във върха, залпово… Взвод…

С мек и заплашителен звук щракнаха петдесет смазани затвора. Прикладите се опряха в рамената. На една крайбрежна могилка във вечерното небе изпъкваше с черния си изрязан силует висока, силна елха. Бойците чакаха изпълнителната команда.

Аз извиках:

— Огън!

Разнесе се: р-р-р-р… За миг се появи линия от червеникави пламъчета, озарили щиковете и края на цевите. Чу се пращене на прекършени клони, които се чупеха и падаха на снега. Пак щракнаха затворите, пак замряха притиснатите о рамената пушки. Черното очертание на елхата вече не беше плътно: прозираха междини там, където бяха хвръкнали клоните.

— Огън!

Пак припламнаха червеникавите жила, пак проехтя залп, пак полетяха надолу тежки увиснали клони.

— Огън!

След третия залп върхът се наведе като отсечен, сетне затрепера, изправи се, пак започна да се превива и образува тъп, бавно падащ ъгъл. Той повися няколко секунди, рухна на долните клони, изпочупи ги и се строполи на земята. Вместо острия връх в небето тъмнееше пресечен назъбен конус.

Аз изкомандувах „При нозе!“ и казах:

— Добре стреляте!

Бойците отговориха, както и бяха стреляли, задружно:

— Служим на Съветския съюз!

— Ето така бийте и немеца! По команда, със залп! Смъртта да коси, а не да ръси като дъждец! Вярвайте, другари, на пушката си! Лейтенант Донских, можете да ги водите.

От друг пункт изпратих взвода на Брудни.

7.

Очаквах на другия ден, осемнадесети октомври, взводът на Донских или взводът на Брудни да влезе в бой. Но на нашия участък немците не се придвижиха нито на осемнадесети, нито на деветнадесети. Двете засади бяха се стаили в края на гората и бяха изградили подземни прикрития за продължителен бой.

По върховете на боровете имаше наблюдатели, които гледаха към немците. Но двата пътя бяха безлюдни. В установени часове, по няколко пъти на ден, Донских и Брудни съобщаваха по телефона: „Противникът не се вижда.“

Целият централен дял на волоколамския укрепен район — не само ние, но и фронтът на съседните батальони — не изпитваше никакъв натиск от страна на противника; немците не изпращаха тука дори и разузнавателни групи.

Но отстрани, иззад левия край на линията на батальона, иззад горите, в които се губеше Руза, долиташе непрекъснат оръдеен тътен. Там се сражаваше нашата противотанкова артилерия. Там, на левия фланг на дивизията, Панфилов бе събрал всичките зенитни картечници, в това число и придадените уж към моя батальон. Там беше прехвърлил една рота от батальона, разположен вдясно от нас, и заповядал да запълним с останалите ни сили оголения участък. Нощем по отблясъка на пожарите, денем по слух ние следяхме как се мести линията на боя. Тътнежът не се приближаваше. Напротив, от време на време като че се отдалечаваше, но се отдалечаваше в дълбочината на нашия фронт и все по-яко се местеше зад гърба ни.

В общи линии знаех обстановката. Оста на немския удар бе останала същата, както и на шестнадесети. Събрали силите си, немците се бяха придвижили. С две-три дивизии, включително една танкова, те бяха успели да излязат на павирания път Можайск-Волоколамск, на тъй наречената рокада (запишете в скоби: рокада се нарича път, който върви успоредно на линията на фронта), на рокадата, която минаваше зад гърба ни. Бяха излезли на нея и поели към Волоколамск.

Нашият батальон прикриваше войските, които се биеха на рокадата, от удар във фланг и в тил. Но немците не се приближаваха към нас. Между нас и противника все още лежеше пустинна, ничия земя, широка дванадесет-петнадесет километра.

8.

На двадесети октомври Донских се обади по никое време.

— Другарю комбат, идва камион. Немска пехота.

— Един камион?

— Да.

— Пусни го.

След няколко минути Донских ми се обади пак.

— Другарю командир, задава се колона от камиони. Също с пехота.

— Колко са?

— Опашката й не се вижда. Засега са десет. Виноват, току-що ми съобщиха: още два.

— Е, Донских… — казах аз.

— Умната ли? — завърши фразата Донских и аз го чух в слушалката тежко да поема дъх. — Така ли, другарю комбат?

— Така.

— Слушам, другарю комбат. Няма да ги пуснем, другарю комбат…

Донских си отиде. Аз продължавах да притискам слушалката към ухото си. На другия край на жицата, скрита под земята, имаше свръзка, която ми донасяше за обстановката. Слухът ми се изостри. Аз долавях не само думите, но и отсенките в тона, с който те бяха изречени. В щабния блиндаж, на осем километра от взвода, аз сякаш виждах онова, което виждаше от окопа свръзката.

Дългите открити камиони бавно се движеха по пътя, от няколко дена отново скован от лек мраз, втвърден, понапрашен от подранилия октомврийски сняг. На пейките, сложени от двете страни и по средата на камиона, седяха немски войници с пушки и шмайзери. Сега това изглежда почти невероятно, но тогава, край Москва, през октомври хиляда деветстотин четиридесет и първа година, понякога немците извършваха настъпателните си походи така: без разузнаване, без патрули, без странична охрана, с удобства, с камиони, уверени, че при среща ще съумеят да прогонят „руса“.

А „рус“ лежеше на края на гората, без да откъсва поглед от хората със зеленикави шинели, със зеленикави кепета, които пътуваха по нашата земя като господари, лежеше стаил се, стиснал готовата си пушка в очакване на командата „Огън!“.

Стори ми се, че в мембраната нещо щракна. От устата ми се изтръгна:

— Ей, какво става?

Прещрака още веднъж.

— Какво става? — повторих аз.

— Стреляме, другарю комбат. И аз бия, другарю комбат.

— На залпове ли?

— Да, по команда, другарю комбат.

— А немците?

Проточи се непоносимо дълго мълчание.

— Бягат — изкрещя телефонистът. — Бога ми, бягат…

Аз изпаднах във възторг. Немците бягат! Ето как, значи, става това, ето как се бяга на война! Ще рече, имаме ние сила, която поразява тялото и духа, която е накарала немците мигновено да забравят и дисциплината, и гордостта си, да забравят, че те са „висша раса“, завоеватели на света, непобедима армия. Ех, да имаше сега конница! Да излетим на коне подире им и да сечем, да сечем, докато не са се опомнили, докато бягат.

Аз се опивах не само от победата, но и от тайната на победата, която се разкриваше на разума ми. Имаме ние сила! Нейното име е… Не, в този момент аз още не можех да й дам име.

9.

След известно време Донских съобщи по телефона: в първите минути засадата избила стотина хитлеристи, три или четири пъти повече оцелели; те се отдръпнали назад и възстановили реда; разгърнали се, залегнали, открили огън.

— Добре. Точно това ни трябваше — казах аз. — Поиграй си с тях. Нека потъпчат на едно място. Скрий хората. Но се оглеждай наоколо.

По телефонните донесения следях боя. Отначало немците открили насрещен огън с шмайзери, пушки, картечници, след това срещу взвода започнали да действуват минохвъргачки. В това се криеше тогава едно от предимствата на хитлеристката армия — безбройните минохвъргачки. Моторизираната пехота се придвижваше с камиони с минохвъргачки, натоварени като дърва.

Бойците влязоха в прикритията. Немското разузнаване, доближило се до гората след двучасов обстрел, беше посрещнато с огън. Взводът живееше, взводът държеше пътя.

По телефона съобщих на ротните командири за хода на боя и заповядах незабавно да предадат тази информация на бойците, за да знаят как другарите им бият немците.

Командирът на втора рота Севрюков, улегналият четиридесетгодишен лейтенант, отговори:

— Бойците вече знаят, другарю комбат.

— Откъде?

— Работи безжичният войнишки телефон, другарю комбат.

Усещах: Севрюков говори с усмивка.

— Какъв е тоя телефон?

— Пристигнаха ранените, другарю комбат. И разправят един през друг. Чудя се, другарю комбат…

Севрюков си помисли, преди да изрече мисълта си. Аз го слушах също с усмивка, с интерес.

— Чудя се, другарю комбат… Хората са ранени, нали това е страдание, болка, а всички са весели. Ние, казват, им дадохме да разберат. И знаете ли? От това като че ли и болката им намалява… Ето, другарю комбат, излиза, че и ранените могат да повдигнат духа.

— Колко са ранените?

— Четирима… макар и да са превързани, все пак би трябвало веднага да се откарат в медпункта. А не можеш ги изпрати: разказват ли, разказват как са воювали.

Радостта, която звучеше в гласа му, трептеше, туптеше и в мен. Затворих телефона.

Моят началник-щаб, слабият, съобразителният, немногословен Рахимов, стана от мястото си.

— Разрешете, другарю комбат, да отида при ранените, да уточня обстановката.

— Да. Вървете.

10.

След известно време Донских отново ме извика на телефона. Той съобщи, че от фланговете на немската верига са се отделили две групи по четиридесетина души с явното намерение да обходят взвода, да го обкръжат. Донских говореше разтревожено. Аз разбирах: малко го е страх, иска му се да попита не е ли време да отстъпят, но той, моят стеснителен, горд Донских, все пак не питаше.

— Нищо, Донских — казах аз. — Нареди на бойците да следят. Падне ли им случай, нека ги прережат с огън. Не се бой. Те сами се боят от тебе.

Следващото донесение на Донских беше такова:

— Другарю комбат, стрелят от три страни. Викат: „Рус, предай се!“

— А ти?

— И ние стреляме.

— Добре. Позадръж ги, Донских.

Този път той изрече:

— Другарю комбат! Може да ни обкръжат…

— Нищо, Донских. Вече се свечерява. В тъмнината ще се изплъзнеш. Дръж се, мили!

Изтървах тази дума, без да искам. Аз говорех с него, със синеокия Донских, не по устава, а от сърце.

Може да си мислите: защо се е вълнувал Донских? Може той да ви се стори немъжествен, със слаби нерви. Но разберете: той не се намираше нито пред писалище, нито пред мирновременен струг, нито на учебното поле. Той беше обкръжен от смъртта. Той чуваше нейния писък, той я виждаше — немците стреляха с трасиращи куршуми; тя летеше от всички страни като червени и синкави светлинки; тя профучаваше и профучаваше край самия него, малко оставаше да го закачи и сърцето му тръпнеше, въпреки разума, въпреки волята. Той не беше механизъм, безчувствен пън или къс желязо. Той преживяваше първия си бой — небивал критичен момент в живота на човека.

От осем километра аз усещах трепкането на неговото сърце. Душевната сила, която по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно, се стремях да поддържам в него, офицера във водещия се наблизо бой, се предаваше на бойците.

И изведнъж, именно изведнъж, някак съвсем неочаквано, Донских развълнувано съобщи: немците се оттеглили. Първом не можах да повярвам. Но прозорчето на щабния блиндаж беше вече тъмно: денят бе свършил. Скоро Донских потвърди: да, постреляли, покрещели и се оттеглили, като вдигнали под прикритието на здрача труповете.

Това бе малък бой, но мен ме тресеше от щастие; искаше ми се да се смея, искаше ми се да се метна на коня и да препусна там, при Донских, при бойците, при нашите герои.

През нощта взводът на лейтенант Донских смени позицията си.