Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Висше медицинско образование

1.

Зората още не беше проникнала в гората, високо над главите едва-едва бяха започнали да прозират поразпилелите своя листак клони, а ние вече се бяхме строили и тръгнали. Наоколо неясно се белееше слана, земята беше скована от лекия мраз, покрита с кора, в която бяха врязани отдавнашни, полузасипани със смърчови игли и с окапали листа отпечатъци от копита, следи от колела, коловозът на горския път. От време на време пращеше, трошеше се под ботушите тънкия лед.

Превратностите на бойната съдба бяха захвърлили оределия ми батальон далече от асфалтовата лента на Волоколамското шосе. Къде са немците? Къде е нашата дивизия? Това не ни беше известно. Обикновено ние с нетърпение чакахме дано по-скоро се стъмни, а сега ни се искаше дано по-скоро да се съмне! Дано по-скоро да започне новият усилен ден на краймосковския фронт! Надявах се по оръдейния тътен приблизително да определя накъде се е изместила фронтовата линия на дивизията.

Ала настъпи утрото, подалото се слънце озари острите върхари на смърчовете, а за оръдията сякаш още не беше свирила тръбата.

Ето най-после избоботи едно оръдие, някъде отстрани, на оста на Волоколамското шосе. Подир една минута пак оттам се чу втори изстрел, после трети, подхвана се рядка стрелба.

Ето, тресна се напред, там, накъдето се промъквахме ние. Кой ли е това — нашите или немците? Наострилото се ухо дълго, прекалено дълго чака избухването. Най-после неясният удар стигна до слуха. Няма съмнение: снарядът е паднал по посока на Москва, по посока на Червената армия. Ето че още един е изпратен нататък. Да, немските оръдия, закачени за камиони, са ни изпреварили по големите пътища; ние сме се озовали зад предния край на немците, прехвърлил тази гора, прехвърлил през главите ни.

Оръдията се събудиха, обадиха се и на други места. Гърмежите не бяха чести. Нарядко зад гърба ни боботеха тежките оръдия на немците. Нашата артилерия, закрепила се някъде на нова линия, почти не им отговаряше.

Ние уморено крачехме, сподиряни от тази като че ли също уморена, настървена стрелба. Аз вървях напред с Рахимов начело на колоната и избягвах просеките, избирах криволичещите глухи пътища, прокарани от селските каруци.

Лекият мраз незабелязано поотпусна. Земята започна да се размеква. От надвисналите над нас голи клони, от попарените листа, от тежките вейки на смърчовете, само до преди един час покрити с бяла слана, падаха едри капки. Ботушите натежаха от полепналата по тях кал.

Крачката на батальона се забави. От време на време аз спирах, пусках да мине край мене разтегналата се батальонна колона, гледах тътрещите се с мъка редици. Впрочем бойците вече не вървяха в редици. Едни се хлъзгаха, но не слизаха от пътя, други се мъкнеха отстрани, всред редкия храсталак. Всеки носеше войнишкия си товар. На гърбовете към раниците бяха пристегнати канчетата, в които вече от няколко дена не беше надзъртала лъжицата на войника.

Аз гледах своите бойци, те също ме поглеждаха. Никой не изпъваше рамена, не се опитваше да се ободри. Долавях в погледите общо за всички, терзаещо душата изражение. Как да го нарека?

С мъка измъквайки крака от жвакащата кал, крачат двама войници, песнопойците на батальона — здравенякът Голубцов и напетият, мускулест Курбатов. Голубцов е оклюмал глава. Не я вдига, когато минава край мен. А Курбатов ме поглежда под око и по навик се изправя. Но и неговите очи са печални.

Да, безкрайна печал се четеше в очите на отстъпващите войници. Объркване, мъка, тъга витаеха над батальона.

2.

Аз отново изпреварвах уморено пълзящата колона и крачех отпред, до Рахимов.

Мрачни мисли измъчваха ума ми. Защо, защо отстъпваме? Защо тъй тежко, тъй несполучливо е започнала за нас войната?

Доскоро, още през май и юни на тази трагична година, навред имаше окачени плакати:

„Закачат ли ни, войната ще се разиграе на територията на врага.“

Настъпление, настъпление, напред, само напред — такъв бе духът на нашата армия, духът на довоенните петилетки, духът на поколението. За отстъпателни боеве ние и не помисляхме, с тактиката, теорията на отстъплението никога — поне откакто бях станал офицер — не бяхме се занимавали. Дори и самата дума „отстъпление“, беше зачеркната в бойния устав на нашата армия.

Тогава защо, защо отстъпваме?

Бият ни… Но нали и ние — ей тия войници, които на посърнала върволица крачат подире ми — нали и ние сме били врага, виждали сме гърбовете на бягащи от нас немци, чували сме предсмъртните им викове.

Бият ни… Но съветската държава не е разбита. Не е разбита и нашата мъничка държава, наброяваща сега четиристотин и петдесет въоръжени съветски хора, нашата малка държава — моят батальон, резервът на Панфилов. Ние носим със себе си не само видимия за окото войнишки товар, но и всичките си невидими светини: верността към знамето, верността към заветите на революцията, към войнишкия дълг, нашата нравственост и нашата чест, всичките си закони.

Кой знае защо, в паметта ми отново прозвуча дрезгавият глас на Заев, неговата наздравица във Волоколамск: „Единствен път лежи пред нас, ний стиснали сме пушка“.

Ех, Заев, Заев!

3.

Крачейки, така се бях замислил, че слухът ми не можа веднага да долови думите на Рахимов:

— Другарю комбат! Другарю комбат!

— А? Какво има?

— Другарю комбат, вижте слънцето, вече е обед. Разрешете да дам един час почивка.

— Да, време е… Можеш да командуваш.

Рахимов ми козирува, с отсечено и същевременно свободно движение се обърна и тихо извика:

— Батальон, стой!

Май че в целия батальон единствен Рахимов — планинар, алпинист — беше останал бодър. Не, не само той. Почти в същия миг се чу незагубилият младежката си звънливост глас на Тимошин, който водеше челната рота:

— Втора рота, стой! По местата! Равнис!

След малко се чуха команди и от другите роти, стигащи тази, която вече беше построена. В нашата мъничка държава, събрала се на ивица размекнал се път, загубила се в островчето гора сред заграбената от немци земя, все още се спазваше нашият воински, нашият съветски строй и ред.

Внезапно осъзнах, че мислено съм изрекъл думите: „все още се спазваше“. Нима самият аз — батальонният командир! — произнесох наум неувереното, колебливото „все още“?! Нима и аз бях посърнал в душата си, бях се разколебал? Че как щях да командувам батальона, как щях да водя войниците си през несгодите?

Батальонът се разположи на почивка. Рахимов беше ми казал: „Вижте слънцето, вече е обед.“ Действително слънцето, станало неочаквано щедро към пладне, се процеждаше през остатъците от листака, но никакъв обед не се предвиждаше. На мократа земя запращяха огньове, бойците черпеха вода от набързо изкопани дупки, слагаха канчетата си на огъня, та поне само с вряла вода да залъжат, да стоплят стомаха.

Все още потънал в мислите си, приседнах на един пън. Някой се приближи. Вдигнах очи. Пред мен стоеше Мурин. Яката на шинела му беше разкопчана, полите бяха оплескани със спекла се кал. Заострилата се брадичка беше обрасла с тъмна четина. Тънкият му, малко гърбав нос също беше станал по-остър. Омотана с конец кибритена клечка крепеше счупената дръжка на очилата. Проточил по навик дългия си врат, Мурин ме гледаше изпод вежди. Странни пламъчета, значението на които отначало не можах да разбера, бляскаха в очите му. Очаквах, че ще се изпъне, ще отдаде чест, но той не го направи. Известно време ние мълчахме.

— Какво искаш? — промълвих аз.

Той отговори:

— Искам да ям.

Аз станах.

— Как се явяваш при батальонния си командир? Дръпни се на десет крачки, стегни се, след това ще се явиш пак.

Мурин понечи нещо да каже, но се подчини, обърна се, отдалечи се. След някоя и друга минута се върна при мене, след като беше измил в една локва ботушите си, стегнат по устав, застана, както прилича на войник, изпънал рамене, вдигнал глава.

— Другарю комбат, разрешете да доложа.

— Говори.

— Другарю комбат, ние искаме да ядем.

— Ние… Какъв си ти, представител?

— Не съм представител, но ние всички… Сили не са ни останали, всички сме изгладнели.

— Тогава предай на всички: днес нямам с какво да нахраня войниците, ако щете на парчета да ме режете — нямам. Разбрано ли е?

Мурин не отговори.

— Режете ме на парчета! — повторих аз. — Това е единственото, с което мога да уталожа глада ти. Друго нищо нямам.

Мурин нерешително постоя.

— Разрешете да си вървя — промълви той.

— Върви… Предай на всички, каквото ти казах.

Мурин си отиде, но на душата ми стана още по-неспокойно, по-тягостно.

Угнетените, капнали от умора войници се тръшкаха, където завърнат.

4.

Към мен се приближи Бозжанов.

— Аксакал — каза той на казахски, — станало е нещо лошо.

Скулите му, които обикновено не се забелязваха, скрити от тлъстинка, сега рязко се очертаваха под кожата. Добродушното лице имаше объркан вид. Нима действително беше се случило ново нещастие?

— Е… Какво има?

— Изоставени са ранените.

— Как изоставени? Откъде знаеш?

— Приказвах сега с доктора. Линейката останала назад и някъде се загубила. А той и няколко санитари тръгнали с батальона.

Аз скочих. Как? Само това липсваше! Ние, моят батальон, сме стигнали до подлост, предали сме, изоставили сме ранените!

Покрай безрадостно пращящи и дори угаснали огньове, покрай насядали и налягали бойци забързах към центъра на колоната, където, в съгласие с походния ред, беше мястото на санитарния взвод. След мене вървеше Бозжанов.

Още отдалече видях Беленков. Той седеше на земята облегнал се на една бреза. Събраните на гърдите ръце бяха мушнати дълбоко в ръкавите. Той като че ли дремеше. Не, лицето беше напрегнато. Той, разбира се, знаеше, че му предстои обяснение с мен, сигурно вече ме беше забелязал, но не се издаде, не промени позата си. Повиках го:

— Беленков!

Нервна спазма ми стягаше гърлото. Нямах сили да му кажа „докторе“ или „другарю“. Без да се вдигне, Беленков погледна към мен, блеснаха стъклата на пенснето. Тогава най-сетне събрах сили и ревнах:

— Станете!

Беленков, както ви е известно, беше капитан от медицинската служба, а аз само старши лейтенант, но, изглежда, в гласа ми беше прозвучало нещо, на което докторът предпочете да се подчини. Без желание той се изправи, но ми се тросна:

— Ще ви помоля да не ми крещите.

Обаче го беше страх. Издадоха го извадените от ръкавите ръце. Пръстите му леко трепереха. Той ги стисна.

— Къде са ранените? — попитах аз. — Къде е санитарната линейка?

— Аз не съм колар… Не зная…

— Не знаете? Не знаете къде са ранените, които са поверени на вас?

— Не зная… — Гласът на Беленков внезапно стана плачлив. — Линейката остана назад. Ние тръгнахме с другите… Смятам, че ще ни настигне…

— Кога се случи това?

— Има вече около два часа.

— Защо не сте ми доложили? Вие обезчестихте себе си, предадохте другарите, пролели кръвта си…

Към нас се приближиха, взеха да се вслушват бойци и командири. Вестта за изоставените ранени вече беше обиколила батальона. Без да се обърна, усещах: зад гърба ми вече стоят в полукръг няколко десетки души. С надеждата да намери съчувствие Беленков отговори:

— Никого не съм предавал… Вие сам… Вие сам не знаете къде ни водите. А хората вече не могат да вървят по-нататък.

Изведнъж усетих четиридесет-петдесет бодвания в гърба. Бойците ме гледат: „Дали ще ни погубиш, или ще ни изведеш?“ Това беше казано по-красноречиво, отколкото с думи. Тесните цепки на Джилбаев, малко избледнелите вече очи на Березански, младите сериозни очи на Ползунов, десетки чифта зеници бяха се втренчили в мене, питаха ме: „Защо нищо не ни заповядваш, защо се тътрим на тумба, на тълпа, защо не поискаш от нас да бъдем войници?“

В този миг аз се реших:

— Предай по колоната: лейтенант Рахимов при мен! Ротните командири при мен!

Рахимов и без моя заповед с леки стъпки вече беше дотичал до брезата. Не се мина и минута и всичките ротни командири — Филимонов, Тимошин, Бозжанов — се озоваха до мен. Приближиха се и онези, които искаха да послушат.

Аз казах:

— Другари! Капитанът от медицинската служба Беленков е изоставил нашите ранени. Санитарната каруца е останала някъде отзад, в гората. Сега ще тръгнем обратно — натам, където са останали ранените. Ще тръгнем с цялата колона, не бива да дробим силите. Ротните командири, разяснете на бойците, че отиваме да се притечем на помощ на нашите безпомощни изоставени другари. Лейтенант Брудни тука ли е?

— Аз!

Брудни си проби път между скупчилия се полукръг. Черните му будни очи не бяха загубили живия си блясък.

— Брудни, потегляй като челна застава! Другари, бегом по ротите! Изпълнявайте!

5.

Връщаме се по собствените следи. Всеки момент е възможно да срещнем немците. Всички го разбират. Колоната е станала по-сбита, интервалите са по-рязко очертани.

Небето пак се е навъсило, попреваля дъжд, в гората стана по-тъмно.

Здрачът потиска душата, но ние вървим, вървим навътре в гората, която немците са вече откъснали от нашата земя, с всяка крачка се отдалечаваме от Червената армия. Някъде пред нас крачи разузнавателният взвод. Засега от него още няма вести.

Но ето, след око час и половина ход насреща ни тича свръзка, здравенякът Самаров. Физиономията му е радостна.

— Другарю командир — докладва той, — ротният командир ме изпрати… — и объркал се, направо вика:

— Намериха се!

Скоро през клоните на елшите, между стволовете на смърчовете и брезите видях нашата линейка. Тя беше свърнала от пътя и стоеше на една поляна. Разпрегнатите коне бяха мушнали глави в два наръча сено. Тихо гореше огън, огромен шестлитров чайник висеше над огъня на пръчка, сложена на два забити в земята чатала. Около огъня върху мека постилка от смърчови клони седяха ранените. Нямаше нужда да гадаем кой е създал този скромен горски уют. От линейката към огъня с присъщата му небързаща походка вървеше Киреев с брадвичка, втъкната в колана, със съдове за чай — куп тенекиени канчета, уредно нанизани през дръжките на една връв.

Повиках Киреев:

— Защо изостана?

Той виновно отговори:

— Конете, другарю комбат, се измориха… Съвсем капнаха…

— И какво си смятал да правиш?

— Да нахраня конете… Да напоя ранените. Чайче и захарчица, слава богу, има още. И полекичка да потеглим.

— Ами ако беше попаднал на немците?

— Всичко е възможно… Аз така отсъдих, другарю комбат: службата трябва да се изпълнява докрай… Нали пред съвестта си ще бъда чист, каквото и да се случи. А пък то, вижте колко хубаво се нареди…

— До хубавото е далече — казах аз.

Поприказвах още малко с фелдшера и отидох при линейката. Очите ми се срещнаха с черните очи на Дордия.

— Другарю комбат — промълви Дордия. — Знаех си… — Той спря да си поеме дъх. — Знаех си, че ще се върнете.

Нямах време за приказки. Тъй стана, че не можах да намеря подходящ момент да изпълня намерението си, да поседя и да пофилософствувам с Дордия за това, какво нещо е съветският човек.

6.

Заповядах на Рахимов да свика и да строи на полянката целия среден команден състав на батальона. В редицата стои и доктор Беленков. Прегърбил се, той поглежда изпод вежди през пенснето. Знае: аз няма да му простя.

— Беленков, излезте пред строя! — проговорих аз.

Той метна по един поглед на двете страни, искаше, изглежда, да протестира, но все пак направи крачка напред, нервно оправи увисналата на едната му страна медицинска чанта.

Отсечено и натъртено аз казах:

— За неговата страхливост, за загубената чест, за това, че е изоставил ранените, отстранявам Беленков от заеманата от него длъжност. Той е недостоен за званието съветски командир, съветски военен лекар. Беленков! Свалете отличителните знаци, свалете медицинската чанта, свалете снаряжението!

Той се опита да възрази:

— Вие… Вие… Вие…

— Мълчете! Киреев! Елате тука! Предайте пушката си на Беленков. Вие, Киреев, ще командувате санитарния взвод, а този недостоен човек сам ще вдига, ще пренася ранените като обикновен санитар. Беленков, изпълнете заповедта! Свалете отличителните знаци!

Беленков заговори:

— Аз имам… Аз имам висше медицинско образование. Вие нямате право да ме разжалвате. Мен може да ме разжалва само народният комисар.

Действително според устава, според закона аз нямах право да го разжалвам. Още повече, че в петлиците на Беленков бляскаше капитанска „черта“, а аз носех само „кубчетата“ на старши лейтенант. Но аз се изпънах, погледнах Беленков в очите — в неспокойно играещите очи на страхливец — и твърдо му отговорих:

— Имам право да го извърша. Ние, четиристотин и петдесет съветски воини, сме откъснати от нашата армия. Нашият батальон е остров, съветски остров сред заграбени от враговете места. На този остров висшата власт принадлежи на мен. Аз, командирът на батальона, сега представлявам цялата съветска държавна власт. Тука аз съм… — и като ме прихвана: — Тука аз съм главнокомандуващ на всичките въоръжени сили на Съветския съюз. На този къс земя, където отпред и отзад, отдясно и отляво има врагове, тука аз съм… — аз не можех да намеря дума. — Аз съм съветската власт! Ето кой съм аз, командирът на батальон, отрязан от своите войски. А ти, жалък страхопъзльо, казваш, че не съм имал право. Аз имам право не само да те разжалвам, не само да те разстрелям за измяна на дълга, но и на парчета да те разкъсам.

7.

Развълнуван, неволно скочих от стола и възпроизведох пред Панфилов тази си реч. И тогава, именно в този, както човек би рекъл, най-драматичен момент, той прихна да се смее:

— Тъй ли го казахте: „Аз съм съветската власт“?

— Да, другарю генерал.

— Тъй ли го и изтърсихте: „Аз съм главнокомандуващ“?

— Да.

— Ох, другарю Момиш-Ули, конска доза…

За миг се сащисах. Нима на Панфилов е известна историята за конската доза, която още не е записана във вашата тетрадка, история, за която и дума не бях му продумал?

— Другарю генерал, вие вече знаете за това?

— За кое?

— За случая с конската доза…

— Нищо не зная… Какъв е този случай?

— Той нямаше особено значение… Да ви призная, другарю генерал, не съм се и канил да ви го разказвам.

Обаче Панфилов се заинтересува.

— Я го разкажете… Но не бързайте. Не искам да бързате. Сега ние с вас сме на полянката в гората. — Той пак се разсмя. — Нима действително бихте могли да разкъсате на парчета вашия доктор?

Сега се засмях и аз.

— Не, другарю генерал… Не бих могъл.

Известно време Панфилов мълком мислеше за нещо. После живо попита:

— Е, ами с висшето медицинско образование? Какво да правим с тази работа?

— За висшето медицинско образование, другарю генерал, аз му отговорих: „Ще послужиш като санитарен инструктор, ще измъкваш ранени изпод огъня, ще се научиш честно да изпълняваш дълга си, тогава ще имаш висше медицинско образование. Сваляй капитанската черта, върви при редниците, спечели си висше медицинско образование.“ И го разжалвах, другарю генерал.

Панфилов ме гледаше с усмивка. Нещо в моя разказ изглежда го радваше, съвпадаше с мислите му. Сякаш за да потвърди това мое досещане, той каза:

— Възможно е, другарю Момиш-Ули, вие сам още да не разбирате колко е важна тази история… Пишете рапорт! Аз, от своя страна, ще помоля командуващия армията да утвърди. Но за това има време… Разказвайте, разказвайте по-нататък.

Продължих своя доклад или по-правилно казано, командирската си изповед.