Александър Бек
Волоколамското шосе (31)

2.

Бавно се мъкне санитарната линейка. Крачещите зад нея ранени са се скупчили — в тези минути никой не се решава да изостане.

Ние вече сме излезли от дола, от закритите места, отминали сме къщичките на селцето. Пред нас се простира обрасла с трева пустош, изложена на обстрел от три страни. Трябва да я пресечем, за да стигнем горичката, която се тъмнее на около един километър — това е сборният пункт, посочен на ротните командири.

Ротите още не са започнали да се изтеглят. По пустошта брули вятър, бръска изпотъпканата, опасана от добитъка трева. Навремени, при по-силни пориви на вятъра, снопчетата трева се навеждат по-ниско, тогава леки сенки пробягват по празната мера. Натам, направо към горичката, завива санитарната линейка, колелетата леко се движат по неутъпканото пасище.

За миг се спирам, оглеждам ширинето. Отдавна, отдавна вече би трябвало да тръгнат ротите.

Сякаш в отговор на тази мисъл иззад гробищата на поляната изскача втора рота. Войниците тичат накуп, някои са се откъснали напред, сред тях на първо място различавам Заев. Присвил се, притиснал лакти към гърдите, той лети, без да погледне назад. Пистолетът му е мушнат в колана, джобовете на шинела са увиснали, издути — там сигурно са натъпкани патрони. Напрегнали сили да настигнат излезлите напред, тежко тичат останалите. С тях се носи и Бозжанов. Той се е изпотил, бузите му влажно лъщят. Рояк разноцветни куршуми — червени, жълти, зелени — преследват тичащите. Тези светещи камшичета като че ли подтикват бойците. Струва ми се, че чувам как се блъскат сърцата на препускащите по пасбището войници, че виждам помътнелите им от бясното тичане очи.

Ами какво ли ще стане, ако немците се втурнат да ги гонят, ако нахълтат тука по петите на нашите? Не, това не бива да се допусне!

Пускам Лисанка в кариер, за половин минута изпреварвам бягащите. Спирам коня и се обръщам насреща им. Тежко дишайки, дотичват първите.

— Стой! — рязко викам аз.

Безпогрешно действува вкоренилият се рефлекс на дисциплината. Послушни на заповедта, бойците са се спрели.

— Не бягай! Ще отстъпваме, както прилича на войници. Заев, защо допусна такава бъркотия?

Заев крачи към мен. С шумно пъхтене произнася:

— Нас, другарю командир, ни прикриват картечарите… Аз си мислех, че…

— Какво си мислил, щом бягаш като загубил ума и дума?! Отстъпвай по взводно! Управлявай!

— Слушам! — изкряска Заев.

И тутакси командува:

— Всички по местата! Първи взвод, строй се! Втори и трети, прикривай отстъплението! Разгъни строя! По-нашироко… Още по-нашироко!…

Вдигнал жилестия си юмрук, Заев настървено командува:

— Ходом…

И изревава:

— Марш!

Къде е в такава минута моето място? Ако тръгна начело, може задните изведнъж да не издържат, отново да побягнат, да подплашат другите… Отбивам се при една малка могилка, скачам от седлото, заповядвам на Синченко да отведе конете в гората, качвам се на хълмчето. Сега отвсякъде могат да ме видят.

Стотици цветни мухи все така се носят над двете редки вериги, които се отдалечават с бърза крачка, сноват между фигурите. Внезапно ме хваща страх: сигурно сега немците ще натръшкат половин взвод. Не, всички са читави, вървят, засега никой не е улучен от куршум.

Вдигна се, потегли още една редица. Заев също си хареса една издатинка, качи се на нея, подпря се страховито с юмруци — на руски това се казва „с ръце на хълбоци“ — и мълчаливо наблюдава как отстъпва ротата.

Най-после, след като ме поглежда под око, и той напуска своята наблюдателница, отива си, крачи нашироко с дългите си крака с последната верига от ротата.

3.

До мен е останал само Бозжанов. Чувам гласа му:

— Другарю комбат, слезте. Тука е много опасно.

Отговарям му:

— Можеш да вървиш… Никой не ти е заповядал да оставаш тука.

Не, Бозжанов не ме напуска. По широкото му лице минава сянка на обида, но той забравя тозчас за засегнатото самолюбие: тесните очи цепки бдително оглеждат местността.

Ние виждаме: на пасбището от другия край изтичва ротата на Филимонов. И тя е хукнала на тълпа, загубила бойния си ред. Някои от бойците са излезли далече пред командира. Ето го стегнатия, сух Филимонов — леко, почти без усилие той тича сред купчина войници. Той ме е забелязал, заковал се е на място. Другите го заобикалят, обхождат. Но вече са зърнали батальонния командир.

Онези, които са се засилили, излезли напред, забавят крачки. Филимонов повелително командува, почти цялата рота едновременно ляга: бойците на прибежки заемат местата си в своите отделения, взводове, обръщат се с лице към куршумите.

… По мерата подир ротата на Заев се изтеглят ранените. Изстрелите, свиренето на куршумите, нервните подвиквания на коларя възбуждат конете; логоят току се мъчи да препусне в тръс.

Ранените вече не се притискат към линейката, вървят в нестройна върволица, разтегнали са се, някои едва куцукат, поизостанали са.

Доктор Беленков е отишъл много напред. Прехвърчащите куршуми светулки го карат да се присвива, да крие глава във вдигнатата яка на шинела. Ето, той се е обърнал към линейката, пълзяща на стотина крачки подире му, поспрял се е, наложил си е да почака своя взвод, да почака ранените, но цветните змийчета, готови мигновено да го ужилят, го подгонват към горичката. Прихванал докторската си чанта, Беленков ускорява крачката и вече не поглежда назад.

Пуснала пред себе си ранените, с усилена, бърза крачка минава по взводно ротата на Филимонов. В последната верига върви командирът. Когато се изравнява с мене, той обръща към мен глава и така, без да свали очи от батальонния командир, отминава могилката. Сърцето ми отново се сгрява: ето ги моите герои…

В тръс препускат край мене артилерийските впрягове; търкалят се и се врязват в тревистата почва колелетата на оръдията. Отнякъде изскача картечната двуколка, теглена от яко конче с мъхнати крака. В нея са се настанили картечарите.

Последна отстъпва ротата на Дордия. Противникът все така сипе на шепи светещи куршуми. Ето, един от тях си намира жертва. Някой във веригата се е отпуснал на земята, не се вдига вече. Взимат го на ръце, мъкнат го със себе си.

На опашката тромаво върви Дордия. До него са двете му свръзки — дребничкият Муратов и снажният, напет Савицки. Внезапно Муратов се хваща с ръка за рамото. Дордия се спуска при ужиления с куршум войник, но аз викам:

— Не изоставай! Напред!

Стиснал ръкава на шинела, раненият дребосък татарин също ускорява крачка. Последната тройка бързо се отдалечава.

4.

Последни си отиваме от полето двамата с Бозжанов. Крачим към горичката. Бозжанов неспокойно се оглежда.

— Другарю комбат, трябва на бегом. Могат да ни настигнат немците.

Аз с мъка се тътря, насилвам се да вървя по-бързо. Нервното напрежение, силните преживявания, изпълнили душата през изминалия час, са се сменили с умора, опустошеност. Нямам воля, нямам сили да затичам. Мъкна се под огъня редом с Бозжанов. Сега това вече не е издръжливост, не е храброст, а просто изтощение.

— Аксакал, защо рискувахте толкова много? Защо не потърсихте прикритие?

— Това, Джалмухамед, не е напразен риск. Това е дълг… Професионалното ми задължение…

В мислите си добавям: „Ние с тебе сме хора военни, хора с почетна професия. Загубването на живота е естествена последица на твоя и моя занаят.“ Но защо да го изричам гласно? Казвам:

— Нима можех да си отида пръв? Побегне ли командирът, бойците ще го изпреварят с пет километра.

— Аксакал, вие трябва да се пазите зарад тези хора. Какво ще стане с батальона, ако загинете вие?

В отговор се усмихвам:

— Нали знаеш, тази нощ аз легнах болен, загинах за батальона. И пак се намериха хора, които напълно ме заместиха.

Бозжанов отново се оглежда, отново подканва:

— Хайде да вървим по-бързо!

5.

Най-сетне сме в горичката. Бойците, уморено насядали между дърветата, скачат без команда.

— Почивайте. Свободно — казвам аз.

Някой ми отстъпва своя пън. Тежко сядам. През дънерите се вижда изоставеното от нас поле. Там всичко е пак голо, неподвижно. Само вятърът бръска късичката трева. На края на небето, в пролуките между облаците, са просветнали бледите багри на ранния есенен залез. Синченко довежда конете. Лисанка протяга муцуна към моята ръка.

— Синченко, не си ли опазил някоя бучка захар?

— Не, другарю комбат.

Погалвам Лисанка по нежния нос.

— Хляб, Лисанушка, също нямаме. И ние не сме обядвали. Ами да запуша, има ли, Синченко?

Синченко протяга пакет „Беломор“.

— Последният, другарю комбат.

Към мен се приближават картечарите Блоха, Мурин, Галиулин. С тях е и Гаркуша. Всички, са изпоцапани с пръст. Белезникавите вежди на нисичкия Блоха са потъмнели, по тях се е слегнал черният прах от взривовете, от земя, към която сигурно неведнъж са се притискали днес картечарите.

Застанал мирно, Блоха казва:

— Другарю комбат, разрешете да доложа. Картечницата е разбита.

Отпуснато му отговарям:

— Добре… Щом е разбита, разбита е.

От разни страни бойците прииждат към моя пън, слушат нашия разговор. Отварям пакета „Беломор“, предлагам:

— Хайде, другари, да запалим.

Но нито една ръка не се вдига, никой не посяга към цигарите. Блоха отрицателно клати глава. Мурин също мълком се отказва, върти тънкия си врат. Дори лукавият, чипонос Гаркуша гледа сега настрана.

— Запушете де! Гаркуша, запали!

Долавям, че Гаркуша се колебае. Но ето, той ме поглежда направо в очите.

— Не, другарю комбат. Пушете си вие. Ние сме много, за всички няма да стигне.

— Защо да не стигне? По веднъж да дръпнем, пак хубаво.

— Не, другарю комбат.

Обръщам се, намирам с поглед пшеничните, пожълтели от тютюнев дим мустаци на Березански.

— Березански, вземи си цигара.

— Не, другарю комбат.

С изненада оглеждам бойците. Не, „изненада“ не е точната дума.

Трудно е за войника да изрече „не“, когато му предлагат цигара. Но моите войници се отказаха. Аз ги школувах, бях безпощаден, лишавах ги от почивка, не ги оставях да се поддадат на умората, не им позволявах да бягат от куршумите, а те… Те сега не искаха да ме лишат дори и от една цигара.

— Е, както искате.

Самият аз захапах цигара, запалих кибрит, проследих огънчето. Малкият пламък стигна до пръстите, изгори ме, аз захвърлих клечката. Захапаната цигара се върна на мястото си в пакета. В тази минута и аз не можех да пуша. Поседях още малко. Дълбоко въздъхнах, извиках:

— Ротните командири, при мен!

Командирите дотичаха. Аз казах:

— Да потегляме… Стройте хората…

Момиш-Ули помълча.

— Не, това не е било изненада — отново промълви той, връщайки се към казаното. — Душата е многострунна. Умората, обезсърчението, горчилката, радостта, обичта към моите бойци — всичко се беше преплело накуп… Какво още да кажа? Малката история в гората, историята на последния пакет „Беломор“, се вряза в паметта ми като една от най-силните преживелици през войната. Това е също една от кулминационните точки, един от върховете на нашата повест… Сложете тука голяма точка.