Александър Бек
Волоколамското шосе (18)

2.

И изведнъж иззад реката, от онова място, където беше се изтеглила една горе-долу компактна група немци, се издигнаха сигнални ракети. Те не озариха бреговете, само тъмната вода неясно отрази краткотрайните цветни огньове.

Два зелени, оранжев, бял, после пак два зелени. Здрач, пауза и отново шест ракети в същата комбинация.

Без съмнение, немците нещо съобщаваха. Но какво именно? Дали това беше донесение за случилото се? Или викаха подкрепления, даваха знак за нова атака?

На разни места пламнаха сигнали в отговор.

Обиколих с поглед кръгозора, прорязан от огнени змийчета. Охо! Дявол да го време, чак къде е проникнал противникът! Ние бяхме в устата на звяра.

С ракети отговориха Цветки, Житаха и други села отвъд реката срещу нашите окопи, част от които на протежение от два километра бяха изоставени от бойците при прегрупирането — там зееше открит фронт. А на този бряг, нагоре по течението на Руза, ракети изпращаше Красная гора. Малко по диагонал, в дълбочина, фойерверки се издигаха над Новошчурино, където през деня беше се намирал щабът на полка; сетне, все в по-тесен кръг около нас, над Емеляново, над Лазарево… После следваше тъмно пространство, спокойно вечерно небе; то не беше набраздено от огньове… Но това пространство беше чудновато тясно. Обърнат гърбом към Красная гора, аз гледах и недоумявах. Ракети като че ли се вдигаха и над село Сипуново. Какво става? Нали там е батальонът на капитан Шилов, там е неговият тил?

Огньовете се разпиляваха на искри, отслабваха и изчезваха… Изведнъж стана тъмно.

Не, това не е Сипуново. Ако се сметнеше времето и характерът на пробива, устремен в дълбочина, противникът не е могъл да проникне там. Сигурно и сега немците правят фокуси. Плаши ни някой ракетчик, предварително изпратен в тил. Но би трябвало, би трябвало сега да съм в щаба, да се свържа оттам с капитан Шилов, да изясня какви са тия странни ракети в неговия тил, да подготвя разузнаване. Действувай, действувай, командувай без мене, Рахимов! Изяснявай, по-скоро изяснявай какви са тия фокуси там, край Сипуново!

И без това сме доста натясно… Почти всички пътища, които се кръстосват в Новлянское, са превзети от противника. Ако той хвърли тук от разни страни пехота на камиони или бегом, всичко внезапно ще се промени. Ще ни ударят в гръб и нищо не ще спаси моите бойци, пръснати из полето и увлечени от атаката.

Намерих Заев и му заповядах да изведе ротата от селото и да се окопае напреко на полето, по линията, от която се вдигнахме на атака. След това се запътих към щаба.

На края на гората, малко по-навътре в която беше разположен щабът на батальона, стояха скрити между дърветата моите осем оръдия.

Както им бе заповядано, те бяха се придвижили тука. Тъмните дула гледаха към пътя, който водеше от Новошчурино. Извиках командира.

— Взе ли под свой контрол пътя?

— Да, другарю комбат.

— Ако се зададат, пусни немците в Новлянское.

— Да ги пусна?

— Да. Виждаш ли селото?

Пред нас, на седемстотин метра, лежеше широката улица на селото, очертана от черните силуети на къщите. Оттам се изтегляха бойците, като си подвикваха и търсеха в движение своите отделения и взводове.

— Виждам.

— Насочи по дължината на улицата. Нека противникът влезе. Тогава ще го ударим с право мерене, с картеч.

— Слушам, другарю комбат.

Над хоризонта пак се пръснаха ракети. Първите — над Новошчурино, в отговор на тях — навред наоколо. И пак цветни ивици прорязаха небето далече зад гората, там, където бе Сипуново.

Какво става? Трябва по-скоро да отида в щаба!

3.

Аз влязох в щабния блиндаж. Всички станаха. Сред другите забелязах Исламкулов.

Но далече от лампата, в ъгъла, някой продължаваше да седи, забил очи в земята, сякаш не забелязваше нищо наоколо си. Той не беше с ушанка, както всички ние, а с фуражка със защитен цвят, с малинов пехотински кант.

— Капитан Шилов? Вие ли сте?

Той се опря на ръба на масата и се изправи. Вдигна ръка до козирката.

Помня първото си впечатление: как страда той, как сдържа страданието си. Какво му има? Ранен ли е? Защо е тука?

— Какво ви е, капитане?

Той не отговори. Аз повторих:

— Какво ви е? Какво става с батальона?

— Батальонът… — Ъгълчето на устата му няколко пъти се сви. Шилов някак преглътна. Сетне изговори: — Батальонът е разбит.

Той ме загледа в очакване на въпроси. Видях неговите очи… Тежко опрян на масата, той не отместваше поглед.

Какво да го питам? „Батальонът е разбит…“ Ами ти? А ти, командирът на батальона, ти си избягал?! Не, сега няма време за това, няма време за тези въпроси.

„Батальонът е разбит…“ Шилов е в моя блиндаж, в моя щаб… Ще рече… Ще рече, че фронтът е пробит и отляво…

Шилов седна и пак заби очи в пода.

— Разрешете да доложа — промълви Рахимов.

Аз казах:

— Докладвайте.

4.

Рахимов разгърна картата. Той докладваше и сочеше топографските точки. Машинално следях неговия както винаги грижливо подострен молив. С равен глас той съобщи часа и минутата на нещастието.

А аз не можех добре да схвана, не можех добре да чуя. Сякаш някъде отдалече дочувах: „Без артилерийска подготовка, внезапно, противникът атакува батальона на капитан Шилов. След това, като направи пробив край село Сипуново…“

Аз знаех какво е станало след това. Спомних си току-що преживяното. Бойците излезли от окопите… Някои стояли в ходовете за съобщение до своите гнезда; други се събрали по двама, по трима… Всички гледали назад, където гърмели шмайзерите, откъдето излитали червени, изпращани напосоки светещи куршуми. Душите са в смут. Къде да се дянат? Немци отпред и отзад… Още един миг и… И няма батальон…

Рахимов продължаваше. Немските колони, направили надвечер пробив от двете страни на нашия батальонен район, изглежда, още не са се съединили в дълбочина. Конното ни разузнаване, изпратено в тила, било обстрелвано на няколко пъти. Но в някои села никой не спрял конниците; немците минали, без да влязат в тях. През тези пунктове, по междуселските пътища, може да се изплъзнем. Рахимов показа това на картата.

Предишната линия на отбраната, линията на сключените звена, заграждащи Москва, беше изтрита. Гумата беше изличила молива, беше махнала гланца, по картата бяха останали едва забележими следи.

Фронтът на батальона, нанесен на картата наново, беше извит като подкова. Двата края бяха отсечени и двата опираха в празно пространство. Не, не е в празно пространство. Съседи имаше. Съседите ни отдясно бяха немци; съседите ни отляво бяха немци: отзад, над неприкрития тил, където Рахимов беше придвижил две картечници и изпратил постове — отзад също имаше немци.

Рахимов предполагаше, че с настъпването на тъмнината немците са завършили бойния си ден. Ние познавахме техния маниер — нощем да спят, да воюват денем. До съмване те надали ще предприемат нови придвижвания. Изглежда, че тесният проход, който ни извежда към нашите, до съмване ще остане непревзет.

Рахимов докладваше спокойно, деловито, немногословно. Много ценях това в него — точността на израза. Той беше точен дори и в това, което не знаеше — точно така и казваше: не знам. Той не знаеше силите на противника, направил пробив на две места: не знаеше къде е щабът на полка, дали не е пленен, дали не е загинал; не знаеше накъде отстъпват нашите части, но беше установил, че натам, към нашите, има пролука.

Предварителните разпореждания беше направил без мене. Бойните припаси, продоволствието, инженерното имущество, медицинският пункт — всичко беше натоварено, конете — запрегнати.

В критичния час той действуваше бързо и разумно; той докладваше без нито един суетлив жест, без нервна нотка в гласа си.

А аз мълчех.

5.

Трябваше да изрека „да“ и батальонът, готов за движение, щеше да тръгне и да се измъкне от устата на звяра. Но аз мълчех.

Разберете ме. Два часа преди това по телефона беше говорил с мене полковият командир майор Юрасов. Аз помнех разговора, помнех всичките припрени, откъслечни фрази: „Момиш-Ули, ти ли си? Късно е. Остави. Противникът е направил пробив. Една колона се движи към щаба на полка. Аз се оттеглям. Друга, неизвестна по численост, е завила към теб, във фланг. Свий фланга! Дръж се! После…“ И сякаш клещи бяха прерязали гласа, връзката се прекъсна.

„После…“ Какво после? Отстъпвай ли?

Срам ме е да си призная, но имаше миг, когато се поддадох на низка самоизмама. Аз като че убеждавах сам себе си, внушавах си: „Нали ти чу, чу и следващата дума, не цялата, но първата сричка, първите букви: после отс…“ Дрън-дрън! Не лъжи, недей игра на криеница със съвестта си! Чул ли си, или не си? Заповядал ли ти е старшият командир да отстъпваш, или нямаш такава заповед?

Рахимов чакаше. Трябваше да изрека „да“ и батальонът, готов за движение, щеше да тръгне и да се измъкне от устата на звяра. Но аз мълчех. Аз нямах заповед.

Могъл е майор Юрасов да каже „отстъпвай“? Да. Нали той съобщи. „Аз се оттеглям.“ Но е могъл и да не го каже. Преди два часа обстановката беше друга. Наляво от нас фронтът не е бил разбит, там не е зеял пробив.

Ами сега? Къде е той, командирът на полка? „Аз се оттеглям.“ Къде? Връзката се прекъсна, преди той да успее да каже къде, в коя посока, по кой път или съвсем без път е отстъпил беззащитният щаб. Командирът на полка беше останал без резерв: там, при щаба, има само една картечница; там заедно с щабните командири има всичко на всичко около тридесет-четиридесет души. Живи ли са? Може някъде да са обкръжени и да се отбраняват? Или в колона по един, цялото време нащрек, се промъкват някъде през гората? Или са се прехвърлили надясно, към батальоните, останали оттатък Красная гора?

Знае ли той, командирът на полка, че нашият батальон е хванат в клещи? Той сигурно двадесет пъти щеше да изкомандува, ако можеше: „Използувай тъмнината, оттегляй се и призори се изправи пред противника, сякаш от земята поникнал, на нова линия!“

Но връзка няма, ние сме отрязани.

Рахимов чака. Отвъд стените на блиндажа, залегнал в подкова, чака батальонът.

А аз мълча. Аз нямам заповед.

6.

Телефонистът каза:

— Другарю комбат, за вас…

— Кой?

— Лейтенант Заев.

Взех слушалката. Не ми се приказваше с никого: душата и тялото бяха обхванати от странна апатия.

Заев съобщи, че в Новлянское, изоставено от нас, отново е навлязъл противникът. Според донесението на наблюдателите, влезли четиринадесет камиона с пехота.

— Откъде? По кой път?

— От Новошчурино.

Изглежда, в Новошчурино противникът имаше пункт за съсредоточаване. Противникът обръщаше оттам моторизираната пехота срещу нас.

Някой влезе. По друго време щях тутакси да се озърна… А сега не ми се искаше да си мръдна главата, да видя някого, да чуя нещо, нещо да отговоря. Както държех слушалката, отрязах през рамо:

— При Рахимов…

Заев предаваше подробностите.

— Пръснаха се из селото, другарю комбат. Запалиха светлина в къщите. Не затъмняват прозорците. Изпратиха няколко камиона към реката. Май с понтони.

Нима още днес вместо вдигнатия от нас във въздуха мост немците ще имат нов? Изглежда, че тя не е натиснала спирачките за през нощта, че тя си върви напред, немската военна машина.

— Нас виждат ли ни? — попитах аз.

— Не… Но откъм нас са се прикрили с охрана. Сигурно и картечници са поставили някъде. Смятам, че до сутринта няма да се насочат към нас.

Както винаги Заев говореше малко запъхтяно. Той млъкна, но в слушалката се чуваше дишането му. Заев също чакаше нещо от мене, искаше моята дума.

Но какво можех, какво трябваше да му кажа?

7.

Аз казах:

— Добре.

И оставих слушалката.

В ъгъла седеше Шилов, без да се помръдне, без да промени положението си. До лампата стоеше съсредоточеният, сериозен Исламкулов.

— Къде е Рахимов? — попитах аз.

— Излезе при разузнавачите. Донесли са донесение…

— Какво има още?

— Не зная… Изглежда, нищо особено.

Погледнах Исламкулов с дълъг, навъсен поглед. Искаше ми се да го попитам: „Разбираш ли ме ти, приятелю?“ Черните очи, съсредоточени, разсъдливи, отговориха: „Разбирам.“

Исламкулов заговори:

— Мисля, ще се измъкнем, Баурджан… — и се усмихна.

Не, той не разбираше. Грубо му отговорих:

— Запазете, ако обичате, мнението си за себе си. Аз не съм свиквал, другарю лейтенант, нито имам намерение да свиквам, военен съвет.

Той застана мирно.

— Виноват, другарю старши лейтенант…

Но виновен беше не той, а аз. Аз се поддадох на слабостта, с поглед издадох своята обърканост, с поглед го помолих: „Помогни.“ Обидно ти е, Исламкулов, но аз се сопнах на самия себе си.

— Седни — примирително казах аз.

8.

Има една древна казахска пословица: „Честта е по-силна от смъртта.“ Преди три месеца в станицата Талгар, близо до Алма-Ата, в горещ юлски ден бях държал първата си реч пред батальона, пред няколкостотин души, облечени още с цивилни дрехи, пред онези, които сега лежат с пушки на снега, на замръзналата земя на Подмосковието. Тогава им цитирах тази пословица, тази заповед за войника.

Пак там, в Алма-Ата, една нощ с мене беше говорил Панфилов. В голямата каменна къща, в щаба на дивизията, спяха всички, освен дежурните. Не спеше и Панфилов. В този час, уморен, без генералската куртка, с кърпа в ръце, той надзърна в дежурната стая. Дежурех аз. „Седнете, другарю Момиш-Ули, седнете…“ Поседна и той. Започна незабравимият за мене разговор. След няколко въпроса Панфилов замислено рече: „Да, батальон, другарю Момиш-Ули, също не е лесно да се командува.“ Това ме засегна. Аз изтърсих: „Но да умра с чест, ще съумея, другарю генерал.“ — „Заедно с батальона ли?“ — „Заедно с батальона.“ Той се разсмя. „Благодаря за такъв командир. Колко лесно го казвате: ще умра с батальона. В батальона, другарю Момиш-Ули, има седемстотин души. Ами съумейте да приемете с батальона десет боя, двадесет боя, тридесет боя и да запазите батальона. Вижте, за това войникът ще ви каже благодаря!“

И последните думи, които чух от него преди няколко дена, които звучаха като завет, думите, казани при раздялата ни, бяха за същото: „Пазете войника. Други войски, други войници тук, край Москва, нямаме. Загубим ли тези, няма да имаме с какво да задържим немците.“

Защо да се мъча? Рахимов е подготвил всичко; всичко тежко е натоварено; трябва да река: „Така да бъде!“ и батальонът ще потегли, батальонът ще бъде запазен.

Аз нямам заповед, нямам радиовръзка. Но в такъв момент, когато фронтът е разбит, разпокъсан, когато немците на две колони, проникващи в дълбочина, напредват към Волоколамск, завземат пътищата, прерязват проводниците, разстройват ръководството, мога ли, имам ли право да очаквам, че при мене ще влезе офицер за свръзка и ще ми връчи заповед?

Ами ако той не е намерил пътя, ако навсякъде пред него са се изпречвали немци? Ако е убит? Ако се е загубил, когато се е премъквал без път?

Натрапчиво ми се струваше, че през мрака до мене стига, чука в мозъка ми зовът на Панфилов. Не можех да се отърва от усещането, че чувам — или, по-добре да кажа, долавям, възприемам — как той ме вика, как ми повтаря отдалече. „Излизай! Извеждай батальона! Вие сте необходими, за да прикрием, по-скоро да прикрием Москва! По-скоро извеждай!“

Струва ми се, че виждам колко радостно той ни посреща, стиска ми ръката, пита ме: „Оцелял ли е батальонът?“ — „Да, другарю генерал!“ — „Оръдията, картечниците?“ — „С нас са, другарю генерал…“.

Не, по дяволите виденията! Аз се мъчех да потисна, да отблъсна този глас, този зов. По дяволите! Това е мистика, самовнушение. Командирът няма право да се поддава на тайнствени придумвания. Той има разум. „Трябва да се воюва с ум“ — казваше Панфилов.

9.

Идваше ми наум всяка дума, казана от Панфилов при последната ни среща.

„… Не ще можем да задържим врага с нашата нишка.“

„… Бъдете готови бързо да се стегнете, бързо да се придвижите.“

„… Да се действува така, че навсякъде, където и да направи пробив той, пред него на пътищата пак да има наши войски.“

Идваше ми наум панфиловската спирала-пружина.

Нали при срещата ни у капитан Шилов Панфилов ме запознаваше със своите мисли. Той искаше аз, батальонния командир, да си изясня неговия, на дивизионния командир, оперативен план; искаше в променящата се бойна обстановка, сред сътресенията и тласъците на битката, аз да действувам с ум, да разбирам, да предусещам — тука тази дума е на мястото си — какво очаква от мене онзи, който управлява боя.

Това не е мистичен зов, не е дяволско въздействие, не е самовнушение.

Че защо се бавя? Стига толкова изживявания. Трябва да се отърся от тази проклета слабост. Хората чакат моята дума. Трябва да взема решение. Трябва да командувам.

10.

Върна се Рахимов.

— Какво има?

— Малка неприятност. Долгоруковка е превзета от противника.

— Долгоруковка ли?

— Да… На пътя, който беше свободен. Влязла е, както ми съобщиха, незначителна група — четиридесетина души, един взвод.

Рахимов посочи Долгоруковка на картата. Той заобиколи с тъмносиньо кръгче една от извивките на тясната начупена пролука, слабо набелязана с червен пунктир. Проходът беше запушен.

Тъй… Противникът не губи време. Придвижванията продължават. Още не е спряла за през нощта, още си върви напред, немската военна машина.

— Аз поприказвах с разузнавачите — продължи Рахимов. — Разрешете да ви доложа моите съображения…

— Хайде.

Рахимов каза, че според него характерът на местността позволявал да се постъпи по два начина. Можело на километър и половина от Долгоруковка да тръгнем през полето й по поляната между двата острова на гората, където няма нито трапове, нито пънове, където заедно с пехотата лесно ще минат оръдията и обозите, да заобиколим селото. После, след като направим това отклонение, отново да излезем на пътя. Можело, разбира се, и да унищожим групировката в Долгоруковка, но надали ще успеем да го направим без шум. Противникът ще се вдигне на крак…

— Кой е разузнавал местността? — казах аз. — Я го извикай бегом тука.

Рахимов отвори вратата и повика някого. В блиндажа бързо влезе лейтенант Брудни.

11.

Лейтенант Брудни! Същият, на когото преди няколко дена бях викнал: „Страхливец! Ти предаде Москва!“, същият, който, изгонен от батальона, отиде обратно на позициите на врага и сутринта донесе оръжието и документите на двама немци, заклани от него през нощта; донесе и сложи пред мене сякаш своята изгубена чест. Аз го назначих, както може би си спомняте, за командир на разузнавателния взвод:

— Другарю комбат, явявам се по ваша заповед.

С живи очи, буден, зачервен, той чакаше въпроси.

А аз го гледах потресен. На него, на него наскоро бях викнал: „Страхливец! Ти предаде Москва!“ Да, ето как се случва то, ето как отстъпват без заповед. В такъв миг и виденията, и хипнотизиращият зов, и мисълта за войниците, и логическите изводи — всичко води към едно, всичко повелява: отстъпвай!

Ето какво било! Ще рече, и разсъжденията ме дърпат пак натам, ще рече, и те служат сега на страха.

Заповед за отстъпление няма, по дяволите тогава разсъжденията! Не, аз не съм прав! Не ни ли е повтарял Панфилов, че винаги, при всякакви обстоятелства командирът е длъжен да мисли, да разсъждава?

Отново се помъчих да си представя положението на дивизията след пробива на немците; да си представя действията на Панфилов, неговия план за отбрана. „Не е важна линията, важен е пътят“ — наскоро ми беше внушавал той. Пътят, минаващ през Новлянское, е поверен на нас, на моя батальон. Панфилов знае какво струваме ние, знае какво струвам аз. Може би тъкмо в тази минута той си мисли: батальонът на Момиш-Ули няма да отстъпи пътя, няма да се изтегли без заповед. Може това да влиза в неговите сметки сега, когато маневрира с малки сили, слага прикрития, придвижва части, за да сключи фронта в дълбочината.

Добре, ами ако не е така? Ако на Панфилов не му достигат войски, за да запуши пробива? Ако до немай-къде, незабавно му трябва нашият батальон? Ако заповедта за отстъплението е изпратена, а офицерът за свръзка не е успял да се промъкне при нас? Не зная. Не искам да мисля за това. Заповед няма — и точка.

Аз с нищо не издадох колебанията, които ме разкъсваха до преди една минута. За колебанията на командира знае само той самият. В батальона той е единовластен повелител. Той решава и диктува волята си. Аз реших.

12.

— Е, Брудни — казах аз, — готов ли си да потеглиш на път? Разузна ли къде може да се мине?

Той самоуверено отговори:

— Това, другарю комбат, за мене, е, дето се вика, от лесно по-лесно… Ще поведа и ще изведа… Край Долгоруковка можем да минем като нищо.

Капитан Шилов поривисто стана. Той вече доста време седеше с вдигната глава и се вслушваше.

— Другарю старши лейтенант… с мен тук има няколко мои бойци, те ви молят да ги използувате в групата, която ще тръгне начело, когато батальонът ще си пробива път.

Той пак говореше пестеливо и щом довърши изречението, плътно стисна устни, сякаш сдържаше напрели да се изтръгнат думи. Нито с една дума Шилов не се помъчи да оправдае себе си. Моят отговор беше кратък:

— Аз няма да си пробивам път. Нямам заповед.

Всички мълчаха, както се полагаше да мълчат, когато командирът обявява решението си.

С една фраза зачеркнах разпорежданията на Рахимов, които беше направил без мене, но слабото му безстрастно лице не изрази нищо, освен внимание. Леко навел глава, той стоеше, готов както винаги да изслуша, да обмисли, да изпълни.

Аз продължих:

— Ще се боря в обкръжение…

Уставът на Червената армия, както вече ви казах, предписва на командира да казва за своята част „аз“. Това „аз“ на командира са неговите войници. Те, те ще се борят в обкръжението.

— Вие, лейтенант Брудни, ще трябва тази нощ да попътувате всред немци. Тръгвайте двамата с Курбатов.

По картата посочих десетина-двадесет населени пункта, където можеше да се предположи, че се е установил щабът на полка.

— Ако в това село има немци — говорех аз на Брудни, — промъквайте се до следващото. Ако и там има противник, вървете по-нататък. Задачата е никъде да не ви удари куршум. Намерете щаба на полка, доложете за обстановката, върнете се тук със заповед.

— Слушам, другарю комбат.

Той тръгна.

Капитан Шилов се приближи до картата.

— Оръдията ми са там.

Той изговори това с усилие.

— Къде? Вдигнати ли са във въздуха?

— Не… Изоставени в гората…

Той отбеляза с молива на картата.

— Колко са?

— Шест оръдия… Четиристотин снаряда.

— Слушайте, капитане — казах аз, — защо да не се опитаме да ги изтеглим оттам? Вземете моите коне, вземете бойци. Ще отидете ли?

Шилов мрачно се усмихна с половин уста.

— Не, сега не ме бива да ходя…

Той се обърна и отметна полата на шинела. Видях разпран крачол, разрязан кончов на ботуша. Отеклият крак беше превързан. През марлята се беше просмукала кръв. С кръв бе напоено и сукното на панталоните.

— Ходихте ли на медицинския пункт? — попитах аз. — Костта здрава ли е?

— Дявол я знае… Бойците ме превързаха. Оръдията изоставиха — най-сетне от Шилов за първи път се изтръгна яростна ругатня, — а мене изнесоха…

Без да прегъва в коляното простреляния си крак, той тежко седна на едно столче.

— Синченко! — извиках аз. — Носилка. Бързо!

Шилов дълго мълча, сетне промълви:

— Ето на, седя, мисля си за батальона и не мога да реша: закономерно ли е било разбиването на батальона? Да, бойците бяха зле обучени…

Той повторно изруга, погледна към мене и с неочаквана сила продължи:

— Мислите, че всички са се разбягали като овце? Не, две роти се биха мъжествено… И нали не оставиха своя командир, нали…

И отново сключи устни, без да довърши.

Пред блиндажа донесеха носилка и изнесоха Шилов.

13.

На Исламкулов заповядах да изведе своя взвод, като заобиколи село Долгоруковка.

Това поделение не се числеше към батальона и аз смятах, че нямам право да задържа при себе си четиридесет-петдесет бойци, като зная, че сега Панфилов прави усилия с малки части да прегради пътищата пред нахлулия враг, че в този момент Панфилов трябва да държи сметка за всяко отделение, за всеки взвод.

Исламкулов се изчерви и се опита да ми възрази. В него заговори благородният стремеж да сподели нашата участ. Но аз не му позволих да ми противоречи.

Рахимов попита:

— Ще навлезем в гората, нали? Отбрана по края на гората?

— Да.

Без да ми задава други въпроси, Рахимов взе хартия, бързо скицира очертанията на гората и се залови да набелязва ротните участъци на кръговата отбрана.

Заедно с Исламкулов излязох навън.

Бе тъмно и тихо. Никъде не гърмяха оръдия; не се чуваше нито близък, нито далечен бой. Над черните клони грееха звезди.

— Върви — казах аз, — там си по-необходим.

Той нерешително промълви:

— Баурджан…

Мълком му позволих в минутата на сбогуването да ме нарече така. Той повтори по-смело:

— Баурджан, ако това е действително тъй, ако там е по-необходим един взвод, тогава цял батальон… Сам разсъди…

— Не мога, Исламкулов, нямам право и няма да разсъждавам. Върви!

Ние не се целунахме. Това не е в обичаите на нашия народ.

14.

Рахимов за няколко минути приготви груба схема: нашата отделна гора, или както казваха по тези места, остров; околните населени пунктове, околните покрайнини на гората, пътищата. Очертанията на острова бяха разделени на ротни участъци. В центъра бе отбелязана къщата на лесничея, където беше се разположил медицинският пункт. Къщата, както знаехме, беше достатъчно голяма и с моето съгласие Рахимов нарисува там флагче — ние местехме там, в централната точка, командния пункт на батальона.

Схемата бе веднага изработена на чисто, направо в четири копия за раздаването им на ротните командири. Когато ми я подаваше за подпис, Рахимов рече:

— През нощта незабелязано ще се окопаем. Може и на сутринта да не ни забележат.

Потръпнах.

Ех, Рахимов! Нещо не му достигаше, за да бъде не само началник-щаб, но и командир.

— Телефонист — казах аз, — повикайте батареята…

— Слушам, другарю комбат… Говорете, другарю комбат. На телефона е командирът на батареята.

Взех слушалката.

— Наблюдавате ли противника? В селото ли са немците?

— Да, другарю комбат. Пуснах ги да влязат, както ми заповядахте.

— Какво правят?

— На светлина от огньове гласят мост през реката. Другите са в къщите или край колите на улицата.

— Насочени ли са оръдията?

— Насочени са.

— Дай с право мерене, на залпове четиридесет снаряда, та да пропищят.

— Слушам, другарю комбат, четиридесет снаряда на залпове.

След една минута земните пластове екливо донесоха в нашето подземие оръдеен залп.

Аз не исках да не ни забележат.

С оръдейния тътен, внезапно проехтял над стихналите поля, отекнал далече в тъмата, аз известявах: ние сме тук!

Атакувайте ни! Обърнете се срещу нас, насочете срещу нас артилерията и пехотата, ударете ни от въздуха — ние сме тук!

Лишени от връзка, в клещи, ние не сме се изтеглили, колкото и да ни се искаше да се изтеглим по последния свободен път — тесния излаз, който утре не ще съществува.

Та нали сме останали не за да се крием, а да приковем врага към себе си, да привлечем върху себе си ударите, предназначени за онези, които на новата линия са заградили Москва.

Нашите оръдия биеха по видима цел, пряко, от седемстотин метра разстояние. Всеки залп известяваше: ние не сме си отишли, ние сме тук.

В някаква точка, за нас неизвестна, ни чува щабът на полка. Някъде е вдигнал глава Иван Василиевич Панфилов, повдигнал е вежди и радостно е рекъл: „Охо!“

Пак извиках на телефона командира на батареята:

— Как са фрицовете? Пропищяха ли? Още един залп! По къщите, с фугасни.

И излязох от блиндажа.

Наблизо ревнаха оръдията. В небето припламна бял блясък. Удряй ги, удряй ги!

В гората отново тъма, отново тишина… И изведнъж като закъсняло ехо долетя глух тътнеж на други оръдия. Аз протегнах врат и жадно се вслушвах. Оръдията пак се обадиха. Те боботеха на десетина километра вдясно и като че ли (трудно беше да се определи това точно), като че ли на линията на батальона, по линията на Руза. Отзад, от дълбочина, достигна до нас много далечен, но продължителен мощен звук. Човек можеше да рече, че някой е докоснал там басови струни, невидимо опънати в небето. Това е „катюша“! Стотина снаряди, изстреляни едновременно, създаващи в полета си такова бучене, някъде далече-далече са се стоварили върху разположили се на нощувка немци.

Бученето заглъхна… В гората пак е тихо, тъмно…