Александър Бек
Волоколамското шосе (50)

2.

Моята „експедиция“ беше съставена от двама конници — аз и Синченко — и два мощни, отмерено пукащи трофейни мотоциклета с кошове. Единият беше поверен на лудата глава, участника в надбягвания през мирните времена лейтенант Шакоев, командир на взвода танкоизтребители. Роден в Кавказ, пазител на грижливо установения там церемониал, с който се съпровожда отиването на гости, познавач на въпроса за даряването и насрещното даряване, той напълни коша с отбрани трофеи. Там се намери място и за куфарите с документи, и за най-доброто оръжие, и за фотоапаратите, и, разбира се, за редки вина.

Намери се водач и за втория мотоциклет — същият, който беше пленил тези мотоциклети, стегнатият, строг Курбатов. При него в коша настаниха пленения капитан. Бойците го разглеждаха в здрача, разпръскван от блясъка на снега. От бял по-бял бинт, очевидно току-що сложен в санитарния взвод, закриваше едното му око. Другото око не удостояваше никого с внимание, гледаше само право напред. По бръснатото, сякаш вкаменило се лице се тъмнееха драскотини, намазани с йод. Ивица лейкопласт беше лепната на ъгловата му брадичка. Шинелът с капитанските пагони оставаше полуразкопчан, там не достигаха две или три копчета. На капитана беше вече върната загубената при бягството фуражка. Стърчащата й предница, широката блестяща козирка като че ли подчертаваха, че пленникът не се е огънал, запазил е своята непреклонност, надменност. Без съмнение страдащ от болка, потресен, той се държеше тъй, сякаш искаше да каже: „Аз съм хванат, обезоръжен, но моралното превъзходство на моята нация на победители, раса на господари — не ще можете да ми отнемете.“ Зад него се настани неоставящият своя пленник Строжкин. Кипналата се настрани ушанка откриваше светлорусото му теме; тънката в китката ръка държеше пушка; в колана стърчеше парабел.

Тук и там по полукръга на хоризонта се розовееха отблясъци от пожарища. Оръдейният тътен беше постихнал. Но на разни места отделни оръдия продължаваха помежду си кавгата, която от време на време се ожесточаваше. Бойният ден не беше свършил. По шосето откъм фронта прииждаха неголеми групи, без строй, а понякога и един по един бойци. Нашите патрули ги задържаха.

Помръдвам повода. Лисанка от място поема с хубав тръс. Свивам от шосето по страничния път, водещ към село Шишкино. Синченко, яхнал едър дорест кон, и двата равномерно потракващи с моторите си мотоциклета се движат подире ми. Наляво, там, откъдето се донася нещо като дрънчене на ламарина, като тъмна грамада се издига гора. От нейния край се появяват войници ту по единично, ту по трима, по четирима, с пушка, влачат се по снежното поле. И тука ги спират, групират. Изведнъж чувам:

— Стой! Пропуска!

Рязко спирам Лисанка. Приближава се конник. Командирски ремъци се кръстосват на гърдите му. Едната ръка държи повода, в другата има пистолет. Познавам началника на политическия отдел на дивизията Голушко. Долавям колко напрегнати са сега нервите му.

— Момиш-Ули? Тези с тебе ли са? Накъде?

— В щаба на дивизията. Викат ме при генерала.

— Не зная дали ще го завариш. До Шишкино вече са идвали автоматчици. Възможно е щабът да се е изтеглил. Всички щабни командири и политически работници са разпратени да събират хората. Сам виждаш какъв е миш-маш.

Началникът на политическия отдел обърна коня, препусна срещу омърлушено идващата от гората върволица. Пак екна силният му, с едва доловим мек украински акцент глас:

— Стой! Чакай! Накъде? От кой полк?

Аз се приближих, вслушах се.

— От коя рота? Защо сте я напуснали?

— Нищо не можеш разбра, другарю командир. Загубихме се. Може ротата вече и да я няма.

— Ами там кой се бие? — Голушко посочи напред, където боботеха оръдия. — Чувате ли?

— Немецът стреля.

— Да не смяташ, че празно място обстрелва, а? Застани! По двама — преброй се!

Голушко се обърна към мен:

— Карай, карай, не се спирай, Момиш-Ули. Не е изключено от Шишкино пък да те пратят някъде другаде. И бъди по-предпазлив, че току-виж, нашите са ти теглили куршума. Ще си помислят: хитлеристки мотоциклети.

— Че те са хитлеристки. Днес ги взехме.

— Охо! Чудесна работа! Чувате ли, момчета? Взели от фрицовете мотоциклети! Равнис! Мирно! След мен!

Върнах се при своите хора. Потеглихме по-нататък. А отляво, откъм фронта — кой знае къде минаваше той сега! — безредно прииждаха и прииждаха бойци, като парчета, остатъци от полкове, раздробени от бойния чук на битката.

3.

При Шишкино ни спря бойната охрана. Тука беше се окопала, готова бе за отбрана комендантската рота на щаба на дивизията. По окрайнината на селото се чернееха петна на пожарища, тук-там пробягваха синкавите езичета на пламъка. Помислих си: сигурно сега ще кажат: „Генералът не е тук.“ Сигурно ще се наложи да отиваме някъде по-нататък, в тила. Обаче командирът на ротата се обади на някого по телефона, след това ни даде водач.

След няколко минути стигнах пред неголяма дървена къща с ламаринен покрив — обиталището на Панфилов. Плътно затъмнени прозорци. Стъклата — напукани, на места зееха дупки. Наблизо, пред голяма къща, където се помещаваха някои от отделите на щаба, товареха на камион тежък огнеупорен сандък. Щабът на дивизията, изглежда, все пак се изтегляше.

Заповядах на спътниците си да ме чакат, скочих от коня, отидох при часовоя. Почти тутакси, както и през отминалите времена на почивката, на стълбището изтича облеченият с ватенка лейтенант Ушко, адютантът на Панфилов.

— Елате, елате, другарю старши лейтенант. Генералът вече знае, че сте тука.

Ето я и познатата ми стая. Малка лампичка, работеща на акумулатор, пръскаше ярка светлина. На прозореца, както и по-рано, стоеше облечената с кожа кутия на полевия телефон. Ветрецът, който проникваше през разбитите, макар и затворени със завеси прозорци, помръдваше един лист от вестник на масата. Покритата с черен лак рамка на стенното огледало беше ударена от заблудило се парче снаряд. До разцепеното дърво беше отчупено и парченце от стъклото. Охо, тука, в тази изстудена стая, е имало доста жежки моменти. Походното легло на генерала беше вече прибрано. До него лежеше завит с платнище обемист денк. Генералът, изглежда, нямаше намерение да нощува тука. От съседната стая, без да затвори зад себе си вратата (забелязах в дъното и капитан Дорфман, седнал пред разгънатата карта; видях още един телефонен апарат), излезе Панфилов. Дългият му кожух до под коленете беше разкопчан, краищата на дългите ръкави генералът беше обърнал с черната козина навън, беше ги скъсил, сякаш за да не му пречат да работи. Нещо в днешния облик на Панфилов ме изненада, то, това „нещо“, като че ли не отговаряше на обстановката. От генерала лъхаше на неизветрял още одеколон. Непокритата с калпак прошарена глава беше грижливо подстригана, сбръчканият врат, който наскоро бях видял обрасъл с косми, свежо блестеше — сигурно по него днес беше се поразходил бръсначът. Бръснарските ножици бяха пипали и мустаците, те се чернееха на гладко обръснатата устна като две отчетливи квадратчета. В старателно лъснатите — сигурно не само с четка, но и с кадифе — ботуши на генерала се отразяваше на петна светлината на електрическата крушка. С една дума, стори ми се, че тази вечер нашият генерал има контешки вид.

— Другарю генерал, по заповед на генерал-лейтенант Звягин сдадох командуването на батальона и…

За миг се поспрях. Какво трябваше да кажа: „явявам се“ или „представям се“? Аз изрекох:

— … се представям.

Панфилов леко присви очи.

— Тъй, тъй… Защо не довършвате?

Не можах да разбера какво има пред вид.

— Защо не си казахте името?

— Виноват… — Помислих си: „Странно, нали нашият генерал никога май не е бил формалист“. — Старши лейтенант Момиш-Ули.

— От кой полк?

Казах номера на полка.

— От коя дивизия?

— Как?

— Питам ви от коя дивизия?

— Триста и шестнадесета, стрелкова.

Панфилов се обърна, викна към затворената врата:

— Чувате ли, другарю Дорфман? Не знае. Нищо още не знае.

След това пак се обърна към мен. Горната му устна, наполовина скрита от мустаците, малко се присви, сякаш за да сдържи усмивка.

— Грешите, другарю Момиш-Ули. Сега ние се казваме другояче.

Той взе от масата един вестник и ми го подаде. Бяха шпалти на броя за утре. Сред колонките на набора още зееха празни места. На първа страница изпъкваше заградено с червен молив съобщение, че нашата дивизия занапред се казва Осма гвардейска стрелкова.

— За което, другарю Момиш-Ули, ви и поздравявам.

Той отметна полата на полушубката и извади от джоба на панталоните значката на съветската гвардия — тогава я видях за първи път — емайлирано развято алено знаме.

— Вижте я, другарю Момиш-Ули. Днес ми я донесоха заедно с вестника. Засега само една. Аз вече си я слагах. После я свалих.

Той повъртя още значката, порадва се на преливащия блясък на емайла, грижливо я прибра обратно в джоба. Дойде ми наум как преди няколко дни беше помечтал на глас, беше казал на бръснаря: „Като спечелим гвардейска, тогава ще се подмладя. Ще се предам във вашите ръце, обещавам…“ Панфилов също си спомни за тази минута.

— Ща не ща, изпълнявам обещанието — каза той, — както виждате, хем се обръснах, хем се подстригах. Тъкмо и време днес имам много.

Той пак ме накара да се изненадам. Как така? Немците са стоварили приготвения за удар юмрук, те напират, късат нашата отбрана, този ден може би ще предопредели изхода на новото хитлеристко настъпление, новия натиск срещу Москва, а командирът на дивизията, приела удара, пак разполага с много време? Панфилов ми обясни:

— Кажи-речи, от обед нямам връзка нито с Малих, нито с Юрасов. Дори не знам държат ли се още нашите в Ядрово. И ето на, седя си тука, в Шишкино, седя, дето се казва, на готовите куфари и пак нищо — засега противникът още не е заповядал на гости. А му се иска, ох, колко му се иска да се озове тука.

Той погледна прибраното си легло и продължи:

— Отделите се преместиха, а пък ние с другаря Дорфман може въпреки всичко тука да нощуваме.

Панфилов подръпна подплатените с черна кожа обърнати ръкави на разкопчаната си полушубка — генералът сигурно гореше от нетърпение да поработи — обърна се към огледалото, което въпреки удара не беше нашарено от пукнатини, изпъна рамене, допря с пръсти мустаците си. Още нищо не беше казал за мен, за извикването ми. Аз мълчех и чаках неговите думи.

4.

В стаята отново се появи Ушко.

— Другарю генерал, при вас е дошъл с подаръци лейтенант Шакоев. Ще разрешите ли?

— Ние, другарю генерал — заговорих аз, — използувахме случая да вземем с мотоциклета и пленения капитан.

— Вие вече и с мотоциклет си служите?

— Да. С мен пристигнаха два. И още два имаме в батальона.

— Хм… хайде да излезем да видим.

Панфилов вече закопчаваше полушубката си, нетърпението, жаждата да върши нещо, неизчерпаемото живо любопитство го влечеха навън.

В стаята нахлу Шакоев с подаръците. Той смело, с тържествен жест остави на масата тежичкия си товар — вързоп в немско платнище с кафяви и зелени маскировъчни петна. След това черномустакатият дагестанец юнашки се изпъна.

— Другарю генерал, бойците и командирите — без да бърза, с вкус рапортуваше той — от първия батальон на Талгарския полк…

— Благодаря — прекъсна го генералът. — На всички ви благодаря.

И веднага заговори за работа:

— Откарайте, другарю Шакоев, пленника и всички заловени документи в село Гусеново, в разузнавателния отдел. И по-бързичко. Разбрахте ли ме?

Заедно с Панфилов излязохме на улицата. Отпред, главно в левия край на небосклона, както и преди, се розовееха безформени петна от пожари. Не, май че не както преди. Някои бяха се снишили, избледнели. И стрелбата беше значително намаляла. Оръдията водеха вече рядък огън. Ето, глухо изтрещя една картечница. Слабо отекна още един картечен ред. Панфилов дълбоко пое мразовития въздух.

— Устояхме — промълви той. — Къде, какво, как, почти нищо не зная още, но устояхме, издържахме, другарю Момиш-Ули.

Пред портичката на заснежения път се тъмнееха силуетите на двата коня и двата ни мотоциклета. Курбатов и Строжкин стояха с пушки при нозе. Както и преди, в коша седеше сякаш настръхнал пленникът с щръкналата си фуражка. Стърчеше вдигнатата яка на шинела му.

— Стани! — рязко изкомандува на немски лейтенант Шакоев. — Пред вас стои генерал.

Капитанът хитлерист се вдигна, залитна — сигурно му бяха отекли краката, — но запази равновесие, прекрачи вън от коша, вдигна глава, изпъна ръце по шевовете.

— Я, как са го разкрасили — каза Панфилов, като се вгледа. — Той у вас, другари, май съвсем е вкочанясал.

Шакоев отговори:

— Нека го хване руският мраз, другарю генерал.

— Не е хубаво да мъчите пленника. Другарю Ушко, донесете му нещо, да речем ватенка.

Ушко се запъти към къщата.

— Другарю генерал — чу се нов глас, — разрешете да доложа.

Сержантът Курбатов.

— Да, да, другарю Курбатов, говорете.

— С нас е куфарът му. Може оттам да извадим нещо.

Нелишеният от сила и съобразителност сержант сръчно извади голям кожен куфар с металически ъгли, сложи го върху ламаринената обшивка на коша.

— Ние надзърнахме, другарю генерал, а колкото за пипане, нищо не сме пипали.

Курбатов вдигна капака на куфара, светна с джобно фенерче. Отгоре лежеше грижливо сгънат бял, така наречен оренбургски шал от най-тънка прежда. Под шала се оказа женско копринено бельо, женски цветни блузки, обувки.

— Хм… Няма да приказвам с него. Качете го обратно. Вие ли, другарю Курбатов, сте го хванали?

— Не. Боецът Строжкин. Ето го, другарю генерал.

— Строжкин? От Алма-Ата?

— Московчанин! — звънливо отговори Строжкин.

Панфилов не скри радостта си:

— От попълнението ли? Виж, това е подарък! — Той се позамисли. — За нас, другари, днес е такъв ден, след който вече няма да се делим на новаци и стари. Днес е…

Той не се доизказа. От стълбището с ватенка в ръце тичаше Ушко.

— Другарю генерал, викат ви на телефона. Обажда се комисарят на седемдесет и трети.

— А, намериха се… Е, тръгвайте, другарю Шакоев. Хвърлете това на господина от грабителската армия… Довиждане, гвардейци! Елате с мене, другарю Момиш-Ули…

5.

В стаята още от прага се чуваше гъргоренето на мембраната. Леко отстранил слушалката от ухото, до апарата стоеше капитан Дорфман с добре стегнат колан, с шинел без ни една гънчица. Близо до телефона, на края на масата (вързопът с трофеи, който се възвишаваше там, беше вече прибран), Дорфман беше настанил постоянната си спътница — отворената черна папка, в която пазеше оперативната карта.

— Една минутка — каза той, — предавам слушалката на хазаина.

Панфилов дръпна при телефона един стол, приседна — не забрави да се обърне към нас: „Сядайте, другари, сядайте!“ — и взе слушалката.

— Другарят Лавриненко ли? Дългичко чакахме да се обадите… Слушам, слушам. Не бързайте.

В мембраната пак заклокочи някакъв глас. Панфилов от време на време го пресичаше с въпроси.

— Ами щабът на полка? В колко часа се случи това? Че кой ви е прикрил? Хм… Че какви други силици сме имали ние там? Я ми дайте, другарю Дорфман, картата.

Сложил картата на колене, той продължи да слуша.

— И Угрюмов ли? — Лицето на Панфилов изведнъж сякаш се състари, по-рязко изпъкнаха гънките около устата. — И Георгиев ли? До моста? Виждам. Останал ли е някой жив? Чакайте да отбележа.

Генералът се обърна към Дорфман, искаше, изглежда, нещо да каже, но само загради с молив една точка на картата. И взе пак да слуша. Сянката се махна от лицето му, надделя навикът, жестокият и спасителен навик на войника, който му позволява да утолява глада си, понякога дори да бърбори на бойното поле до падналите в боя. Панфилов вече можеше отново да се усмихва и шегува.

— Разполагайте се, другарю Лавриненко, на нощувка. Аз ли? На старото място съм си. Да, преспокойно си седя тука.

Горната устна на Панфилов пак едва доловимо се присви, за да сдържи усмивката му. Лесно можеше да се долови, че му беше много приятно да изрече тези думи.

— Отчасти, другарю Лавриненко, благодарение на вас — сърдечно добави Панфилов. — Утре ще ме смените тука. Разбрахте ли? Оставям ви стенното огледало, за съжаление чукнато.

Сега интонацията на Панфилов беше шеговита. Учудваше ме тази бърза промяна в изражението на лицето, в оттенъците на тона, тази, ще се осмеля да кажа, открита душа на генерала. Ето, че тонът пак се промени:

— Съобщете, че днес дивизията е удостоена със званието гвардейска. Да. Осма гвардейска стрелкова. Честитете на всички от мое име. Предайте, че стискам ръката на всекиго, на всекиго казвам благодаря!

Панфилов меко, без тракане, сложи слушалката, върна на Дорфман картата.

— Помните ли, другарю Момиш-Ули, лейтенант Угрюмов?

Кратко отговорих:

— Да.

Разбира се, как да не помня чипоносия луничав лейтенант, на когото веднъж готвачът Вахитов не поднесе каша, с вид на селско хлапе — хлапе, разсъдливо в приказките и със здрава ръка.

— Загинал… Ами политическия ръководител Георгиев познавахте ли? Също загинал. Почти цялото това малко отрядче паднало в боя. Но не пуснали танковете. Девет са унищожени, другите са избягали. Виждате, другарю Дорфман, работата се изяснява. Но и загадките са още много. — Панфилов се почеса по подстригания тил. — Нещо като книга с откъснати страници. Не бива тези страници да се загубят. Трябва да ги възстановим. Да прочетем книгата.

Той разгърна картата на масата и известно време продължи да беседва с Дорфман. После погледна към мен.

— Вървете, другарю Дорфман. Поработете.

— Слушам. Извинете, другарю генерал, но не е ли време да…

— Да се преселваме ли? Ще успеем. Благодаря ви, че се грижите. Вървете.

Панфилов остана насаме с мен.

— Загадките са много — повтори той.

И с познатия ми маниер повъртя пръсти във въздуха. Този жест нерядко съпровождаше гласните му размишления.

— Пък съвсем момче беше…

Веднага се досетих: той мислеше за Угрюмов.

— Хлапак… Аз знаех, другарю Момиш-Ули, че в него имаше нещо. Но такова… Такова нещо не съм очаквал.

Понавел се към мене, той с интерес се вглеждаше в лицето ми и явно желаеше да чуе моето мнение. Но какво можех да му кажа? Проточи се една минута мълчание.

— Е, другарю Момиш-Ули, докладвайте какво сте… — Панфилов присви очи, дребни бръчици се пръснаха от ъгълчетата им — каква каша сте забъркали. И не бързайте. Аз имам време.

Започнах да докладвам. Описах тактиката на немците, които бяха решили да избият отдалече с минохвъргачен огън окопалите се в полето защитници на гара Матрьонино. Разправих за колебанията си, за срещата ми с ранения боец, изрекъл войнишката мъдрост: „Така да държим, значи да не удържим.“

Панфилов слушаше, без нито веднъж да ме пресече.

Обаче все пак ми се наложи да прекъсна доклада си. От улицата се чу шум на мотор, хлопна се вратичка на автомобил. Панфилов се изправи. Аз също станах. Помислих си: дали няма да влезе сега Звягин?

Влезе лейтенант Ушко.

— Другарю генерал, пак кореспондентите. Много молят.

Панфилов извади часовника си, погледна го.

— Същите ли?

— Да. Бързат за Москва. Казах им, че днес не ще можете.

— Хм… Аз им обещах. Сутринта им обещах, когато ми донесоха ей това. — Той пак извади значката „Гвардия“, повъртя я. — Би трябвало да ги поосведомя. Не, сега не ще мога да се откъсна. Нека ме извинят. Предайте им, другарю Ушко, моите извинения.

— Слушам!

Обаче едва бяхме отново седнали, едва Панфилов бе успял да изрече: „Продължавайте, другарю Момиш-Ули, продължавайте“ и пред нас пак се изправи Ушко.

— Другарю генерал, казах им всичко. Те молят…

— Е, е…

— Молят да им разрешите да влязат и да ви зададат само един въпрос.

— Само един ли? — Панфилов се разсмя. — Бива ги да хитруват. Няма как, ще трябва да се преклоним пред военната хитрост. А, другарю Момиш-Ули?

Той ме погледна въпросително, сякаш беше необходимо моето съгласие. После отиде при вратата, отвори я.

— Заповядайте, другари. Бих искал да побеседвам с вас подробничко, но… Точно така ще се условим: един въпрос. Моля, моля…

Пръв прекрачи прага капитан Нефедов, кореспондент на списанието „Фронтовая илюстрация“. Шапката закриваше лененорусите му коси. Новичката, жълтеникавобяла, миришеща още на дъбена овча кожа полушубка, беше тук-там изцапана с глина. Изглежда, Нефедов беше се отбивал заедно със своя фотоапарат, който висеше сега на тънка каишка в кожен калъф на гърдите му, в прикритията, беше се притискал до земята. Жизнерадостната, малко смутена усмивка, от която проличаваха трапчинките на поруменелите му бузи, свидетелствуваше, че капитанът беше доволен от трудовия си ден. Нефедов козирува на генерала.

— Добър вечер, другарю… — Панфилов присви тесните си монголски очи и те се засмяха — другарю „Посока на погледа“.

Тозчас тихо заговори спътникът на Нефедов, облечен с прибрано, мачкано вече и омачкано късо кожухче, което не пречеше на ходенето. На почернялото му от вятъра лице беше набола тъмна еднодневна четинка.

— Как? Как го казахте, другарю генерал?

Панфилов се усмихна.

— Това ли искахте да ме питате?

Вашият колега драскач — ще го наречем Гриневич — не се обърка:

— Другарю генерал, какво приказвате… Засега само подпитваме.

— Хм… За посоката на погледа сега за съжаление нямаме време да философствуваме. Макар че щом вече сме заговорили… Другарят Нефедов беше съзрял някакво сходство между нас — и той посочи мене. — Не сме си приличали, а посоката на погледа била същата… Да, щях да пропусна, запознайте се, другарю Гриневич, с командира на моя резерв другаря Момиш-Ули. И, моля ви се, другари, седнете. Макар и само за минутка, поседнете: от стоене на крака нищо няма да спечелим.

Влезлите се разположиха на столове. Гриневич подсети генерала за мисълта му:

— И тъй, тази мъдрост…

— Да, ще ви го кажа накратко. Не приличат на бащите си синовете, които се бият сега. А посоката на погледа същата. Разбрахте ли ме?

По своя обичай генералът се беше навел към събеседника си, сякаш за да види по-добре дали действително е разбрал тази харесала му фраза.

— Е, хайде, задавайте вашия въпрос.

Ненадейно собственикът на късото кожухче се изправи. Преди походката му, движенията, приказките бяха възбавнички, сега в него се събуди припряност.

— Другарю генерал, вие вече ни отговорихте. Повече няма да ви задържаме.

— Вече съм ви отговорил ли?

— Да. Аз щях да ви питам: как с една-две думи да изразя смисъла, равносметката на днешните боеве? Тези думи вие вече ми казахте! Благодаря. Ясно ми е какво трябва да пиша. Другарю генерал, разрешете да напуснем.

6.

Панфилов стана. Яката на разкопчаната полушубка откриваше не особено силен, набразден от бръчки врат. Сега той беше малко наведен. Извивката на устните изглеждаше мрачна. Какво му е, уморен ли е? Или е недоволен? От кого?

— Та, казвате, другарю Гриневич, че за вас е ясно?

— Статията ми се изясни, другарю генерал. Отивам да пиша.

Мълчание. Дявол да го вземе, защо Панфилов не пуска кореспондентите да си вървят?

— А пък за мен не е ясно — промълви той. Попрегърбен — главата му бе все така упорито наведена — Панфилов се поразходи.

— С една-две думи ли? Не, другарю Гриневич, ние с вас не сме решили тази задача. Посоката на погледа? Хм… Това може да се каже за цялата война, за целия ни живот, но днешният ден…

Пръстът на Панфилов докосна вестника, който все така помръдваше от минаващите през стаята невидими струйки въздух, посочи датата.

— Днешният ден, седемнадесети ноември, таи още нещичко в себе си…

Той се почеса по тила, пак се поразходи, спря се пред мургавия кореспондент, надзърна в очите му, видя в тях внимание, усмихна се, пак заговори…

— Май че у Волтер в някакво писмо е казано: прощавайте, казва, че ви пиша надълго, не ми стига времето да бъда кратък. Мога само да повторя тази мъдрост.

Пак се проточи тиха минута. Кореспондентите се държаха умно: мълчаха. Панфилов подръпна ръкавите си.

— Другарю Гриневич, имате ли с вас карта?

Извадената от планшета на журналиста топографска карта мигновено се озова на масата. Панфилов се обърна към мен.

— Другарю Момиш-Ули, елате и вие по-наблизо.

С молив в ръка генералът постоя над картата.

— Да, другари, за мен не е ясно… Не ми е ясно откъде се взеха те, тези мои резерви?

Той пак погледна към мен.

— Днес, другарю Момиш-Ули, вие сигурно сте се учудили: защо не ви заповядах да хвърлите ротата от Горюни в Матрьонино? Признайте си, така ли е било? А пък нали в този час аз очаквах срещу вас, срещу вашите позиции в Горюни да излезе противникът, пробилата фронта танкова група.

Панфилов посочи на картата района, където е била съсредоточена танковата дивизия на немците, прокара черна стрелка, пробождаща — той набеляза това схематично — предната линия на дивизията.

— Тука — продължи той — танковете си пробиха път през нашите артилерийски заслони. Разбира се, те си платиха за това. Но минаха.

След това каза, че танковете си отворили по този начин изход към Волоколамското шосе. Немската пехота настъпвала от двете страни на шосето, за да осигури преминаването на танковете по главния широк път.

— Мислех си, другари, ей сега ще защракат противотанковите ни оръдия в Горюни, ще се присъедини възелчето на отбраната на шосето. Но дотам танковете не стигнали. Намерило се някакво незнайно резервче, което посрещнало удара им. И не им дало път. Кой ли го е направил? Засега не е ясно. Връзката с щаба на полка е прекъсната. Артилерия там не съм имал. Шепичка пехота? До вчера, другари, военната наука… — Панфилов ме погледна под око, в присвитите му очи се мярна усмивка. — Военната наука май не е допуснала такива случаи. А?

Панфилов се разприказва. Без съмнение искаше му се не само добросъвестно да отговори на кореспондентите, но и да задоволи собственото желание да сподели мислите си. Вратът му се изправи, прегърбването вече не се забелязваше. Под разгърдената полушубка на прясно огладената куртка се виждаха бойни ордени. Обикновеното му хъмкане изчезна в тези минути. Той леко се обръщаше, леко пристъпваше с лъснатите си като огледало ботуши, пак доби подмладен, щастлив, контешки вид — такъв го и запомних при тази наша последна среща.

Моливът му пак бележеше по картата. Ето тука някой — и това засега не е ясно кой именно — прикрил престрояването на батальона, който бил нападнат откъм тила. Откъде се е взело това прикритие, още един незнаен, непредвиден резерв? Ами лекичките оръдия, които, макар и задушени от всички страни от противника, продължавали дълги часове да живеят, да водят бой! Ами отредът на танкоизтребителите под командата на лейтенант Угрюмов и политическия ръководител Георгиев! Генералът не можа да се сдържи и да не разкаже за Угрюмов:

— Младеж, хлапе! Пък спрял с бойците си двадесет танка. Загина. Самоотвержено загина, не безсмислено.

Аз разбирах: Панфилов беше се върнал към същите мисли, които тъкмо беше започнал да изказва насаме с мен. Сега той попита сякаш самия себе си:

— Откъде у това момченце са се намерили такива душевни резерви?

— Посоката на погледа? — невисоко промълви Гриневич.

— Не само това, не само това… За посоката на погледа, драги другарю, аз и вчера добре знаех. Но днес… Как да характеризирам това днес? — Панфилов вдигна ръце и в затруднение щракна с пръсти. — Аз, другари, съм се готвил за тези боеве, имал съм тактически замисъл, план, подготвял съм бойците. Нали без боеца всякакъв замисъл е празна работа. Обаче всичко, за което съм мислил, към което съм се стремил, всичко е надминато.

Повдигнатата ръка на генерала замря. Мургавите пръсти пак се събраха. Какво ли ще направи, пак ли ще щракне? Не, пръстите се спряха. Той възкликна:

— Ето ви, другари, тази дума! Да надминеш! — Панфилов повтори на срички: — Да над-ми-неш! Бойците и командирите надминаха всичко, което можех да очаквам от тях. Надминаха себе си! Такъв ще да е бил и моят неочакван резерв. Разбрахте ли?

Той помисли, добави:

— Разбира се, аз имам само предварителни сведения. Отдавна нямам връзка с щабовете на два полка. Не зная къде са командирите на тези полкове. Живи ли са? Много неща не зная. И думата „да надминеш“ е също предварителна. После ще намерим нещо по-съдържателно, по-точно. Може би и по-скромно. Предстоят ни още тежички дни. Трябва да го знаем… И все пак… Все пак сега не ми идва друга дума. Само това — „да надминеш“! Е, другари, сега с чиста съвест мога да ви кажа: довиждане.

Той посегна към картата, понечи да я сгъне, но погледът му се задържа на нея.

— По тъмно ще изкарваме войските на следващата линия… Ще отстъпим, без да позволим на врага да пробие някъде фронта на дивизията.

Панфилов връчи картата на собственика й.

— И тъй, другари, до нова среща. На добър час!

Нефедов се усмихна, показа отново трапчинките си и дръпна през главата си каишката на фотоапарата.

— Другарю генерал, разрешете ми да ви направя тука снимка. Ей тъй, както сте застанали! С полушубката! До тая дупка! — Той посочи удареното място на огледалото. — Другарю генерал, ще ви опуша малко с магнезий. Но тука бързо ще се проветри.

— Ами, през деня немецът се мъчеше с пушек да ни изкара, а сега пък вие ли ще се заловите с тази работа? Моля ви се, другарю Нефедов. Недейте.

— Другарю генерал, такъв прекрасен сюжет.

— Нищо. Има по-прекрасни! Я минете през Гусеново. Там в разузнавателния отдел ще намерите пленен хитлеристки капитан. Чудесен екземпляр. Не е изключено да заварите и боеца московчанин Строжкин, който го е пленил. — Панфилов погледна часовника си. — Ще заварите! Сега ще им обадим по телефона. Направете им снимка заедно. Юношата боец води обезоръжен здравеняк разбойник, командир на батальон. Москва ще й се зарадва. А на мен, другарю Нефедов, ще имате време да ми направите снимка. Отбийте се утре. Ще изляза навън, на студа, ще взема със себе си и другари, ето тогава ще ни щракнете. Е, спогодихме ли се?

Кореспондентът с късото кожухче прибра картата.

— Нефедов, не додявай. Другарю генерал, благодаря ви за думичката!

Двамата козируваха. Избоботи запален мотор. Колата замина.

7.

Панфилов ми каза „почакайте“ и влезе в съседната стая, откъдето по време на беседата с кореспондентите на няколко пъти беше се чул заглушено гласът на капитан Дорфман, който говореше по телефона.

Зад затворената врата генералът прекара горе-долу десетина минути. Навремени неясно долиташе дрезгавият му глас. Разбира се, аз не се вслушвах. Най-после генералът излезе.

— Седете си, седете си.

Той се поразходи, загрижено каза:

— Още не са се обадили нито Малих, нито Юрасов.

Панфилов седна до мене, извади и отвори кутия цигари „Казбек“.

— Вземайте. Да запушим, другарю Момиш-Ули.

Той драсна клечка кибрит и ми поднесе огънче. Неначалническото му, неспазващо чиновете държане ми позволи да го запитам:

— Че къде ви е запалката, другарю генерал?

— А, запалката ли? — Той, кой знае защо, лукаво присви очи. — Подарих я днес на един човек. Казах му, че подаръкът има значение. А едно време исках да я поднеса на вас. Също със значение. Разбирате ли ме?

Да, аз разбирах. Дори и сега, преди да се върне към прекъснатия ни разговор, Панфилов с две-три фрази, с дружелюбно присвиване на очите отново ме предразположи, тъй да се каже, сгря, настрои ме.

— Е, продължавайте, продължавайте, другарю Момиш-Ули.

Без да скрия нещо, аз му разказах, че бях решил да рискувам онова, което е по-скъпо от живота — честта си на командир. Описах как е била дадена заповедта, как ми помогна Толстунов, как сполучи нашата контраатака. Казах му и как ми се обади Звягин, не скрих и това, че преди още да предам селото, доложих „Предадено е!“

— Не можех вече да се откажа, бях се запалил. Със заповедта на генерал-лейтенант Звягин бях отстранен, но въпреки това до вечерта командувах.

— Хм… Ще рече, воювали сте на два фронта? И с противника, и със старшия си началник?

Едва той изрече това и аз си спомних минутата, която бях пропуснал в моето обяснение-изповед.

— Другарю генерал, извинете, пропуснах… Аз видях вашата ръка и се реших.

— Каква ръка?

От страничния джоб на ватенката си извадих червеното книжле с бойния устав, намерих страницата, където с три чертички, принадлежащи на Панфилов, беше отбелязана точката за инициативата.

— Ето… Видях трите чертички, прокарани от вас, и в този миг взех решение.

Неочаквано Панфилов се разсмя:

— Искате да прехвърлите върху мене?

— Другарю генерал, съвсем не искам да прехвърлям. Моля ви да повярвате: точно така беше.

— Следователно и аз съм бил там заедно с вас?

— Да — твърдо казах аз. — Вие, другарю генерал, бяхте с мен. Вие ме ръководихте.

— Ох, много далече отивате. Да спазим мярката.

— Другарю генерал, нали бяхте казали: ръководенето се състои в изясняването на задачата!

Панфилов пак се засмя. Изглежда, тази формулировка, която толкова пъти бяхме чували от него, днес особено много му харесваше. Аз продължих:

— Другарю генерал, не си кривя душата пред вас. Вие ми поставихте задача: да се задържа до двадесети! Ако не беше това, тогава днес, на седемнадесети, щях да имам право да загубя ротата в честен бой, щях да имам право и сам аз да загина с чест. Но от мислите ми не излизаше: до двадесети. И аз си направих равносметка. И решението дойде.

Панфилов поглади с палеца си отвореното книжле на устава.

— „Да бъде упрекнат, заслужава не онзи…“ Няма как, другарю Момиш-Ули, не се отричам. Съгласен съм, вземам върху си половината вина. Но и половината от сполуката. И мъката, и радостта наполовина. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви, другарю генерал.

— Но как да разберем, да преценим този бой? Случайно сполучила авантюра? Не. Закономерност? Да, в тази сполука има закономерност. Вие, другарю Момиш-Ули, сте използували слабостите на противника.

Човек можеше да помисля, че Панфилов с някого спори, търси аргументи.

— Обаче, другарю Момиш-Ули, заповедта си е заповед. Тази нощ ще ходя при командуващия. Сигурно ще видя и другаря Звягин. Ще докладвам на командуващия за всичко. Да отменя заповедта, не мога, но да поотложа изпълнението, ще се реша. Вървете си при батальона. Ще ви се обадя през нощта. Това ваше книжле ми оставете. — Той пак взе устава, повъртя го. — Нека погледне командуващият.

— Мога ли да си вървя?

— Не бързайте. Ще ви задържа още малко.

Панфилов пак отиде при вратата, водеща към съседната стая, откъдето все така от време на време се чуваше неясният говор на Дорфман, хвана се за дръжката и изведнъж рязко, по младежки се обърна.

— Та, казвате, днес съм бил при вас?

Той се засмя. И без да чака отговор, бутна вратата, изчезна зад нея.

8.

Да се възползуваме от няколкото минути негово отсъствие. Ще споделя с вас своето схващане за Панфилов — схващане, в което са се събрали и моите мисли от тази ноемврийска вечер, и размишленията, които се породиха по-късно.

Ето че аз прекарах с него половин час. На два или три пъти долових новия му, незабелязан от мене по-рано жест — той подръпваше ръкавите си, отегчаваше се, че няма какво да върши. Целият този ден, който може би предрешаваше изхода на предприетия от немците нов удар към нашата столица, съдбата на втория кръг от битката за Москва, е ден на масов героизъм — под това име е вписан той в историята на войната; този ден Панфилов беше прекарал в село Шишкино почти лишен от възможност да управлява войските. Телефонните жици, които свързваха генерала с подчинените му щабове, щабове, озовали се във въртопа на боя, бяха изпокъсани, изпосечени. Немските удари бяха накълцали фронта на дивизията. Тук и там наши вчепкали се групи, разнебитени батареи, роти, взводове се биеха, като че ли без управление.

И въпреки всичко то, управлението на войските, управлението на боя съществуваше.

Масовият героизъм не е стихия. Нашият негръмогласен, неугледен генерал беше ни подготвял за този ден, за тази борба, беше предугадил, предвидил нейния характер, неотклонно, търпеливо беше се мъчил да постигне изясняването на задачата, беше „натърквал с пръсти“ своя замисъл. Ще ви напомня още веднъж, че за стария ни устав не бяха познати такива думи като „възел на съпротивата“ или „опорна точка“. Те ни бяха продиктувани от войната. Ухото на Панфилов беше я чуло да ги диктува. Той е един от първите в Червената армия, който бе проникнал в небивалия тайнопис на небивалата война.

Откъснатата от всички малка група е също възелче опорна точка на борбата. Панфилов използуваше всеки удобен случай, да не кажа, всяка минута, от общуването си с командирите, с бойците, за да я разтълкува и така и иначе, да ни накара да вникнем в тази истина. Той беше много популярен в дивизията. По разни, понякога необясними пътища негови думички-сентенции, негови шеги, изтървани сякаш между другото, стигаха до множество хора, предаваха се от уста на уста по войнишкия безжичен телефон. А щом бойците са възприели, усвоили, това е вече ръководство.

Нямаме право да кажем, че Панфилов е командувал например някой взвод или рота. Авторът на един очерк се изхитри дори да сложи в ръцете му граната. Глупости! И все пак Панфилов командуваше! Той възпита дивизията си, направи наше общо достояние своя замисъл, план, прозрението си за особения характер на съвременния отбранителен бой, задачата на бъдния ден.

И този ден беше дошъл. Ръката, гласът на дивизионния командир вече не стигаха до разпокъсаните огнища на боя. Но неговата мисъл, изяснена и на командирите, и на редниците, управляваше боя. В този смисъл подвизите на панфиловци са негова творба. Така ще останем верни на историческата истина.

По откъслечни сведения, та дори и по звукове, по отличителното своеобразие на стрелбата, по всякакви други признаци Панфилов следеше доколко се оправдава онова, което е предполагал, намислил. Всичко, всичко се оправдаваше — рискът на приложеното за първи път построяване на отбраната, непрекъснато възпитаване на войските, на което бе посветил всичките си сили.

Тази вечер, за която става дума, той вече знаеше това, но скромността не му позволяваше да говори за себе си. Обаче заговорих аз, изразих онова, което бе за него трепет на сърцето, смисъл на живота. И това му беше приятно.

В това се крие, струва ми се, ключът от съкровения свят, от изживяванията на Панфилов. В привидния хаос на боя не само се сбъдваше неговият план, но и поразително изпъкваше нещо, за което той беше намерил име: да надминеш! Да, целият му живот на войник, живот на комунист, всичко, всичко се оправдаваше.

9.

Неволно трепнах от тропот на копита, който заглъхна пред стълбището. В ума ми отново се мярна: Звягин?

От двора се чу:

— Вкъщи ли си е генералът?

Малко прегракналият глас беше на дългия артилерист полковник Арсениев. След като скочи от коня, полковникът влезе, леко влачейки малко схванатия си крак. Калпакът и дългият му шинел бяха заскрежени. Веднага се появи и Панфилов.

— Николай Викентиевич, заповядайте.

— Ех, че студ! — промълви Арсениев.

Той смъкна вълнените си ръкавици и потърка позачервените си ръце.

— Не се събличайте. При нас също не е кой знае колко топло.

Полковникът ме забеляза.

— А, Момиш-Ули? Теглихме ти ние една благословия.

— Благословия ли? — попита Панфилов.

— Тъй вярно… Вече бяхме започнали да се изтегляме. А неговите герои… — Арсениев посочи с пръст към мене. — Неговите герои не пущат. — Потомък на старо дворянско семейство, син и внук на офицери, Арсениев обичаше понякога да употреби по някой такъв простоват израз. — Корави чичковци имаш, Момиш-Ули. „Стой, заемай позиция, копай земята!“ Докато не пристигнах аз, нито един впряг не пуснаха и толкоз.

Той уж ме ругаеше, но прегракналият глас боботеше спокойно, одобрително:

— Исках да им тегля на твоите юнаци един калай, но виж с какво се откупиха.

Дългите възлести пръсти на полковника измъкнаха от джоба на шинела бутилка с чуждестранен етикет.

— Мартел! — тържествено заяви той. — Истински, отлежал! Ща не ща, трябваше да кажа: благодаря, момчета!

В тази приказливост на полковника се долавяше душевна възбуда, уталожваща се вече, сякаш съпроводена от въздишка на облекчение.

— Те и мен ме дариха — топло каза Панфилов. — Идете, Николай Викентиевич, при Дорфман. Тъкмо ще се полюбувате там на трофеите. И, моля ви се, вземете си каквото ви хареса. Ще ви остане за спомен от деня… С другаря Момиш-Ули аз ей сега ще свърша…

Полковникът сложи на масата донесената бутилка, изразително млясна и вече без да си влачи крака, а с твърда крачка, но без да бърза, отиде в другата стая.

Панфилов изпрати с продължителен дружески поглед своя постоянен съратник, командира на оръдията.

— Дайте си картата, другарю Момиш-Ули.

Аз разгърнах картата.

— Е, какво следва да направите? Първо, през нощта ще пускате през бойния си ред нашите изтеглящи се войски. Предвидили ли сте това нещо?

— Да, другарю генерал.

На картата Панфилов ми посочи новата отбранителна линия на дивизията. Тя минаваше вече зад Горюни.

— Но цялата тази ивица — продължи генералът, — която държим днес, противникът в никой случай не ще получи без борба. Ще се помъчим да го накараме да си плати за всяка горичка, за всяко селце. Не си ли плати, няма да мръдне напред. Ей така ще го обезкървяваме, ще го лишаваме от настъпателна способност.

Неведнъж вече Панфилов беше ми разяснявал възприетата от нашата армия тактика в сражението пред Москва. И все пак смяташе за нужно наново и наново да го повтаря. Застанал сега до мене с дългата си разкопчана полушубка, леко навел се към мене, той пак се взираше дали следя, дали го разбирам.

— Утре, другарю Момиш-Ули, няма още да се почувствувате самотни. Възможно е да дишате по-леко, отколкото ние с вас предполагахме завчера. Но всичко може да се случи. Ще видим дали той ще хвърли утре резервите. — Панфилов пак размишляваше на глас. — Ротата на Заев у вас на старото място ли си е?

— Да, на котата.

— Нека е готова да се премести в Горюни. Не е изключено утре да се наложи да се прикриете откъм Шишкино. Но ще почакаме още. Разбрахте ли?

Моливът на генерала пак докосваше топографските знаци по картата ми. Щастлив, че дивизията е устояла, издържала таранните удари, Панфилов не се забравяше, не се хвалеше, пресметливо, трезво вникваше в утрешния ден. Каза ми за артилерията, която ще се бие заедно с моя батальон в Горюни. Но в последния момент, докато още не се е затворил пътят за отстъпление по шосето, тя ще си отиде.

— А вие, другарю Момиш-Ули, имате старата задача: да се държите до двадесети. На двадесети призори се вдигайте и си отивайте. Днес вече вярвам: ще се видим. Е…

Той ми протегна ръка. За сетен път ме гледаха тесните му монголски очи. В тях искреше вяра. ВЯРА! Пишете тази дума пак с главни букви! Както и на по-предишния ден, той промълви:

— Върви, казах!