Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Съдете ме!

1.

Седях в блиндажа, втренчен в пода, подпрял клюмналата си глава с ръце, ей така (Баурджан Момиш-Ули ми показа как е седял), и мислех, мислех.

— Разрешете да вляза, другарю комбат!

Кимнах, без да вдигна глава.

Влезе политическият ръководител на картечната рота Джалмухамед Бозжанов.

— Аксакал — тихо промълви Бозжанов на казахски.

Аксакал, буквално преведено, значи „бяла брада“; така наричат у нас най-стария в рода, бащата. Така ме наричаше понякога Бозжанов.

Погледнах Бозжанов. Доброто му кръгло лице сега беше разстроено.

— Аксакал… В ротата има извънредно произшествие: сержант Барамбаев си е прострелял ръката.

— Барамбаев?

— Да…

Сякаш някой ми стисна сърцето. Изведнъж всичко ме заболя: гърдите, вратът, коремът. Барамбаев беше каза̀х като мен — каза̀х със сръчни ръце, командир на картечен разчет, същият, когото не видях.

— Какво направи с него? Уби ли го?

— Не… Превързах го и…

— И какво?

— Арестувах го и го доведох при вас.

— Къде е той? Докарай го тук!

Тъй… Ще рече, в моя батальон се е появил първият предател, първият самонаранил се. И при това кой? Ех, Барамбаев!…

Той влезе с бавни крачки. В първия миг не можах да го позная. Посивялото му и посърнало лице изглеждаше замръзнало като маска. Такива лица имат някои душевно болни. Бинтованата му лява ръка беше вдигната нагоре: през марлята беше избила алена кръв. Дясната му ръка трепна, но срещнал моя поглед, Барамбаев не посмя да ми отдаде чест. Ръката му плахо се отпусна.

— Говори! — заповядах аз.

— Това, другарю командир, и аз не знам как… Без да искам… И аз не знам как.

Той упорито мънкаше тази фраза.

— Говори!

Той не чу от мене ругатни, макар че сигурно ги беше очаквал. Случват се такива моменти, когато вече няма смисъл да се ругае. Барамбаев каза, че когато побягнал в гората, той се спънал, паднал и пушката гръмнала.

— Лъжа! — казах аз. — Вие сте страхливец! Изменник! Родината унищожава такива!

Погледнах си часовника: беше към три.

— Лейтенант Рахимов!

Рахимов беше началник-щаб на батальона. Той се изправи.

— Лейтенант Рахимов! Повикайте тука червеноармееца Блоха. Да се яви незабавно.

— Слушам, другарю комбат.

— След час и четвърт, точно в шестнадесет, постройте батальона на поляната пред гората… Толкова. Вървете! — заповядах аз на Рахимов.

— Какво искате да направите с мене? Какво искате да направите с мене? — бързо, сякаш го беше страх, че не ще успее да го каже, заговори Барамбаев.

— Ще ви разстрелям пред строя!

Барамбаев падна на колене. Ръцете му, здравата и бинтованата, изцапана с позорна кръв, се протегнаха към мене.

— Другарю комбат, ще кажа истината!… Другарю комбат, аз сам… аз нарочно…

— Стани! — казах аз. — Умей поне да умреш като човек.

— Простете ми!

— Стани.

Той се изправи.

— Ех, Барамбаев, Барамбаев! — меко промълви Бозжанов. — Хайде кажи: къде ти беше умът?

За миг ми се стори, че го казах самият аз, сякаш се е изтръгнало онова, на което бях заповядал: „Мълчи!“

— Не помислих… — мънкаше Барамбаев. — Нито за миг не помислих!… И аз не знам как.

Той пак се хващаше, като за сламка, за тази фраза.

— Не лъжи, Барамбаев! — рече Бозжанов. — Кажи на комбата истината.

— Това е истината, това е истината… После, като видях кръвта, се опомних: защо го направих? Дяволска работа… Не ме застрелвайте! Простете ми, другарю комбат!

Може би в този момент той действително казваше истината. Може именно това да му се е сторило: умопомрачение, мигновена катастрофа на разядената от страх душа.

Но нали тъкмо така бягат от бойното поле, тъкмо така стават престъпници пред отечеството, често пъти, без да могат после да разберат как е могло да се случи това.

Казах на Бозжанов:

— Вместо него командир на отделението ще бъде Блоха. И това отделение, хората, с които е живял и от които е побягнал, ще го разстрелят пред строя.

Бозжанов се наведе към мене и каза шепнешком:

— Аксакал, ами имаме ли право?

— Да! — отговорих аз. — Сетне ще отговарям пред когото ще, но след един час ще изпълня това, което казах. А вие подгответе донесението.

Запъхтян, в блиндажа влезе червеноармеецът Блоха. С подсмърчане, мърдайки светлите си, почти неличащи вежди, той не много свързано доложи, че се е явил.

— Знаеш ли за какво съм те повикал? — попитах аз.

— Не, другарю комбат.

— Виж го тоя… Можеш ли го позна?

Посочих му Барамбаев.

— Ех, ти!… — рече Блоха. В гласа му прозвучаха и презрение, и жал. — Чак и муцуната ти е станала някак гадна!

— Ще го разстреляте вие, вашето отделение…

Блоха пребледня. Той пое дъх с пълни гърди и каза:

— Ще го изпълним, другарю комбат.

— Вас назначавам за командир на отделението. Подгответе хората заедно с политрука Бозжанов.

След това отидох при Барамбаев и му откъснах отличителните знаци и червеноармейската звезда.

Той стоеше със сиво, замръзнало лице, отпуснал ръце.

2.

В уречения час, точно в четири, излязох пред батальона, строен във вид на буквата П. В средата на отворената, незаградена от войниците линия стоеше по шинел, без поясок, с лице към строя Барамбаев.

— Батальон, мирно! — изкомандува Рахимов.

В тишината прозвуча и секна един особен звук, винаги долавян от ухото на командира — като една мръднаха и се сковаха пушките.

В помрачената ми душа за миг проблесна радост. Не, това не е тълпа с шинели, това са войници, сила, батальон.

— По ваша заповед батальонът е строен! — отчетливо рапортува Рахимов.

В този час, на това руско поле, където пред строя стоеше човек с позорно бинтована ръка, без поясок и без звезда, всяка дума, дори, обичайната формула на рапорта, вълнуваше душите.

— Отдельонният командир Блоха! С отделението при мен! — заповядах аз.

Мълчаливо вървяха през полето — отпред дребният Блоха и огромният Галиулин, след тях Мурин и дежурилият вчера до картечницата Добряков — вървяха твърде сериозни, в тил, в крак, без да извръщат лице от биещия отстрани вятър, и неволно се мъчеха да бъдат стегнати под погледа на стотиците хора.

Но те се вълнуваха.

Блоха изкомандува:

— Отделение, стой!

Пушките с дружно движение се спуснаха от рамо при нозе; той ме погледна и забрави да доложи.

Тогава аз направих крачка към него и отдадох чест. Той отвърна със същото и не съвсем гладко изрече, както се изисква от устава, че се е явил с отделението.

Ще ме запитате: защо беше нужно това, особено в такъв час? Да, именно в този час аз се стремях да подчертая с всяка дреболия, че ние сме армия, войскова част.

Застанало в една редица, отделението по команда се обърна към строя. Аз казах:

— Другари бойци и командири! Хората, които стоят пред вас, побягнаха, когато аз извиках: „Тревога!“ и дадох командата: „На оръжие!“ След една минута те се опомниха и се върнаха. Но един не се върна — онзи, който беше техен командир. Той си простреля ръката, за да се отклони от фронта. Този страхливец, изменник на родината, сега ще бъде разстрелян по моя заповед. Ето го!

Аз се обърнах към Барамбаев и го посочих с пръст. Той гледаше мене, само мене и се мъчеше да съзре някаква надежда.

Аз продължих:

— Той обича живота, иска да се наслаждава на въздуха, земята, небето. И той решава така: вие умирайте, а аз ще живея. Тъй живеят паразитите — на чужд гръб.

Всички ме слушаха, без да помръднат.

Стотиците хора, които стояха пред мене, знаеха: не всички ще останат живи, смъртта ще грабне някои от редиците. Но всички в тези минути прекрачваха някаква черта и аз изразявах с думи онова, което беше трепнало в душите им.

— Да, в боя ще има убити. Но онези, които ще загинат като воини, не ще бъдат забравени от родината. Синовете и дъщерите с гордост ще казват: „Баща ни е герой от Отечествената война.“ Същото ще кажат и внуците, и правнуците. Но нима ние ще загинем? Не. Воинът отива в бой не за да умре, а за да убие врага. И онзи, който, след като е участвувал в боеве, след като е изпълнил воинския си дълг, се върне у дома, също ще бъде наричан герой от Отечествената война. Колко гордо, колко сладко звучи това: герой! Ние, честните бойци, ще вкусим сладостта на славата, а ти — аз пак се обърнах към Барамбаев, — ти ще останеш, захвърлен тук като мърша, без чест и без съвест. Децата ти ще се отрекат от тебе.

— Простете ми… — тихо промълви Барамбаев на казахски.

— Какво, за децата ли си спомни? Те са станали деца на предател. Те ще се срамуват от тебе, ще крият кой е бил баща им. Жена ти ще стане вдовица на страхливец, на изменник, разстрелян пред строя. Тя с ужас ще си спомня онзи нещастен ден, когато е решила да стане твоя жена. Ще пишем за теб в родния край. Нека всички там да узнаят, че ние самите сме те унищожили.

— Простете ми… Пратете ме в бой…

Барамбаев промълви това не особено ясно, но аз почувствувах: всички са го чули.

— Не! — казах аз. — Ние всички ще отидем в бой! Целият батальон ще отиде в бой! Виждаш ли тези бойци, които съм извикал от строя? Познаваш ли ги? Това е отделението, което си командувал. Те побягнаха заедно с тебе, но се върнаха. Те не са лишени от честта да отидат в бой. Ти си живял с тях, ял си от общата котелка, спал си до тях, под същия шинел, като честен войник. Те ще отидат в бой. И Блоха и Галиулин, и Добряков, и Мурин — всички ще отидат в бой, ще отидат срещу куршумите и снарядите. Но първо ще разстрелят тебе — страхливеца, който избяга от боя!

И аз дадох команда:

— Отделение, кръ-гом!

Пребледнели изведнъж, бойците се обърнаха. Усетих, че и моето лице изстина.

— Червеноармец Блоха! Свали от изменника шинела!

Блоха мрачно отиде при Барамбаев. Аз видях: незабинтованата дясна ръка на Барамбаев се вдигна и започна сама да откопчава кукичките. Това ме порази. Не, той, който сякаш най-много от всичко жадуваше да остане жив, нямаше воля за живот — той безволно приемаше смъртта.

Шинелът е свален. Блоха го захвърли настрана и се върна при отделението.

— Изменник, кръ-гом!

Барамбаев ме погледна за последен път умолително и се обърна гърбом. Аз изкомандувах:

— По страхливеца, изменника на родината, нарушителя на клетвата… отделение…

Пушките се вдигнаха и замряха. Но една от тях трепереше. Мурин стоеше с побелели устни, той се тресеше.

И изведнъж ми стана непоносимо жал за Барамбаев.

3.

От треперещата в ръцете на Мурин пушка сякаш долиташе до мене: „Пощади го, прости му!“

И войниците, невлизали още в бой, неизпитали още жестокост към страхливците, напрегнато чакащи ей сега да изрека „Огън!“, също като че ли молеха: „Недей така, прости му!“

И вятърът изведнъж стихна за минута, чак и въздухът замря, сякаш, за да чуя тази няма молба.

Аз виждах широкия гръб на Галиулин, извисил се с цяла глава над редицата. Готов да изпълни командата, той, казахът, стоеше и се целеше в казах, който тука, далеч от родината, само до преди няколко часа е бил най-близкият му човек. От неговия, на Галиулин, гръб до мене стигаше също: „Не ме карай! Прости му!“

Спомних си всичко хубаво, което знаех за Барамбаев: спомних си колко грижливо и сръчно, също като оръжеен майстор, сглобяваше и разглобяваше картечницата, как тайно съм се гордял: „Ето и ние, казахите, ставаме народ от механици.“

… Не съм звяр, аз съм човек… И извиках:

— Остави!

Насочените пушки сякаш не се отпуснаха, ами паднаха като чугунени. И тежестта падна от сърцата.

— Барамбаев! — викнах аз.

Той се обърна, загледа с питащи, невярващи още, но пламнали вече за живот очи.

— Облечи си шинела!

— Аз ли?

— Обличай… Върви в строя, в отделението!

Той слисано се усмихна, грабна с двете си ръце шинела, започна да си го слага тичешком, без да може да улучи ръкавите, и се спусна при отделението.

Мурин, добрият очилат Мурин, чиято пушка беше треперила, незабелязано го викаше с китката на отпуснатата си ръка — „Застани до мене!“ — а сетне другарски го мушна в ребрата. Барамбаев беше отново боец, другар.

Аз се приближих и го тупнах по рамото:

— Ще се сражаваш ли сега?

Той закима и се засмя. И всички наоколо се заусмихваха. На всички ни олекна…

На вас също сигурно ви е олекнало? И онези, които ще четат тази повест, също сигурно ще си отдъхнат с облекчение, когато стигнат до командата „Остави!“.

А всъщност не беше така. Аз само си го представих, то ми се мярна като мечта.

Беше другояче.

Когато забелязах, че на Мурин му трепери пушката, аз извиках:

— Мурин, трепериш ли?

Той се сепна, изправи се и притисна приклада по-здраво, ръката му стана твърда. Аз повторих командата:

— По страхливеца, изменника на родината, нарушителя на клетвата… отделение… огън!

И страхливецът бе разстрелян.

Съдете ме!

Едно време баща ми, чергаринът, бил ухапан в пустинята от отровен паяк. Баща ми бил сам сред пясъците, с него нямало никой, освен камилата му. Отровата на този паяк е смъртоносна. Баща ми измъкнал нож и изрязал къс месо от собственото си тяло — там, където го ухапал паякът.

Така постъпих и аз сега: с нож изрязах къс от собственото си тяло.

Аз съм човек. Всичко човешко крещеше в мене: „Недей, съжали го, прости!“ Но не простих.

Аз съм командир, баща. Аз убивах свой син, но пред мене стояха стотици синове. Длъжен бях с кръв да запечатам в душите: за изменника няма и не ще има пощада!

Исках всеки боец да знае: обземе ли те страх, измениш ли, няма да има прошка, колкото и да ми се иска да простя.

Напишете всичко това, нека го прочете всеки, който е облякъл или се кани да облече войнишкия шинел. Нека знаят: може да си бил добър, може по-рано да са те обичали и хвалили; но какъвто и да си, за войнишко престъпление, за страхливост, за измяна ще бъдеш наказан със смърт.