Александър Бек
Волоколамското шосе (16)

2.

Беше ясно — това е артилерийска подготовка за атака. В такива минути нервите на всички са напрегнати. Ухото долавя несекващите удари, екливо донасяни от земята; тялото усеща как в блиндажа потреперват гредите; отгоре, през тежкия насип, при близки взривове се сипят и тракат по пода, по масата, замръзнали бучици. Но най-напрегнатият момент е тишината. Всички мълчат, всички чакат нови удари. Те не идват… ще рече… Но пак — тряс, тряс… И пак тътне, пръсва се, пак потреперват гредите, пак чакаш най-страшното — тишината.

Немците са фокусници. Този ден, за да опънат нервите ни, те на няколко пъти прекъсваха стрелбата по за две-три минути и после блъскаха пак и пак. Започваше да става нетърпимо. Дано е по-скоро атаката!

Но мина половин час, един час, още един час, а бомбардировката продължаваше. Аз, доскорошният артилерист, не бях предполагал, че съсредоточеният комбиниран огън насочен срещу линия от полеви укрития, срещу нашата позиция, където нямаше нито една бетонирана точка, може да продължи толкова часа. Немците хвърляха цели вагони снаряди — всичко, което бяха изтеглили през краткото затишие от дълбочината на фронта — и основно разораваха земята с цел на всяка цена да разнебитят линията, да ни съсипят, да ни разнищят, та след това с един устрем на пехотата лесно да довършат боя.

От време на време приказвах по телефона с ротните командири. Те предаваха, че никъде не могат да открият струпана немска пехота. Връзката често се прекъсваше. Парчета от снаряди току прерязваха жицата. Дежурните свързочници под обстрела бързо съединяваха проводника.

Към пладне, когато някъде — за кой ли път! — бе прекъснат проводникът, когато дежурният свързочник се измъкна от блиндажа, излязох подир него и аз, за да видя какво става навън.

Снаряди падаха и в гората. Нещо изтрещя между върхарите; с пращене се пречупи едно дърво, полетяха клони. Да можех да се върна под земята! Но аз мислено се скарах на себе си и стигнах до края на гората. „Гръбльото“ все още продължаваше да кръжи над нас. В заснеженото поле, изронено от снарядни ями, потънало в прахоляк, тук-там гъст и тъмен, все така на разни места излиташе земя ту ниско, настрани, с червеникаво припламване, когато с характерен нарастващ вой падаше мина, ту като черен стълб, понякога висок колкото дърветата, при избухване на тежък снаряд.

След няколко минути нервите ми малко посвикнаха, неволните ми тръпки спряха, ухото ми започна по-спокойно да възприема тътена. И изведнъж… прекъсване тишина. Нервите ми пак се напрегнаха. После глух пукот в небето и рязко, пронизващо изсвирване, от което те побиват тръпки. Пак пукот, пак остро изсвирване. Така избухва шрапнелът. Притиснах се до едно дърво и отново усетих отвратителните тръпки.

Оказа се, че след една минута почивка немците са сменили комбинацията от снаряди — комбинацията на взривовете, звуците и зрителните ефекти. Сега те изпращаха шрапнел и бризантни снаряди, които със страшен трясък, с пламък се пръскат във въздуха над самата земя. За скрития в стрелковия окоп боец такива снаряди са почти безопасни — безопасни за тялото, но немците се мъчеха да подтискат духа, да бомбардират психиката. В онези минути, докато се притисках до дървото, аз проумявах това, учех се от противника.

След това в полето започнаха пак да избухват снаряди с фугасно действие и да вдигат черни стълбове пръст и гъста, сякаш въглищна прах от взрива.

Тежък удар, подхвърли нагоре дългите трупи, скрити дотогава под хълмче пръст. Бръмчащият над нас немски пилот коригировач, разбира се, е тържествувал в този миг.

Но и аз се усмихвах злорадо. Военната ни хитрост беше сполучила. Противникът разбиваше фалшивата позиция.

Линията на подобните на гъби, покрити с насип лъжеблиндажи, побелели от лекия снежец, по който ние нарочно утъпквахме пътечки, достатъчно ясно личеше покрай реката.

А истинските, в които се таяха бойците, бяха изкопани, както знаете, по към реката, в стръмния бряг, и бяха покрити с три-четири реда дебели трупи наравно с брега.

Немците обстрелваха не само определени точки, но и цялата площ, поради което биеха и брега, но за да нанесат поражения, трябваше да улучат не тежките горни насипи, а отпред сравнително слабия челен гредоред. Нашата отбрана, както знаете, беше по неволя толкова разредена, че батальонът понасяше само случайни единични загуби.

3.

Към четири часа подиробед противникът рязко засили огъня в участъка на втора рота, в района на село Новлянское, където минаваше пътят Середа-Волоколамск.

Веднага долових това със слух и по трусовете и потърсих командира на втора рота Севрюков.

— Няма го…

Познах гласа на един от свръзките му — малкия татарин Муратов.

— Къде е?

— Изпълзя към наблюдателния пункт.

— Ами ти защо не си с него?

— Той е сам, за по-тайно. Той знае тактиката, другарю комбат.

Муратов говореше бодро. В такива минути човек особено ясно долавя оттенъците в тона на войниците; те се четат като бойно донесение.

Повикаха ме на другия телефон. Говореше Севрюков.

— Другарю комбат?

— Да. Къде сте? Откъде се обаждате?

— Лежа в артилерийския наблюдателен… Гледам с артилерийски бинокъл… Много е интересно, другарю комбат…

Дори и сега, под огъня, той си оставаше все така муден. За да измъкна по-скоро нещо от него, започнах да му задавам въпроси:

— Кое е интересно? Какво виждате?

— Немците са се струпали на края на гората… Гъмжат, другарю комбат, шават. Един офицер излезе, и той гледа с бинокъл.

— Колко са?

— Да не ви излъжа, ама един батальон трябва да има… Аз мисля, другарю комбат, че би трябвало да ги…

— Какво ще мислите? Повикайте на телефона Кубаренко! Бързо!

— Аз, другарю комбат, тъкмо това мислех…

Мудността на Севрюков често ме дразнеше. И все пак не бих взел никой друг на мястото на този ротен командир, на разсъдливия Севрюков, който неведнъж през този ден измина пълзешком страшното поле, отбива се в окопите и при наблюдателите.

Слушалката взе лейтенант Кубаренко, артилеристът коригировач. Осемте оръдия, придадени към батальона, скрити в гората в земни прикрития, бяха мълчали целия ден, без да се издадат до решителната минута. Тя наближаваше. Краят на гората, където немците бяха се съсредоточили за атаката, както и цялата линия пред фронта на батальона, беше предварително простреляна. Моят план на боя беше такъв: да пусна в ход стаилата се артилерия чак в онзи миг, когато ударната група на противника се приготви за атака; да ги ударя като с тухла по главата, да ги зашеметя, да ги разпръсна, да проваля атаката.

Искаше ми се да изкомандвувам: „По съсредоточението на противника с всички оръдия — огън!“ Но трябваше първо да изстреляме няколко снаряда за проверка, та като наблюдаваме попаденията, да поправим насочването, да ги „завъртим“, както казват артилеристите, според посоката и силата на вятъра, атмосферното налягане, слягането на почвата под оръдията и множество други променливи условия.

За това трябваше мъничко време — само няколко минути.

Но помните ли гатанката на Панфилов за времето? Знаете ли какво може да се случи на война за няколко минути?

4.

След като дадох заповедта си, не затворих слушалката, включена в артилерийската мрежа. Чувам, на огневите позиции се дава командата:

— По местата! Зареди и доложи!

След това Кубаренко, живото око на скритите в гората оръдия, посочва координатите. Нечий глас повтаря. Сега бавно се завъртват оръдейните дула. А времето върви ли, върви.

Най-после се чува:

— Готово!

И веднага командата на Кубаренко:

— Два снаряда, бърз огън!

И пак мълчание, не се чуват предписаните от устава думи за изпълнението, пак се губят секунди… Изглежда, все пак нещо не е готово. По-бързо, хайде по-бързо, дявол да го вземе! И изведнъж тази дума прозвуча в слушалката. Кубаренко крещи:

— По-бързо!

Аз се намесвам:

— Кубаренко, какво става?

— Немците се приготвят, другарю комбат, слагат си раниците, каските…

И той крещи:

— Огнева линия!

— Аз!

— По-бързо!

— Приемай! Изстрел! Изстрел! Откос!

Сред непрекъснатия тътнеж, който тъпо отеква в ушите, човек не може да различи нашите изстрели, но снарядите са пуснати, снарядите летят — засега само за пристрелване, засега само два. Кубаренко сега ще види къде ще избухнат. Дали ще е далече от целта? Ами ако е направо в целта? Че нали се случват, случват се и такива неща!

Не! Кубаренко коригира:

— Мерник повече един. Вдясно нула…

И внезапно силен трясък в мембраната. И фразата е пресечена.

— Кубаренко!

Няма отговор.

— Кубаренко!

Безмълвие… Вдясно нула… Нула девет? Нула три? Или може би нула нула три?

Ние имаме много снаряди, имаме осем оръдия, но в този миг, когато те са най-нужни, проклета случайност на боя ги е лишила от зрение.

Дежурният артилерийски свързочник вече тича по линията, но времето тече.

Обаче това не беше само прекъсване на връзката. Нещастието се оказа по-тежко.

Извикаха ме на другия телефон. От командния пункт на втора рота пак се обаждаше Муратов, дребничкият татарин, който ми отговаряше весело преди няколко минути. Сега в гласа му звучеше объркване.

— Другарю комбат, ротният командир е ранен.

— Къде? Тежко ли?

— Не зная… Още не са го донесли… Там има и други… Не зная дали са убити или ранени.

— Къде „там“?

— В наблюдателния… Оттука всички отидоха да изнесат командира и другите… а мене ме оставиха… заповядаха ми да се обадя на вас.

— Че какво е… станало… на наблюдателния пункт?

С усилие изговорих това, понеже знаех вече, че се е стоварила страшна беда.

— Разбит е…

Аз мълчех. Муратов почака и жално попита:

— Къде да се дяна сега, другарю комбат? С кого ще сме сега?

Долових сиротността на боеца, останал без командир.

Ей сега вместо пукота ще настъпи страшна тишина, ей сега немската пехота, съсредоточена за атака, ще започне да преминава реката, а наблюдателният пункт е разбит, оръдията са ослепели и ротата е останала без командир.

Казах:

— Събери свръзките, Муратов. Нека съобщят по взводовете: лейтенант Севрюков е ранен; вместо него на ротния команден пункт е батальонният командир. Сега ще дойда при вас.

Оставих слушалката и заповядах на началник-щаба Рахимов:

— Веднага се свържете със Заев. Да се яви да приеме от мене втора рота.

След това извиках:

— Синченко! Коня!

5.

Ние препуснахме през полето: аз на Лисанка, подир мене моят коневод Синченко. Лисанка по котешки наостри тънки прозрачни уши; опънал поводите, аз я гонех напреко и не я оставях да се дърпа от взривовете.

В ума ми пулсираше: „Още! Още! Само да не настъпи тишина! Само да сваря!“

Насреща ни от Новлянское изскочи военна каруца. Коларят шибаше конете. По бедрото на единия се стичаше тъмна ивица кръв.

— Стой!

Коларят не можа да ги спре веднага.

— Стой!

На задната седалка видях Кубаренко. По много бледото му лице бяха се набили зрънца пръст. През челото му минаваше прясна, подпухнала драскотина със засъхнала кръв. На омазания с глина шинел подскачаше артилерийски бинокъл.

— Кубаренко, къде?

— На… на… — не можа да изговори той веднага, сякаш беше пелтек. — На огневата, другарю комбат…

— Защо?

— Наблюдателният пункт…

— Зная! Аз те питам — защо? Бягаш ли! Назад!

— Другарю комбат, аз…

— Назад!

Кубаренко ме изгледа с малко облещени и сякаш мъртви очи, в които бе застинал ужасът на преживяното.

И изведнъж под повелителния поглед на командира като че някой отвътре смени зениците на Кубаренко. Той скочи и закрещя по-яростно от мене:

— Назад!

И изпсува здравата.

Ние се понесохме към селото. Зад мене без път, подмятайки каруцата по трапищата, тежко препускаше чифтът артилерийски коне.

Увенчаната с камбанария църква служеше за превързочен пункт. Отвън, зад стената, която предпазваше от обстрела, се беше разположила батальонната кухня. Щом ме забеляза, командирът на домакинския взвод лейтенант Пономарьов застана мирно.

— Пономарьов, работи ли връзката?

— Работи, другарю комбат.

— Къде е телефонът?

— Телефонът е тука, другарю комбат, в будката.

На око от входа на камбанарията до будката имаше приблизително сто и петдесет метра.

— Има ли проводник?

Долових утвърдителното му кимване и заповядах:

— Веднага телефона на камбанарията! Бегом! Всяка секунда е скъпа, Пономарьов!

По каменните външни стъпала изтичах в църквата. Удари ме мирис на кръв. Върху постлана с платнища слама лежаха ранените.

— Другарю комбат…

Полугласно ме викаше Севрюков. Бързо се приближих до него и стиснах странно тежките му, пожълтели ръце.

— Прости ми, Севрюков… Сега не мога…

Но той не пускаше ръцете ми. Позастарялото лице с прошарени грижливо подстригани сколуфи и набола къса четина беше отслабнало и безкръвно.

— Другарю комбат, кой е на моето място?

— Аз Севрюков… Прощавай, не мога повече…

Стиснах и пуснах тежките ръце. Севрюков ме изпрати със слаба усмивка.

Нагоре изтича свързочникът с апарата. След него; като тънко змийче се виеше проводникът.

По пътя ме спря нашият лекар Красненко.

— Другарю комбат, как е положението?

— Вършете си работата. Превързвайте по-бързо, евакуирайте.

Той тревожно попита:

— По-бързо ли?

Аз се ядосах:

— Ако видя още веднъж така да ви се изкривява физиономията само като чуете „по-бързо“, ще постъпя с вас като със страхливец, разбрахте ли? Вървете…

По витата стълба се качих на камбанарията. Кубаренко вече беше там. Той беше приклекнал и наблюдаваше с бинокъл иззад каменните перила. Телефонистът скачваше телефонът с проводника.

— Колко по-надясно? — попитах аз.

Кубаренко учудено ме погледна, сетне разбра.

— Нула пет — рече той.

Обърнах се към телефониста.

— Скоро ли ще свършиш?

— Ей сега, другарю комбат.

Кубаренко ми подаде бинокъла. Нагласих го за своите очи, насочих го към рязко приближилата се, станала веднага по-светла назъбена линия на гората, наведох го по-надолу и изведнъж — ясно, сякаш на петдесетина крачки — видях немците. Те стояха, стояха свободно, но бяха вече строени. Можеше да се различат бойните поделения — групите, вероятно взводове, малко раздалечени една от друга, бяха разположени тъй: отпред едно отделение, отзад, като крила, две. Офицерите, също сложили каски, бяха вече разкопчали кобурите на парабелите си, които — тогава го видях за първи път — носят отляво на корема. Ето ги тези, които са стигнали пред Москва, „професионалните победители“! Сега ще започнат да преминават реката.

6.

— Готово! — каза телефонистът. — Има връзка, другарю комбат.

— Викай огневата…

И ето най-после, най-после е изречена командата, възстановена е прекъснатата фраза.

— Мерник повече едно! Вдясно нула пет! Два снаряда, бърз огън!

Върнах бинокъла на Кубаренко.

Без да различавам вече немците, с невъоръжени очи аз се вглеждах в края на гората и напрегнато очаквах избухванията. В дърветата светна, после един до друг се вдигнаха два пушека. Не смеех да повярвам, но ми се стори, че целта е улучена.

— В целта! — каза Кубаренко и свали бинокъла; лицето му, покрито с петна от пръст, тук-там размазани, с подпухналата драскотина през челото, сияеше. — Сега ние…

Без да го изслушам, грабнах слушалката и изкомандвувах:

— От всички оръдия по осем снаряда, осколочни, бърз огън!

Кубаренко с готовност, с гордост ми подаде бинокъла.

Аз гледах. Изстреляните за пристрелване снаряди, изглежда, бяха ранили някого. На едно място, гърбом към нас, няколко немеца се бяха навели над някого, но редиците стояха.

Е, молете се на вашия бог! В тътена и пукота, които ухото бе престанало да забелязва, ние чухме: заговориха нашите оръдия. Надвесил се напред през перилата, аз видях с бинокъла: на края на гората, където бяха съсредоточени немците, бляскаше пламък, изригваше пръст, поваляха се дървета, хвърчаха във въздуха шмайзери и каски.

Кубаренко силно ме дръпна назад.

— Лягайте! — кресна той.

Бяха ни открили. С оглушаващо отвратително боботене край камбанарията мина „гръбльо“. Той стреляше с картечница. Няколко куршума удариха четириъгълния стълб и оставиха по него дълбоки следи. Самолетът мина толкова близо, че аз видях обърнатото към нас злобно лице. За миг ние се гледахме в очите. Аз знаех, трябва да се прикрия, но не можах да накарам себе си, не поисках да легна пред немеца. Аз грабнах пистолета и впил поглед във врага, натисках и натисках спусъка, докато не се свърши пачката.

Самолетът отмина по права линия. По камбанарията започнаха да стрелят с оръдия. Един снаряд удари здравата каменна зидария под нас. Въздухът се изпълни със ситен тухлен прах, който заскърца между зъбите. Но ми се струваше, че снарядите на врага не са истински, те избухват като на киноекран — до нас, но в друг свят — не са като нашите — нашите поразяват, раздират тела.

Пак долетя „гръбльото“. Пак заплющяха куршуми. Аз се прикрих зад каменната колона. Свързочникът изстена.

— Къде те улучи? Можеш ли да слезеш долу?

— Мога, другарю комбат.

Взех слушалката и повиках Пономарьов.

— Свързочникът е ранен. Изпрати на камбанарията друг.

Още недоизрекъл, чух своя странно висок глас.

Всичко стихна. Настъпи страшна, напрягаща тъпанчетата тишина. Само отнякъде много, много далеч, откъм тила, долиташе бумтене на оръдия. Там се биеха нашите; там немците се канеха с нов клин да се врежат във втората ни отбранителна линия.

Заповядах на Кубаренко:

— Управлявай огъня! Сечи, сечи, ако тръгнат напред.

— Слушам, другарю комбат!

Сега надолу през две стъпала, сега по-скоро в ротата.

7.

Пак възседнах Лисанка, пак в галоп — през селото към реката. Ах, колко е тихо!…

Покрай брега, леко заснежен, тук-там почернял от взривовете, приведен, презглава тичаше човек с пушка. Стигнах го с коня. Спрял се и мигновено приклекнал, ме гледаше с черните си очички Муратов.

— Слизайте, другарю комбат, слизайте — припряно заговори той.

— Къде си тръгнал?

— Към взвода… Да предам, че командуването на ротата е поел политическият ръководител Бозжанов. — И добави, като че се извиняваше: — Вие, другарю комбат, много се забавихте, а той…

— Добре. Тичай!

Продължихме — всеки по пътя си.

До ротния команден пункт, до блиндажа, дълбоко вкопан в земята, петдесет крачки зад линията на окопите, които оттука, отзад, смътно се долавяха по редките ивици на входните окопи, аз рязко спрях Лисанка и скочих. Кожата й вече не потреперваше, ушите вече не бяха наострени. Благодаря ти! Днес заедно минахме през първия обстрел. Поиска ми се да я погаля… Но няма време, няма време, приятелко! А тя молеше, тя разбираше. Хвърлих поводите на дотърчалия Синченко и ласкаво допрях юздите. С края на устните си Лисанка хвана и за миг задържа пръстите ми. Видях изпъкналото й влажно око, обърнах се и бързо слязох по замръзналите стъпала, водещи в блиндажа, като извиках вървешком:

— Синченко, в дола!

В полумрака на подземието не можах веднага да видя Бозжанов. На пода, опрели гръб о стените, седяха бойци. Всички скочиха и закриха оскъдната светлина, която проникваше през челната амбразура. Преди още да различа лицата, аз си помислих: „Какво става, защо тука има толкова много хора?“

Бозжанов доложи, че е поел командуването, като е заел мястото на ранения Севрюков. Той, Бозжанов, политическият ръководител на картечната рота, която поради характера на нашата отбрана беше разпръсната на отделни огневи точки по фронта, през целия ден — къде тичешком, къде пълзейки — се промъквал от гнездо в гнездо и проверявал картечарите. Той се втурнал към село Новлянское на участъка на втора рота веднага щом противникът съсредоточил преди половин час целия си огън тука.

Първият ми въпрос бе:

— Какво се забелязва пред фронта на ротата?

— Никакво движение, другарю комбат.

Очите ми свикнаха с полумрака. В ъгъла, подпрял с наведена глава гредореда на тавана, стоеше Галиулин.

— Какви са тия хора? — запитах аз. — Защо са се скупчили тука?

Бозжанов обясни, че в очакване на удара на немците решил да прехвърли тука, на командния пункт на ротата, една картечница — да я направи подвижна, за да отблъсква неочакваните удари.

— Правилно! — казах аз.

Бозжанов беше доста тежичък, пълнолик (такава е породата на едно племе казахи, което, за разлика от племето на воините, слабички, с дребни кости, се нарича „съдии“), но същевременно беше много подвижен или, както се казва, „моторен“. Сега стоеше стегнат, спретнат и докладваше кратко, по устав. Вътрешното му напрежение прозираше в погледа, в стиснатите устни, в сдържаните отчетливи жестове. Като участник във финландската война той, политическият работник, неведнъж беше участвувал в боеве, бе награден с медал „За храброст“ и нерядко бе изказвал желание да стане строеви командир. Това се осъществи сега, в страшния час на боя.

Пред черното тяло на картечницата, поставена в амбразурата, стоеше мирно дребничкият Блоха. Той не седна въпреки позволението, не се облегна на дървената стена, беше сериозен.

Вечно неспокойният Мурин се беше привел редом с наблюдателя до гредите на челния гредоред и се вглеждаше в далечината през пролуката.

Отидох там и аз. Чупките на брега и противотанковото препятствие тук-там закриваха реката, но отсрещната страна се виждаше ясно. Без артилерийски бинокъл не можех да различа посечените, направени на трески дървета, където току-що бяха паднали нашите снаряди. Забелязваха се само няколко паднали на снега елхи. Сега по тях можехме да се ориентираме. Оттам всеки момент, щом се съвземат, трябва да се покажат немците. Нека се покажат! Кубаренко е залегнал на камбанарията, оръдията са насочени към тази линия, натам гледат картечниците, натам се прицелват пушките.

Тихо, тихо… Безлюдно…

Екна рязък единичен изстрел от немско оръдие. Неволно напрегнах зрението си, готов да видя затичали се зеленикави фигурки. Но в същия миг сякаш хиляди чукове заблъскаха по ламарина. Немците пак бъхтеха предната ни линия — църквата, където бяха открили коригировача; оръдията, които бяха издали огневите си позиции.

— Е, то се е видяло, че сега няма да тръгнат — промълви Блоха.

Това разбраха всички. Първата атака бе отбита, преди да започне, осуетена от удара на артилерията. Немците не се решиха да се хвърлят напред от изходната позиция, обсипана с наши снаряди. Но денят още не бе свършил. Погледнах часовника си. Беше три и пет — започваше седмия час от началото на бомбардировката.

Обадих се в щаба на батальона и заповядах: оръдията и коригировачът да останат по местата си, да се изпрати при църквата още един коригировач артилерист със запасни свързочни средства, та в случай на пряко попадение да се възстанови наблюдателният пункт на камбанарията; червеноармейците и командният състав на домакинския взвод заедно със санитарите бързо да пренесат ранените от църквата през дола в гората.

— По ваша заповед е дошъл Заев — съобщи ми Рахимов. — Да го изпратя ли при вас?

— Не. Нека ме чака, скоро ще бъда в щаба.

8.

Преди да отида в щаба, реших да се отбия при бойците в стрелковите гнезда. Излязох от блиндажа, приклекнах в окопа, огледах се. Небето се беше прояснило. Отвъд реката между облаците се показа крайчецът на слънцето. Сноповете лъчи падаха малко косо, прашният сняг не искреше. След час и половина — два ще се свечери.

По звуците на стрелбата, по плътността на немския огън разбрах: атака ще има. Ще има днес. Някъде тука, наблизо. Той няма да свърши така, само със стрелба — последният час на бойния ден.

Немците сякаш изливаха злобата си и шибаха предната линия с всички калибри. Част от снарядите със съскане пробиваха въздуха и летяха нататък, където на закрити позиции, в блиндажи, стояха нашите оръдия. Други падаха наблизо. Черните изригвания сред полето се появяваха по-рядко, отколкото през деня. Те бяха се приближили до бреговия гребен, където в склоновете бяха прорязани едва забележими кладенци. Ако се съдеше по преместването на огъня, противникът бе разпознал нашата скрита отбранителна линия. Издало я беше, изглежда, движението на свръзките и командирите.

Свит на стъпалото на тесния проход, поглеждах вдиганите от снарядите стълбове пръст. Стана студено: аз бях без шинел, по памуклийка, стегната с колан.

Може би е по-добре да не ходя там, в окопите? Щом си зададох този въпрос, разбрах, че ме е страх. Струваше ми се, че хиляди нокти са се впили в памуклийката, струваше ми се, че неизмерима тежест ме държи в окопа. Аз се изтръгнах от ноктите, откъснах се от тежестта и — бегом, бегом, към брега.

Когато препусках с коня през полето и сетне, на камбанарията, в онези напечени минути, не бях забелязвал снарядите, а сега… Опитайте се да притичате четиридесет-петдесет крачки под съсредоточен огън, когато от едната страна току ви шибне горещ въздух, вие в движение се дръпнете и изведнъж отново залитнете, когато от другата страна избухне бял пламък. Опитайте се, може би след това ще сполучите да го опишете. Аз пък, с ваше разрешение, ще кажа накратко: след десет крачки гърбът ми беше мокър.

Но в окопа влязох като командир.

— Здравей, боец!

— Здравейте, другарю командир!

О, колко уютно беше там — в тъмното подземие, покрито с тежки греди, след широкия простор. Това беше окоп за един боец, така нареченото единично стрелково гнездо.

Досега помня лицето на този боец, помня името му. Запишете го: Сударушкин, руски войник, селянин, колхозник от околностите на Алма-Ата. Той беше малко блед и сериозен; ушанката му с червеноармейска звезда се беше килнала на една страна. Почти осем часа беше слушал бумтежи, от които потреперва земята и се кърти от стените пръст. Цял ден, загледан през амбразурата към реката, седи и стои тука сам, насаме със себе си.

Погледнах през амбразурата — кръгозорът беше широк; отчетливо се виждаше откритата ивица на оттатъшния бряг, застлана с чист сняг. Какво да кажа на боеца? Тука всичко е ясно — ако се покажат, трябва да се целим и да убиваме. Ако не ги убием ние, те ще убият нас. В амбразурата с подаден навън щик лежеше готова за стрелба пушка. При сътресението върху й падаха замръзнали бучици пръст, някои бяха полепнали по смазката.

Строго попитах:

— Сударушкин, защо е мръсна пушката?

— Виноват… Ей сега, другарю командир, ще я избърша… Ей сега ще бъде в ред.

Той с готовност бръкна в джоба да извади простите войнишки такъми. Беше му приятно, че и в тази минута го стягам, както съм го стягал винаги; той придоби нови сили, на душата му стана по-спокойно под твърдата ръка на командира. Той бършеше с парцал праха от затвора и ме поглеждаше, сякаш се молеше: „Поскарай ми се още, намери още нещо не наред, постой при мен!“

Ех, Сударушкин, да знаеш как ми се искаше да постоя при тебе, да не излизам там, където дявол знае какво се стоварва от небето. И пак се впиха ноктите, и пак неизмерима тежест скова краката ми. Самият аз търсех нещо да не е наред, та да не си отивам още една минута. Но при тебе, Сударушкин, всичко беше наред — дори патроните лежаха не на пръстения под, а в отворената раница. Огледах се наоколо, погледнах нагоре. Колко неописуемо приятни бяха необелените елхови трупи с грубо окастрени клони над главата ми. Сударушкин също погледна нагоре и двамата се усмихнахме; двамата си спомнихме как разхвърлях слабия гредоред, как ги карах да мъкнат тежките трупи, как хоках мърморещите.

Сударушкин попита:

— Как е, другарю командир, ще ни излезнат ли днес?

Самият аз, Сударушкин, бих питал някого за същото. Но твърдо отговорих:

— Да. Днес ще изпитаме върху тях пушките си.

С боеца не биваше да се играе на криеница. С него не бива да се въздиша: „Може да имаме късмет да се размине…“ Той е на война; той трябва да знае, че е дошъл там, където убиват, дошъл е, за да убие врага.

— Оправи си ушанката — казах аз. — Гледай по-внимателно… Днес ще ги натъркаляме край тая река.

И пак с вътрешно усилие се изтръгнах от впилите се нокти и излязох от окопа.

Но забележете: сега го направих по-лесно.

И забележете още нещо: на батальонния командир съвсем не се налага да тича по окопите под артилерийски обстрел. За него това е ненужна, безполезна игра със смъртта. Но в първия бой, мислех си аз, батальонният командир може да си го позволи. Бойците после ще казват: „Нашият командир, не е страхливец: той идва при нас под снарядите, когато и по малка нужда е страшно да излезеш.“

Достатъчно е, мислех си, един път: всички ще го запомнят и войникът ще ти вярва. Това е велико нещо на война. Можеш ли ти, командирът, да кажеш пред съвестта си: вярвам в своите бойци. Да, можеш, ако боецът вярва в тебе!

9.

Трябва да ви разкажа един епизод, който донякъде ме изненада, когато обикалях гнездата. Тичам и изведнъж виждам: някой изскача изпод земята и с всички сили се спуска насреща ми. Какво е това? Кой ли е този глупак (себе си, разбира се, аз не слагах под същия знаменател), кой ли е този глупак, дето тича под такъв огън по предната линия? А, Толстунов… За него май още не съм ви споменавал.

Веднъж, малко преди боевете, той се яви при мене и се представи: „Полкови инструктор по пропагандата, ще поработя във вашия батальон.“ Да си призная, тогава го погледнах накриво.

Толстунов дойде в батальона за неопределен срок. Да си кажа истината, трябва да призная: приех това като известно накърняване на моята власт. Според устава Толстунов нямаше никакви права в батальона, той не беше мой комисар (по онова време в батальоните нямаше комисари), но… Когато се запознавахме, той каза: „Изпраща ме във вашия батальон комисарят на полка.“ Аз сухо замълчах.

„Добре — помислих си, — върви, гледай си работата. Ще те видим в боя.“

И изведнъж тази среща.

— Командире! — Толстунов винаги ме наричаше тъй. — Командире! Защо си тука? Лягай!

— Ти лягай!

Ние се хвърлихме на земята.

— Командире, защо си тука?

— Ами ти?

— По служба.

Кафявите му очи се усмихваха. Дявол да го вземе, нима се е сетил какво съм мислил за него?

— По служба ли?

— Да. Боецът се развеселява, когато се отбиеш при него. Той си мисли: ще рече, тука не е страшно…

Наблизо изтрещя снаряд. Батальонният командир и инструкторът по пропагандата се притиснаха до земята, като се мъчеха да мушнат някъде главите си. Удари ни въздушна вълна. Толстунов вдигна лице — то бе побледняло. Той сериозно промълви:

— Не било страшно… Не бива, командире, да се завираш тука. С тая работа засега и без тебе ще се справим… Е, хайде… Запознахме се…

Той се вдигна и ми махна с ръка. В следващата секунда с всички сили се носехме в противоположни посоки, „Запознахме се…“ Ето какъв бил той… Да, всъщност едва тук се запознахме за първи път. Аз дори не забелязах как си заговорихме на „ти“.

Надзърнах в още два-три окопа, където току-що беше се отбивал Толстунов. Да, там бойците, бяха по-спокойни, по-весели.

Така отбивахме ние, командирите и политическите работници, „психическата“ бомбардировка на немците. Така се развиваше този бой, в който нито един от бойците не беше дал още нито един изстрел.

Но не ми ли стигаше наистина това тичане?

От реката, от предната линия, тръгнах към гората. До самите дървета над главата ми се пръсна бризантен снаряд. Както тичах, аз се залепих на земята. При този тип снаряди, които се пръскат във въздуха, парчетата летят напред. Един дебел бор затрепера, посипа се сняг, по кората се появиха пресни бели белези. Сърцето ми неприятно туптеше.

В гората верният Синченко, който през цялото време беше вървял подире ми по края, веднага доведе Лисанка.

Време е, отдавна е време да отида в щаба!