Александър Бек
Волоколамското шосе (25)

1.

— Къде бяхме сложили голяма точка? — попита Момиш-Ули.

— Ето, Баурджан, вижте.

Аз сложих на шперплатовия сандък, който служеше тука, в блиндажа, за маса, своята тетрадка — черновата на повестта.

В последната глава се говореше за похода на батальона, когато си беше пробил път от тила на противника, след това за разговора на генерал Иван Василиевич Панфилов с командира на батальона старши лейтенант Момиш-Ули в къщурката в предградието на Волоколамск.

Момиш-Ули придърпа тетрадката към газената лампа, чиято светлина едва достигаше до ъглите на вкопания в земята заслон от необелени смърчови трупи, и се наведе над моите записки.

Бяха изминали вече няколко месеца от деня на нашето запознанство. През тези месеци Момиш-Ули бе отслабнал: сенките на хлътналите бузи бяха плътни и тъмни, бялото на не по монголски големите му широки очи се жълтееше — беше се отразило напрежението на войната. Осветеният от лампата рязко очертан профил ми приличаше, както и при първата ни среща, на индианеца, който си спомнях от детските книги.

Наведен над тетрадката, той не се прегърбваше. От време на време с бързо движение на тясната мършава китка прелистваше прочетената страница. От време на време пръстите му докосваха черните като туш коси, които упорито щръкваха, щом си дръпнеше ръката. Ето той посегна към сложената на сандъка сребърна табакера, взе си цигара и я повъртя над лампата, за да поизсуши тютюна. След като запуши, той продължи да чете, без да направи някаква забележка, без нито една дума. Ето най-сетне затвори тетрадката. Чаках да чуя какво ли ще каже, но Момиш-Ули мълчеше.

— Това е било на двадесет и шести октомври — напомних му аз.

— Да — промълви той. — Двадесет и шести октомври… Единадесетия ден от битката край Москва…

Всички, които обитаваха блиндажа заедно с Момиш-Ули, вече спяха под шинелите си на грубо скованите, постлани със смърчови клони нарове. Само ние двамата бодърствувахме, за да запишем историята на батальона, сражавал се край Москва.

Момиш-Ули пушеше. Поемаше дим и се заглеждаше в гаснещото огънче на цигарата.

— Да пристъпим към новата повест — каза той. — Но да не забравяте условието ни.

— Какво условие?

— Вашето божество е истината.

Той ми хвърли заплашителен поглед. Аз погледнах под око неговата опряна на стената сабя, потиснах въздишката си, извадих нова тетрадка, взех молива — двете ми ръце, които Баурджан Момиш-Ули беше обещал да отсече една след друга, ако излъжа нещо в написаната по неговия разказ книга, за щастие бяха още здрави.

Отворената чиста тетрадка, чистата недокосната страница чакаше думите. Момиш-Ули започна да разказва.

2.

— От къщурката, където живееше Панфилов, излязох към два часа подир обед — започна той. — Плющеше дъжд, глухо боботеха оръдия, миришеше на изгоряло. Аз се поспрях под навеса над входа. Излизаше вятър; всичките дупки, трапчинки се бяха превърнали в локви; носеха се мътни потоци, тъмната вода кипеше на мехурчета от дъжда. Кишата, изглежда, щеше да трае дълго. По онези места, където ни се наложи да воюваме, хората наричат такива дъждове „мокри“. Чудновато название: мокри дъждове. Хубаво е, че бойците от моя батальон ще прекарат тази нощ под покрив, ще се поизмият, ще се понапарят в домашните бани, ще си починат.

Нахлупих по-здраво ушанката и слязох от стъпалата. Дъждът ме зашиба по лицето, по ушанката, по памуклийката, която тъкмо беше поизсъхнала, докато седях при генерала.

— Другарю комбат, ето ви платнище!

Пред мен стоеше моят коневод Синченко. Вие се познавате с него. Будният и простодушен, възмургав, сивоок Синченко, роден в едно от руските села на Казахстан, прекарал детството си на кон като казахските дечурлига, свободно говореше казахски. След орисаните ни изпитания и този здравеняк беше поизмършавял; руменината, която обикновено покриваше целите му бузи, се беше задържала само на изострилите се скули. Обаче сивите очи ме гледаха изпод калпака дяволито и весело.

Метнах на раменете си тъмнозеленото гумирано платнище, по него в същия миг се появиха черните резки на дъжда.

— Къде е щабът на батальона? — попитах го аз.

— Ей там, другарю комбат… Втората уличка надясно.

— Разбрано. Ще стигна и сам. А ти карай бегом! Предай да извикат при мене, в щаба на батальона, всичките ротни командири и политически ръководители.

— Всички вече са се събрали. Чакат в щаба, другарю комбат.

— Кой е заповядал?

— Лейтенант Рахимов.

Синченко изведнъж се усмихна.

— Какво се усмихваш? Да не би да знаеш нещо?

— Зная. Батальонът е в резерв. Едно денонощие ще почиваме и…

— И какво още? Защо се запъна?

— И генералът е доволен от нас.

— Войнишки телефон?

— Точно така, другарю комбат.

Аз не продължих този разговор.

— Доставили ли са ни бойни припаси?

— Докарали са, другарю комбат. И продукти са докарали. И пет каси водка. Казват, генералът заповядал днес да ни дадат двойна дажба.

— Да не би по този случай да са се събрали командирите?

— Да… — Синченко пак се усмихна. — Командирите мислят, че днес ще ги поканите на обед.

— Обед ли? Кой го е измислил?

— Политическият ръководител Бозжанов се е заловил сам да готви.

— С твоето участие?

— Точно така, другарю комбат.

— Ще ви дам да разберете и двамата. Ще заповядам да наберат коприва и…

Синченко знае: сега строгостта ми е престорена. Той лукаво ме поглежда.

3.

Пред входа на неизмазана дървена къща, където се е настанил щабът на батальона — оттам през отвореното горно прозорче вече бяха се проточили черните жици на полевия телефон — стоеше часовой. Втвърдилото се, подгизнало до черно платнище не му попречи сръчно да ме поздрави — по ефрейторски да вземе „за почест“. Познах чипоносия дребничък Гаркуша, коневода на картечната двуколка.

— Здравей, Гаркуша… Не дремеш, а?

Гаркуша се славеше в целия батальон със своите дяволии, макар че много рядко сполучваха да го хванат. Бойците го обичаха заради това, че никога не изневеряваше на другарския дух, не се плашеше нито под обстрел, нито пред началството, и лесно му прощавах разните хитрини, до които прибягваше, за да облекчи войнишкото си житие-битие.

— Какво разправяте, другарю комбат! — смело отговаря той. — Напразно вие за мене така…

Сега дребничкият пъргав коневод ми харесва особено много. Качулката на неговото платнище е метната назад. Добре виждам дяволитото му лице, по което се стичат струйки дъжд.

— Добре, Гаркуша… Потърпи… Ще те сменят, ще се стоплиш.

— Отвътре ли? — веднага пита той.

Давам си вид, че не чувам този дързък въпрос, и влизам в къщата.

4.

След като минах през пруста и широко отворих водещата към стаята врата, аз спрях на прага.

Пред мен се разкри интересно зрелище. Всички в стаята спяха. Докато ме чакаха, повиканите от Рахимов в щаба командири и политически ръководители на ротите, капнали от непрекъснатите боеве и от последния нощен поход, бяха полегнали и вероятно тозчас заспали. Пръв, изглежда, беше легнал ротният командир Панюков — той поне беше заел най-хубавото място: беше се проснал до стената на голите дъски на единствения в стаята креват. Най-млад и най-пъргав сред ротните командири, той беше сварил да се обръсне и да си смени рубашката.

Впрочем бръснати са май всички. В спарения въпреки отвореното прозорче въздух се долавя не само блиндажният мирис на партенки, но и лъхът на одеколон. Сигурно наблизо са намерили военна лавка и командирите са се отбили там.

До Панюков, на края на леглото, се е наместил политическият ръководител на същата рота Дордия. Той е без рубашка, само по светлосин трикотажен потник. Трябва да е помолил някого — да не би моя Синченко? — да му зашие чиста якичка (самият Дордия никак не го биваше по тази част) и без да дочака, е заспал.

Останалите са се разположили на пода върху постлани шинели, сложили под главите си противогазите. Командирът на трета рота Филимонов, който обикновено се отличаваше със здрав тухленочервен цвят на ъгловатото си лице, беше пребледнял насън. Пръстенобледо изглеждаше и мургавото остро лице на Рахимов.

А бузите на Бозжанов пламтяха. Той, политическият ръководител на разформированата картечна рота, спеше свил се на клъбце и сумтеше като бебе. Спокойният последователен инструктор на пропагандата Толстунов беше се събул, преди да заспи, и беше проснал по войнишкия обичай влажните партенки върху кончовете на ботушите.

Успоредно на прага, на най-неподходящо място, лежеше командирът на втора рота Заев. Беше мушнал под главата си юмрук, не беше свалил памуклийката и ушанката с развързани наушници. Единствен от всички той не беше се потрудил да обръсне тъмночервеникавата си четина, която бодеше дори с вида си.

Опрял се на стената, свил се е и боецът свързочник Ткачук. В краката му стои полеви телефонен апарат. Слушалката е паднала от ръцете му на пода.

Не можех да се реша да събудя някого: извадих цигара и запуших.

— Назад! На място ще те пречукам! — изведнъж закрещя насън Заев. Той отвори очи, видя ме и учудено запримига.

— Заев, на кого крещиш така?

— На тези… от обкръжението, другарю командир. Пак малко остана да се пръснат…

Аз се засмях. Едва тогава Заев окончателно се събуди. Той скочи, изпъна се, отдаде чест и неочаквано изрева:

— Стани! Мирно! Господа офицери!

Аз промълвих:

— Ех, че го изтърси, Заев… Да се чуди ли човек, да се мае ли…

Как му бе дошло наум да извика „господа офицери“, това сигурно и сам Заев не би могъл да обясни.

Сега той стоеше пред мен с неизсъхнала памуклийка, изпод която се подаваше крайчецът на рубашката, с покрити с кал ботуши, с мокра ушанка. Краищата й стърчеха нагоре и заедно с връзките се провисваха на двете страни. За неговото лице с издадени скули, с хлътнали слепи очи и бузи, със сплескан нос никой не би казал, че е хубаво. Понякога си мислех, че въпреки своите тридесет години Заев още не се е напълно оформил, че някакви бурмички в него, както се казва, не са затегнати. И все пак тайно аз си го харесвах: висок и слаб, нескопосан, стремителен във всичко — в походката, в решенията, дори в чудатостите си. Приличаше ми на прочутия едно време Крачун. Помните ли този винаги сериозен, дълъг като върлина киноартист комик, който вечно вършеше нещо не на място и играеше заедно с нисичкия дебелан Малчо? Колко пъти след някоя магария, извършена от Заев, аз си мислех: „Крачун! Истински Крачун!“

Посочих му изплесканите ботуши, раздърпаната ушанка и заповядах:

— Оправи се!

— Слушам, другарю комбат, да се оправя.

Той дръпна ушанката от главата си, погледна я и я мушна под колана, зад кобура на пистолета. След това извади от джоба дълго джобно ножче — Заев, кой знае защо, го наричаше „боцманско“ — отвори го, отцепи треска от захвърлено на пода дърво и се залови да остъргва калта от ботушите си.

5.

Събудените от провикването на Заев командири бързо се вдигнаха, събраха разхвърляните по пода шинели. Само Толстунов не бързаше. Той умело навиваше партенките и наблюдаваше какво става.

— Е, господа офицери — рекох аз, — на какво дължа тази чест? Рахимов, за какво си събрал командирите?

Рахимов стоеше „мирно“, опънал ръце по шевовете, но у него, алпиниста, инструктора по планинарство, тази поза изглеждаше непринудена, свободна. Той доложи, че се е получила заповед, според която батальонът е прехвърлен в резерва на командира на дивизията. След това съобщи за получените бойни припаси и продоволствие.

— Повиках ротните командири и политическите ръководители да бъдат тука, когато дойдете, другарю командир — продължи той. — Извънредни произшествия в батальона не е имало. В момента батальонът почива.

— Защо почива? — попитах аз. — А почистването на оръжието? Дордия! Разположил си се тука с всички удобства. Дори и рубашката си благоволил да свалиш… Бойците в твоята рота чистили ли са оръжието?

Дордия пламна. Външността му се отличаваше с рядка особеност: светлорус, кажи-речи, до бяло, той беше наследил черните очи на баща си, грузинец. Сега чак и челото му се изчерви. Изчерви му се и вратът в деколтето на светлосиния трикотажен потник, опънал се на слабичките му рамене.

— Струва ми се… — измънка той. — Струва ми се, че са чистили… Той, ротният командир… Аз не зная, другарю комбат.

Дордия обикновено се смущаваше, когато му правеха бележка. В батальона го смятаха за мухльо. Изглежда, в тази минута му беше трудно да не отмести, да не сведе погледа си. Обаче той се овладя: черните му очи ме гледаха право в лицето.

— Не, Дордия… Командирът си е командир, а оръжието на боеца е и твоя работа. Все пак хубаво, че ми каза истината. А какво ще каже ротният командир?

Погледнах Панюков. Стегнат, никаква грешка не можеш му намери. Той застана „мирно“, леко отметна чернокосата си глава и доложи:

— Заповядано е да почистят, другарю комбат.

— Ами проверено ли е?

— При мене е проверено — сърдито избоботи Заев.

Сигурно щях да го сложа на място, но в този миг се намеси още един глас.

— Комбат — с усмивка каза Толстунов, — хайде поне днес не строявай хората.

6.

Толстунов бе единственият човек в батальона, който ме наричаше просто „комбат“. По звание той стоеше с едно стъпало по-високо от мене. Аз, старши лейтенантът, имах три „кубчета“ на петлиците, а Толстунов — черта. По длъжност той се числеше като инструктор на пропагандата при щаба на полка: неговата черта показваше званието на старши политически ръководител.

Обул ботушите, той продължаваше да седи на постлания шинел.

— Комбат — повтори Толстунов, — аз обиколих ротите. Всичко е в ред. Бойците са настанени в квартири, овнешкото е в казаните, тютюнът е раздаден. Оръжието ще почистят. Взводните командири си знаят работата. А ние сме се събрали, понеже си ни поканил на обяд. Точно така бе казано на всекиго: „Командирът на батальона кани на обяд.“ Е, хайде, гощавай!

Аз пак огледах присъствуващите. Всички бяха изпитани в боя, издържали изпитанието, проверката в огъня. Така поне ми се струваше тогава.

На кръглото младо лице на Бозжанов, моя сънародник казах, долових усмивка. Той поглеждаше под око вратата, която водеше към другата стая. Оттам надзърташе поруменялата физиономия на Синченко. Те — Бозжанов и Синченко — бяха приятели. Бозжанов постоянно даваше на яздитните ни коне, особено на моята Лисанка, по някоя коричка хляб, понякога и захар. Синченко му позволяваше, като случеше някой удобен час, да поязди, да попрепуска на кон. Бозжанов не умееше да крие тези малки тайни. Тесните му блестящи очи издаваха всичко. Не беше трудно да се отгатне защо се споглежда със Синченко: оттатък, изглежда, ни чакаше гощавка, приготвена не без участието на двамата — на коневода и на политическия ръководител, който обичаше да посготви и да похапне.

Щом срещна погледа ми, Синченко тозчас затвори вратата. Бозжанов сведе очи, но продължаваше да се усмихва. В края на краищата, Бозжанов, може да не си го намислил лошо.

Навън ромолеше дъжд, от време на време долиташе тътен на оръдия, а ние празнувахме особен ден — почивка на батальона. Много усмивки срещнах аз в тази стая. Долавяше се: командирите са донесли със себе си и усмивката на войника, събул се най-после край печка, запалил на топло купешка папироса или дебело свита цигара от махорка.

Попитах:

— Бозжанов, ами бишбармак ще има ли за обяд?

Бишбармак е наше национално казахско ястие.

— Не, другарю комбат — весело отговори Бозжанов. — Ще има агнешко с ориз.

Той млясна с устни и всички се разсмяха.

— Разрешете — промълви Рахимов и със сдържан жест посочи заветната врата.

— Вече е разрешил! — намеси се Толстунов. — Не виждаш ли? Другари, батальонният командир ви моли да заповядате.

И пръв се запъти към вратата.

— Почакай, Толстунов — казах аз. — Първо трябва да изпълним едно разпореждане на генерала, другари. Сядайте. Можете да пушите.

— Че къде да сядаме? — избоботи Заев.

Без да пита някого, той излезе в пруста, донесе на рамо една пейка и я сложи или, по-правилно казано, стовари на пода.

Къщата беше, изглежда, наскоро изоставена от стопаните си. От стаята още не беше изчезнала топлината на нечий чужд живот. На прозореца самотно лежеше забравена кукла.

Исках да заговоря, но иззвъня полевият телефон. Полковият комисар викаше по телефона старшия политически ръководител Толстунов.

— Сигурно ще ям калая сега — гласно въздъхна Толстунов. — Отдавна вече трябваше да се явя да докладвам.

Той взе слушалката.

— Слушам, другарю комисар… След десет минути тръгвам. Моля да ми разрешите десет минути.

В мембраната загъргориха сърдити звуци — изглежда, комисарят кастреше Толстунов.

— Слушам! Слушам! — отсечено отговаряше политическият ръководител. — Слушам, другарю комисар! Слушам, другарю комисар, незабавно.

Кълколенето в мембраната стана по-спокойно, позатихна. И изведнъж Толстунов съвсем просто рече в слушалката:

— Хайде разреши, Пьотр Василиевич. Един път сме се събрали като хора. Батальонният дойде от генерала. Какво? Да, може да обърнем по чашка. Не се тревожи. Всички ще си знаят уважението, при него няма отпускане. Позволи, Пьотър Василиевич… Четвърт час? Слушам, ще тръгна след четвърт час. Благодаря, другарю комисар.

Толстунов подаде слушалката на телефониста, дръпна края на ръкава и погледна часовника.

— Колко е? — попита някой.

— Четиринадесет и четиридесет… Има още два часа, докато мръкне.

В дните на отбранителните боеве беше ни станало навик да отделяме деня от нощта, да държим сметка колко остава до мръкване. Противникът нанасяше удари по най-различно време, но винаги, докато беше светло. Всяко свечеряване означаваше, че в тази битка, в която се държехме срещу числено по-силен от нас враг, превъзхождащ ни освен това и с танковете си, ние сме изтръгнали, спечелили от него още един ден.

В стаята стана много тихо. Смълчали се, ние долавяхме със слуха си зачестилото изведнъж далечно боботене на оръдията. Сигурно имаше танкова атака.

— Слушайте ме! — обърнах се аз към събралите се. — Нашият батальон е в резерва на дивизионния командир.

След като предадох накратко разговора си с генерала и колко задълбочено ме е разпитвал той за подробностите на боевете, съобщих им заповедта на Панфилов: още днес да му изпратя за представяне за награждаване списък на отличилите се.

— Това не е дребна работа, това е голяма чест — продължих аз. — Трябва поименно да се посочат героите на батальона. Помислете си, другари, преценете. След един час ще се върнем към този въпрос, ще поискам от вас списъците на достойните. А сега… Няма повече да ви моря от глад. И Толстунов без обяд никъде няма да го пусна, няма да посрамя нашия дом. Бозжанов, командувай. Кани.

7.

Бозжанов доста тържествено отвори вратата към съседната стая.

Не, празничната ни трапеза не беше постлана с покривка. В изоставената от стопаните къща заедно с нас беше влязъл блиндажният бит. На масата бяха сложени вестници. Направо на вестника лежеха купчини нарязан на едри парчета пушен сух салам. Стояха отворени, с извити нагоре капачки кутии с консервирано месо. Киселите краставички бяха сложени на масата във войнишко канче. Обещаното от Бозжанов агнешко с ориз още се готвеше в кухнята, където се разпореждаше нашият готвач, старецът Вахитов. Съдовете бяха събрани оттук-оттам: най-различни канчета и евтини ръбести водни чаши. Бутилка без мое позволение не бяха посмели да сложат.

— Бозжанов, че къде е водката? — попитах аз.

Без да му мигне окото, той отговори:

— Под масата.

Наоколо се засмяха. Разреших да сипят по половин чаша.

— Малко е! — избоботи Заев.

Той дръпна към себе си едно тенекиено канче, намигна на Бозжанов. Бозжанов започна да налива при общи възгласи, шеги. После попита:

— Другари, кой ще вдигне наздравица?

Веднага се обади Панюков и вдигна чашата си. В батальона той минаваше за майстор на наздравиците. Без да се замисли, Панюков провъзгласи:

— Светът се крепи на верността на приятелите. Да пием, другари, за дружбата! За бойната дружба!

Наздравицата бе посрещната с одобрение. Обаче на мен тя ми се видя изтъркана. Искаше ми се да чуя някакви други, вълнуващи думи. Но хайде, ще се задоволим и с това. В този миг се чу гласът на Заев:

— Другарю комбат, разрешете да допълня!

Аз кимнах. Неизсъхналата още ушанка на Заев стърчеше сега зад колана. Остриганата му до кожата, покрита с буци глава беше гола, Заев огледа насядалите изпод силно изпъкналите си надвеждни кости. Усмивката, както това става у хора с чиста душа, направи изведнъж нашия Крачун привлекателен. Той вдигна канчето си.

— Другари, да пием за пушчицата!

— За пушчицата ли? — попита Толстунов.

— Аха — потвърди Заев. — За тая същата…

В желанието да дообясни наздравицата си той изведнъж замахна с юмрук и мрачно изпя или по-скоро проточи с речитатив:

„Единствен път лежи пред нас,

ний стиснали сме пу-уш-ка!“

Това бяха думи от позната на всички ни песен, изплувала сякаш от времето на нашето детство, от първите години на революцията.

Наздравицата се хареса. Всички пихме.

8.

Сдъвкал набързо парче салам, Толстунов погледна със съжаление към кухнята, където се готвеше агнешкото с ориз, и се вдигна от масата.

— Прощавай, комбат. Аз тръгвам. Иначе ще си изпатя от комисаря — рече той и излезе.

Всички получиха още по половин чаша. Намери се канче и за Синченко.

Аз се изправих с намерението да вдигна наздравица, обаче дежурният телефонист неочаквано ме докосна по рамото.

— Другарю комбат, викат ви на телефона. Щабът на дивизията.

Взех слушалката. На масата се смълчаха.

— Слушам — промълвих аз.

— Момиш-Ули?

— Аз.

— Говори Дорфман. Предавам ви заповедта на дивизионния командир: да се вдигне батальонът по тревога и незабавно да се придвижи в района на щаба на дивизията. Оттам ще продължите.

— С артилерията ли?

— Да, с всички бойни средства.

— Слушам, другарю капитан. Разбрано.

— Лично вие, другарю Момиш-Ули, незабавно да се явите при генерала.

Изглежда, нещо се беше случило. Капитан Дорфман говореше сдържано, обаче явно не случайно на два пъти повтори „незабавно“. Ето го и края на нашия обяд, на нашата почивка.

— Синченко, коня!

Този възглас, толкова познат на моя щаб, почти винаги означаваше тревожна минута.

— Другари, чуйте заповедта.

Всички станаха на крака. Аз продължих:

— Командирът на дивизията заповядва: да се вдигне батальонът по тревога. Мене ме викат в щаба на дивизията. През моето отсъствие колоната ще командува лейтенант Рахимов. Вървете по ротите! Вдигайте, стройте хората си.

Вратата се отвори. Готвачът Вахитов тържествено внесе тенджерата с вдигащото пара агнешко с ориз. Присъствуващите се помъчиха да се престорят, че не го виждат. Заев се провикна:

— Хайде да пием още по една!

Без да губи време, той обърна канчето си. След това, с хрускаща в устата краставичка, пръв закрачи към вратата. Вървешком той нахлупи калпака. Развързаните наушници пак щръкнаха нагоре, връзките, както и преди, увиснаха от двете страни.

Аз му извиках:

— Заев, вържи връзките!

— Слушам, другарю комбат, да вържа връзките!