Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Повест втора

В навечерието на боя

Не е лесно човек да стане войник, не е лесно за командира да дисциплинира войската, а да се воюва е още по-трудно.

— Втората ни повест е още по-отговорна — продължи Баурджан Момиш-Ули. — Досега говорихме за подготовката на войника. Сега ще говорим за боя.

1.

— На шестнадесети октомври хиляда деветстотин четиридесет и първа година — продължи Баурджан Момиш-Ули — аз, командирът на батальона, лежах на походното легло в своя блиндаж, на сто и тридесет километра от Москва.

Отдалече, ту напрегнато зачестила, ту затихваща, долиташе оръдейна стрелба. Звукът идваше отляво — от двадесет, двадесет и пет километра. Там, на левия фланг на дивизията, както научихме после, немците се мъчеха да пробият с танкове.

А при нас, в разположението на батальона, всичко беше спокойно. Противникът не се придвижваше към линията на батальона, към централния дял на така наречения Волоколамски укрепен район.

Лежех и мислех.

Додяваше ми моят коневод Синченко, единственият в батальона, на когото бе позволено да ми мърмори. Ту напалил баня за мене, ту обедът бил готов. Аз го пъдех.

— После… Махай се, не ми пречи!

— Какво все опявате: не ми пречи, не ми пречи! А цял ден нищо не вършите.

— Аз мисля. Разбра ли? Мис-ля.

— Че може ли толкова много да се мисли?

— Може. Ако те убият поради моята глупост, какво ще кажа на жена ти? Пък не си ми само ти.

Може и вие да смятате, че батальонният командир, особено в такъв момент, в навечерието на боя, е длъжен нещо да върши — да говори по телефона, да вика подчинените си, да обикаля линията, да дава разпореждания. Обаче нашият генерал Иван Василиевич Панфилов неведнъж ни е внушавал, че главното задължение, главната работа на командира е да мисли, да мисли и пак да мисли.

2.

През нощта срещу шестнадесети, както ви е известно, сто мои бойци напреднаха двадесет километра и извършиха нападение в разположението на врага. Те се върнаха с победа.

Тази първа победа преобрази душата на войника, преобрази батальона.

А после?

Разбира се, нашата дързост не можеше да промени нищо в оперативната обстановка. Ние, седемстотинте души, първи батальон на Талгарския полк, продължавахме да държим осемкилометров фронт на подстъпите към Москва, накъдето се устремяваха немските дивизии.

Пак ме занимаваха размишленията, които бяха ме мъчили през последните два-три дена.

Когато приемах линията, както знаете, аз не допусках мисълта, че тука, на тази позиция, на този осемкилометров участък само един батальон ще задържи врага; предполагах, че зад нас ще бъде създадена втора, а може би и трета отбранителна линия, където ще се разгънат и други части от Червената армия; предполагах, че след като приемем удара и за известно време задържим врага, ще се изтеглим при главните сили.

Но преди два-три дена бяхме разбрали, че пред нашата линия се е появила Хитлеровата армия, направила пробив край Вязма, че друга линия войски зад нас няма, че Волоколамск и Волоколамското шосе — правият път за Москва — са преградени само от нашата дивизия, разтегнала се по този многокилометров фронт, и от няколко противотанкови артилерийски полка.

Така се бяха стекли обстоятелствата на войната. Такава беше задачата, възложена на Червената армия в този момент: да спре врага пред Москва с малобройни сили, да го задържи, докато не дойдат подкрепления.

3.

Разрешете ми да не употребявам изрази като: родината заповяда, родината изиска. Искам да бъда пестелив в думите, когато приказваме за любовта към родината.

Можете да не се съмнявате, аз сигурно също така остро както и вие чувствувам какво представлява страната, която ние браним и в която живеем.

Цялата ми обич, цялата ми страст, всичките сили на моята душа в онези дни бяха устремени към едно — как да изпълня задачата, която се беше паднала на батальона, как да задържа линията.

Легнал на походното легло, аз виждах как противникът ще измине за няколко часа тези дванадесет-петнадесет километра от незащитената ивица, която в този момент все още ни отделяше от немците, и ще излезе на брега на Руза, при нашите прикрития. Срещнал съпротива и открил отбранителна линия, под булото на нощта, той тайно ще съсредоточи някъде в гората — в точка, избрана от самия него — една ударна група, ще придвижи напред артилерията и след това, напълно подготвен, построил войските си по любимия си начин — във вид на клин — ще се втурне напред на тесен фронт — на пространство от половин или един километър. А всеки километър от района на нашия батальон се прикриваше само от един стрелкови взвод и едно картечно отделение.

И аз нямах резерви. Съотношението на разстоянията показваше, че с един стремителен и неочакван удар немците ще могат да пробият нашата линия, преди да успеят силите от другите участъци да дойдат там — на някой неизвестен километър.

Не може ли, като се поставя на мястото на противника, да налучкам онзи пункт, който той, немецът, ще сметне за най-изгоден, най-подходящ за атака? Но нали и той, противникът, не е глупак. Аз се мъча да се поставя на неговото място, а той, подлецът, ще се поставя на моето.

Разбира се, той много лесно ще отгатне моите съображения и ще намери начин да ме надхитри. Ще удари на едно място, аз ще побързам да насоча натам ротите, ще изпратя минохвъргачки и оръдия, а в това време друга група ще мине през оголения фронт.

Може би още сега, на разстояние от двадесет километра, той вече с усмивка чете моите мисли.

Виждах въображаемия облик на командира на струпващата се срещу нас немска групировка. Пред мене се появи високомерна, гладко избръсната физиономия на хитлерист с полковнишки, а може би и с генералски пагони.

Срещу нашите осем километра, срещу моя батальон той разполага или днес-утре ще разполага приблизително с една дивизия, придвижваща се от дълбочината на фронта. Напрегнато се вглеждах мислено в немския военачалник, от когото още сега, както лежех на походното легло, трябваше да спечеля сражението — безмълвното сражение на ум с ум — мъчех се да проникна в неговите мисли, неговите планове и си повтарях: недей разчита, Баурджан, че имаш пред себе си глупак.

Но очите, които виждах във фантазията си — остри, сурови, немлади — очи, в които можеше да пламти военен жар, които можеха с интерес продължително да се вглеждат в картата, сега не бяха оживени от играта на ума, в тях не бляскаше мисъл. Той, немският полковник или генерал, ме презираше, презираше противостоящия му батальон — няколкото стотин червеноармейци, заградили на подстъпите към Москва осем километра от фронта. Беше му скучно. Войната на изток, според неговите представи, беше спечелена, пътят за Москва — открит. Той ни пренебрегваше, не ни удостояваше с усилията на мозъка си.

Може би греша? Може би уроците на войната — героичната съпротива на граничните части на Червената армия, отбранителното сражение при Смоленск, отбраната на Одеса, Ленинград — са го накарали да се позамисли? Може би и нашето нощно нападение, нашето предизвикателство са му показали, че при Москва предстои жестока борба?

Надали… На него, завоевателя, който заедно с Хитлеровата армия за четири месеца е изминал хиляда километра от границата до Московска област, който е командувал дивизия в операцията при Вязма, където бе раздробен Централният ни фронт, на него, убедения, че след няколко дни от автомобил ще разглежда площадите и улиците на Москва — на него нощното нападение на сто червеноармейци му се е сторило като партизански набег, каквито ще има доста и в бъдеще, с които ще се справят тайната полиция и военната жандармерия.

Едно вътрешно чувство ми подсказваше: налучкал си, проникнал си в черепната му кутия. В мозъка ми нахлу омраза. Презираш? Скучаеш? Чакай, ние ще те накараме да мислиш!

А засега… Засега от него, „професионалния победител“, който вече не благоволява да се затруднява с мисли, трябва да чакаме действия по шаблон. Този шаблон е известен. Изминава за няколко часа тези дванадесет-петнадесет километра незащитена ивица и разбива бойната ни охрана… Усмихнах се. След като проникнах в черепната кутия на врага, не бях отишъл много напред: бях направил кръг и стигнах там, откъдето бях започнал.

4.

Казах: шаблонът е известен. Дали е така?

Аз познавах войната от литературата, от учебниците, уставите, от разговори с хора, участвували в боеве, бях участвувал в учения, бях учил войници, бях излязъл с тях на фронта и все пак войната оставаше за мене тайна, както и за всеки, който лично не е участвувал в бой.

В Полша, във Франция, хитлеристите бяха демонстрирали своя начин да водят война: пробили линията на войските на няколко места, немците стремително се придвижваха напред с танкове, камиони и мотоциклети, а след това потискаха съпротивата на разкъсаните обкръжени групи. Така се мъчеха да действуват и при нас.

Когато размишлявах и аз употребявах шаблонните думи: като разбият, като направят пробив, като потискат… Но какво е това? Защо „като потискат“? Как става това?

Без да погледна картата, която знаех наизуст, виждах лъкатушните брегове на тясната бавна Руза, нашата линия — веригата от картечни гнезда и стрелкови трапчета. Отзад, в гората, имаше скрити осем оръдия, придадени към батальона; отпред, на брега, имаше направен отвесен противотанков наклон, наричан на военен език „ескарп“.

Погледът продължаваше нататък, отвъд реката, на противниковата страна. Аз виждах подробно ивицата помежду, която още не беше заета от хитлеристите; но вече бе напусната от нас; виждах пътищата, водещи от пунктовете на немското съсредоточаване към нашите прикрития; виждах долове и гори, сякаш специално предназначение за засади. Сърцето ме болеше, когато си представях как немските колони, без да срещат съпротива, ще се придвижват край тези долове и тези гори, днес още достъпни за нас, където биха могли да се притаят ротите.

В ума ми вече възникваше идея за удар откъм тила, удар от засада, в опашката на неразгърналите се колони, които ще се намерят притиснати между два огъня.

Възникваше план за насрещен бой: аз самият внезапно да атакувам противника, докато той се приближава към нас. Но с какви сили? Да изведа батальона от укритията?

Когато наскоро посети батальона, генерал Панфилов настойчиво насочваше вниманието ми към възможността при случай да нанеса насрещен удар.

Но нали имам само седемстотин души на осемкилометров фронт? Нали не мога да изведа целия батальон и да оставя линията без отбрана? С какви думи да ви опиша тази мъка на командира: силите не стигат, силите не стигат…

Когато се поставях на мястото на противника, виждах много начини да реша неговата задача — да направи пробив в линията на моя батальон — а сам аз не можех да създам план, не можех да намеря ход, с който да предотвратя пробива на линията.

Аз се терзаех, ругаех себе си. Цялото тяло ме болеше като пребито.

5.

Вечерта получих заповед в пет часа сутринта да съм в района на съседа отляво, в командния пункт на съседния с нас батальон.