Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Повест четвърта

Жената да напусне строя!

1.

Пак съм във фронтовия блиндаж при своя герой.

Момиш-Ули гледа през малкото, току под покрива прозорче, отвъд, което се чернее нощта. За какво ли мисли? Къде ли са го пренесли мислите му? Ето той тихичко изтананика:

„Дай да пием, дружке драга,

от младежките ми дни…“

През времето на нашето запознанство, вече не много скорошно, но не и отдавнашно, бях успял да забележа: Момиш-Ули притежаваше верен и развит музикален слух, знаеше и помнеше доста песни, старинни романси, оперни арии. Понякога обичаше да изпее някоя и друга фраза от обширния си, както можах да установя, музикален репертоар, отговаряща на мислите му.

— Откъде знаете, толкова много песни, Баурджан?

Очаквах въпросът ми да остане без отговор. Момиш-Ули винаги постъпваше така, когато го разпитвах за нещо, засягащо лично него. Обаче сега той пое дим от цигарата си и каза:

— Едно време имаше една девойка Рахил, която ме водеше по театри и концерти. Тогава аз бях студент в Ленинград.

— В Ленинград ли?

— Да.

— Че как сте попаднали там?

— Това е дълга история.

Баурджан млъкна с явното намерение да не говори повече на тази тема. Аз го помолих:

— Разкажете ми за Ленинград, за тази девойка.

— Защо?

— Като писател аз трябва да го зная. Иска ми се да ви опозная по-разностранно.

— Аз не разказвам на вас.

— Не на мен ли?

— Не на вас, а на поколението. Би било глупаво и неблагородно да вмъквам в разказа собствената си биография.

Аз въздъхнах. Как, с какви доводи да накарам този неотстъпчив човек да промени убеждението си?

2.

— Щом вече сме заговорили за жени — продължи Баурджан, — вместо разни врели-некипели, с които понякога е позволено да се прегреши в землянките, да кажем нещо за жените във войната, в сражаващата се Червена армия.

В дните на битката, пред Москва аз, командирът на батальона, решавах този проблем просто: на жената не й е мястото в бойните части. Кратко и ясно. И целият проблем е отсечен като със сабя.

Никога нито една жена не беше крачила в батальонната колона, не беше заставала в нашия строй. Но ето че веднъж…

Всъщност за този случай е трябвало да разкажем на страниците на предишната ни книга, където са описани първите боеве на батальона, отстъплението ни към Волоколамск. Защо пък да не се върнем към онези картини, към нашия невесел нощен поход.

… В мрака батальонът крачи в ротни колони по кишавата, размръзнала се земя. Движат се бойци, движат се оръдия, двуколки с картечници, каруци с бойни припаси, след това пак бойци.

Ние напускаме тази земя, измъкваме се от примката. Селата надясно и наляво от нас са вече заети от врага; останала е само една тясна пролука; трябва да се възползуваме от мрака, от часовете на нощта, за да изпълним заповедта, да се изтеглим при своите, да се съединим с частите на дивизията.

Колоната води Заев. Неговата рота е начело. Той неуморно крачи, размахал дългите си ръце. Минават редици бойци, минават впрягове. Ето я и безстопанствената команда — загубилите командирите си, частите, прилепилите се към батальона войници. Води ги политическият ръководител Бозжанов. Към тях се е присъединил и инструкторът по пропагандата Толстунов.

От седлото — аз бях на кон, пропусках край себе си колоната — от седлото можах да видя: до Бозжанов и Толстунов крачи някакъв трети човек. Това пък какво е? Пола? Не може да бъде! Сторило ми се е… Не. Между мъжките силуети се мяркат крачета с ботинки, мярка се пола…

И аз извиках:

— Стой!

Колоната спря.

— Жената да напусне строя!

Нерешително се отдели и се приближи женска фигура.

Аз изкомандувах на бойците:

— Ходом-марш!

Колоната тръгна. Толстунов и Бозжанов останаха край пътя.

— Коя си ти?

В тъмата прозвуча женски глас:

— Фелдшерка… Презимето: Заовражина…

Толстунов добави:

— От село Василиево… Бяга от немците, комбат.

— Какво е това безредие? Защо не сте ми доложили? Кой е разрешил да се допускат жители в батальонната колона?

Бозжанов понечи нещо да отговори, но аз го прекъснах:

— Без разговори! По местата си!

— Ами аз? — попита девойката. — Нима ще ме оставите при немците?

Измъкнах джобното си фенерче, натиснах копчето. Снопът светлина изтръгна от тъмата руско моминско лице, широки ноздри на възкръгъл нос, трапчинка на брадичката. За миг видях сериозни тъмносиви очи. Девойката тутакси замига, заслепена от внезапната светлина. Наведох фенерчето надолу, лъчът освети черно есенно палто, презрамките на сложена на гърба торба, увиснала отстрани фелдшерска чанта. След това ивицата светлина падна по-долу върху евтини, прости чорапи и покрити с кал, сигурно сръбнали водица, невисоки ботинки. Поиска ми се още веднъж да видя погледа й. Леко повдигнах фенерчето. В слабия отблясък пак можеха да се различат обърнатите към мене сиви очи, в които нямаше страх. Пак се учудих на тяхната сериозност.

Да, за нея е настъпил сериозен час! Родното пристанище е изоставено, въжетата са отсечени от брадвата на войната. С ботинки, с набързо приготвена полупразна торба, девойката беше застанала в редиците на последния изтеглящ се батальон на Червената армия, беше тръгнала с нас. Великото време, великата война я бяха призовали.

Фенерчето е изгасено.

— Как се казваш? — попитах девойката.

— Варя.

— Е, хайде, Варя, ще те изведем. Върви си, където вървеше. Скоро ще стигнем. Там ще кажа: ето, Варя, при своите сме. И ще поемеш…

— А с вас не може ли?

— С нас не може.

3.

Отвъд заетото от немците село Долгоруковка — ние го заобиколихме — радостно ни посрещна помощник-началник щаба на полка, лейтенант Кургански. Появата му означаваше: стигнали сме при своите!

Кургански беше ни докарал подарък — две каруци бял хляб, съвсем пресен, изваден през нощта. Гледах тези покрити с брезент коли, колелетата с бляскащата стомана на наплатите, прорязали път към нас от Волоколамск, и беззвучно си пеех; „Ние сме при своите! Ние сме на земя, която е в ръцете на нашите!“

Сипваше се зора, стелеше се утринна мъгла. Реших да прикрия батальона в горичката, да оставя хората да се нахранят, да си починат.

Заедно с бойците закрачи към гората и Варя. С черно палто, черна баретка, с торба на гърба. Пак я повиках от строя. Тя се приближи, озърна се да погледне отдалечаващата се колона, вдигна очи към мен. Сега, в утринната неярка светлина, чертите на лицето й — едрите, рязко изпъкващи устни, извивката на ноздрите, откритото чело, правият път на тъмните, ненакъдрени коси — тези черти ми се видяха по-нежни, отколкото през нощта, на фенерче.

— Е, Варя… Ето го пътя. Потегляй.

Устремените към мен тъмносиви очи се наляха със сълзи. Аз не се трогвам много от женски сълзи. Но тази девойка май не плаче често. Тя промълви:

— Сама?

Дожаля ми за нея. Наистина, не е лесно да тръгне сама в тази мъгла.

— Добре, Варя. Ще вървиш с нас още малко.

— Ами не може ли с вас да си остана?

— Не. Ние, Варя, сме воини. Ще те изпратим, ако искаш да служиш в армията, малко по-нататък в тила. А в батальона девойки не ни трябват.

Заведох я в санитарния взвод при Киреев, нашия фелдшер.

— Киреев, поверявам ти тази девойка. Казва се Варя Заовражина. На колко си години, Варя?

— Деветнадесет.

— Аз имам тъкмо такава дъщеря — каза Киреев.

— Зная, ти си баща… Предавам ти я на съхранение до Волоколамск. Строго да я държиш, като дъщеря.

На Варя за сбогом заръчах:

— А ти да внимаваш: с някого тука да не завъртиш любов. Дръж се, както прилича на почтена съветска девойка.

Тя се изчерви. В погледа й прочетох. „Защо ме обиждаш?“

4.

Надявам се, че помните как се стекоха след това обстоятелствата. Аз се полакомих: поиска ми се да измъкна изпод носа на немците скритите от нас снаряди и оръдия, за които не ни бяха стигнали конете; заповядах на Бозжанов да вземе разпрегнатите, артилерийски теглачи и да докара всичко, което е било изоставено. Бозжанов потегли с конете, с войнството си. А по разните краища на горичката, където се укривахме, заехтя стрелба, разгоря се бой. Изстрелите на оръдията се сляха в непрекъснат тътен. Аз чаках Бозжанов. Без него не можех да мръдна. Валякът на боя се приближаваше. Наложи ми се да дам заповед: да се вдигнат хората, да копаят окопи за кръгова отбрана.

Аз обикалях ротите заедно с Рахимов. В щабната колиба се връщахме покрай санитарния взвод. Иззад дърветата долетя гръмогласен смях на няколко здрави гърла. Каква е тази работа? Ранените надали така ще се кикотят.

Закрачих по посока на гласовете. На полянка край ручей пращеше огън. В едно казанче се топлеше вода. На опънато наблизо въже беше простряно току-що опрано бельо — санитарни престилки, марлени салфетки, чаршафи. За да бъда справедлив, ще кажа: простряното бельо учудваше с белотата си, постоянният му жълтеникавосив оттенък сякаш беше се изпарил. От кървавите петня и дамги не беше останала и следа.

И всичко това бе направила Варя! Тя переше тука, досам ручея. Беше си свалила палтото. Вместо него връз роклята беше сложила рубашка. А вместо ботинките, по милостта на някой неизвестен за мен добряк (да не е Киреев?), девойката беше вече успяла да обуе войнишки плъстени ботуши. Беше се навела над сложен на един пън леген, ръкавите й — запретнати, сапунената пяна пръскаше изпод зачервелите се широки ръце.

Край работещата девойка се бяха разположили, сякаш притеглени тука от някакъв магнит, кажи-речи, всичките ми герои начело с току-що обръсналия се Толстунов. Брудни, без когото нищо не минаваше, когото смятах за образец на дисциплинираност, изпълнителност, сушеше край огъня Варините обувки.

Не, ненапразно бях се придържал към правилото: не й е мястото на жената в бойна част! От всички страни стрелят; обстановката и дяволът не може я разбра; всеки момент можем да се видим обкръжени, а командирите се усукват край една фуста. Варя ме забеляза, усмихна се и показа едрите си красиви зъби. В усмивката й се четеше: „Ето че си имам работа, ето че и от мен има нужда.“

Командирите, малко смутени, застанаха „мирно“. Наблизо, край санитарните каруци, забелязах Киреев и викнах:

— Киреев, при мен! Така ли се грижиш ти за девойката? Защо си ги пуснал тука тия юнаци?

— Че как мога аз, другарю комбат, да се оправя с тях? Те са командири, пък аз съм…

— Пък ти си баща! Аз ти я доверих като на баща. Всеки, който се доближи до нея, си длъжен да гониш с властта на баща.

— Сгреших, другарю комбат. Не посмях.

— Друг път да не грешиш. За тези, които не те послушат, ще докладваш на мен. Разбра ли?

Обърнах се към Рахимов и заповядах:

— Изпратете незабавно всички тези герои и девойката при мене, в щаба.

Обърнах се и си отидох.

5.

Кажи-речи, по стъпките ми при щабната колиба пристигнаха повиканите. Заедно с тях и Варя, с войнишките ботуши, с черното си палто, с черната барета. Всички бяха се поуплашили, само Толстунов се мъчеше да си придаде независим вид и се усмихваше.

— Толстунов! Защо се хилиш, когато се явяваш при командира на батальона?

— Комбат, какво те е прихванало? Защо се нахвърли върху нас? Че нали ние…

Аз го прекъснах:

— Вие, другарю старши политически ръководител, не сте мой подчинен, но ако имате намерение да влизате с мен в пререкания, бъдете така добър да напуснете батальона.

Толстунов премълча.

— Ами ти, Филимонов? Рота ли командуваш, или си излязъл с госпожица на разходка в гората?

Филимонов беше много чувствителен към всяка забележка, която му правех пред другите. Той беше, както ви е известно, кадрови командир, бивш граничар. Според убеждението му, което не криеше, само граничарите умееха да носят службата. Докато слушаше мъмренето ми, той се червеше, пребледняваше, на скулите му играеха буци. Аз продължих.

— Искаш да пощадя самолюбието ти? Няма да го пощадя! Ти се усукваш около всяка фуста!

— Другарю комбат, това е за първи път…

— Да мълчиш! Нима не разбираш обстановката? Нима не разбираш, че отвред могат да се появят немци? Всеки е длъжен да бъде на мястото си.

Хубавичко си изпати и Брудни. След като нахоках героите, казах:

— Вървете… А ти, Заовражина… Ако се държиш така…

— Божичко, как?

— Сама знаеш! Защо насъбра около себе си тези мъжоря?

— Не съм ги събирала. Съвсем не съм искала…

— А защо им даряваше усмивки? Запомни: за най-малкото провинение, за кокетничене — чуваш ли? — ще те сложа ей на този пън и ще те насека със сабята на парченца! А заедно с теб и тези, които те ухажват. Разбра ли? Питам те: разбра ли?

Тя едва изрече:

— Ра… разбрах.

… Най-после ние, батальонната колона, стигнахме във Волоколамск. Както крачех начело на колоната по асфалта на главната улица, видях на тротоара началника на санитарната част на полка доктор Гречишкин. Отбих се при него, размених някоя и друга дума, почаках, докато се изравнят с нас каруците на санитарния взвод. На една от каруците седеше, киснеше на дъжда с черното си палтенце Варя. Спрях каруцата.

— Варя, слизай! Докторе, ето ви подарък. Това е работлива, честна девойка. Също бъдещ лекар. Избяга с нас от немците. Тя ще ви бъде полезна, ще гледа ранените. Сигурен съм, че няма да стане нужда да ми натяквате.

Докторът се ръкува с Варя и каза:

— Да получи човек препоръка от нашия батальонен командир, не е лесно. Ще намерим за вас място, Варя.

Девойката ме погледна за сбогом. В сивите й сериозни очи се таеше и благодарност, и обида. Стиснах възкоравата ръка на Варя.

6.

Известен ви е по-нататъшният боен път на батальона, който стана резерв на командира на дивизията. След като преградихме пробива пред Волоколамск, ние пак бяхме отрязани, пак, без да нарушим строя, реда, си пробихме път при своите през заета от немци земя.

И ето най-после батальонът е на почивка. Останали отново в резерв на Панфилов, ние бяхме заведени във втория ешелон на пет-шест километра от предната линия. Ротите се разположиха на полето, изкопаха си войнишки квартири-блиндажи. А щабът на батальона и специалните поделения се настаниха в село Рождествено.

В началото на ноември 1941 година студът стегна по-рано. По целия фронт пред Москва продължаваше оперативната пауза. Неуспели да си пробият път към Москва, без да се спрат, несполучили да сломят нашата съпротива, немците съсредоточаваха свежи сили, подготвяха нов натиск. А засега воюваше артилерията. Ухото ни свикна с еднообразната, понякога зачестяваща канонада. От време на време противникът сипеше огън и върху нашето селце. Немците, трябва да им го признаем, не ни приучваха към безгрижие. Нощем човек не можеше да запуши на открито: хитлеристите често хвърляха десетина-двадесет мини по пламнала клечка кибрит, по огънчето на една цигара. И все пак след тежките боеве горе-долу спокойно си почивахме. Затишието позволи тържествено да отпразнуваме седми ноември, двадесет и четвъртата годишнина от Великата октомврийска революция. От Казахстан за празника изпратиха за нас, дивизията на Панфилов, подаръци: прочутите огромни алмаатински ябълки, бонбони, вино.

Без да забележим, започнахме да свикваме с този бит на временно спокойствие, дори започнахме да си ходим на гости.

Тази вечер, за която сега ще стане дума, аз седях над тетрадката си, продължавах записките за боевете на батальона. Беше се събрал целият ми малък щаб. Толстунов и Бозжанов бяха братски полегнали на широкото легло, позволили си бяха с мълчаливото ми разрешение да подремнат след обеда. Рахимов се занимаваше с работа, която му беше присърце (биваше го за нея), тушираше схеми — графическо приложение към моите записки.

Вратата се отвори.

— Другарю комбат, разрешете.

На прага стоеше фелдшерът Киреев. Стори ми се, че има лукав вид, че добродушните му устни ей сега ще се разтегнат в усмивка. Той сниши гласа си:

— Произшествие, другарю комбат.

Толстунов веднага се събуди, седна. Бозжанов полуотвори замрежените си още от дрямка очи, повдигна глава. Лицето му беше порозовяло от съня.

— Какво произшествие? — попитах аз.

— Дъщерята пристигна на гости.

— Дъщерята? Твоята ли?

— Моята. Варя Заовражина. Нали не сте забравили?

Тука би трябвало да се напише: „Раздвижване в залата.“ Толстунов свали босите си крака на пода. Бозжанов отметна шинела, който за момента заместваше одеяло, мигновено загуби сънливия си вид. Дори Рахимов сложи настрана молива. Аз промълвих:

— Къде е?

— Не поиска да влезе при вас, другарю комбат.

— Я гледай ти… Наплашила ли се е?

— Не… Чака покана.

— Охо! Горда е, а?

— Горда.

— Хайде, покани я. Ще се радвам да я видя. Далече ли е?

— Тука. Пред къщата.

Аз изкомандувах:

— Я, другари офицери, да се сложи всичко в ред!

Впрочем разпореждането се оказа излишно. Толстунов вече беше навил партенките, обуваше си ботушите. Бозжанов възвърна цялата си подвижност: шинелът тозчас се озова на пирона; смачканото платнище, което покриваше дюшека, сякаш само се опъна; по къдравите черни коси на Бозжанов се поразходи гребенче. Рахимов в това време хвана метлата, подкара към ъгъла купчинка боклук.

— Киреев, покани гостенката. Не карай момичето да чака. Синченко!

От пруста се чу:

— Аз.

— Имаме гости. Слагай самовара.

— Вече шуми.

7.

Скоро, съпроводена от побащимия си, Варя пристъпи прага на щабната ни обител. Сега тя беше с военна униформа. Вместо палтото — втален шинел. Ботинките, както и огромните плъстени ботуши, подарени на Варя в батальона, бяха отстъпили мястото си на леки маломерни ботушки, които, изглежда й бяха по мярка. На скрилата косите войнишка ушанка, както се полага, имаше тенекиена червеноармейска звезда. Варя ми отдаде чест.

— Другарю батальонен командир — каза тя, — по ваша покана ви се представям. Военен фелдшер Заовражина.

— Военнослужащите, другарю фелдшер — отговорих аз, — се представят на командира, както гласи уставът, само в три случая: с ново назначение, когато напуска или при завръщане от отпуск. Във всички останали случаи се явяват. Ясно ли ви е?

— Да.

— А сега, Варя, можеш да свалиш доспехите си. Сядай. Бъди ни гостенка.

Варя пак вдигна ръка до ушанката, козирува. Доволна от униформените дрехи, от правото си да козирува, от ловкостта си при това още непривично за нея движение, тя изведнъж се усмихна. Обаче тозчас стисна устни. Усмивката изчезна като улучена с куршум.

— Варя, каква е тази работа? — обади се Толстунов. — Достраша те да се усмихнеш?

Тя отговори:

— Страх ме е от вашия комбат. Той ми е забранил. Ако се осмеля, ще ме сложи на пън и ще ме насече със сабята на късчета.

В тъмносивите й очи, които бях виждал ту сериозни, ту радостни, ту овлажнели от напиращи сълзи, се мярнаха искрици смях. Като забелязах, че Бозжанов едва се сдържа да не прихне, рязко се обърнах към него, но… Но нали не бива човек да бъде вечно строг, трябва да умее и да се пошегува, и да понесе шега. Аз се разсмях и казах:

— Жегна ме… За гостенката, Варя, забраната се отменя. И да се условим: за зверствата ми повече да не споменаваш.

Все пак от още едно желание не можах да се отърва.

— Другарю комбат — обади се с невинен вид Киреев, — оставям ви я на съхранение.

Гледай го, и той ми плаща със собствените ми думи. Какво да правя, трябва да го преглътна.

— Добре. Можеш да си вървиш. Ще понаглеждам дъщеря ти.

8.

Варя свали ушанката и шинела, прокара длан по косите си, разделени на две с прав път, поопъна рубашката, явно големичка за нея, твърде широка в рамената и яката, скъсена с тропосан на бърза ръка подгъв. Затова пък широката й военен образец пола беше добре ушита, добре докарана. Като се приближи отново към мен, Варя заговори:

— Другарю комбат…

Аз я прекъснах:

— Варя, за тебе не съм комбат. Наричай ме старши лейтенант.

Тя замълча. Сивите очи ме гледаха сериозно.

— Ами ако ви помоля? Може ли да ви наричам комбат?

— Е, хайде — съгласих се аз. — На гостенин мъчно се отказва.

— Няма ли да си вземете обратно разрешението?

— Обратно ли? Не, Варя. Затръшнеш ли някоя врата, не я отваряй! Подарил ли си нещо, не го отнемай!

— Вярно! — Варя изведнъж отново застана „мирно“. — Щом е така, разрешете ми, другарю комбат, да се представя. Не да се явя, а да се представя.

— А, виж какво било… Не! Да я оставим, Варя, тази тема. Сядай… Синченко! Какво става със самовара?

Девойката огорчено си замълча. Обаче щом Синченко домъкна самовара, щом започна да нарежда съдове за чай, тя се залови да помага. Засноваха, зашетаха широките й възчервени ръце. Във фаянсовия чайник, който служеше за запарване, Варя откри куп влажен употребен чай. Синченко понечи да вземе чайника от нея.

— Дай да го хвърля.

— Че защо? — възмути се Варя. — Та това е най-доброто средство против праха.

Тозчас влажните чаени листенца се пръснаха по пода. Бозжанов не без лукавство подхвърли:

— Другарят Рахимов току-що помете.

Варя само поклати глава. После погледна незалепения още за зимата прозорец и каза:

— Другарю комбат, разрешете още някой да влезе.

— Кой?

— Чистият въздух.

Всички се засмяха. Прозорецът веднага бе отворен. Едва в тази минута, когато в стаята изведнъж стана по-светло, видях колко омацани, прашни бяха стъклата. Навън цареше ранна руска зима, вееше, през отворения прозорец прехвърчаше сняг и още във въздуха се топеше.

Варя разтребваше с не по-малък жар, отколкото веднъж беше прала на брега на ручея. Стаята е най-после подредена, проветрена. Няма нито боклук, нито прах, стъклата са избърсани, съдовете чисти. Може вече да седнем на масата — сега поне сме богати: на постлания вестник има наредени консерви, калъп масло за чай, салам, бисквити и дори две парчета шоколад от нашата командирска дажба.

9.

Тъкмо когато сядахме да пием чай, пристигна още един гост — лейтенант Мухаметкул Исламкулов.

В нашия летопис вече бегло го описахме. Сега ще се запознаем с него наново.

Той не нахълта в стаята с шапка и шинел, както бяхме свикнали да го правим в нашия бит на загрубели войскари, а използува пруста, за да се съблече, и влезе по рубашка, с непокрита глава, с приветлива, сдържана усмивка — снажен, хубав, казах. Всичко в него галеше окото: широките, малко закръглени, силни рамене, правият врат, който крепеше голяма, добре сложена глава. Над откритото изпъкнало чело лежеха много черни, още по-черни от моите, вчесани назад коси. Веждите над широко прорязаните големи черни очи се извиваха на две правилни дъги. Скулите не бяха издадени, те се криеха под матови, пламнали сега от студа, достатъчно пълни бузи.

Май че веднъж вече ви разказах, че в старите времена казахите са се делили на три главни рода: род на воините, към който принадлежа аз; род на съдиите, повечето от тях дебели, от който водеше потеклото си Бозжанов, и най-после род на дипломатите. От този род Исламкулов беше наследил хубавото си телосложение.

На влизане се поклони. Бяхме вече имали случай да воюваме лакът до лакът, преди около две седмици, заедно бяхме гонили немците край село Новлянское, куршумите ни бяха побратимили. Сега, дошъл на гости, Исламкулов би могъл да се втурне към мене с разтворени обятия. Не, той сдържано, скромно се поклони.

Аз го посрещнах, радостно стиснах красивата му тънка ръка. След това го заведох при Варя.

— Е, другарко военен фелдшер…

Девойката тозчас се изправи, изпъна се.

— Запознай се с лейтенант Исламкулов. Той е командир на рота в друг батальон. Човек с висше образование, представител на нашата казахска интелигенция. Разбира се, осъжда моите зверства, смята ме за коравосърдечен. Между другото, Варя, имай предвид — и батальонният му командир не е много строг.

Варя нищо не отговори, само се поизчерви. Изглежда, аз пак я засегнах.

— Баурджан — промълви Исламкулов, — отдавна исках да ти кажа, но докато воювахме, все не оставаше време… Отдавна исках да ти кажа: кай жере, аксакал!

Последните три думи, с които той като че ли правеше равносметка на отдавнашните ни спорове, бяха изречени с известна тържественост. Преведени, те значат: „Ти си прав, старей!“ Старей… Че нали съм с пет-шест години по-млад от Исламкулов. Никога той, казахът интелигент, познавач на древните ни народни обичаи, не беше ме наричал с почетното звание аксакал. Напротив, по-рано, още в Алма-Ата, постоянно сме били противници в споровете. Дошъл сега на гости, той ми изрази признанието си на величавия език на нашите акини[1]. Аз склоних глава в знак на благодарност.

10.

На масата се подхвана оживен разговор. Аз поглеждах Исламкулов, който разказваше за себе си, за ротата си, и си спомнях нашите срещи, беседи, разногласия. В споровете Исламкулов обичаше да разсъждава, да намира доводи. Резкостта в приказките, резкостта в жестовете не бяха по неговия нрав. Дори когато хокаше някой подчинен, той претегляше думите си, мъчеше се да бъде убедителен.

В миналото неведнъж откровено ме беше осъждал. Един път ние двамата, командири от запаса, участвувахме във военен сбор край Алма-Ата. След цял ден занятия в планините аз водех батареята си на нощувка. Уморени бяха конете, войниците. Близо до лагера изкомандувах: „Запей!“ Но умората беше толкова голяма, че никой не започваше. Аз извиках: „Надясно, кръгом!“ — и върнах батареята обратно в планините. Занимавахме се още два часа. Вече по тъмно потеглихме назад. На същото място, където батареята не беше изпълнила командата, пак викнах: „Запей!“ Този път запяха.

Вечерта в моята палатка дойде Исламкулов. „Така не бива, Баурджан. Ти постъпваш прекалено жестоко, прекалено сурово.“ — „Не, бива! Всяка заповед трябва да бъде изпълнена. Трябва това да влезе в кръвта, да стане втора природа.“

Исламкулов тогава не се съгласи. А сега, след като беше минал през много боеве, изпитал стихията на войната, влезе с думите: „Ти си прав, аксакал!“ Възможно е и аз да трябваше в отговор на това да му направя признание. Нали и той е бил не по-малко прав. Обаче онази вечер тези мисли, признавам си, останаха моя тайна.

Междувременно се свечери. Запалиха газена лампа. В съгласие с правилата за светломаскировката Синченко плътно затъмни прозорците. В кръга на хвърляната от лампата светлина като че ли по-тесен стана и нашият кръг на трапезата. Пихме по чашка водка, още по една.

Отказала дори да лизне от водката, Варя наливаше чай, мълчеше. Аз я погледнах.

— Исламкулов, кажи си ти думата… Тази девойка се моли да я взема в батальона. Пък аз не съм убеден, че на жената не й е мястото в строя. И ако не греша, в това са съгласни с мене пълководците от всички времена.

Исламкулов отговори:

— Ти си забравил за гражданската война. А освен това Отечествената война променя много разбирания. Онова, което по-рано се е смятало за немислимо, сега става възможно, понякога дори необходимо.

11.

Вратата пак се отвори. Влезе дежурният по батальон, лейтенант Тимошин. Едва прехвърлил възрастта на юноша, винаги чистосърдечен, той се отличаваше наред с това със своята скромност, свенливост. Смутено извърнал очи от нашата трапеза, той промълви:

— Другарю комбат, разрешете да доложа. В една къща не е достатъчно маскирана светлината. Аз давам нареждане, а ме наричат нахалник.

— Кой?

— Една млада жена… И аз не мога нищо да направя.

— Не можеш ли? Бавачка ли ти трябва?

Тимошин сведе очи.

— Вземи двама бойци — заповядах аз. — Доведи тази жена тука. И всички, които завариш в къщата й, също доведи тука. Разбра ли?

— Слушам, другарю комбат.

Ние продължихме да пием чай. Не на място прекъснатия разговор за това, дали на жената й е мястото в строя, не се поднови. Заговорихме на други теми.

След четвърт час Тимошин въведе в стаята красива жена с начервени устни.

— Защо ти, красавице, не се подчиняваш на общия ред? А отгоре на това и оскърбяваш един командир!

Тя се опита да се възмути:

— Какво значи „красавице“? Какъв е този израз?

— Охо, каква е смела… Тимошин! Завари ли при нея някого?

Тимошин позамълча.

— Да, другарю комбат.

— Кого?

Юношата лейтенант явно се чувствуваше неловко. В него, изглежда, се бореха добросъвестността и деликатността. Като не можа да се реши да назове гласно пред всички името на заварения, той премълча.

— Доведе ли го? — продължавах да разпитвам аз.

— Да. Той, другарю комбат, е тука. В пруста.

— Дай го тук. Ще го видим, красавице, твоя покровител.

И след една минута пред нас се изправи — как мислите, кой? — ротният командир Ефим Ефимович Филимонов. Той влезе начумерен. Изпръхналите му от вятъра бръснати бузи винаги бяха възчервени. Сега му се изчерви и вратът. Обаче в тази неприятна за него минута Филимонов съумя да запази вида на образцов воин. Съвсем по правилата той тракна токове, отдаде ми чест и дето се казва, откъсна ръка от шапката.

На масата звънна смях. Погледнах под око засмялата се Варя — предмет на тъй скорошните ухажвания на Ефим Ефимович. Варя тозчас си затисна устата с ръка.

На скулата на Филимонов рязко изпъкна, заигра мускул. Ето че, тъй да се каже, той е вече наказан. Може май да кажа „Върви си!“ и да се огранича с това. Не, не мога да отслабя воинската взискателност.

Начервената жена още си даваше кураж, переше се. Аз й казах:

— Вие сте нарушили реда в крайфронтова зона. Не сте се подчинили на заповедта на дежурния по гарнизон. Давам ви два часа време да се стегнете. И след два часа да ви няма в това село!

Тя пак започна да се възмущава.

— Мълчете! — сопнах се аз. — Филимонов!

— Аз, другарю комбат.

— Ще изпратиш дамата си до село Голубцово и ще я оставиш там. За изпълнението ми доложи.

Филимонов се навъси още повече, но отговори:

— Слушам!

— Укроти познатата си.

Той се позабави, захапа горната си устна. Вероятно му се искаше да помоли да променя заповедта, но дисциплината надделя. Той промълви:

— Да вървим.

Тонът му беше твърд. Жената се смири.

След излизането им в стаята стана тихо. Толстунов и Бозжанов бяха забили поглед в чашките си, сещаха се, види се, за някои свои грехове. Исламкулов, както си е редно за гостенин, не се намеси в домашните ни дела. Толстунов най-после вдигна глава, усмихна се, обърна се към Варя:

— Заовражина, нима въпреки всичко искаш да служиш под началството на този свиреп командир?

— Искам — простичко отвърна тя.

— Не, Варя — казах аз. — В редиците на батальона аз няма да допусна жена! И повече да не приказваме за това.

Такова беше решението ми. Кратко и ясно! Отсечено като със сабя!

Струва ми се, достатъчно дрънкахме, другарю летописец, за жени. Наистина на почивка това понякога може да се позволи… Но почивката на батальона, спирането за изпушване на една цигара във великата битка вече наближаваше своя край.

Бележки

[1] Акин — народен поет-певец в Казахстан.