Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Волоколамское шоссе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Az (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Александър Бек. Волоколамското шосе

ИК „Народна култура“, София, 1985

Руска. Трето преработено издание

Редактор: Валентин Корнилев, София Бранц

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

Батальонът в тъма

1.

Щом излязох от щаба, в същия миг намерих с поглед Лисанка. Дори и в здрач не можех да я сбъркам с другите коне: на челото й имаше голямо бяло петно, на сухите тънки крака — бели чорапки до коленете. Макар и да беше дореста, сега под дъжда изглеждаше черна.

Синченко ме чакаше. Хванал за поводите Лисанка и своята Сивка, той закрачи насреща ми.

Скоро стигнахме при батальона, разположил се настрана от шосето, в една странична улица. Отдалече видях чернеещите се на уличното платно оръдейни впрягове, двуколките с картечниците, обозните каруци, походните кухни. Докато ме чакаше, батальонът се беше разположил на почивка. Бойците с натежали от дъжда шинели се бяха струпали на групи по стъпалата пред къщите или се бяха подслонили край оградите. Надалече се бяха проточили пръсналите се червени точици на тлеещи цигари, които припламваха при всяко смукване.

Градът беше тъмен, тих, в прозорците нямаше нито едно огънче. Само пожарът на гарата не спираше. Небето там мъждиво червенееше.

2.

Познаха ме отдалече. Рахимов изкомандува:

— Стани! Мирно!

Аз викнах:

— Остави! Свободно!

Рахимов доложи, че е заел една къща за щабна работа и е разположил там свързочния отдел. Моят неприказлив, небиещ на очи началник-щаб беше винаги предвидлив. Всеки път, когато виждах Рахимов, без да го разпитвам, знаех: почти безшумно, почти невидимо за ненабито око, изправно действува управлението на батальона. Връчих на Рахимов свитите на тръба листа от топографската карта, които Синченко беше грижливо загърнал с платнището си, и заповядах:

— Предай по колоната: командирът на трета рота при мен!

Рахимов ме поведе към къщата, която беше харесал за щаба. Там веднага дотича и Филимонов.

— Другарю комбат, явявам се по ваша заповед!

— Рахимов, дай на Филимонов карта. Дръж, Ефим Ефимович. Разгръщай.

Още тука, на външното стълбище, прикрили се от дъжда под стряхата, ние разгледахме новичкият квадрат на картата, без привичните за окото гънки. Рахимов насочи към нея сноп лъчи от джобното си фенерче. Посочих на Филимонов селото Иванково.

— Виждаш ли? Тука се приближава колона на противника, пробила десния фланг. Силите му още не са известни. Задачата на батальона е да прегради пътя към града. Ти, Ефим Ефимович, ще тръгнеш като челна застава. Твоята задача е да стигнеш в Иванково преди немците, да завържеш бой, да ги накараш да се бият, да ги привлечеш към себе си. А после аз ще ударя с главните сили откъм фланга или откъм тила. Давам ти половината огневи средства: две картечници, четири оръдия. Ако срещнем немците по-близо, заеми пътя, не го давай. Връзка засега ще държим чрез войници. Разбра ли, Ефимич?

— Разбрах, другарю комбат… Ще се запъна и нито крачка назад.

— Не. Можеш да си поиграеш с тях. Можеш малко да отстъпиш. Въвличай ги. Но дръж поводите.

— По-добре ще е да се запъна, другарю комбат, на едно място.

Военните хитрости не бяха по вкуса на Филимонов. Той беше свикнал да изпълнява точни, напълно ясни за него заповеди.

— Добре — съгласих се аз, — запъни се. После всичко ще стане по-ясно. Е, вдигай хората и потегляй. Аз ще тръгна след двадесет минути. Марширувай ячко, по суворовски.

Филимонов изтича надолу по стъпалата и екливо се провикна:

— Трета рота, строй се!

Прозвучаха повторните команди: „Първи взвод, строй се!“, „Втори взвод, строй се!“…

На фона на ниския отблясък от пожара изникна черна гора от щикове. Ротата се построи. Аз се приближих до Филимонов.

— Задачата ще обясниш на командирите и на бойците вървешком. Тръгвай! Не губи време.

Филимонов, голям майстор на ходене, бързо тикна пешовете на шинела под колана и застана начело на ротата. Чу се командата му: „Марш!“. Ротата потегли. Четири оръдия, две двуколки с картечници тръгнаха подир нея.

3.

Изпратил челната походна застава, закрачих към щаба. Пушеше ми се. Но в джобовете си не намерих цигари.

— Синченко!

— Аз, другарю комбат.

— Дай един пакет „Беломор“.

В същия миг пред мен изникна невисока фигура с пушка.

— Другарю комбат, няма ли да почерпите цигарка?

Разпознах лукавата физиономия на Гаркуша.

— А, редник Гаркуша… Какви са тия волности?

— Замириса ми на дим, другарю комбат.

— Гледай го… Аз още не съм запушил, а Гаркуша вече усетил дима.

— Не се заплесвам, другарю комбат. Мен още баща ми ме е учил: дорде пипкавият се изуе, чевръстият ще се изкъпе.

Няколко бойци вече се бяха присъединили към Гаркуша и бяха ме наобиколили. Поговорката беше посрещната с хихикане. Синченко ми подаде пакет „Беломор“. Отворих го и го протегнах на бойците.

— Запалете.

То се знае, че никой не се отказа. Гаркуша сполучи, както забелязах, да грабне две цигари. След това пак той въпреки вятъра и дъжда сръчно запали клечка кибрит и ми поднесе огънче.

Отидох в щаба. Там ме чакаха събраните от Рахимов командири и политически ръководители. Обясних им обстановката, задачата на батальона.

— Вървете, другари, при бойците — казах аз. — Разяснете им: предстои насрещен бой, бой нощем, на тъмно. Ще се наложи да се бием от близко разстояние. Решаващи ще бъдат хвърлянето на гранати, щикът. Потегляме след петнадесет минути. Ще обядваме, след като тръгнем. Извън чертите на града ще се поспрем. Има ли въпроси? Вървете.

Командирите си отидоха. Забави се само политрукът Дордия. С малко несръчно козируване той промълви:

— Моля да ми разрешите, другарю комбат, да проведа беседа с ротата.

— И какво ще кажеш на момчетата?

— Смятам да кажа, че наближава годишнината на Октомври… И още… Как са се борили нелегалните болшевики. А преди тях революционерите демократи… Например Чернишевски…

— Охо, Дордия, къде се отплесна…

Дордия се обърка и замълча.

— И ти го рече!… За какво му е това на войника?

— За какво ли? — попита Дордия. — Ами Ленин?

— Какво за Ленин?

— Той още като младеж обикнал Чернишевски. И го е обичал целия си живот. Чернишевски е създал образ на революционер, за когото дългът стои над всичко…

Дордия се оживи. Беше захванал любимата си тема, заговорил бе за това, което му бе близко.

— Нямам време да те слушам, Дордия — казах аз. — Върви в ротата и говори на бойците по-простичко.

Дордия се изчерви. Руменината заля чак и врата му.

— Върви! Аз сам ще държа напътствено слово пред бойците.

Без да отговори нито дума, Дордия отдаде чест, несръчно се обърна и излезе.

4.

Скоро бойците бяха строени.

Бавно минавах на кон покрай строя; в полумрака различавах познати лица.

Ето втора рота, най-малобройната, очукана в славната контраатака при село Новлянское. Спомних си вдигнатия в замах огромен приклад на леката картечница, която като цепеница беше вдигнал над главата си втурналият се срещу врага Толстунов. Спомних си яростния му повик: „Комунари!“

Жалко, че Толстунов не е с нас сега. Почти едновременно с него се беше вдигнал в атака Заев — те поведоха след себе си ротата. Тогава Заев беше ранен, но отказа да отиде в медицинския пункт. Ето го, Семьон Заев стои на десния фланг, прегърбил се, дълъг, недодялан. На колана му виси пистолет в кобур. Дръжката на друг пистолет, парабел, взет в Новлянское от застрелян немец, стърчи в пазвата на шинела. Ушанката е ниско нахлупена, наушниците най-после са вързани.

А ето младото лице на Ползунов. Без да крие врата си от дъжда, той гледа доверчиво, сериозно. Днес нашият генерал чу от мене как този юноша-войник, стиснал дръжката на противотанкова граната, бе следил с ясни очи бавно приближаващите се черни кутии, които стреляха по нас в движение. И за тежко ранения командир на втора рота Севрюков, за героя лейтенант Донских, за Брудни, получил тогава урок по мъжество. Ето го къде стои със своя взвод разузнавачи малкият мургав Брудни. А ето и картечната двуколка. До нея е картечният разчет: очилатият, леко проточил към мене дългия си врат Мурин, огромният, издигащ се над строя бивш носач Галиулин и невисокият Блоха, с белезникави, губещи се в здрача вежди.

Какво да кажа на моите войници пред новия бой?

Спрях коня и се обърнах към строя:

— Другари! Искаха да ни дадат почивка, но не можаха. Не бива да се почива, додето врагът е пред Москва. Ние отиваме в бой, отиваме напред въпреки всички трудности. В бъдеще ще започнат да разпитват: какви са били тези хора, които са се борили пред Москва с такова безстрашие? Да им отговорим сега: това са съветски хора, които бранят родината си!

Направих малка пауза и заповядах:

— Рахимов, водете батальона.

5.

Ние потеглихме, излязохме от града.

Трябва да призная: не бях доволен от речта си. Езикът бе изрекъл обикновени, изтъркани думи: съветските хора и тъй нататък… А какво значи това? Нима съветският човек не е същият, както и всички други?

Ядосах се на себе си. Защо трябваше да употребявам шаблонни фрази, да повтарям втръснали се общи приказки? Нима не можех да намеря собствени, обмислени, задушевни думи?

Някой се доближи до мене, закрачи край Лисанка. А, дългучът Заев…

— Силни думи казахте, другарю комбат — избоботи той. — Чудесни! Хванаха място!

Заев никога не ласкателствуваше. Ласкателството бе чуждо за природата му. Че кое ли в речта ми е хванало място? Каква ли бе голямата правда, трогнала душата на Заев, душата на един войник, която е била скрита в тези изхабени думи: съветските хора, съветският човек?

Ротите крачеха по междуселския път и месеха калта. Отзад, очертани от блясъка на пожара, се чернееха кубетата на черквите, кулите на камбанариите. Скоро те потънаха в мъгла.

Вятърът се засили. Но дъждът започна да стихва. Не се чуваха дори и единични пушечни изстрели. Сякаш всичко пред Волоколамск бе замряло.

Обаче ние, които отиваме сега в неизвестността, в тъмата, ние знаем: линията на отбраната пред нас е пробита; събиращите се от север към Волоколамск черни пътища, по единия от които крачим, вече не са прикрити от нашите войски; някъде в мъглата пред нас се намира противникът.

Лисанка леко стъпваше отстрани на колоната, сякаш не вървеше по лепкава кал. Бях се замислил и седях тежко отпуснат на седлото. И изведнъж чух отзад конски тропот. За миг тропотът спря. Долетя припрян въпрос:

— Къде е командирът на батальона?

И нечий отговор:

— Напред.

След малко ме настигна един майор от щаба на дивизията, съпроводен от двама бойци.

— Уф-ф. Далечко сте стигнали — обърна се той към мене. — Ще трябва да се върнете. Донесох ви, другарю старши лейтенант, нова заповед. Командувайте на батальона: „Стой!“

— Какво е станало? Защо?

Майорът се отдели заедно с мене настрана и ми обясни: най-сетне са сполучили да възстановят връзката с щаба на полка, в чийто участък немците бяха направили пробив. Моят батальон по заповед на генерала става оперативно подчинен на командира на този полк, подполковник Хримов. Аз имам заповед да променя маршрута на батальона, да отида не в Иванково, а в Тимково. Задача: да се заеме Тимково, Тимковската планина и да се задържа там. Попитах го:

— А защо така, другарю майор?

— Не зная… Моята задача е да ви предам заповедта.

— Не сте ли говорили лично с Хримов?

— Не. Говори началник-щаба.

— Могли сте да го попитате.

Майорът се засегна.

— Нямам навика да задавам въпроси на старши началници.

Аз не се сдържах:

— Напразно.

И като отдадох рязко чест на майора, викнах:

— Синченко!

— Аз, другарю комбат!

— Предай на Рахимов да спре батальона!

— Слушам, другарю комбат.

Обърнах се към майора и още веднъж му козирувах:

— Довиждане, другарю майор.

Той сухо ми отговори:

— Довиждане… Връщайте се по-бързо.

6.

Заповядах да се даде почивка и повиках при себе си командирите.

Войниците насядаха край пътя на мократа, попарена от студовете трева. Жадно запушиха, скрили огънчетата на свитите от тях цигари. Доста се беше застудило. Не спираше ситният, сякаш ръсещ през сито дъжд. Зъл северен вятър подемаше този ръмеж, шибаше с него по шинелите, по плащ-палатките, по ушанките.

Рахимов пак, както на улицата във Волоколамск, насочи лъча на джобното фенерче към правоъгълника на картата прозиращ през прозрачния капак на планшета. Съобщих на командирите за новата заповед: да тръгнем към Тимково, да го заемем, да задържаме Тимковската планина, която, както показваше картата, господствуваше над Волоколамск. След като обясних задачата, заповядах:

— Рахимов, дай на Бозжанов кон. Бозжанов, бързай при Филимонов, предай му да се връща.

Май съм ви казвал вече, че Бозжанов, както и много от моите сънародници казахи, обичаше да язди. През войната не му се падаше често слука да сложи крак в стремето, да опъне поводите. Затова дори и сега, в тази тревожна минута, той е доволен от поръчението. Младото му, широко, опръскано от дъжда лице е сериозно. Но отговорът е весел, бърз:

— Слушам, другарю комбат!

Тонът на Бозжанов предизвиква усмивки. В отблясъците на фенерчето виждам: усмихва се Дордия, зиморничаво свил под дъжда глава между рамената, усмихва се сдържаният Рахимов. Аз заповядвам:

— Изпълнявай!

Бозжанов козирува, обръща се и се запътва в мрака. Ето вече се вижда само гърбът му — як, малко приведен напред, като че ли устремен към целта, както и целият той. „Стрела!“ — идва ми наум нужната дума. Продължавам да се разпореждам:

— Панюков!

Командирът на първа рота Панюков, същият, който на прекъснатия ни, несъстоял се обяд беше провъзгласил наздравица за дружбата, прави крачка напред, отчетливо въпреки калта трака токове. Коланът здраво стяга добре стъкмения, сега мокър шинел. Червеникавият здрач, отблясък на далечното пожарище, смътно озарява възслабото му лице.

— Панюков! — казвам аз. — Нахрани хората си. След петнадесет минути потегляй като челна походна застава. Заеми Тимково. Виждаш ли? — показвам му Тимково на картата. Панюков сверява със своята карта. — Укрепявай се там. После аз ще се присъединя с всичките сили.

— Другарю комбат, ами къде е противникът?

— Кой го дявол знае… Да се надяваме, че ще се обади.

В това време се чува гласът на Дордия:

— Другарю комбат, разрешете.

— Е…

— Другарю комбат — неуверено казва той. — Може би ще е по-добре да почакаме до сутринта?

Без да се реши на глас да подкрепи политическия ръководител, Панюков ме гледа въпросително и, както долавям, с тайна надежда в очите. Отрязвам:

— Какви са тия приказки? Заповядано ни е да тръгнем към Тимково, значи, няма какво да се разсъждава. Върви в Тимково! Заемай селото! Разбра ли, Панюков?

— Да, другарю комбат.

— Давам ти всичката артилерия, която имаме в наличност… Хайде храни хората. Пономарьов сега ще докара насам кухните. Пономарьов, при мен!

Пред мен застава „мирно“ Пономарьов.

— Слушам ви, другарю комбат.

— Пономарьов, дай насам кухните.

Смътно различавам лицето на Пономарьов. Той май е объркан. Да, точно така. Чувам отговора:

— Кухни няма, другарю комбат.

— Как тъй няма? Къде са се дянали?

— Майорът от щаба на дивизията заповяда да изпратя целия обоз обратно в града, да сме вървели без излишен товар.

— Целият обоз? И ти го изпрати?

— Да, другарю комбат. Изпълних всичко тичешком.

Не мога да се сдържа и ругая:

— Та нали знаете, дръвнико, че хората не са яли! Защо не ми доложи?

Пономарьов мълчи. Аз крещя:

— Дяволите да те вземат! Марш във Волоколамск! Поне сухари докарай! Без сухари да не се връщаш!

7.

— Ще трябва, Панюков, да вървим на гладно сърце… — промълвих аз. — Може да си набавим нещо от немците… Строй ротата, тръгвай.

Панюков повелително вика в мрака:

— Свръзката, при мен!

Тозчас се появява дребничкият татарин Муратов.

— Аз!

— Да вървим!

Панюков стъпва в жвакащата кал и крачи към ротата си. Аз гледам подире му. Като че ли всичко е свършено; заповедта е дадена; подчиненият е отговорил „слушам“, тръгнал е да изпълнява. Но погледни му раменете, погледни му гърба: какво ще ти кажат те? Изведнъж ми се стори: гърбът на Панюков, винаги снажен, изправен, сега е омърлушен, неуверен. Това мигновено впечатление сякаш ме удари. Идеше ми да викна: „Стой, няма да отиваш!“ Но веднага се окопитих. Изглежда, нервите са се развинтили. Неразборията, тъмнината, неизвестността си правят шеги с мене.

Ето още един гръб — на дребничкия скороходец, свръзката Муратов. Той предано крачи до своя командир. И, най-после, трети гръб — на лошо виждащия в тъмнината, несигурно стъпващия политически ръководител Дордия.

Да, нервите се обаждат. И нещо не ми е добре, тресе ме. Дявол да го вземе, само това ми трябваше — да се разболея! Не, няма да се поддам, ще се справя.

Чувам команди, шум на строяваща се рота, после тежки, отмерени крачки. Ротата на Панюков замина.

Аз останах на полето с ротата на Заев.

8.

При мен се е приближил Заев. От пазвата на шинела му все така стърчи дръжката на парабела.

— Другарю комбат, ватенката ви сигурно е подгизнала. Няма да е зле да си сложите шинела.

— Ще потърпим. Току-виж, и другите са се разкиснали.

— Никой не се разкисва — дрезгаво избоботи Заев. — Докато си имаме такъв командир…

— „Докато“… — иронично повтарям аз. — Запази любезностите за друг път. Я по-добре да се поразтъпчем.

Известно време двамата със Заев мълком се разхождаме по пътя, отдалечаваме се от насядалите по края на канавката гърбом към вятъра бойци. С прегракнал от настинка бас Заев мрачно казва:

— Неоправия! Разиграват ни напред-назад… Батальонът се е разкъсал на три части… Бъркотия!

В думите на Заев като в отражение долавям собствените си мисли. И затова рязко го прекъсвам:

— Другарю лейтенант, не съм ви искал мнението по въпроса.

Заев намръщено отговаря:

— Слушам!

Ние се връщаме, приближаваме се до бойците. Към мен пак смело се стрелва Гаркуша.

— Другарю комбат, разрешете да напалим огънче… Душата да сгреем.

— Огньове не бива да се палят. Ще се топлим с тютюн.

— Цигарки, другарю комбат, няма.

— Е, хайде, запали…

Изваждам пакета „Беломор“, черпя Гаркуша с цигара. Тутакси наоколо се насъбират бойци. Иззад рамената на Гаркуша проточва дългия си врат Мурин. И той се черпи от моя пакет. Питам го:

— Как е, Мурин, не се ли разкисна?

Мурин отговаря:

— Ние сме обработени… Такава обработка не се разкисва…

Охо, какви думи е усвоил Мурин, бившият аспирант на консерваторията. Обработка… Дали е знаел по-рано, преди армията, тази думичка?

Втора рота… Любимата, най-сърцатата, която е гонила немците, неприели да влязат в ръкопашен бой… Втора рота… В разгара на незабравимата първа атака тя е спечелила сърцето на батальонния командир…

Аз, разбира се, знаех наизуст тази точка от устава, която изисква постоянно лично общуване на командира с подчинените. Не винаги това общуване е било лесно за мене. Обаче сега съвсем не е само точката от устава, която ме ръководи.

— Днес, другари, бях при генерала — невисоко промълвям аз.

Тези, които ме слушат, стесняват кръга. От мократа земя се вдигат и прииждат все повече и повече бойци.

— Генерал Панфилов ми заповяда да предам поздрав на лейтенант Брудни… — продължавам аз. — Брудни, къде си?

— Тука, другарю комбат.

Тълпата се разделя, аз смътно разпознавам бързоногия слабичък Брудни. Сега той е притаил дъх, не се помръдва. Наскоро аз го осъдих на смърт пред строя, осъдих го на смърт не с куршум, а с думи за безчестието му.

Долавям, Брудни чака да кажа още нещо. И наред с това не му се иска да го кажа, стеснява се.

Аз добавям:

— Канех се да те представя за награда, Брудни, но виждам… Ще трябва още веднъж да чукнем немците, та да ме оставят спокойно да го напиша.

Брудни мълчи. Незрим ток ме кара да усетя вълнението му. Той се овладява и находчиво отговаря:

— Ще я осигурим тази работа, другарю комбат!

Отговорът се харесва, бойците се смеят. Е, стига ти толкоз, Брудни. Аз продължавам:

— И ти, Ползунов, имаш поздрав от генерала. Чуваш ли?

От тъмнината се чува:

— Служа на Съветския съюз, другарю комбат.

— Аз, другарю комбат, го взех за картечар — намесва се без разрешение Заев. — Бива го, способен момък. Сам го уча.

Не ми се ще да правя бележки на някого в такава минута, но съществува законът на командира, неговият кръст: никога не прощавай!

— Би следвало, другарю лейтенант, първо да ме помолите: „Разрешете да кажа…“

— Виноват — сърдито боботи Заев.

— Хвали те командирът на ротата, Ползунов. На вятъра няма да го каже. Но да не се възгордееш. Инак ще накарам да наберат коприва…

Бойците посрещат със смях познатата шега.

Войнишкият смях винаги радва. Уморени, отдавна не яли, захвърлени тука, под дъжда, на тъмното поле, в неизвестност, самите те, без да го знаят, учат на душевна твърдост мене, батальонния им командир.

След като постоях с бойците още малко, отново закрачих по хлътващата под краката лепкава кал край малкото останали с мене впрягове.

Ето тъмнее пропитото с дъждовна влага брезентово чергило на широката санитарна линейка. Тука някъде сигурно ще видя сега батальонния ни лекар, капитан от медицинската служба Беленков. Понякога, в нервната обстановка на боя, май съм бил несправедлив към него, неведнъж като с камшик съм го шибал с рязка бележка заради неговата суетня и плашливост. Би трябвало сега някак си да поправя това, да го обезщетя заради обидата, да доловя в полумрака усмивка и на неговото дълго, винаги възбледо лице.

Задната страна на линейката е свалена. На края на дървената настилка, притиснати един до друг, провисили крака, седят няколко санитарни инструктори и попреминалият в години фелдшер Киреев, все още възпълничък въпреки изпитанията и лишенията.

— Киреев, ти ли си?

Санитарите скачат долу. Слиза с пъшкане и Киреев.

— Седи си, седи си — казвам аз.

Но старият фелдшер не си позволява такова нещо. Тежко скочил на земята, той отговаря:

— Дремем… Прощавайте, другарю комбат.

— Какво се извиняваш? Че кога ще подремнеш, ако не сега? Къде е докторът?

— Спи — полугласно, от страх да не събуди лекаря, отговаря Киреев. — Постлахме му, другарю комбат, в линейката. Заспа тука на спокойствие. Да го събудя ли?

— Не трябва… И без нас ще го събудят.

И изведнъж, сякаш за да потвърдят моите думи, някъде далече — там, накъдето отиде ротата на Панюков — затрещяха пушечни изстрели. После заситни картечница.

Дявол да го вземе, там вече се води бой! А ротата на Филимонов я няма! И Бозжанов като че ли вдън земя изчезна!

От санитарната линейка бързо се запътих към ротата. Синченко вече идваше насреща ми с конете. Озовал се с един скок на седлото, аз се насочих в тръс към Рахимов и Заев.

— Заев! Вдигай ротата! Рахимов, води колоната към Тимково! Синченко, след мен!

Без да губя нито минута повече, без да поглеждам назад, подкарах Лисанка по посока на изстрелите, натам, където бе встъпила в бой ротата на Панюков.