Лайза Клейпас
Мой до полунощ (9)

Глава девета

Компанията около масата на Уестклиф изпита облекчение при новината, че Биатрикс е избрала да прекара останалата част от вечерта сама в тихо съзерцание. Несъмнено се страхуваха от евентуалната поява на някой друг джобен домашен любимец, но Амелия ги увери, че няма да има подобни неочаквани посетители на масата.

Само лейди Уестклиф изглеждаше искрено разтревожена от отсъствието на Биатрикс. Графинята се извини някъде между четвъртото и петото блюдо и изчезна след четвърт час. По-късно Амелия научи, че лейди Уестклиф е изпратила слуги да занесат на Биатрикс поднос с храна в библиотеката и е отишла при нея.

— Лейди Уестклиф ми разказа няколко истории за времето, когато е била момиче и как тя и по-малката й сестра са се държали невъзпитано — съобщи Биатрикс на следващия ден. — Каза ми, че занасянето на гущер на вечерята не било нищо в сравнение с нещата, които те правели — всъщност, каза, че със сестра си били ужасно проклети. Не е ли чудесно?

— Чудесно — съгласи се Амелия искрено, спомняйки си колко много й бе харесала американката, която изглеждаше освободена и радваща се на живота. Уестклиф беше друга работа. Графът се държеше повече от заплашително. След като Лео беше отхвърлил грубо загрижеността му за арендаторите на Рамзи, беше твърде съмнително, че графът ще е благосклонно настроен към Хатауей.

Слава богу, Лео бе успял да насочи по-нататъшния разговор в друга посока по време на вечерята и то главно защото бе започнал да флиртува с привлекателната жена до него. Макар жените да бяха винаги привлечени от Лео с неговата висока фигура, красота и интелигентност, никога досега не се бе случвало да го преследват толкова ревностно, както сега.

— Мисля, че това говори само колко странни са вкусовете на жените — каза Уин на Амелия, когато се оказаха насаме в кухнята на къщата Рамзи, — жените не се интересуваха така настойчиво от Лео, когато беше мил. Колкото по-неприятен е, толкова повече го харесват.

— Давам им го на драго сърце — отвърна Амелия нацупено. — Не мога да гледам мъж, който през целия ден изглежда така, сякаш току-що се е измъкнал от леглото, или всеки момент се кани да си легне. — Тя уви косата си в кърпа и подпъхна краищата й навътре като на тюрбан.

Приготвяха се за втория ден от чистенето; древният прах в къщата проявяваше склонност да се лепи упорито по кожата и по косата. И тъй като Лео още беше в леглото след тежкия запой от предишната вечер и сигурно нямаше да стане до пладне, Амелия му се беше ядосала. Имението и къщата бяха на Лео, все пак — можеше поне да помогне да се оправи.

— Очите му се промениха — прошепна Уин. — Не само изражението. И цвета. Забелязала ли си?

Амелия мълчеше. Измина дълго време, преди да отговори.

— Мислех си, че само си въобразявам.

— Не. Те винаги са били тъмносини като твоите. А сега са някак изсивели. Като езеро, след като небето е станало зимно.

— Сигурна съм, че цветът на очите на някои хора се променя с годините.

— По Лора ли съдиш?

Амелия усети как я притиска тежест от всички страни, когато си спомни за приятелката, която бе загубила и брата, който трябваше да загуби заедно с нея. Но не можеше да мисли непрекъснато за това, имаше толкова много работа.

— Не мисля, че е възможно такова нещо. Никога не съм чувала за… — Тя прекъсна, когато видя, че Уин увива косата си в тюрбан по същия начин като нея. — Какво правиш?

— Днес ще ти помагам — каза Уин. Въпреки че тонът й беше спокоен, челюстта й се беше стегнала решително. — Чувствам се достатъчно добре и…

— О, не, не се чувстваш! Ще изнемощееш и след това ще се наложи да лежиш дни наред, докато се възстановиш. Просто намери едно място, където да седнеш, докато ние…

— Изморих се да седя. Изморих се да гледам как другите работят. Мога да преценя докъде се простират възможностите ми, Амелия. Остави ме.

— Не — Амелия гледаше недоверчиво, когато Уин взе една метла от ъгъла. — Уин, остави я веднага и не прави глупости! — тя се ядоса. Уин нямаше да помага на никого, като изразходва силите си за слугинска работа.

— Мога да върша това — настояваше сестра й, хвана дръжката на метлата с две ръце, сякаш усещаше, че Амелия има намерение да й я измъкне. — Няма да се пресилвам.

— Пусни метлата.

— Остави ме — извика Уин. — Иди някъде да бършеш прах.

— Уин, ако не… — Вниманието на Амелия се разсея, когато погледът на сестра й се отклони към прага на кухнята.

Там стоеше Мерипен, прашен и изпотен, ризата му беше залепнала за гърдите и кръста. Познаваха добре това изражение — то означаваше, че по-скоро ще премести планина с чаена лъжичка, отколкото да промени мнението си. Като се приближи до Уин, той протегна ръка, без да произнесе и дума.

И двамата не помръднаха. Но въпреки непреклонността им, Амелия видя странна връзка, сякаш бяха заключени в някакво патово положение, от което нито единият, нито другият искаше да се освободи.

Уин се предаде с безпомощно мръщене.

— Няма какво да направя — тя рядко звучеше толкова недоволно. — Разболявам се от това да седя, да чета и да гледам през прозореца. Искам да съм полезна. Искам… — гласът й секна, когато видя неумолимото му лице. — Добре, де. Вземи я! — тя хвърли метлата на Мерипен и той я хвана. — Ще намеря някое ъгълче, ще се свра там и тихо ще полудявам.

— Ела с мен! — прекъсна я спокойно Мерипен. Остави метлата настрана и излезе от стаята.

Уин и Амелия размениха озадачени погледи.

— Какво ще прави?

— Представа нямам.

Сестрите го последваха надолу по коридора до трапезарията, изпъстрена с триъгълници светлина, която идваше от високите прозорци, редящи се на стената. В средата на стаята стоеше очукана маса, всеки сантиметър от нея бе покрит с прашни купчини китайски чаши и сосиери, чинии с различна големина, наредени едни върху други, купи, завити със станали на парцали сиви чаршафи.

— Това трябва да бъде сортирано — каза Мерипен и побутна Уин към масата. — Между тях има и някои нащърбени — те трябва да се отделят от останалите.

Това беше идеалната работа за Уин, достатъчна, за да я държи заета, но не толкова напрегната, че да я изтощи. Изпълнена с признателност, Амелия гледаше как сестра й взема една чаша за чай и я обръща надолу. На пода падна малка останка от черен паяк.

— Каква бъркотия — каза Уин грейнала. — Ще трябва и да се измият, предполагам…

— Ако искаш Попи да ти помогне… — започна Амелия.

— Да не си посмяла да изпращаш Попи — каза Уин. — Това е моя работа и няма да я деля с никого — тя седна на един стол до масата и започна да развива китайските сервизи.

Мерипен гледаше увитата с тюрбан глава на Уин и пръстите му се свиха, сякаш безумно му се искаше да докосне една руса къдрица, която се бе измъкнала от кърпата. Лицето му изглеждаше сурово с търпението на мъж, който знае, че никога няма да има онова, което наистина желае. С върха на пръста си той побутна една сосиера по-навътре от ръба на масата. Китайският порцелан потракваше тихо по очуканото дърво.

Амелия и Мерипен се върнаха заедно в кухнята.

— Благодаря ти — погледна го тя, когато сестра й нямаше как да ги чуе. — В притеснението си да не допусна Уин да се преумори, не се сетих, че тя може да скучае до смърт.

Мерипен вдигна една тежка, богато украсена кутия с изоставени дреболии, и я вдигна с лекота на рамото си. По лицето му премина лека усмивка.

— Тя се оправя — и излезе навън.

Това едва ли беше информирано медицинско мнение, но Амелия беше сигурна, че е прав. Въпреки вида на разнебитената кухня тя усети прилив на щастие. Беше правилно, че дойдоха тук. Новото място винаги предлага нови възможности. Може би лошият късмет на Хатауей щеше най-после да се промени.

Въоръжена с метла, моп, лопатка за боклук и купчина парцали, Амелия тръгна към една от стаите на втория етаж, която все още не бе изследвала. Натисна с цялата си тежест, за да отвори първата врата, която поддаде със скърцане и писък на несмазани панти. Помещението приличаше на частна зала за приеми с дървени библиотечни шкафове.

На една лавица имаше два тома. Разглеждайки потъналите в прах книги с набраздени от тънки пукнатини остарели кожени подвързии, Амелия прочете заглавието на първата: „Изтънчено въдичарство: Сборник статии върху изкуството на риболова с хлебарки и копие“. Нищо чудно, че книгата е била изоставена от предишния си собственик, помисли си тя. Второто заглавие бе далеч по-обещаващо: „Любовните подвизи на английското кралско семейство по време на управлението на Чарлз Втори“. Надяваше се, че съдържа някои пикантни разкрития, над които двете с Уин щяха да се посмеят по-късно.

Тя остави книгите на предишното им място и се приближи към забулените прозорци. Първоначалният цвят на завесите бе избледнял до сиво, кадифеният им мъх беше прояден от молци.

Когато дръпна настрани едната завеса, месинговият прът се откачи от тавана и изтрака тежко на пода. Обви я облак прах и тя се закашля и разкиха. Чу някой да я вика от долния етаж, може би Мерипен.

— Добре съм — извика в отговор. Взе един парцал, избърса лицето си и понечи да отвори мръсния прозорец. Беше залепнал за касата. Натисна по-силно рамката навън, после още веднъж с цялата си тежест. Прозорецът се отвори внезапно и тя изгуби равновесие. Полетя напред и хвана крилото в опит да намери опора, но увисна навън.

В мига на обхваналата я паника чу зад себе си глух звук.

Преди сърцето й да отброи един такт някой я сграбчи и я дръпна назад с такава сила, че костите й се възмутиха от рязката промяна на посоката. Тя се олюля и се подпря на нещо солидно, но в същото време гъвкаво. Отпусна се безпомощно на пода, преплитайки ръце и крака с нечии чужди.

Отпусната върху здрави мъжки гърди, тя видя тъмно лице под себе си и прошепна объркана:

— Мери…

Но това не бяха черните очи на Мерипен, тези бяха като светъл, блестящ кехлибар. Прониза я тръпка на удоволствие.

— Знаете ли, ако продължавам все така да ви спасявам — каза нехайно Кам Роан, — ще се наложи наистина да помислим за някаква награда.

Той посегна да дръпне тюрбана й, който се беше изкривил на една страна, и плитките й се отпуснаха надолу. Унижението помете всички останали чувства. Амелия си представи как изглежда, разрошена и покрита с прах. Защо той никога не пропускаше възможност да я хване в неудобно положение?

Отваряйки уста да се извини, тя се опита да се освободи от него, но тежките й поли и скованият корсет го правеха трудно.

— Не… почакайте… — вдиша рязко Роан и се търкулна настрани заедно с нея.

— Кой ви пусна да влезете в къщата? — поиска да знае Амелия.

Роан я погледна невинно.

— Никой. Вратата беше отключена, а фоайето празно — той освободи краката си от полите й и й помогна да седне. Не познаваше човек с такива гъвкави движения, почти котешки.

— Инспектирахте ли мястото? — попита той. — Къщата всеки момент е готова да рухне заедно с гредите. Не бих могъл да рискувам да вляза тук, без да се помоля на Бътякингоу.

— На кого?

— Цигански дух-хранител — той й се усмихна. — Но сега, след като съм тук, ще се възползвам от възможността. Нека ви помогна да се изправите.

Той издърпа Амелия и не я пусна, докато не стъпи здраво на крака.

— Защо сте тук? — попита тя. Роан сви рамене.

— Обикновено посещение от вежливост. В Стоуни Крос няма много неща за правене. Днес е първият ден от сезона за лов на лисици.

— Да не би да сте искали да участвате?

Той поклати глава.

— Ловувам само за храна, не за спорт. Освен това лисиците са ми симпатични, тъй като ми се е случвало веднъж-дваж да бъда на тяхно място.

Сигурно имаше предвид цигански лов, помисли си тя с тревога и любопитство. Искаше й се да го попита за това… но не, този разговор не можеше да продължи.

— Господин Роан — произнесе тя неловко, — искаше ми се да съм по-гостоприемна домакиня, да ви поканя в салона и да ви предложа нещо освежаващо. Но нямам нищо такова. Всъщност, нямам и салон. Моля да ме извините, че звуча грубо, но моментът не е особено подходящ за посещение…

— Мога да ви помогна — той се подпря с рамо на стената и се усмихна. — Сръчен съм.

В тона му нямаше никакъв намек, но въпреки всичко страните й се зачервиха.

— Не, благодаря. Сигурно Бътякингоу няма да одобри.

— Бътякингоу.

Като бързаше да демонстрира способностите си, Амелия отиде до прозореца и започна да дърпа завесите.

— Благодаря ви, господин Роан, но както виждате, чака ме работа.

— Мисля, че ще остана. Тъй като току-що ви спрях да полетите навън от единия прозорец, не искам да го направите от другия.

— Няма. Всичко ще е наред. Държа всичко под кон… — тя дръпна по-силно и прътът се стовари на пода точно както предишния. Но за разлика от първата завеса, която беше кадифена, тази беше от някаква блестяща, вълниста материя, нещо като…

Амелия замръзна от ужас. Вътрешната страна на завесата беше покрита от пчели. Пчели. Стотици, не, хиляди пчели, чиито прозрачни крилца издаваха ядосано, безмилостно жужене. Те се вдигнаха от смачканата завеса, докато от процепите в стената изскочиха и други. Насекомите се виеха като огнени езици около Амелия, която бе застинала и не мърдаше.

Тя усети как кръвта се дръпва от лицето й.

— О, боже…

— Не мърдайте — гласът на Роан беше изненадващо спокоен. — Не ги удряйте.

Никога не бе изпитвала такъв примитивен страх, който извираше изпод кожата й, избиваше от всяка пора. Имаше чувството, че не може да контролира никаква част от тялото си. Въздухът гъмжеше от тях… пчели, много пчели.

Не беше приятен начин за умиране. Като стисна силно очи, Амелия си заповяда да остане неподвижна, докато всяко мускулче се напрягаше и пищеше да направи нещо. Въздухът наоколо се движеше вълнообразно, малките телца докосваха ръкавите й, ръцете, раменете й.

— Те се страхуват повече от вас, отколкото вие от тях — чу тя Роан да казва.

Силно се съмняваше.

— Няма такова нещо като уплашени п-п-пчели — гласът й звучеше като чужд. — Те са направо бесни.

— Наистина изглеждат малко разтревожени — отстъпи Роан и се приближи бавно до нея. — Може да е от роклята, с която сте облечена — пчелите не обичат тъмни цветове — кратка пауза. — А може да се дължи на факта, че едва не скъсахте кошера им.

— Ако вие имате нерви да се забавлявате с това… — тя млъкна и покри лицето си с ръце, цялата разтреперана.

Успокояващият му глас стигна до слуха й:

— Стойте неподвижна. Всичко ще бъде наред. До вас съм.

— Отнесете ме оттук — прошепна тя отчаяно. Сърцето й биеше толкова силно, че костите й се тресяха, избивайки всяка разумна мисъл от главата й. Тя го усети, че избръсква няколко пчели от косата и тила й. Ръката му мина около нея, раменете му бяха твърди под бузата й.

— Ще го направя, скъпа. Обвийте ръце около врата ми.

Тя го потърси слепешком, чувствайки се слаба и дезориентирана. Гладките мускули отзад на тила му се стегнаха, когато се наведе над нея, вдигайки я с такава лекота, сякаш тя бе дете.

— Така — прошепна той. — Взех ви.

Краката й се отлепиха от пода. Зарови лице в гърдите му и му позволи да я носи. Дъхът му беше топъл и ритмичен върху извивката на бузата й.

— Някои хора смятат пчелата за свещено насекомо — каза й той. — Присъствието й в къщата ви е знак, че ви очакват добри времена.

Гласът й дойде заглушен от фината вълна на сакото му.

— А какво означава, ако са със стотици в една къща?

Той я стисна по-здраво в ръцете си и устните му докоснаха леко студения край на ухото й.

— Може би, че ще имаме много мед за следобедния чай. В момента излизаме през вратата. Сега ще ви пусна да стъпите.

Амелия задържа лицето си притиснато към гърдите му, забила пръсти в дрехите му.

— Последваха ли ни?

— Не. Искат да си останат близо до кошера. Главната им грижа е да предпазят царицата от нашественици.

— Тя няма защо да се плаши от мен!

От гърлото му се откъсна смях. Отпусна Амелия на пода с изключително внимание. Прегърнал я с едната си ръка, той се пресегна с другата да затвори вратата.

— Ето. Вече сме извън стаята. В безопасност сте — ръката му мина по косата й. — Сега можете да отворите очи.

Без да пуска реверите на сакото му, Амелия чакаше чувството на облекчение, което не идваше. Сърцето й биеше прекалено силно, прекалено бързо. Гърдите я боляха от напрягането да диша. Миглите й потрепнаха и се вдигнаха, но единственото, което можа да види, беше дъжд от звездички.

— Амелия… спокойно. Добре сте — ръцете му прогониха тръпките, които минаваха по гърба й. — Успокойте се, скъпа.

Но тя не можеше. Имаше чувството, че дробовете й ще се пръснат. Колкото и да се опитваше, не можеше да си поеме дъх… Пчелите… звукът от жуженето им продължаваше да звънти в ушите й. Звездичките танцуваха и се блъскаха пред очите й, докато накрая изчезнаха и около нея не остана нищо, освен пластове сива мекота. Тя потъна в удобните възглавници, без да пророни и звук.

След минути или дори час през леката мъгла проникнаха приятни усещания. По челото й премина слаб натиск. Нежното поглаждане по клепачите й се спусна към бузите. Силни ръце я вдигнаха от удобната твърда повърхност, а в ноздрите й нахлу чист мирис с едва доловима солена нотка. Клепките й потрепнаха и тя се обърна към топлината с неясно желание.

— Ето че се съвзехте — чу се нежен шепот.

Отваряйки очи, Амелия видя лицето на Кам Роан над нея. Бяха на пода във фоайето… той я държеше в скута си. Сякаш ситуацията не беше достатъчно унизителна, горната част на роклята й бе разтворена и корсетът разкопчан. Само смачканата долна риза бе останала да покрива гърдите й.

Амелия се вцепени. До този миг не знаеше, че съществува чувство отвъд смущението, което кара човек да иска да се разпадне на купчинка прах.

— Роклята… роклята ми…

— Не можехте да дишате. Помислих си, че е по-добре да разкопчея корсета ви.

— Никога не съм припадала преди — каза тя слабо, като се опитваше да се изправи.

— Изплашихте се — ръката му се плъзна към центъра на гръдния й кош, притискайки гърба й надолу. — Починете си още малко — погледът му мина по пребледнялото й лице. — Мисля, че можем да направим извода, че не обичате пчелите.

— Мразя ги, откакто бях седемгодишна.

— Защо?

— Играех навън с Уин и Лео и се препънах близо до един розов храст. Една пчела полетя към лицето ми и ме ужили ето тук — тя докосна една точка непосредствено под дясното си око, в най-горната част на скулата. — Лицето ми се поду и окото се затвори… Не можех да виждам почти две седмици…

Връхчетата на пръстите му я погалиха по бузата, сякаш да успокоят някогашното нараняване.

— … и брат ми, и сестра ми запознаха да ме наричат „Циклоп“ — видя го как се опитва да не се разсмее. — И още го правят, когато забележат наблизо някоя пчела.

Той я гледаше с приятелско съчувствие.

— Всеки човек се страхува от нещо.

— А вие от какво се страхувате?

— От покриви и стени най-вече.

Погледна го объркано, мисълта й течеше все още прекалено бавно.

— Имате предвид… че бихте предпочели да живеете навън като диво създание?

— Да, точно това имам предвид. Спала ли сте някога навън?

— Направо върху земята?

Озадаченият й тон го накара да се усмихне.

— На сламеник край огъня.

Тя се опита да си представи как лежи незащитена на твърдата земя, оставена на милостта на всевъзможни твари, които пълзят, вървят или летят.

— Не мисля, че мога да заспя по този начин.

Усети ръката му да играе бавно с къдриците й.

— Можете — гласът му беше мек. — Бих ви помогнал.

Тя нямаше представа какво има предвид и се страхуваше да размишлява. Единственото, което знаеше, беше, че когато върховете на пръстите му докосват скалпа й, усещаше сладострастна тръпка да се спуска надолу по гръбнака.

Пресегна се несръчно да оправи горната част на роклята си, да издърпа подсилената материя.

— Нека ви помогна. Още сте нестабилна.

Отблъсна ръцете й настрани и се зае пъргаво да закопчава кукичките на корсета. Очевидно бе запознат с подробностите на женските долни дрехи. Амелия не се съмняваше, че е имало не една и две желаещи да му позволят да се упражнява.

Зачервена, тя попита:

— Има ли някъде ухапано?

— Не — в очите му проблясваха палави искрици. — Проверих щателно.

Амелия потисна един лек стон на отчаяние. Изкушаваше се да отблъсне ръцете му от себе си, само че той оправяше роклята й далеч по-ефективно, отколкото тя би могла в момента. Затвори очи, опитвайки се да си представи, че не лежи в скута на мъж, докато той закопчава корсета й.

— Ще ви трябва местен пчелар, за да преместите кошера — каза Роан.

Амелия се сети за огромния рой в стената.

— Как ще успее да ги избие всичките?

— Може би няма да се наложи. Ако е възможно, ще ги успокои с дим и ще премести царицата на подвижна пчелна рамка. Останалите ще я последват. Но ако не успее да го направи, ще трябва да унищожи колонията със сапунена вода. По-големият въпрос е как ще махне питата и меда. Ако не се отстрани всичкия, ще ферментира и ще привлече каква ли не напаст.

Очите й се разшириха и тя попита разтревожено:

— Цялата стена ли трябва да се събори?

Преди Роан да успее да отговори, се чуха разтревожени гласове:

— Какво е това?

Беше Лео, който току-що бе станал от леглото и се бе облякъл. Идваше бос откъм банята. Замъгленият му поглед падна върху двамата.

— Защо си на пода с разкопчани копчета?

Амелия обмисли въпроса.

— Проведох спонтанна среща в средата на фоайето с мъж, когото едва познавам.

— Ами, опитай се да си малко по-тиха следващия път. Човек има нужда да се наспи.

Амелия го изгледа озадачено.

— За бога, Лео, не си ли притеснен, че може да съм била компрометирана?

— Така ли е?

— Аз… — лицето й се затопли, когато погледна към живите очи на Кам с цвят на топаз. — Не мисля.

— Ако не си сигурна в това — каза Лео, — по всяка вероятност не си била — той отиде при Амелия, приклекна и я погледна сериозно. Гласът му омекна: — Какво се случи, сестричке?

Тя посочи с треперещ пръст към затворената врата.

— Там има пчели, Лео.

— Пчели. Мили боже — брат й се усмихна насмешливо. — Каква си страхливка само, Циклопе.

Амелия се намръщи, надигайки се от скута на Роан. Той я хвана автоматично, ръцете му поддържаха здраво гърба й.

— Идете сам да видите.

Лео тръгна мързеливо към стаята, отвори я и влезе. След две секунди излетя навън, затръшна вратата и я подпря с рамене.

— Исусе! — очите му се бяха разширили. — Сигурно са хиляди!

— Бих казал към двеста хиляди — промърмори Роан. Приключвайки с последното копче на Амелия, той й помогна да се изправи. — Сега бавно! Може да ви се завие свят.

Тя му позволи да я подкрепи, докато се увери, че е в състояние да пази равновесие.

— Вече съм добре. Благодаря ви — ръката й още беше стисната в неговата. Пръстите на Роан бяха дълги и изящни, пръстенът на палеца му блестеше на фона на кожата му с цвят на мед.

Амелия непохватно измъкна дланта си и се обърна към брат си:

— Господин Роан днес два пъти ми спаси живота. Първия път, когато едва не паднах от прозореца, а след това, когато открих пчелите.

— Тази къща — промърмори Лео, — трябва да бъде съборена и превърната в кибритени клечки.

— Трябва да наредите пълна структурна инспекция — каза Роан. — Постройката е в лошо състояние. Някои от комините са се килнали, а таванът на фоайето е увиснал. Имате доста увредени дървени мебели и греди.

— Знам какви са проблемите — спокойната оценка беше ядосала Лео. Помнеше достатъчно от миналата си архитектурна подготовка, за да прецени състоянието на къщата точно.

— Аз не бих рискувал да оставя семейството си тук.

— Само че това е моя грижа — каза Лео и добави със сарказъм: — Нали?

Притеснена от напрегнатата атмосфера, Амелия опита да се намеси дипломатично:

— Господин Роан, лорд Рамзи е убеден, че къщата не представлява непосредствена опасност за семейството.

— Аз не бих бил чак толкова убеден — отвърна Роан. — Не и ако имам сестри, които са оставени на моите грижи.

— И се грижите като ги измъквате от ръцете ми? — попита Лео. — Можете да ги вземете всичките — той се усмихна мрачно на мълчанието на Роан. — Не? Тогава ви умолявам да не предлагате съвети, които не ви искат.

Отчаяние завладя Амелия, когато видя студеното лице на брат си. Беше се превърнал в непознат, този човек, който бе утаил отчаянието и яростта толкова дълбоко в себе си, че беше започнал да подкопава собствените си устои. Докато накрая, когато най-слабото звено поддадеше, щеше да се срине като къщата.

Невъзмутим, Роан се обърна към Амелия:

— Вместо съвет, нека ви предложа информация. След два дни в селото се организира Парцален панаир.

— Какво е това?

— Панаир за наемане на работници, посещаван от всички местни жители, които се нуждаят от работа. Носят нещо характерно, така че да става ясно какъв е занаятът им. Например прислужничката носи моп, майсторът, който слага сламени покриви носи наръч слама и така нататък. Давате шилинг на онзи, когото искате да наемете, за да скрепите сделката, и в продължение на година той е ваш служител.

Амелия погледна предпазливо брат си.

— Ние наистина се нуждаем от прислужници, Лео.

— О, ами тогава наеми. Изобщо не ме интересува.

Тя кимна притеснено и разтърка ръце.

Беше студено, помисли си тя, дори за есен. Усети как студеният полъх във въздуха пропълзява по обутите й в дълги чорапи крака, прониква под маншетите на ръкавите и изпраща ледени тръпки по изпотения й тил. Мускулите й се стегнаха срещу необяснимия, неочакван хлад.

Двамата мъже млъкнаха. Лицето на Лео беше безизразно, погледът му бе обърнат навътре към себе си.

Сякаш пространството около тях се нагъна навътре, уплътни се, и въздухът стана тежък като вода. По-студен, по-напрегнат, по-спарен… Амелия инстинктивно отстъпи назад, далеч от брат си, докато раменете й не се блъснаха в гърдите на Роан. Ръката му се вдигна и той нежно я хвана за лакътя. Като потръпна, тя се облегна на топлата, витална сила на неговото тяло.

Лео не беше помръднал. Той чакаше с разфокусиран поглед, сякаш възнамеряваше да попие студа. Сякаш го приветстваше, искаше го. Обърнатото му настрана лице беше сурово и мрачно.

Нещо раздели пространството между тях — между нея и Лео. Тя усети резонанса от движение, по-нежно от бриз, по-деликатно от перушинка.

— Лео — прошепна несигурно Амелия.

Звукът на гласа й сякаш го върна към настоящето. Той примигна и я изгледа с почти безцветни очи.

— Изпрати Роан — каза той рязко. — В случай, че си се компрометирала достатъчно за един ден — после се отдалечи с отсечена походка. Стигна до стаята си и я затвори със силен удар на ръката.

Амелия не можеше да помръдне, озадачена от поведението на брат си и още повече от студа във фоайето. Обърна се към Роан, който гледаше след Лео със спокоен, замислен поглед.

Той наведе очи към нея, запазвайки невъзмутимото си изражение.

— Не искам да ви оставям — в гласа му имаше леки насмешливи нотки. — Имате нужда от някой, който да ви следва навсякъде и да ви предпазва от злополуки. А от друга страна ви трябва и човек, който да намери пчелар.

Осъзнавайки, че той не възнамерява да говори за Лео, Амелия тръгна след него.

— Ще направите ли това за нас? Ще го сметна за голяма услуга.

— Разбира се, въпреки че… — в очите му се виждаше дяволит блясък. — Както споменах преди, не мога да ви правя услуги, без никаква отплата. Човек се нуждае от поощрение.

— Ако… ако искате пари, ще се радвам да…

— Господи, не! — той се разсмя. — Не искам пари — като се пресегна, погали косата й на тила, а основата на дланта му се допря до скулата й. Докосването на кожата му беше леко и еротично, накара я да преглътне мъчително. — Довиждане, мис Хатауей. Ще си изляза сам — след това й се усмихна и добави: — Стойте далеч от прозорците!

Надолу по стъпалата Роан се размина с Мерипен, който се изкачваше с равномерна крачка.

Лицето на Мерипен потъмня при вида на посетителя.

— Какво правите тук?

— Оказа се, че помагам за премахването на разни гадини.

— Значи вече можете да си тръгвате — изръмжа Мерипен.

Роан само се ухили безгрижно и продължи по пътя си.

 

 

След като информира останалите от семейството за опасностите в салона на горния етаж, който веднага бе наречен „стаята на пчелите“, Амелия се зае да проверява останалите помещения с изключителна предпазливост. Не се откри нищо опасно, само прах, разруха и тишина.

Но къщата не беше неприятна. Когато отвориха прозорците и светлината се изля върху пода, недокосван от години, тя сякаш изведнъж загоря от нетърпение да се отвори, да диша, да бъде възстановена. Къщата Рамзи бе очарователно място, наистина, с чудатости, тайни ъгълчета и уникални качества, които се нуждаеха само от лъскане и малко внимание. Като самото семейство Хатауей.

 

 

Следобедът Амелия се строполи в един стол на долния етаж, докато Попи правеше чай в кухнята.

— Къде е Уин?

— Подремва в стаята си — отвърна Попи. — Изтощена е след напрегнатата сутрин. Няма да го признае, разбира се, но се вижда, когато пребледнее и лицето й се изопне.

— Доволна ли е поне?

— Така изглежда — и като наля гореща вода в един нащърбен чайник, пълен с листенца чай, Попи заприказва за някои от своите открития. Беше намерила хубав килим в една от спалните и след като го бе тупала повече от час, се установи, че е с прекрасни цветове и в добро състояние.

— Струва ми се, че по-голямата част от праха е преминала от килима върху теб — каза Амелия. Тъй като Попи беше покрила долната част на лицето си с носна кърпа, докато тупаше, прахът беше полепнал по челото, косата и носа й.

— И все пак ми беше невероятно приятно — отвърна Попи с усмивка. — Нищо не може да ти изкара така успешно тревогите, както блъскането по мръсен килим — на Амелия й се искаше да попита какви тревоги може да има Попи, но точно тогава Биатрикс влезе в кухнята.

Момичето, обикновено толкова жизнерадостно, сега беше мълчаливо и унило.

— Чаят скоро ще е готов — обяви Попи и се зае да реже хляб на кухненската маса. — Искаш ли препечени филийки, Бий?

— Не, благодаря. Не съм гладна — тя седна на един стол близо до Амелия и впери очи в пода.

— Ти винаги си гладна — обади се Амелия. — Какъв е проблемът, скъпа? Да не би да не си добре? Изморена ли си?

Мълчание. Последвано от поклащане на главата. Биатрикс определено беше притеснена от нещо.

Амелия поглади с ръка тесния гръб на сестра си и се наведе към нея.

— Биатрикс, кажи ми какво има. Може би ти липсват приятелите ти? Или пък Спот? Да не би да…

— Не, нищо подобно — Биатрикс сведе глава към гърдите си и остана да се вижда само червенината по бузите й.

— Тогава какво?

— Нещо с мен не е наред — гласът й беше дрезгав от мъка. — Случи се отново, Амелия. Не се сдържах. Аз…

— О, не! — прошепна Попи.

Амелия задържа ръка върху гърба на сестра си.

— Става въпрос за същия проблем като преди?

Биатрикс кимна.

— Иде ми да се убия — бурно произнесе тя. — Ще се заключа в стаята с пчелите. Ще…

— Тихо. Няма да правиш нищо такова — Амелия разтърка скования й гръб. — Спокойно, скъпа. Нека да помисля малко — разтревоженият й поглед срещна този на Попи над сведената глава на Биатрикс.

„Проблемът“ беше възникнал и отзвучал преди четири години след смъртта на майка им. Оттогава Биатрикс страдаше от неустоим порив да открадне нещо, независимо дали от магазин, или от дома на някого. Обикновено се касаеше за някоя незначителна вещ… Ножичка за ръкоделие, фуркети за коса, перо за перодръжка, кубче восък за запечатване. Но все пак се случваше да отмъкне и нещо ценно, като кутийка за емфие или чифт обици… Доколкото Амелия можеше да съди, това не бяха планирани предварително престъпления, всъщност, момичето дори не знаеше какво е направило до след това. А после започваха да я мъчат разкаянието и страхът. Беше обезпокоително човек да осъзнае, че невинаги е в състояние да контролира действията си.

Хатауей пазеха проблема на Биатрикс в тайна, разбира се, и връщаха дискретно откраднатите предмети на притежателите им, предпазвайки сестра си от последствията. Тъй като това не се бе случвало от почти година, предполагаха, че се е отървала от странната си зависимост.

— Предполагам, че си взела нещо от имението Стоуни Крос — каза Амелия, като се опитваше да звучи спокойно. — Това е единственото място, което сме посетили.

Биатрикс кимна измъчено.

— Стана, след като пуснах Спот. Отидох до библиотеката и пътьом надникнах в няколко стаи… и… Нямах намерение да го правя, Амелия! Не исках. Аз…

— Знам — Амелия я стисна в прегръдките си. Беше завладяна от майчински инстинкт да я защити, да я успокои, да я погали. — Ще го оправим, Бий. Ще върнем всичко и никой няма да разбере. Само ми кажи какво взе и ще се опитаме да си спомним в кои стаи са се намирали нещата.

— Ето… това е всичко. — Като бръкна в джоба на престилката си, Биатрикс извади няколко предмета в шепата си.

Амелия взе първия. Беше издялано дървено конче, не по-голямо от юмрук, с копринена грива и фино боядисана муцуна. Беше изтъркано от прекалено много държане и по тялото му имаше белези от зъби.

— Уестклиф имат дъщеря, съвсем малка още — промърмори Амелия. — Това сигурно е нейно.

— Взех играчката от едно бебе — изпъшка Биатрикс. — Това беше най-долното нещо, което съм правила някога. Би трябвало да вляза в затвора.

Амелия взе другия предмет — карта, с отпечатани еднакви изображения едно до друго. Предположи, че сигурно се слага в стереоскоп, устройство, което смесва двата образа в пространствена картина.

Следващото нещо беше ключ, а последното… о, боже. Истински сребърен печат с изгравиран фамилен кръст в края. Използваше се като се натиснеше с него върху капка разтопен восък за подпечатване и затваряне на пликове. Печатът беше тежък и ценен, от онези вещи, които се предават от поколение на поколение.

— От частния кабинет на лорд Уестклиф — прошепна Биатрикс. — Беше на бюрото му. Сигурно го използва за официалната си кореспонденция. Направо ми идва да се обеся.

— Трябва да върнем това веднага — Амелия разтърка потното си чело. — Когато разберат, че липсва, може да обвинят слугата.

Трите сестри мълчаха, ужасени при тази мисъл.

— Ще направим сутрешна визита на лейди Уестклиф — каза Попи с глух глас. — Дали утре има приемен ден?

— Няма значение — поклати глава Амелия, опитвайки се да звучи спокойно. — Няма време за чакане. Утре отиваме двете, независимо дали е подходящо, или не.

— И аз ли трябва да дойда? — попита Биатрикс.

— Не! — отвърнаха едновременно Амелия и Попи. И двете мислеха едно и също — че Биатрикс може да не успее да се контролира и при това посещение.

— Благодаря — момичето изглеждаше облекчено. — Макар да съжалявам, че вие трябва да оправяте бъркотиите ми. Би трябвало да бъда наказана по някакъв начин. Може би трябва да си призная и да се извиня.

— Ако ни хванат, ще бъдем принудени да го направим — каза Амелия. — Но нека първо опитаме да го прикрием.

— Трябва ли да кажем на Уин, на Лео или на Мерипен? — попита отчаяно Биатрикс.

— Не — прошепна Амелия, наведе се по-близо и допря устни до непокорните черни къдрици на сестра си. — Нека си остане между нас трите. Аз и Попи ще се погрижим за всичко, скъпа.

— Добре. Благодаря — Биатрикс се отпусна и се сгуши в нея. — Надявам се само да не ви хванат.

— Разбира се, че няма да ни хванат — ведро каза Попи. — Изобщо не се притеснявай.

— Проблемът е решен — добави Амелия.

Над наведената глава на момичето Амелия и Попи се спогледаха паникьосано.