Лайза Клейпас
Мой до полунощ (12)

Глава дванадесета

Обикновено Кам би се зарадвал на идването на лорд и лейди Сейнт Винсънт в Стоуни Крос парк. Стига да не трябваше да му казва за решението си да напусне клуба. На Сейнт Винсънт нямаше да му хареса. Не само защото това щеше да му създаде неприятности да намери управител, който да го замести, но и защото графът не би разбрал желанието му да живее като циганин. Сейнт Винсънт беше страстен защитник на изискания живот.

Много хора се бояха от Сейнт Винсънт, от унищожителния начин, по който нападаше с думи, но Кам не беше от тях. Всъщност, бе предизвиквал графа неведнъж и двамата спореха с такава злост, че всеки друг на тяхно място би се засегнал смъртно.

Сейнт Винсънт пристигнаха с дъщеря си Фийби, червенокосо момиченце с плашещо променлив нрав. В един момент беше спокойно и прелестно, в следващия пищеше пронизително и нищо не можеше да я укроти, освен гласът на баща й.

— Спокойно, скъпа — прошепваше лордът в малкото ушенце. — Какво има, ядосва ли те някой? Не ти обръщат внимание ли? О, какво нахалство. Бедната ми принцеса, тя трябва да има всичко, което поиска… — и успокоена от бащината нежност, Фийби изхълцваше радостно.

Бебето беше обект на възхищение в целия салон. Иви и Лилиан бъбреха безспир, често се прегръщаха и се държаха за ръце като стари приятелки.

След известно време Кам, лорд Уестклиф и Сейнт Винсънт се оттеглиха на задната тераса, където следобедният бриз носеше мирис на река, на тръстика и на блатен невен. Дрезгавите крясъци на сивите диви гъски нарушаваха спокойствието на есенния Хемпшир заедно с мученето на говедата, подкарани по добре отъпканата пътека към една суха поляна.

Мъжете седнаха около масата отвън. Кам, който не обичаше мириса на тютюн, махна с ръка отрицателно, когато Сейнт Винсънт му предложи цигара.

Под заинтригувания поглед на Уестклиф, Кам и Сейнт Винсънт обсъждаха хода на ремонта в игралния клуб. После, виждайки, че не може повече да отлага въпроса, Кам съобщи на Сейнт Винсънт, че възнамерява да напусне клуба веднага, след като работата бъде завършена.

— Изоставяте ме? — попита разтревожено Сейнт Винсънт. — За колко време?

— Всъщност завинаги.

Когато графът асимилира информацията, бледите му сини очи се присвиха.

— И как ще си изкарвате парите?

— Вече имам повече, отколкото човек може да изхарчи за цял живот.

Графът погледна към небето.

— Човек, който казва подобно нещо, очевидно не знае къде да пазарува — той въздъхна кратко. — Значи така. Ако съм разбрал правилно, възнамерявате завинаги да изоставите цивилизацията и да заживеете като дивак.

— Не, имам намерение да живея като ром. Има разлика.

— Роан, вие сте богат, млад ерген с всичките предимства на модерния живот. Ако ви е доскучало, направете това, което всеки мъж с ума си прави.

Веждите на Кам излетяха нагоре.

— И то е…?

— Играйте комар. Пийте. Купете си кон. Вземете си метреса! За бога, проявете малко въображение! Не можете ли да измислите нещо по-добро от това да захвърлите всичко и да живеете като примитивен човек, създавайки ми при това главоболия? Как, по дяволите, да ви заменя с друг?

— Никой не е незаменим.

— Вие сте. Няма в Лондон човек, който може да прави това, което вие правите. Вие сте ходеща счетоводна книга, имате очи и на гърба си, притежавате такта на дипломат, ума на банкер, юмруците на боксьор и можете да потушите всяка свада за броени секунди. Трябва да наема поне пет-шест души за вашата работа.

— Нямам ума на банкер — каза Кам възмутено.

— След всичките ви сполучливи инвестиции, не можете да отказвате…

— Не това беше целта! — лицето му се навъси. — Просто съм прокълнат да ми върви.

Доволен, че го е извадил от равновесие, Сейнт Винсънт дръпна от цигарата си. После издиша спокойна, елегантна струя дим и погледна към Уестклиф.

— Кажете нещо — подкани той стария си приятел. — Не можете да одобрите това.

— Нито вие, нито аз го одобряваме.

— Благодаря ви — промърмори Кам.

— Обаче — продължи Уестклиф, — моля ви настойчиво, Роан, да обмислите адекватно факта, че докато едната ви половина е на циганин, другата е на ирландец — народ, прочут със силната си любов към земята. Което ме кара да се съмнявам, че ще сте толкова щастлив в скиталчеството си, колкото изглежда очаквате.

Логиката му стресна Кам. Винаги се бе опитвал да игнорира ирландската си природа, разнасяйки я като някакъв свръхбагаж, който би му се искало да може да остави някъде настрани, но все не намира подходящо място.

— Ако искате да кажете, че съм прокълнат каквото и да правя — каза Кам отчетливо, — бих предпочел поне да съм свободен.

— Всички умни мъже един ден трябва да се откажат от свободата си — отвърна Сейнт Винсънт. — Проблемът с ергенството е, че е прекалено лесно, което го прави досадно. Единственото истинско предизвикателство, което остава, е бракът.

Брак. Порядъчност. Кам изгледа събеседниците си със скептична усмивка, мислейки си, че напомнят двойка птици, които се опитват да се самоубедят колко удобна е клетката им. Никоя жена не заслужава да си подрежеш крилата.

— Утре потеглям за Лондон — обяви той. — Ще остана в клуба, докато отвори. След това си тръгвам завинаги.

Прозорливият ум на Сейнт Винсънт анализира проблема от различни ъгли.

— Роан… вие водите повече или по-малко цивилизовано съществувание от години, а изведнъж то ви става непоносимо. Защо?

Кам не отвърна. Истината не бе нещо, което бе готов да признае пред себе си, камо ли пък да изрече на глас.

— Трябва да има някаква причина, поради която искате да заминете — настоя Сейнт Винсънт.

— Може и да греша — обади се Уестклиф, — но предполагам, че е свързано с мис Хатауей.

Кам му изпрати неодобрителен поглед. Сейнт Винсънт премести поглед от каменното лице на Кам към това на Уестклиф.

— Не ми казахте, че е намесена жена.

Кам стана толкова бързо, че столът едва не се преобърна.

— Тя няма нищо общо с това.

— Коя е тя? — Сейнт Винсънт не обичаше да не е в час със слуховете.

— Една от сестрите на лорд Рамзи — дойде отговорът на Уестклиф. — Живеят в съседното имение.

— Добре, добре — промърмори Сейнт Винсънт. — Трябва да я бива доста, за да провокира такава реакция у вас, Роан. Разкажете ми за нея. Руса ли е? Тъмнокоса ли е? Добре сложена?

Ако замълчеше или отречеше привлекателността й, означаваше да признае напълно слабостта си. Той се отпусна обратно в стола си и се опита да си придаде нехаен тон:

— Тъмнокоса е. Красива. И освен това е… чудата.

— Чудата — очите на Сейнт Винсънт заблестяха весело. — Колко очарователно. Продължавайте.

— Чела е много средновековна философия. Страхува се от пчели. Потропва с крак, когато е нервна — и други, много по-лични неща, които не би могъл да разкрие… като например красивата бледност на шията и деколтето й, тежката й коса в ръцете му, начина, по който силата и уязвимостта се преплитат в нея като две парчета плат, сгънати заедно. Да не споменаваме тялото, създадено за смъртен грях.

Кам не искаше да мисли за Амелия. Всеки път, когато го правеше, го обхващаше непознато преди чувство, нещо като остра болка, разпространяваща се подобно на глад. Това чувство изглежда нямаше друга цел, освен да не му дава да спи нощем. Нямаше и един милиметър в Амелия Хатауей, който да не го привличаше дълбоко, и това бе проблем толкова извън опита му, че дори не знаеше как да го квалифицира.

Само ако можеше да я вземе, да укроти тази безкрайна болка… но съществуваше голяма вероятност, че ако веднъж легне с нея, щеше да иска още след това. В математиката можеш да вземеш едно число и да го делиш практически до безкрайност и резултатът ще е непроменено съдържание и намаляваща големина. Потенциална безкрайност. Сега за пръв път Кам бе разбрал концепцията, отнесена към жена.

Забелязвайки, че Уестклиф и Сейнт Винсънт си разменят погледи, той произнесе раздразнено:

— Ако смятате, че плановете ми да замина не са нищо повече от реакция на мис Хатауей… Искам да ви кажа, че го обмислях от доста време. Не съм идиот. Нито пък ми липсва опит с жените.

— Да не кажем нещо повече — коментира сухо Сейнт Винсънт. — Но в преследването ви на жени… — или може би трябва да кажа: на тяхното преследване — винаги сте гледали на тях като на заменяеми. Досега. Ако сте привлечен от тази Хатауей, не мислите ли, че това може да предизвика разследване?

— Господи, не! Може да доведе само до едно-единствено нещо.

— Брак — по-скоро констатира, отколкото попита графът.

— Да. А това е невъзможно.

— Защо?

Фактът, че обсъждаха Амелия Хатауей и темата за брака бе достатъчен, за да обезпокои Кам.

— Не съм от този сорт мъже.

Сейнт Винсънт изсумтя.

— Никой мъж не е. Бракът е женско изобретение.

— … но дори и да клонях към това — продължи Кам, — аз съм ром. Не бих й го причинил.

Нямаше нужда от разяснения. Една благопристойна жена гаджи не се жени за циганин. Кръвта му беше смесена, и макар самата Амелия да нямаше предразсъдъци, обичайната дискриминация, с която Кам се сблъскваше, със сигурност щеше да се разпростре върху съпругата и децата му. И ако това не бе достатъчно лошо, собствените му хора нямаше да одобрят връзката. Гаджи — гадженса, ром — роменса. Бял — с бяла, ром — с ромка.

— Ами ако твоят произход няма значение за нея? — попита тихо Уестклиф.

— Не в това е въпросът. А как другите ще гледат на нея — виждайки, че по-възрастният мъж е готов да възрази, Кам промърмори: — Кажете ми, някой от вас би ли искал дъщеря му да се омъжи за циганин? — когато неловкото мълчание продължи прекалено дълго, Кам се усмихна безрадостно.

След малко Уестклиф загаси цигарата си с преднамерено бавно, методично движение.

— Очевидно сте взели решението си. По-нататъшните разисквания са безполезни.

Сейнт Винсънт сви рамене и се усмихна примирено.

— Предполагам, че съм длъжен да искам да сте щастлив в новия си живот. Въпреки че щастието при отсъствие на водопроводна инсталация е нещо спорно.

Кам изглеждаше разколебан от явната проява на примирение. До този момент не му бе известно лорд Уестклиф или Сейнт Винсънт да загубят лесно спор. Всеки, по свой начин, би държал на мнението си дълго след като един средностатистически човек би се свлякъл на колене. Което караше Кам да смята, че съвсем не е чул последната дума от двамата.

— Тръгвам на разсъмване — беше всичко, което той каза.

Нищо не можеше да промени решението му.