Лайза Клейпас
Мой до полунощ (6)

Глава шеста

Новината, че щяха да вечерят в дома на лорд и лейди Уестклиф, бе приета с различни реакции от останалите Хатауей. Попи и Биаткрис бяха доволни и развълнувани, докато Уин, която още се опитваше да възстанови силите си след дългото пътуване до Хемпшир, бе по-скоро примирена. Лео очакваше дълъг обяд, придружен от изискано вино.

Мерипен, на свой ред, категорично отказа да отиде.

— Ти си част от семейството — каза му Амелия, докато го гледаше как закрепва разхлабените дъски на ламперията в една от общите стаи. Държеше уверено дърводелския чук и сръчно забиваше ръчно направените пирони в края на една дъска. — Колкото и да се опитваш да отричаш всяка връзка с Хатауей… и човек трудно би могъл да те обвини за това… но фактът е, че си един от нас и трябва да приемеш.

Мерипен методично закова още няколко гвоздея в стената.

— Присъствието ми не е наложително.

— Е, разбира се, не е наложително. Но можеш да си доставиш това удоволствие.

— Не, няма да стане — отвърна той с мрачна решителност и продължи да кове.

— Защо трябва да си такъв инат? Ако се боиш, че ще се държат зле с теб, спомни си само, че у тях вече гостува един циганин, и както изглежда, няма предразсъдъци…

— Не обичам гаджос.

— Цялото ми семейство… твоето семейство… са гаджос. Това означава ли, че не ни обичаш?

Мерипен не отговори, просто продължи да работи. Шумно.

Амелия изпусна напрегната въздишка.

— Мерипен, ти си страшен сноб. И ако вечерта се окаже ужасна, ще бъдеш принуден да ни понасяш.

Мерипен се пресегна за още гвоздеи.

— Това беше добър опит — каза той. — Но няма да дойда.

 

 

Остарелият водопровод в къщата Рамзи, лошото осветление и мръсотията по няколкото достъпни огледала, затрудняваха подготовката за посещението в имението Стоуни Крос. След безкрайно продължилото загряване на вода в кухнята Хатауей влачеха по стъпалата надолу-нагоре кофи за собствените си бани. Всички, освен Уин, разбира се, която си почиваше в стаята си, за да пази силите си.

Амелия седеше необичайно кротка, докато Попи се занимаваше с косата й, опъна я назад, сплете я на дебели плитки, после я забоде в тежък шиньон^[1] на тила.

— Готово — въздъхна момичето удовлетворено. — Ще си модерна поне от ушите нагоре.

Като останалите сестри Хатауей, и Амелия беше облечена в здрава черна рокля от камгарен плат с диагонални сини копринени нишки. Кройката беше обикновена, с умерено набрана пола, с дълги, плътно прилепнали ръкави.

Роклята на Попи беше в същия стил, само че червена. Тя беше необикновено хубаво момиче, изящните й черти бяха огрени от жизненост и интелигентност. Ако популярността на момичетата се базираше на действителни достойнства, а не на състоянието им, Попи щеше да е обект на всеобщо възхищение в Лондон. Вместо това тя живееше в провинцията в занемарена къща, мъкнеше вода и въглища като прислужница. И нито веднъж не се бе оплакала.

— Скоро ще отидем да ни ушият нови дрехи — каза сериозно Амелия и усети как сърцето й се свива от разкаяние. — Нещата ще се оправят, Попи. Обещавам.

— И аз така се надявам — изчурулика Попи весело. — Ще ми трябва бална рокля, ако искам да хвана богат благодетел за семейството.

— Знаеш, че казах това на шега. Не е нужно да търсиш богат ухажор. А човек, който да е добър с теб.

Попи се усмихна.

— Е, да се надяваме, че добротата и богатството не се изключват взаимно… нали?

Амелия й се усмихна в отговор.

— Така е.

Когато сестрите се събраха във входното фоайе, Амелия изпита още по-голямо угризение при вида на Биатрикс, облечена в зелена, дълга до глезените рокля, и колосана бяла престилка, ансамбъл — по-подходящ за дванайсетгодишно, отколкото за петнайсетгодишно момиче.

Като се приближи до Лео, Амелия промърмори:

— Никакви залагания повече, Лео. Парите, които загуби в „Дженърс“ щеше да е по-добре да бъдат похарчени за по-прилични рокли на сестрите ти.

— Има повече от достатъчно пари, за да ги заведеш на шивачка — студено отвърна Лео. — Не ме изкарвай негодник, защото е твоя отговорност да се грижиш за облеклото им.

Амелия изскърца със зъби. Колкото и да обичаше брат си, никой не можеше да я вбеси повече от него и толкова бързо. Тя го перна по главата, за да възвърне разсъдъка му.

— Със скоростта, с която опразваш семейната касичка, не сметнах за мъдро да харча за забавления.

Другите сестри гледаха ококорени как разговорът преминава в сериозен скандал.

— Ти може да си избрала да живееш като скъперница — каза Лео, — но проклет да съм, ако ще трябва да го правя. Неспособна си да се насладиш на момента, защото вечно мислиш за утре. Е добре, за някои хора „утре“ не идва никога.

Тя избухна:

— Някой трябва да мисли за утре, егоистичен прахосник такъв!

— И това ми го казва една надменна, опърничава…

Уин застана между тях и сложи ръка върху рамото на Амелия.

— По-кротко, и двамата… Не се обвинявайте взаимно точно преди да тръгнем — тя се усмихна със сладка усмивка на Амелия, на която никой на земята не би устоял. — Не се мръщи така, скъпа. Ами ако лицето ти остане така завинаги?

— При продължаващото излагане на Лео — отговори Амелия, — това несъмнено ще се случи.

Брат й изсумтя.

— Аз съм ти удобната изкупителна жертва, нали? Ако си честна пред себе си, Амелия…

— Мерипен — извика Уин, — готов ли е кабриолетът?

Мерипен влезе през входната врата разрошен и с навъсено лице.

Бяха се споразумели да ги закара до имението на лорд Уестклиф и да се върне за тях по-късно.

— Готов е — при вида на светлата, златна красота на Уин, изражението му стана дори още по-навъсено, ако това изобщо бе възможно. Като ребус, току-що разрешил се в ума й, този откраднат поглед изясни няколко неща за Амелия. Мерипен не бе приел да отиде на вечерята, защото се опитваше да избегне да присъства на обществено място с Уин. Опитваше се да поддържа дистанция между тях, докато в същото време отчаяно се тревожеше за здравето й.

Това обезпокои Амелия, идеята, че Мерипен, който никога не показваше силни чувства към нищо, може да питае таен и силен копнеж към сестра й. Уин беше прекалено деликатна, прекалено изтънчена и негова пълна противоположност във всяко отношение. И Мерипен го знаеше.

Изпълнена със съчувствие и сантименталност, Амелия се качи в кабриолета след сестрите си.

Всички мълчаха по време на пътуването, докато минаваха по оградения с дъбове път към Стоуни Крос. Никой от тях не бе виждал толкова богати и величествени земи. Всяко листо на всяко дърво сякаш бе закрепено там с върховно внимание и предумисъл. Заобиколена от паркове и овощни градини, които преминаваха в гъсти гори, къщата се бе проснала на земята като оборен от сън гигант. Четирите високи ъглови кули обозначаваха първоначалните размери на крепостта в европейски стил, но многото добавки й придаваха приятна асиметрия. С времето и ерозията кремавият камък на къщата бе изсветлял благородно, а очертанията му бяха обгърнати от перфектно подрязан жив плет.

Къщата гледаше към широк двор — отличителна особеност, — а отстрани имаше конюшни и едно жилищно крило. Вместо обикновено омаловажавания дизайн на конюшните, тези бяха с широки каменни арки отпред. Имението Стоуни Крос беше място, достойно за кралски особи — а от онова, което те знаеха за лорд Уестклиф, неговото потекло беше дори по-изтъкнато от това на кралицата.

Когато кабриолетът спря пред входа с колонадата, Амелия си помисли, че иска вечерята да е минала.

В това великолепно обкръжение вероятността за грешки от страна на Хатауей нарастваше. Те щяха да изглеждат не по-добре от шайка скитници. Тя хвърли поглед към брат си и сестрите си. Уин бе надянала обичайната си маска на пълно спокойствие, а Лео изглеждаше хладен и леко отегчен — изражение, което сигурно бе усвоил от новите си познати в „Дженърс“. По-малките й сестри бяха с повишено настроение, което накара Амелия да се усмихне. Те поне щяха да си прекарат хубаво, а господ знаеше, че го заслужават.

Мерипен помогна на сестрите да слязат, а Лео се измъкна последен. Когато стъпи на земята, Мерипен го задържа, като му прошепна да не изпуска от око Уин. Да понася критиките на Амелия беше достатъчно — нямаше да го толерира и от страна на Мерипен.

— Щом си толкова загрижен за нея — промърмори Лео, — влез тогава и се прави на бавачка.

Мерипен присви очи, но не каза нищо.

Отношенията между двамата мъже открай време не можеха да бъдат описани като братски, но те винаги се бяха държали с хладна сърдечност, която подхождаше и на двамата.

Мерипен никога не се беше опитвал да приеме ролята на втори син въпреки очевидната обич на родителите Хатауей към него. И във всяка ситуация, която можеше да се превърне в състезание между двете момчета, Мерипен се отдръпваше. Лео, от своя страна, се държеше любезно с Мерипен и дори отстъпваше пред мненията му, когато сметнеше, че са по-разумни от неговите.

Когато Лео се разболя от скарлатина, Мерипен се бе грижил за него със смесица от търпение и доброта, която превишаваше дори тази на Амелия. По-късно тя бе казала на Лео, че дължи живота си на Мерипен. Вместо да е благодарен, Лео изглежда се бе настроил срещу Мерипен.

Моля те, моля те, Лео, не ставай за смях, помисли си, че иска да му се примоли Амелия, но прехапа език и тръгна със сестрите си към ярко осветения вход на къщата Стоуни Крос.

Двойната масивна врата водеше към сводеста зала, украсена с безценни гоблени. Голямо мраморно стълбище се виеше нагоре към високата колонада на втория етаж. Дори най-отдалечените кътчета на залата и входовете на няколко коридора, извеждащи от великолепната зала, бяха осветени от големи кристални полилеи.

Ако земите отвън бяха добре гледани, то интериорът на имението беше безукорен, всичко беше чисто, искрящо и излъскано. Наоколо нямаше нищо съвременно, никакви остри ръбове или следи на модерност, които да нарушават атмосферата на спокойно великолепие.

Точно по такъв начин би трябвало да изглежда къщата на Рамзи, помисли си безрадостно Амелия.

Слугите се притекоха да поемат шапките и ръкавиците им, докато един възрастен иконом поздравяваше с добре дошли новопристигналите. Вниманието на Амелия мигновено бе привлечено от лорд и лейди Уестклиф, които идваха срещу тях.

Облечен в идеално ушити вечерни дрехи, лордът се движеше със самоувереността на спортист. Изражението му беше сдържано, а аскетичните му черти показваха, че е мъж, който изисква много от другите, но и от себе си.

Нямаше съмнение, че такъв могъщ и влиятелен човек като Уестклиф ще да е избрал идеалната англичанка за съпруга, жена, чиято ледена изтънченост й е внушена още от раждането. И беше огромна изненада, когато Амелия чу лейди Уестклиф да говори с ясно доловим американски акцент. Думите се търкаляха от устата й, сякаш тя не си даваше труд да премисля всичко, преди да го изговори.

— Няма как да знаете колко често съм си мечтала за нови съседи. Тук, в Хемпшир, понякога става доста скучно. Но вие, Хатауей, ще разведрите атмосферата — тя изненада Лео, като се пресегна и разтърси ръцете му по начина, по който мъжете го правят. — Лорд Рамзи, приятно ми е.

— На вашите услуги, лейди — Лео изглежда нямаше представа как да се държи с тази жена.

Амелия реагира несъзнателно, когато също бе възнаградена с подобно ръкостискане. Отвръщайки на твърдия натиск на ръката на лейди Уестклиф, тя се вгледа в очите й с цвят на джинджифилови сладки.

Лилиан, лейди Уестклиф, беше висока, стройна млада жена с блестяща черна коса, фини черти и широка усмивка. За разлика от съпруга си, тя излъчваше непринудена дружелюбност, която мигновено караше другия да се отпусне.

— Вие сте Амелия, същата, по която те стреляха вчера, нали?

— Да, госпожо.

— Толкова се радвам, че графът не ви е убил. Той рядко пропуска целта.

Графът прие дързостта на съпругата си с лека усмивка, сякаш беше навикнал с нея.

— Не съм се целил в мис Хатауей — каза хладно той.

— Може би трябва да помислите за някое по-малко опасно хоби? — предложи лейди Уестклиф. — Наблюдение на птици, например? Колекциониране на пеперуди? Нещо по-непретенциозно от взривяване на експлозиви.

Амелия очакваше графа да се намръщи при тази непочтителност, но той само изглеждаше развеселен. И когато вниманието на съпругата му се насочи към останалите от семейство Хатауей, той я погледна с прикрито обожание. Явно привличането между тях двамата беше силно.

Амелия представи сестрите си на необикновената графиня. Слава богу, те всички си спомниха да се поклонят и отговориха любезно на следващите им въпроси като например дали обичат да яздят, да танцуват, опитали ли са вече някои от местните сирена и дали и те като нея не харесват лигавата английска храна като змиорка или свинска пача.

Като се засмяха на комичната физиономия, която направи графинята, сестрите Хатауей влязоха с нея в залата за приеми, където се бяха събрали двайсетина гости в очакване на предстоящата вечеря.

— Харесвам я — чу тя Попи да прошепва на Биатрикс, когато двете тръгнаха зад нея. — Според теб всички американки ли са толкова дръзки?

Дръзка… да, това бе думата, която подхождаше на лейди Уестклиф.

— Мис Хатауей — обърна се към нея графинята с тон на приятелска загриженост, — графът каза, че в къщата Рамзи толкова отдавна не е живял никой, че сигурно е пълна бъркотия.

Леко стресната от тази директност, Амелия поклати глава:

— О, не, „бъркотия“ е твърде силно казано. Просто мястото иска едно хубаво почистване, няколко дребни ремонта и… — тя направи неловка пауза.

Погледът на лейди Уестклиф беше открит и съчувствен.

— Толкова лошо, така ли?

Амелия вдигна рамене.

— Просто в Рамзи има прекалено много работа, която трябва да бъде свършена — призна тя. — Но мен работата не ме плаши.

— Ако ви трябват помощ или съвет, Уестклиф разполага с неограничени възможности. Той може да ви каже къде да намерите…

— Много сте любезна, госпожо — прибързано каза Амелия, — но не е необходимо да се замесвате в домашните ни дела — последното нещо, което искаше, беше да изглеждат като просяци без всякакво достойнство.

— Може и да не успеете да избегнете намесата ни — каза лейди Уестклиф с усмивка. — Сега сте в кръга на Уестклиф, което означава, че ще получавате съвети, независимо дали ги искате, или не. А най-лошото е, че той почти винаги е прав — тя погледна нежно по посока на съпруга си. Лорд Уестлиф бе застанал край една група отстрани на залата.

Усетил погледа на съпругата си, той обърна глава. Двамата размениха някакви безгласни послания. Той й отвърна с бързо, почти незабележимо намигване.

От устните на лейди Уестлиф се откъсна гърлен смях. Тя се изви към Амелия.

— През септември ще станат три години, откак сме женени — каза тя почти стеснително. — Предполагах, че ще съм престанала да се занасям по него досега, но не съм — очите й светнаха пакостливо. — А сега да ви представя на някои от останалите гости. Кажете ми с кого искате да се запознаете първо.

Погледът на Амелия се премести от графа към групичката мъже около него. По гърба й премина тръпка, когато видя Кам Роан. Беше облечен в черно и бяло, както другите джентълмени, но изтънченото облекло само подчертаваше още по-силно екзотичността му. С тъмната си копринена коса, която се виеше над колосаната бяла яка, мургавия тен и тигровите очи той изглеждаше съвсем не на място в това благоприлично обкръжение. Уловил погледа й, Роан се поклони, изтръгвайки скован поклон от нейна страна.

— Естествено, вече сте се запознали с господин Роан — направи коментар лейди Уестклиф, забелязвайки размяната на погледи. — Интересен човек, не мислите ли? Обикновено намирам загадъчните хора за дразнещи. Но господин Роан е очарователен и много мил, и полуцивилизован, което ми харесва.

— Аз… — Амелия откъсна с усилие поглед от Роан, сърцето й биеше неравно. — Полуцивилизован?

— О, нали знаете… всички тези правила, които висшата класа е изобретила за тъй нареченото „изискано поведение“… Господин Роан не се затруднява да спазва повечето от тях — лейди Уестклиф се усмихна. — Както и аз, впрочем.

— Откога познавате господин Роан?

— Едва откакто лорд Сейнт Винсънт стана собственик на игралния клуб. Оттогава господин Роан стана нещо като протеже на Сейнт Винсънт и на Уестклиф — тя се разсмя. — То е все едно да имаш ангел на едното рамо и дявол на другото. Роан изглежда успява да обуздае и двамата.

— Защо са проявили такъв интерес към него?

— Той е необикновен мъж. Не съм сигурна, че някой го разбира напълно. Според Уестклиф Роан има изключителен ум. Но в същото време е суеверен и непредсказуем. Чували ли сте за неговото проклятие за късмет?

— Неговото… какво!

— Това, че независимо с какво се занимава, не може да не прави пари. Много пари. Дори когато се опитва да ги загуби. Твърди, че не е хубаво човек да има прекалено много.

— Така е според циганите — прошепна Амелия. — Не вярват, че притежанието на нещо те прави щастлив.

— Да. Тъй като аз съм от Ню Йорк, не мога напълно да схвана концепцията, но ето че вие го правите. Против желанието му на господин Роан се дава процент от печалбата в клуба и независимо колко благотворителни дарения или погрешни инвестиции прави, щастливият късмет го следва неизменно. Първо си купи един стар състезателен кон с къси крака — Малкия Денди, — който спечели националните състезания миналия април. После дойде провалът с каучука и…

— С какво?

— Имаше малка, западаща фабрика за каучук в източен Лондон. Точно когато компанията изглеждаше, че потъва безвъзвратно, господин Роан направи голяма инвестиция в нея. Всички, включително лорд Уестклиф, му казваха да не го прави, че е глупак и ще изгуби всичко до цент…

— Което е било намерението му — каза Амелия.

— Точно така. Но за ужас на Роан нещата се обърнаха. Директорът на компанията използва инвестицията, за да получи патентни права за процеса на вулканизация и те изобретиха тези малки, еластични джунджурийки, наречени гумени ластичета. И в момента компанията има небивал успех. Бих ви разказвала още, но ще са все вариации на същата тема — господин Роан хвърля парите, а те се връщат десеторно.

— Не бих нарекла това проклятие — каза Амелия.

— Нито пък аз — лейди Уестклиф се засмя тихо. — Но господин Роан го нарича. И точно това е забавното. Трябваше да го видите по-рано днес как се цупеше, когато получи последния отчет на един от борсовите му агенти в Лондон. Отлични новини, което го накара да скърца със зъби.

И като хвана Амелия за ръката, лейди Уестклиф я поведе през залата.

— Макар тази вечер да липсват подходящи партии за женитба, обещавам ви, че ще направим многобройни посещения през сезона. Всички идват на лов и риболов — и мъжете са много повече от жените.

— Това са добри новини — усмихна се Амелия. — Силно се надявам сестрите ми да си намерят подходящи мъже за женитба.

Като не пропусна намека, лейди Уестклиф попита:

— Но за себе си не се надявате, така ли?

— Не, не очаквам някога да се омъжа.

— Защо?

— Имам отговорности към семейството. Те се нуждаят от мен — след кратка пауза Амелия добави честно: — А истината е, че не искам да отстъпя пред диктата на евентуален съпруг.

— Някога и аз се чувствах по същия начин. Но трябва да ви предупредя, мис Хатауей… животът си има начин да разваля плановете ни. Казвам го от опит.

Амелия се усмихна, но не беше убедена. Тя щеше да посвети цялото си време и енергия да създаде дом за брат си и сестрите си, да ги види всичките здрави и щастливо задомени. Щеше да има много племенници и племеннички, и къщата Рамзи щеше да е пълна с хора, които обича.

Не съществуваше съпруг, който да й предложи повече.