Лайза Клейпас
Мой до полунощ (19)

Глава деветнадесета

На следващата сутрин Амелия се събуди от неочакваните новини, донесени от Попи: Лео не е спал в леглото си миналата нощ и не могат да го намерят никъде, а състоянието на Мерипен се е влошило.

— Мътните да те вземат, Лео! — промърмори Амелия, измъкна се от леглото и потърси халата и чехлите си. — Започна да пие от вчера следобед и без съмнение не е спрял. Нямам ни най-малка представа къде е или какво може да му се е случило.

— Ами ако е излязъл от къщата и… о, не знам… ако се е спънал в някой дънер или нещо такова? Дали да не помолим градинарите да го потърсят?

— Боже. Колко унизително — Амелия нахлузи халата през главата си и го закопча припряно. — Да, така мисля. Макар че трябва да им кажем да не правят пълно претърсване. Не искам да прекъсваме работата им само защото брат ни не може да се контролира.

— Той е в траур, Амелия — напомни Попи тихо.

— Знам. Но, Господ да ми помага, уморих се от траура му. И това ме кара да се чувствам ужасно, че го казвам.

Попи я погледна съчувстващо и посегна да я прегърне.

— Не трябва да се чувстваш ужасно. Винаги на теб се пада да събираш парчетата от счупената му чаша, да не споменаваме за другите. И аз на твое място щях да се уморя.

Амелия отвърна на прегръдката й и отстъпи с въздишка.

— Ще се притесняваме за Лео по-късно. Сега обаче съм по-загрижена за Мерипен. Виждала ли си го тази сутрин?

— Не, но Уин ходи при него. Каза, че определено имал температура и че раната не зараства. Мисля, че е стояла при него през по-голямата част от нощта.

— И тя сигурно е отслабнала от изтощение — промърмори Амелия раздразнено.

Попи се поколеба и се намръщи.

— Амелия… не знам дали сега е най-подходящият момент да ти кажа… но има нещо, което трябва да се направи долу. Изглежда някои от сребърните прибори са изчезнали.

Амелия отиде до прозореца и се вгледа умолително в покритото с тежки облаци небе.

— Милостиви Боже, нека да не е Биатрикс!

— Амин — обади се Попи. — Но сигурно е тя.

Чувствайки се смазана, Амелия си помисли отчаяно: Провалих се. Къщата я няма, Лео изчезна или е мъртъв, Мерипен е ранен, Уин е болна, Биатрикс ще влезе в затвора, а Попи е обречена да остане стара мома. Но на глас каза:

— Първо Мерипен — и заслиза бързо, следвана от Попи.

Завариха Уин в стаята на Мерипен, толкова изтощена, че едва стоеше. Лицето й беше бяло като платно, очите й кървясали, цялото й тяло отпуснато. Бяха й останали толкова малко сили, че й трябваше съвсем малко, за да остане и без тях.

— Има температура — каза тя, изстиска една мокра кърпа и я сложи на тила му.

— Ще изпратя да доведат лекар — застана до нея Амелия. — Иди да си легнеш.

Уин поклати глава.

— По-късно. Сега той се нуждае от мен.

— Последното нещо, от което се нуждае сега, е ти да се разболееш, докато се грижиш за него — отвърна Амелия рязко. Тя смекчи тона, когато видя страданието в погледа на сестра си. — Моля те, Уин, иди си в леглото. Двете с Попи ще се грижим за него, докато ти поспиш.

Уин бавно наведе глава, докато челото й се допря в челото на Кев.

— Влошава се, Амелия — прошепна тя. — Силата му намалява толкова бързо. А температурата не спада.

— Ще се оправи — Амелия си помисли, че дори за собствените й уши думите й прозвучаха неискрено. Тя успя да издокара успокоителна усмивка върху устните си. — Иди да си починеш, скъпа.

Уин се подчини неохотно, докато сестра й се навеждаше над болния. Здравият бронзов тен на Мерипен бе заменен от мъртвешка бледност, черните стрели на веждите и миглите му изпъкваха в остър контраст. Спеше с леко отворена уста, плиткото му дишане излизаше през напуканите устни. Не беше за вярване, че Мерипен, винаги толкова як и издържлив, може да отпадне толкова бързо.

Амелия го докосна по лицето и бе шокирана от горещината, която излъчваше кожата му.

— Мерипен — произнесе тя тихо. — Събуди се, скъпи. Попи и аз ще почистим раната ти. Трябва да не мърдаш, за да се справим. Става ли?

Той преглътна и кимна, очите му се отвориха.

Като шепнеха успокоително, сестрите работеха в тандем, дръпнаха завивките до кръста му, вдигнаха ризата до раменете, извадиха чисти парчета марля, бурканчета с мехлем и пчелен мед и нови превръзки.

Амелия отиде да звънне на прислужниците, докато Попи сваляше старото му бельо. Тя сбърчи нос, когато от разранената плът се разнесе неприятна миризма. Сестрите се спогледаха разтревожено.

С нежни и бързи движения Амелия почисти секретите от раната, намаза я с нов слой мехлем и я покри. Мерипен бе тих и неподвижен, въпреки че гърбът му потръпваше. Не можа да потисне няколко изохквания. Докато приключат напълно, той вече трепереше.

Попи избърса изпотеното му лице с кърпа.

— Горкият Мерипен — тя поднесе чаша вода към устните му. Когато той се опита да откаже, тя пъхна ръка под главата му и я вдигна настоятелно. — Да, налага се. Трябва да ти кажа, че си ужасен пациент. Пий, скъпи, иначе ще бъда принудена да ти изпея нещо.

Амелия прикри усмивката си, когато Мерипен се съгласи:

— Пеенето ти не е чак толкова ужасно, Попи. Баща ти винаги казваше, че пееш като птица.

— Имаше предвид папагал — информира го тя. — Ще изпратя Биатрикс да се грижи за теб днес. Сигурно ще сложи в леглото ти някой домашен любимец. А ако си късметлия, ще домъкне бурканчетата си с лепило и ще можеш да й помогнеш да направи хартиени дрехи за куклата й.

Мерипен я изгледа с поглед, пълен с мълчаливо страдание, и тя се разсмя.

— Ако това не те вдъхнови да се оправиш бързо, скъпи, нищо друго няма да го направи.

 

 

Но когато минаха още два дена, състоянието на Мерипен само се влоши. Докторът изглеждаше безсилен да направи каквото и да е, освен да предложи още от същите лекарства. Раната се беше възпалила по-силно, призна той. Човек можеше да го разбере от начина, по който тя изпускаше бяла течност, а кожата около нея почерняваше, неизбежен процес, който накрая щеше да доведе до отравяне на кръвта на Мерипен и цялото му тяло.

Той губеше тегло с такава скорост, че човек трудно можеше да повярва, че е възможно. Често се случвало при изгаряния, каза докторът. Тялото се изтощавало в усилия да излекува раните. Онова, което безпокоеше Амелия дори повече, беше, че равнодушният вид на Мерипен не се променяше дори при появата на Уин.

— Той не понася да е безпомощен — каза Уин на Амелия, хванала ръката на Мерипен, докато той спеше.

— Никой не обича да е безпомощен — отвърна Амелия.

— Това не е въпрос на харесване или нехаресване. Мисля, че Мерипен буквално не може да го понесе. Затова се отказва — тя леко погали отпуснатите тъмни пръсти, толкова силни и загрубели от работа.

Като гледаше нежната вглъбеност върху лицето на сестра си, Амелия не се сдържа и тихо попита:

— Обичаш ли го, Уин?

А сестра й, неразгадаема като сфинкс, обърна загадъчните си сини очи към нея:

— Защо? Разбира се. Всички обичаме Мерипен, нали?

Което не беше никакъв отговор. Но Амелия усети, че няма право да насилва нещата.

Продължаващото отсъствие на Лео увеличаваше безпокойството. Беше взел кон, но не беше опаковал никакви принадлежности. Възможно ли беше да е потеглил на дългото пътуване към Лондон с кон? Като знаеше колко много не обича да пътува брат й, на Амелия не й се вярваше. Беше възможно да е останал в Хемпшир, макар че къде може да е отседнал, беше загадка. Не беше в селската кръчма, нито в къщата Рамзи, не го намериха и в имението на Уестклиф.

На третата сутрин Амелия се събуди от кошмар с тресящи се ръце и крака, и препускащ пулс. Беше сънувала, че е намерила Лео да се носи с лице към водата в едно езеро, и когато бе доплувала до него и се бе опитала да го изтегли до брега, тялото му беше започнало да потъва. Не успяваше да го задържи на повърхността и когато той се отпусна в черните води, тя беше повлечена от него… давейки се с вода, неспособна да вижда или да диша…

Като трепереше, тя стана от леглото и нахлузи халата и чехлите си. Още бе рано, къщата беше притихнала и тъмна, атмосферата спокойна. Тръгна към вратата, след това спря с ръка на бравата. Не искаше да излиза от стаята. Страхуваше се да не открие, че Мерипен е умрял през нощта… както и че брат й е сполетян от някаква трагедия… А най-много се боеше от това, че не би могла да приеме най-лошото, ако то се случеше.

Само мисълта за сестрите й я накара да натисне бравата. Заради тях можеше да се държи твърдо и уверено. Щеше да направи всичко, което бе нужно да се направи.

Бързайки по коридора, тя спря пред полуотворената врата към стаята на Мерипен и се приближи до леглото му. Бледата светлина на утрото едва пронизваше мрака, но бе достатъчна, за да види силуетите на двама души в леглото. Мерипен беше обърнат на една страна, силните до скоро очертания на тялото му бяха деформирани и отпуснати. А до него тънката фигурка на Уин, която спеше напълно облечена, свряла крака под фустите на домашната си рокля. Макар да изглеждаше смешно, че такова крехко създание би могло да предпази такъв едър мъж, тялото на сестра й бе свито така, сякаш да го защити.

Амелия ги гледаше учудена. Живата сцена пред очите й беше по-убедителна от всички думи на света. Позите им изразяваха копнеж и въздържание дори в съня.

Внезапно осъзна, че очите на сестра й са отворени — в тях припламваше блясък. Уин я гледаше без да издаде звук, без да помръдне, изражението й беше сериозно, сякаш бе погълната от това да попие всяка секунда с него.

С леко кимване Амелия отстъпи от леглото и напусна стаята.

Едва не връхлетя върху Попи, която се движеше по коридора като призрак в бялата си нощница.

— Как е той? — попита момичето.

— Не е добре. Спи. Хайде да отидем в кухнята и да сложим чайника.

Те тръгнаха към стълбището.

— Амелия, цяла нощ сънувах Лео. Ужасни сънища.

— Аз също.

— Мислиш ли… че си е причинил нещо лошо?

— Надявам се с цялото си сърце да не е. Но мисля, че е възможно.

— Да — прошепна Попи. — И аз така смятам — тя изпусна една въздишка. — Горката Биатрикс.

— Защо го казваш?

— Още е малка, а изгуби толкова близки… татко и майка, а сега може би Лео и Мерипен.

— Не сме изгубили Мерипен, а също и Лео.

— Би било истинско чудо, ако можем да задържим някого от тях.

— Ти винаги си толкова жизнерадостна сутрин — Амелия я хвана за ръката и я стисна. И като се опита да игнорира тежестта на отчаянието в собствените си гърди, произнесе твърдо: — Не бързай да се предаваш, Попи. Ще запазим надеждата си колкото е възможно по-дълго.

Стигнаха до основата на стълбището.

— Амелия… — Попи прозвуча странно разтревожена. — Идвало ли ти е някога да се хвърлиш на пода и да завикаш?

Да, помисли си Амелия. Всъщност, точно в този момент.

— Не, разбира се, че не. Със сълзи нищо не се оправя.

— А не ти ли се е искало някога да се облегнеш на нечие рамо?

— Не се нуждая от ничие рамо. Имам си две достатъчно хубави.

— Това е глупаво. Човек не може да се облегне на собственото си рамо.

— Попи, да не искаш да започнем деня с караници… — Амелия млъкна, когато осъзна, че отвън идва някакъв шум, трясък и дрънчене, хрущене на камъчета под колелата на екипаж и чифт коне. — Милостиви небеса, кой ли може да е по това време?

— Докторът — допусна Попи.

— Не, още не съм пращала да го викат.

— Може би лорд Уестклиф се е върнал.

— Но няма причина за това, особено да се прибира толкова рано…

На вратата се почука и звукът отекна в целия коридор.

Сестрите се спогледаха смутено.

— Не можем да отворим — прошепна Амелия. — По нощници сме.

Във входното антре влезе една прислужница. Остави кофата с въглища, избърса ръце в престилката си и забърза към вратата. Тя отключи тежката врата, дръпна я да я отвори и се дръпна рязко.

— Ние по-добре да вървим — прошепна Амелия и поведе сестра си към стълбището. Но когато погледна през рамо, за да види кой е дошъл, високата, тъмна фигура на мъжа възпламени искри в нея. Тя спря, опряла крак на първото стъпало, втренчила поглед, докато двете кехлибарени очи не погледнаха към нея.

Кам.

Той изглеждаше омачкан и раздърпан, като разбойник, който бяга. Когато я видя, по устните му се разля усмивка и очите му се плъзнаха по нея.

Амелия изтича към него без да мисли, бързите й стъпки издаваха тревога.

— Кам… — тя се хвърли към него.

Той я хвана с нисък смях. От него се излъчваше мирис на открито: мокра пръст, влага, листа. Мокротата на връхната му дрехи премина през тънката материя на халата й, карайки я да потрепери, но чувството да я държат такива здрави мъжки ръце беше чудесно. Усетил треперенето й, Кам разтвори сакото си безмълвно и я придърпа към силното, топло убежище на тялото си.

Амелия смътно осъзнаваше движението на прислужниците отзад, присъствието на сестра си. Правеше сцена… трябваше да се отдръпне и да се овладее. Но не можеше. Още не.

— Ти… трябва да си пътувал цяла нощ — чу се тя да произнася.

— Трябваше да се върна рано — усети устните му да докосват разрошената й коса. — Макар да не успях да свърша всичко. Не можех да спра да мисля за теб. Кажи ми как са нещата тук, скъпа. Добре ли си?

Амелия понечи да отговори, но за нейно безкрайно унижение, единствените звуци, които можа да произведе, бяха ридания, и колкото повече се опитваше да ги потисне, толкова по-силни ставаха те. Кам я прегърна здраво и я погали по косата. Ужасяващата буря от сълзи изглежда не го притесни ни най-малко. Като шепнеше на цигански, той притисна главата й към гърдите си. Видя, че Попи отстъпва неловко, изпрати й окуражаваща усмивка и промърмори:

— Всичко е наред, малка сестричке. Тя просто се нуждае…

Когато той спря, Попи довърши:

— … от рамо, на което да се облегне.

— Да — Кам замъкна Амелия до стъпалата и направи знак на Попи да седне до тях.

Свита в скута му, Амелия се опита да обясни всичко, думите излизаха в несвързани изблици, докато Кам извади една кърпичка от джоба си и избърса очите и носа й. Залюля я, сякаш бе малко дете, което я накара да се почувства нелепо, но в същото време бе толкова успокоително да се облегне на него и да скрие лице върху рамото му.

През това време Кам зададе няколко въпроса на Попи, която му разказа за състоянието на Мерипен и за изчезването на Лео, както и за липсата на сребърния прибор.

След като най-после се взе в ръце, Амелия прочисти гърлото си и си пое дълбоко въздух. Примигвайки, тя вдигна глава от рамото на Кам.

— По-добре ли си? — попита той и й подаде кърпичката.

Тя кимна.

— Съжалявам. Предизвиках цяло наводнение. Спирам вече.

Кам сякаш гледаше право в душата й. Гласът му беше нежен.

— Не трябва да съжаляваш. Не трябва да се въздържаш, ако ти се плаче.

Тя осъзна, че независимо какво прави или казва, независимо колко иска да плаче, той го приема. Ръката й се плъзна към отворената на шията му риза, разкриваща загоряла от слънцето кожа.

— Мислиш ли, че Лео е мъртъв? — прошепна тя.

Той не й даде лъжлива надежда, празни обещания, само погали влажната й страна с опакото на ръката си.

— Каквото и да се случва, ще се справим заедно.

Успокоена, Амелия затвори очи и усети как устните му минават по извивката на веждата й.

— Кам… ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко.

— Можеш ли да намериш малко от онова растение, което Мерипен даде на Уин и Лео, когато бяха болни от треска?

— Смъртоносна беладона? Тя не е подходяща за случая, скъпа.

— Но това е треска!

— Причинена от септична рана. Трябва да се лекува не само треската — ръката му се вдигна към врата й и разтърка нежно схванатите мускули. Погледна надолу към нея. Разбърканите му къдрици закриха лешниковите й очи. — Да отидем да го погледна.

— Смятате ли, че можете да му помогнете? — попита Попи и се изправи.

— Или ще му помогна, или усилията ми ще го довършат по-бързо. За което в този момент той не би имал нищо против — като вдигна Амелия от скута си, той й помогна да се изправи и те тръгнаха по стъпалата. Ръката му остана притисната към талията й, лека, но стабилна опора, от която тя отчаяно се нуждаеше.

Когато наближиха стаята на Мерипен, Амелия се сети, че Уин още може да е вътре.

— Почакайте — тя избърза напред. — Нека аз да вляза първо.

Кам кимна и остана до вратата.

Като надникна предпазливо, Амелия видя, че Мерипен е сам в леглото. Тогава отвори по-широко, за да влязат Кам и Попи.

Мерипен чу неканените гости, обърна се и присви очи. Когато забеляза Кам, лицето му се сгърчи в недоволна гримаса.

— Махай се! — изграчи той.

Кам се усмихна приятно.

— И с доктора ли си толкова очарователен? Обзалагам се, че се чуди какво да направи, за да ти помогне.

— Остави ме.

— Може и да те изненада — каза Кам, — но има цял списък от неща, които предпочитам да гледам, вместо загниващия ти труп. Заради твоето семейство, обаче, съм готов да ти помогна. Обърни се.

Мерипен легна по корем и произнесе нещо на цигански, което прозвуча доста цинично.

— Ти също — отвърна му спокойно Кам. Вдигна ризата от гърба на Мерипен и отлепи превръзката от болното рамо. Разгледа отвратителните, мокри рани с безизразно лице. — На колко време сте ги сменяли? — обърна се той към Амелия.

— Два пъти дневно.

— Сега ще опитаме четири пъти на ден. Заедно с лапи — и като се дръпна от леглото, той направи знак на Амелия да го придружи до изхода. Приближи устни до ухото й: — Трябва да изляза и да намеря някои неща. Докато ме няма му дай нещо, което да го накара да заспи. Иначе няма да се съгласи по никакъв начин.

— Да се съгласи с какво? Какво се каниш да сложиш върху лапата?

— Няколко неща. Включително апис.

— Какво е това?

— Пчелна отрова. Екстракт от смачкани живи пчели, за да съм по-точен. Ще ги накиснем в смес от вода и алкохол.

Смутена, Амелия поклати глава.

— Но откъде ще вземеш… — тя спря и го изгледа с неподправен ужас. — Ще отидеш до кошера в къщата Рамзи? К-к-как ще събереш пчелите?

Устните му се извиха в усмивка.

— Много внимателно.

— Искаш ли… да ти помогна? — предложи му тя с усилие.

Знаейки страха й от пчели, Кам я прегърна и запечата силна целувка върху устните й.

— Не и с пчелите, съкровище. Остани тук и дай на Мерипен сироп с морфин. Голямо количество.

— Няма да иска. Той мрази морфина. Ще предпочете да изтърпи болката.

— Повярвай ми, никой от нас не би искал той да е буден, докато му слагаме лапата. Особено Мерипен. Циганите неслучайно наричат лекарството „бяла мълния“. Не е нещо, което човек може да понесе стоически. Така че направи каквото е необходимо, за да го приспиш, мониша. Скоро ще се върна.

— Вярваш ли, че „бялата мълния“ ще подейства? — попита тя.

— Не знам — Кам хвърли непроницаем поглед към страдащата фигура на леглото. — Но съм сигурен, че не би издържал дълго без нея.

 

 

Докато Кам го нямаше, Амелия се посъветва със сестрите си насаме. Решиха, че Уин има най-големи шансове да успее да убеди Мерипен да вземе морфина. И точно тя бе, която предложи с равен глас да го измамят, ако откаже да го приеме доброволно.

— Ще легна до него, ако е необходимо — каза тя, шокирайки трите си сестри, които занемяха. — Той ми има доверие. Ще повярва на всичко, което му кажа.

Доколкото знаеха, Уин никога досега не бе изричала лъжа, дори като дете.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш? — попита Биатрикс със страхопочитание пред идеята.

— За да спася живота му, да — върху челото й се появи тънка бръчица, а бузите й станаха розови. — Мисля… мисля, че грях, извършен с такава цел, може да бъде простен.

— Съгласна съм — бързо рече Амелия.

— Той обича ментов чай — каза Уин. — Да направим силна запарка и да добавим голямо количество захар. Това ще потисне вкуса на лекарството.

Никой чай на земята не е бил приготвян с такова внимание, сестрите Хатауей кръжаха над чайника като сборище на млади вещици. Най-после порцелановият чайник бе напълнен с прецедената и подсладена отвара, и сложен на един поднос до чаша и захарница.

Уин го занесе в стаята на Мерипен, спирайки на прага, докато Амелия задържа вратата отворена.

— Да вляза ли с теб? — прошепна голямата й сестра.

Уин поклати глава.

— Не. Мога да се справя. Моля те, затвори вратата. И се погрижи никой да не ни безпокои — стройният й гръб бе силно изправен, когато влезе в стаята.

 

 

Мерипен отвори очи при звука на стъпките й. Болката от гноящата рана бе постоянна, неизбежна. Чувстваше как токсините проникват в кръвта му, подхранвайки с отрова всеки капиляр. Това предизвикваше от време на време объркваща мрачна еуфория, която го отнасяше далеч от опустошеното му тяло, докато той беше в периферията на стаята. До идването на Уин, и после, той с готовност потъна отново в болката, чувствайки ръцете й върху себе си, дъха й върху лицето си. Уин трептеше като мираж пред него. Кожата й беше хладна и свежа, а собственото му тяло изтерзано от миазми и температура.

— Донесох ти нещо.

— Недей… не искам.

— Да — настоя тя, като се пъхна в леглото. — Ще ти помогна да се оправиш. Ето така, повдигни се малко, ще те прегърна.

Той усети възхитителните й крайници да се плъзгат до него, под него и изскърца със зъби от агония, когато се помръдна да се нагоди към нея. Тъмнината и светлината играеха под затворените му клепачи и той се бореше да не изгуби свяст. Когато отново успя да отвори очи, установи, че главата му почива върху меките гърди на Уин, едната й ръка го беше прегърнала, а другата притискаше чаша към устните му.

Тънкото порцеланово ръбче изтрака в зъбите му. Той се отдръпна, когато усети парливата течност до напуканите си устни.

— Не-е-е…

— Да. Пий — чашата се вдигна отново. Усети нежния шепот на Уин в ухото си. — Заради мен.

Беше му толкова лошо, не мислеше, че ще може да го преглътне, но заради нея отпи малко. Острият кисел вкус го накара да се дръпне.

— Какво е това?

— Обикновен ментов чай — ангелско сините очи на Уин го гледаха без да мигат, красивото й лице беше безизразно. — Трябва да го изпиеш всичкия, а после дори още една чаша. От него ще ти стане по-добре.

Изведнъж разбра, че Уин лъже. Нямаше такова нещо, от което да му стане по-добре. А горчивата нотка на морфин в чая беше невъзможно да се скрие. Но Мерипен усети някакъв умисъл в нея, преднамереност, и му хрумна, че нарочно му дава свръхдоза. Изтощеният му мозък обмисли възможността. Може би Уин искаше да му спести по-нататъшните страдания, знаейки, че дните и часовете, които идват, ще бъдат отвъд способността му да ги понесе. Да го убие с морфин бе последният акт на доброта, който можеше да му предложи.

Да умре в ръцете й… сгушен в нея, докато отстъпва уплашената си душа на мрака… Уин щеше да е последното нещо, което да почувства, да види, да чуе… И да е имало някакви сълзи в него, той трябваше да ги изтрие с благодарност.

Пи бавно, насилвайки се да преглъща всяка глътка. Изпи част и от следващата чаша, докато гърлото му престана да се подчинява; тогава обърна лице към гърдите й и потрепери. Виеше му се свят и навсякъде наоколо се движеха искрици като падащи звезди.

Уин остави чашата на масичката до леглото и го погали по косата, после притисна влажната си буза към челото му.

И двамата зачакаха.

— Попей ми — прошепна Мерипен, когато заслепяващата тъмнина започна да настъпва към него. Тя продължи да го гали, като тананикаше приспивна песен. Пръстите му докоснаха шията й и последните искрици се стопиха, когато се изгуби в нея и най-сетне намери смъртта.

 

 

Амелия се отпусна на пода и седна до вратата, стиснала една кошница. Беше чула Уин да шепне нежно… няколко дрезгави думи от Мерипен… и после дълга тишина.

А след това гласа на Уин, който тананикаше; звуците бяха толкова истински и възхитителни, че Амелия усети как неусетно я обзема спокойствие. Най-сетне ангелските звуци замлъкнаха и отново стана тихо.

Измина час и Амелия, чиито нерви бяха изопнати до крайност, стана и протегна схванатите си крайници. Отвори вратата предпазливо.

Уин стана от леглото, като придърпа завивките върху изпруженото тяло на Мерипен.

— Изпи ли го? — попита шепнешком Амелия и се приближи.

Уин изглеждаше слаба и напрегната.

— По-голямата част.

— Наложи ли се да го излъжеш?

Колебливо кимване.

— Беше най-лесното нещо, което някога съм правила. Виждаш ли?… Не съм чак такава светица.

— Да, такава си — отвърна Амелия и я прегърна пламенно. — Светица си.

 

 

Дори добре обучените слуги на лорд Уестклиф се оплакаха, когато Кам се върна с два буркана живи пчели и ги занесе в кухнята. Прислужничките от миялното изтичаха с викове към коридора, икономката се върна в стаята си, за да съчини възмутено писмо до графа и графинята, а домакинът каза на главния шафер, че ако това е типът гости, който лорд Уестклиф очаква от него да приема, той сериозно се замисля да се пенсионира.

Единственият човек, който дръзна да влезе в кухнята, беше Биатрикс, която помогна на Кам във варенето, прецеждането и смесването, а после съобщи на отвратените си сестри, че смачкването на пчелите е било много забавно.

В края на краищата Кам занесе магичната отвара в стаята на Мерипен. Амелия го чакаше там, извадила чисти ножове, ножици, пинсети, прясна вода и купчина чисти бели превръзки.

Попи и Биатрикс бяха изкомандвани да напуснат стаята за тяхно голямо неудоволствие и Уин затвори вратата след тях. После взе една престилка от Амелия, върза я около тънкия си кръст и отиде до леглото на болния. Опипа шията на Мерипен и каза напрегнато:

— Пулсът му е слаб и бавен. От морфина е.

— Пчелната отрова стимулира сърцето — успокои я Кам и нави ръкавите на ризата си. — Повярвайте ми, след минута-две ще се ускори.

— Да сваля ли превръзката му? — попита Амелия.

Кам кимна.

— Ризата също — той отиде до умивалника и насапуниса ръцете си. Амелия почти се усмихна на гледката, спомняйки си, че Мерипен го прави по същия начин. Ромите гледаха на миенето на ръцете като на ритуал.

Уин й помогна да съблече памучната риза от отпуснатото тяло на Мерипен. Гърбът му още беше мускулест, но бе загубил голяма част от теглото си. Ребрата му изпъкваха под смуглата кожа.

Когато Уин отиде да остави смачканата риза, Амелия измъкна края на превръзката и започна да я разхлабва. Спря, обаче, когато забеляза любопитна фигурка върху другото му рамо. Наведе се над него и се вгледа отблизо в черната татуировка. Пронизаха я студени тръпки.

— Татуировка — беше всичко, което успя да каже.

— Да, забелязах я преди няколко дена — отбеляза Уин, връщайки се до леглото. — Странно е, че никога не я е споменавал, нали? Нищо чудно, че винаги си рисуваше крилати коне и измисляше истории за тях, когато беше по-млад. Сигурно е нещо забележително…

— Какво каза? — гласът на Кам беше тих, но отекна с такава сила, че сякаш бе извикал.

— Мерипен има татуировка на пуука на рамото си — отвърна Уин и го изгледа въпросително, когато той взе разстоянието до леглото на три крачки. — Не знаехме за нея до този момент. Уникален дизайн… никога не съм виждала нещо подобно… — тя спря с отворена уста, когато Кам приближи ръката си до рамото на Мерипен.

Черните крилати коне с жълти очи бяха еднакви.

Амелия отмести очи от безизразното лице на Кам.

— Какво означава това?

Той не отместваше очи от татуировката върху рамото на Мерипен.

— Не знам.

— Познаваш ли и някой друг, който…

— Не — той отстъпи назад. — Исусе, мили… — заобиколи леглото, втренчен в неподвижната фигурна на Мерипен, сякаш беше някакво екзотично същество, каквото никога преди не бе виждал. После взе ножица от подноса с инструменти.

Уин инстинктивно се приближи отстрани до спящия мъж. Забелязвайки покровителствената й поза, Кам промърмори:

— Всичко е наред, малка сестричке. Просто ще отстраня малко мъртва кожа.

Наведен над раната с напрегнато лице, Кам приличаше не толкова на доктор, колкото на магьосник, който прави заклинание.

След като го наблюдава повече от минута как чисти раната, Уин отиде до един стол и седна, сякаш краката не я държаха.

Амелия остана до него, макар да й се повръщаше. Кам, от своя страна, беше дотолкова погълнат, сякаш поправяше сложен часовников механизъм, а не лекуваше загнила човешка плът. По негово наставление Амелия донесе купата с лапи, която миришеше стипчиво, но неочаквано сладко.

— Внимавай да не ти пръсне в очите — каза Кам, докато капеше върху раната от соления разтвор.

— Мирише на плодове.

— Това е отровата — той изряза едно квадратно парче и го натопи в купата. Извади го и го сложи върху раната. Дори в дълбокия си сън Мерипен трепна в отговор и се раздвижи.

— Спокойно, чал — Кам сложи ръка на гърба му, за да го задържи на място. Когато се увери, че не мърда, той превърза лапата плътно към мястото. — Ще я сменяме при всяка превръзка. Внимавайте да не бутнете купата, не искам да ходя пак при пчелите.

— Как ще разберем дали действа? — попита Амелия.

— Температурата ще започне да спада постепенно и до това време утре ще видим, че се оформя коричка. — Попипа отстрани шията на Мерипен и се обърна към Уин: — Пулсът му е по-силен.

— А болката? — попита тя разтревожено.

— И тя скоро ще намалее — Кам се усмихна и й цитира една латинска поговорка: — Pro medicina est dolor, dolorem qui necat.

— Болката, която убива болка, действа като лекарство — преведе Уин.

— Това би имало смисъл само за един ром — обади се Амелия и Кам се ухили.

Той хвана раменете й.

— Сега ти си на ред, колибри. Аз излизам за малко.

— Веднага? — попита тя смаяно. — Но… къде отиваш?

Изражението му се промени.

— Да намеря брат ти.

Амелия го погледна със смесица от благодарност и боязън.

— Може би първо трябва да си починеш. Пътувал си цяла нощ. Може да отнеме доста време, докато го откриеш.

— Не, няма да отнеме — В очите му блестеше ирония. — Брат ти не е човек, който прикрива следите си.