Лайза Клейпас
Мой до полунощ (21)

Глава двадесет и първа

Амелия недоумяваше как може да е проспала официалния обяд, сякаш беше дама от висшето общество от Лондон. Това със сигурност се дължеше само на Кам, чието присъствие в къщата я караше да се отпусне. Сякаш съзнанието й автоматично му бе предало всички тревоги и безпокойства, позволявайки й да спи като дете.

Това не й харесваше.

Не й харесваше да зависи от него и все пак не можеше да спре да мисли за случващото се.

Облече се елегантно в шоколадова на цвят рокля, украсена с розово кадифе, и отиде да посети Мерипен, чиято грубост не помрачи радостта й от възстановяването му.

При слизането й долу икономката й каза, че трима джентълмени току-що са пристигнали от Лондон и господин Роан се е срещнал с тях в библиотеката. Амелия предположи, че единият от тях сигурно е архитектът, когото бе изпратил да повикат. Любопитна за посетителите, тя отиде до библиотеката и спря на прага.

Гласовете на мъжете замлъкнаха. Бяха се събрали около масата, двама от тях седяха, други двама се бяха подпрели на нея небрежно, а петият — Лео — се беше свил в ъгъла. Всички станаха, с изключение на брат й, който само се размърда в стола си, сякаш учтивостта изискваше прекалено голямо усилие, за да си дава този труд.

Кам бе облечен с обичайната си елегантна небрежност: добре ушити дрехи, но с биеща на очи липса на вратовръзка. Като се приближи към Амелия, той хвана едната й ръка. Вдигна я към устните си и сложи една продължителна целувка върху пръстите й, като знак за териториална принадлежност, който не убегна на останалите мъже.

— Мис Хатауей — гласът на Кам бе любезен, но в очите му танцуваха горещи искри. — Идвате точно навреме. Тези господа са тук, за да обсъдим възстановяването на имение Рамзи. Позволете ми да ви ги представя.

Амелия размени поклони с мъжете: главният строител, Дашиъл Фрост, който наближаваше четиридесетте, по-младият му брат Кристофър и помощникът им, господин Франсиз Барксби. Братя Фрост бяха известна фирма. Дашиъл Фрост си бе изградил солидна репутация като строител на хотел „Рътлидж“ няколко години по-рано и впоследствие изпълнил многобройни частни и обществени проекти из цяла Англия. Беше основал просперираща фирма със сравнително новата идея да назначава и подизпълнителите, вместо да наема външни работници и майстори. Като държеше всичките си служители под един покрив, Фрост осъществяваше необичайно висока степен на контрол върху своите проекти.

Дашиъл Фрост беше едър мъж, набит, със спретнато подстригана брада, топли кафяви очи и готов да се усмихне. Човек лесно можеше да си го представи в по-младите му години като дърводелски чирак с чук в ръка. Амелия го хареса веднага.

Сърцето й слезе в петите, обаче, когато я представиха на по-младия му брат и тя осъзна кой беше той. Кристофър Фрост бе следвал архитектура по същото време, по което и Лео, когато двамата бяха чиракували при лондонския архитект Роуланд Темпъл.

Амелия никога не беше срещала Фрост, но Лео бе говорил много за него, когато се прибираше вкъщи. По онова време се бе развило приятелско съревнование между архитектите. Те ходеха на кръчма заедно с други свои колеги, обсъждаха как да интерпретират класическите стилове с модерни елементи, както и кои сгради ще устоят изпитанията на времето. В края на трите години, през които бяха работили за Темпъл, Лео и Кристофър бяха обмисляли да започнат съвместна практика, проектирайки рискови къщи.

Но дойде скарлатината и светът на Лео се разпадна… докато Фрост се бе утвърдил като търсен архитект.

Кристофър Фрост беше красив, с внимателни сини очи и гъста, ниско подстригана коса, прекалено тъмна, за да е руса, и прекалено светла, за да е кестенява. Изискан мъж с професия, строен и стегнат, какъвто беше преди и Лео. Почти я заболя като го гледаше, представяйки си какъв е можел да бъде Лео. Нямаше идея какви мисли минават през главата на брат й, при вида на бившия си конкурент. Добре поне, че Кристофър Фрост беше толкова приятен и открит, че да игнорира неловката ситуация.

— Моят стар познат — обади се Лео от ъгъла на стаята. — Помниш ли, че съм го споменавал?

— Много пъти — усмихна се Амелия на Фрост. — Но така и не се отвори случай да се запознаем.

— За мое огромно съжаление — младият мъж й се усмихна в отговор и погледна към Лео. — Изпратих ти писмо, когато научих, че си получил званието „пер“, лорде. Написах ти нещо в този дух: че докато се радвам за теб, аз едновременно съм разочарован да изгубя един достоен съперник. Винаги си ме тласкал да преодолявам ограниченията на способностите си.

— Да — каза Лео сардонично. — Аз бях голяма загуба за архитектурното войнство.

— Вярно е — съгласи се Фрост без ирония. После се обърна отново към Амелия: — Надявам се, че ще убедите брат си да ни придружи до имота Рамзи. С удоволствие ще изслушам мнението му за реконструиране на мястото.

— Отказвам се да давам мнения — каза Лео. — Едва ли някой ще се съгласи с тях, а ако някой го стори, това само ще докаже, че му липсва каквато и да е преценка.

Но незнайно с какво фокусничество Кам успя да убеди Лео да отиде с тях. По-късно през деня Кам описа на Амелия как Лео беше мънкал и се бе цупил през повечето време, докато Кристофър Фрост си е водил бележки и скицирал. Но имало и моменти, когато Лео изглежда не можел да се сдържи да не коментира и предложил да се проектира със симетрия и като се спазят определени пропорции.

— Господин Фрост изслуша ли го — попита Амелия с лека въздишка, — или се държа пренебрежително?

— Фрост беше учтив.

Те тръгнаха бавно по една пътека, която водеше в гората. Небето се бе зачервило на запад с приближаването на вечерта. Остър вятър премина през клоните и над земята се посипаха жълти листа. Кам нагоди крачките си към тези на Амелия. Свали една от ръкавиците й, пъхна я в джоба си и хвана ръката й в своята.

— Знаеше ли, че Лео и господин Фрост се познават отпреди? — попита тя. — Довеждането му част от някакъв план ли е?

— Не — в гласа на Кам се усети лека нотка на раздразнение. — Нямах представа, че някога са били конкуренти. Аз не манипулирам хората по такъв начин — като погледна извинителния израз върху лицето й, той добави с по-мек тон: — Пък и това няма да проработи с брат ти. Това, от което страда, не може да се излекува като му напомняме какъв е бил. Никога повече няма да е същият.

— Мислиш, че ще си остане такъв, какъвто е сега?

Кам спря в сянката на група букове и я притисна към себе си.

— Не, колибри. Хората се променят. Както казват ромите: „Няма каруца, която да върви винаги с едни и същи колела“ — той я притисна още по-силно, чувствайки тялото й през катовете дрехи. — М-м-м. Страхотна си, като не носиш корсет.

— Това е рокля за разходка. Аз… Кам!

Той я опря в ствола на най-големия бук, гладката му кора бе изпъкнала и надраскана. Големите клони се отпуснаха от собствената си тежест, опряха се в земята, след това се вдигнаха отново нагоре, сякаш дървото бе мързелив гигант, който си почива, подпрян на старите си лакти. Кам се пресегна и развърза връзките на бонето на Амелия, хвърли го в тревата и я сграбчи.

— Надявам се, че не мислиш… — започна тя, но устата й веднага бе хваната от неговата. Целувката му беше нетърпелива, езикът му влезе в нея с груби, възхитителни тласъци. Той я намести към ствола и заби коляното си в полите й, за да я накара да не мърда. Жълъдите пропукваха под тях при всяко помръдване на краката им. Всеки път, когато Амелия си помислеше, че Кам може да спре да я целува, той намираше нов ъгъл, вкусваше я поновому, правеше любов с устата й с безсрамна чувственост.

Бледите жълти листа прошумоляха над главите им, когато тя усети, че той слага пръстена на ръката й.

— Не тук — прошепна тя разтреперана. — Наистина. Не можем…

— О, можем, и още как! — той разкопча предницата на роклята й, развърза долната й риза и продължи сръчно, което я накара да ахне. Наведе се лакомо към студеното, втвърдено зърно и го стопли с уста. Всяка интимност между тях ги свързваше все по-здраво един към друг. И той го знаеше.

— Кам — прошепна тя и се изви, когато той се наведе към другата й гърда и захапа нежно връхчето. — Не тук.

— Това е идеалното място — той продължи с целувки по изопнатата шия. — Ние не сме нищо повече и нищо по-малко от диви животни — притисна устни към вената, в която пулсът й биеше лудо. — Трябва просто да влезеш в духа на нещата — и като взе ръката й, я смъкна надолу към изопнатата си твърдост.

Споменът как нахлува в нея и й доставя удоволствие я връхлетя и тя започна да диша късо и задъхано. Пръстите й се размърдаха безпомощно, стискайки тежкия му ствол, докато той надигаше полите й.

Дръпна шнура на долните й гащи и те се свлякоха до коленете й. Ръката му мигновено се озова между бедрата й и ги раздалечи. Докосна я вътре, като я галеше с невероятна интимна нежност. После се измъкна леко навън и използва върха на пръста си, за да направи хлъзгави кръгове около чувствителната пъпка. Целуна я и прошепна срещу устата й, затягайки хватката на ръцете си около треперещото й тяло.

Вятърът шибаше клоните на дърветата горе и листата се извиваха в тъмна вихрушка. Вечерта се спусна над гората, просмуквайки се между дърветата. Кам покри триъгълника между краката й с ръка и го стисна, обхващайки меките косъмчета и топлината й с длан, докато дишането му стана неравно като нейното.

Когато я отдалечи от себе си, Амелия помисли, че всичко е свършило и промърмори недоволно. Но той я смъкна надолу, предната част на тялото й се опря в гигантското дърво, и ръцете й — едната с ръкавица, другата — гола, обхванаха грубата кора. Той вдигна полите й нагоре, събра ги около кръста й и сложи ръце на хълбоците й. Членът му докосна влажния вход на тялото й. Тя не се сдържа и се повдигна нагоре, искаща повече. После се отпусна назад върху гладкия натиск, когато той хвана члена си и го използва, за да я възбужда — правеше кръгове, движеше го напречно, влизаше в нея бързо и отново излизаше, докато стволът под голата й ръка стана мокър и тя не можеше повече да чака, трепереща, с отпусната глава. Не се осмели да изрече и дума от страх, че може да извика като някое от онези диви животни, които бе споменал. Но от гърлото й се откъсна един стон, когато той накрая натисна напред с дълго, хлъзгаво движение.

Ръцете му се плъзнаха напред между бедрата й и той започна да си играе с нея, като тласкаше постоянно, изтръгвайки от нея спазми на удоволствие. Тя усети дивия глад в него, но той го укроти заради нея, заради нейното удоволствие и тялото й отговори с яростни конвулсии. Той простена тежко и прокара члена си по гладката кожа на хълбоците й, оставяйки топлата течност да се излее.

Амелия го искаше вътре в себе си. Искаше да го поеме колкото е възможно по-дълбоко в този финален момент. А вместо това лежеше неподвижна върху буковия дънер. Краката й бяха толкова слаби, че се съмняваше дали ще има сили да се върне обратно в имението. Кам бавно оправи дрехите й, като спираше от време на време да я целуне или погали; накрая силните му ръце я вдигнаха от дънера. Като я притисна по-силно, той прошепна нещо на цигански в косите й. Поредното заклинание, което да я обвърже, помисли си тя мързеливо с притиснати гърди към гладкия му гръден кош.

И въпреки всичко измъкна пръстена от ръката си и му го подаде.

Кам не искаше да го вземе. Той се поколеба известно време, загледан в мътния му блясък с присвити очи. Накрая разпери пръсти и й позволи да му го сложи.

— Напразни преструвки — обвини я той и се усмихна. — Скоро ще го вземеш, Амелия. Драконът е много търпелив.

 

 

Братята Фрост останаха в Хемпшир още един ден, посещавайки къщата Рамзи, за да направят допълнителни скици на постройката и околните земи. Помощникът им щеше да вземе предварителни мерки и да събере информация. По покана на Фрост Амелия ги придружи, доволна да погледа работата им.

Кам междувременно бе принуден да остане в имението, за да се срещне с управителя, господин Джералд Пим. Мъжът работеше в една портсмутска фирма, която поддържаше дългогодишен договор за управление на имението Рамзи. Пим беше изпратен бързо след новината за пожара, за да направи първоначален доклад за щетите и да прецени ситуацията. На срещата щяха да бъдат обсъдени арендите, ремонтите и развитието на имението, както и договорите с братята Фрост. За кратко време трябваше да се вземат много решения, за да се задържат няколкото останали арендатори да не си заминат. С добър мениджмънт за в бъдеще можеха да се надяват да бъдат привлечени още арендатори към имота, които да осигурят доходи на отчаяно нуждаещите се Хатауей.

Всичко това зависеше, разбира се, от факта колко дълго Лео ще остане жив.

Тъй като срещата с господин Пим беше отговорност на настоящия лорд Рамзи, Кам убеди Лео да го придружи. Не че Лео би допринесъл с нещо, а по-скоро като символичен жест.

— Освен това — беше казал Кам на Амелия строго, — щом аз си давам труд да говоря за делата на гаджос, то не разбирам защо на Лео да му бъде спестено — беше я огледал собственически, поглъщайки с очи зелената вълнена рокля за разходки и украсената с кожички по края черна пелерина. — Не бих те пуснал да ходиш с тези Фрост — произнесе замислено и се намръщи. — Ще си единствената жена там. Това не ми харесва.

— О, няма нищо лошо. И двамата са джентълмени, а аз съм…

— Вече сме обсъдили каква си — каза той рязко.

Сърцето й заби малко по-бързо и тя отклони неловко очи.

— Не съм…

— Ти си моя. И искам те да го знаят.

Тя се стегна от тона му.

— Не съм ничия собственост.

Като препречи входа на вратата с крак, Кам я спря. Тя бе примигала, неспособна да разчете изражението му. Не изглеждаше ядосан, но очите му бяха твърди, а хватката му прекалено стегната, за да е комфортна.

— Моя — повтори той, а гласът му прозвуча странно тихо по начин, който накара косъмчетата на тила й да настръхнат. — Въпреки че се страхуваш да го признаеш.

— Не, не съм — Амелия беше смутена, чувстваше приковаващия му поглед дори когато извърна лице. — Кам, моля те, те ще чакат във входното антре…

— Да чакат — той отново я задържа на прага и повдигна брадичката й нагоре с ръка. — Страхуваш се, защото знаеш, че когато се влюбиш в някого, ще трябва да му дадеш всичко, което имаш. Мислиш, че ще се възползват от теб. Че няма да отвърнат на любовта ти в същата степен. Че ако се случи най-лошото, ще свършиш като Лео — ръката му пусна брадичката й и тя я усети така, сякаш слепец опипва мраморна статуя, пръстите му докоснаха нежно челото й, носа, затворените очи, устните. — Не мога да ти обещая идеален живот. Но ти обещавам, че независимо от това какво ще се случи, ще ти дам всичко, което имам. Ще бъдем заедно. Ти в мен… и аз в теб.

Всички косъмчета по тялото й настръхнаха. Тя потръпна и си пое дъх, сякаш се спускаше дълбоко под вода.

— Кам, пусни ме да мина.

И той най-накрая я пусна. Но едва след няколко изгарящи минути, притиснал я в рамката на вратата, като провря под пелерината й настойчивите си ръце. Целуна я сякаш я вдишваше. Жестоки целувки, гневни, дразнещи, меки, изкусителни, целувки, които разпалват пожар, изпълват небето и държат звездите горе.

Когато Кам най-накрая се омилостиви и й позволи да отвори вратата, прошепна една дума в зачервеното й ухо, преди тя да побегне.

Думата стигна до мозъка на костите й.

— Довечера.

 

 

Докато заобикаляше овъглените и съсипани отвън стени на къщата Рамзи, Амелия говореше оживено с Кристофър Фрост, разпитваше го за предишните му проекти, амбициите му и дали среща трудности в работата с по-големия си брат.

— Боя се, че доста често се препираме — отвърна Фрост и присви очи на следобедното слънце. Погледна силуета на брат си, застанал до господин Барксби. Двамата мъже мереха. Бърза усмивка освети лицето му. — Двамата мразим компромисите. Аз го обвинявам, че държи инатливо на своето, той пък ме обвинява в архитектурна арогантност. Жалкото е, че и двамата сме прави.

Амелия се засмя.

— Но работата е свършена.

— Вдъхновени сме да постигнем компромис при необходимостта да плащаме сметките. Хванете ме под ръка. Почвата е неравна.

Ръката му беше твърда и уверена под облечените й в ръкавица пръсти. Усети, че го харесва.

— Много се радвам, че дойдохте в Хемпшир, господин Фрост. Знам, че и лорд Рамзи се радва да ви види отново.

— Мислите ли? — попита тихо Фрост. — Не изглежда така. Той май не се радва много на нищо.

— Сигурна съм, че се е променил много от времето, когато сте го виждали за последно.

— Станал е напълно различен човек. Някога беше пълен с планове. И влюбен. Аз му завиждах. Сякаш имаше всичко, което човек може да иска.

— Още не се е възстановил след смъртта на годеницата си — гласът на Амелия спадна почти до шепот, когато призна: — Понякога се страхувам, че никога няма да успее.

Фрост спря и обърна лицето й към себе си. В очите му проблесна състрадание.

— Боя се, че това е цената на любовта… болката на човек да страда от загубата й. Не съм убеден, че си заслужава. Може би ако трябва да обича, човек трябва да го прави с мярка.

Прозвуча разумно. Но когато Амелия отвори уста да се съгласи, думите заседнаха в гърлото й. И онова, което излезе беше смутен смях и забележката:

— За съжаление Хатауей не са хора на мярката.

Погледът на Фрост се плъзна по нея.

— Вие, обаче, сте. Лео винаги е говорел за вас като за такава.

До неотдавна Амелия би била доволна от такова наблюдение. Винаги се бе смятала за праволинейна, практична и контролираща емоциите си жена.

Но напоследък бе осъзнала, че не е такава, за каквато винаги се бе смятала.

— Мяра в любовта… — произнесе тя гласно. — Това не е нещо, което би вдъхновило един поет, нали?

Фрост се ухили.

— Гледната точка на поет не създава особено комфортен живот, не е ли така? Ако всички се оставим на страстта си и започнем да си късаме косите от любов…

— Или да яздим лудо посред нощ — каза Амелия. — Да изживеем мечтите и фантазиите си…

— Точно така. Това е създаване на истинско бедствие.

— Или на романс — намеси се тя, надявайки се, че не е забелязал клопката в гласа й.

Той се засмя.

— Говорите като жена.

Амелия също се засмя.

— Да, господин Фрост, признавам, че не съм имунизирана срещу идеята за романс. Надявам се, че това няма да развали мнението ви за мен.

— Ни най-малко. Всъщност… — гласът му стана благ. — Надявам се, че ще мога да прекарам повече време с вас през следващите няколко месеца. Вие сте очарователна и красива жена.

— Благодаря — кимна Амелия и страните й порозовяха. Но когато погледна добре облечения, обигран джентълмен пред себе си, въплъщение на всичко онова, на което някога се бе възхищавала, в съзнанието й изникна едно красиво лице с дяволити златисти очи и уста на паднал ангел… главата му — очертана на фона на небето, осеяно със среднощни звезди. Екзотичен, непредсказуем, мъж, който никога нямаше да бъде напълно опитомен.

Ти, в мен… аз, в теб…

— Надявам се да станем приятели — чу се тя да произнася гласно. — Но аз имам… ами… уговорка с господин Роан.

— Точно от това се страхувах. Забелязах начина, по който ви гледа… Създава определено впечатление, че ви иска за себе си — Кристофър Фрост се усмихна печално. — Човек трудно би го обвинил.

Поласкана и незнаеща какво да отговори, Амелия насочи вниманието си към къщата. Не беше привикнала мъжете да й говорят подобни неща. Погледът й мина по неравната линия на покрива. Къщата изглеждаше толкова съсипана, толкова рухнала, прозорците напомняха рани в плътта на паднал звяр. Прозорците… в този миг забеляза движение зад един от тях, проблясък, нещо, което напомняше едновременно на лунни лъчи и сянка.

Лице.

Сигурно бе издала звук, защото Фрост я изгледа внимателно и погледът му проследи нейния.

— Какво има? — попита той.

— Помислих… — тя осъзна, че е стиснала ръкава му като уплашено дете. Мислите й бяха пълен хаос. — Стори ми се, че видях някого зад прозореца.

— Може да е бил Барксби.

Но господин Барксби завиваше зад ъгъла на къщата, а онова лице бе на втория етаж.

— Да отида ли да видя? — попита Фрост тихо, очите му бяха изпълнени с безпокойство.

— Не — тя успя да изобрази измъчена усмивка. — Трябва някоя завеса да е помръднала. Сигурна съм, че там няма никого.

 

 

След тръгването на братята Фрост и на господин Барксби за Лондон, Кам се върна в кабинета, за да обсъдят с господин Пим някои последни детайли по работата. Лео, изпълнен с досада от безкрайните проблеми на имението, изгуби всякакво желание да се преструва на заинтересуван и изчезна в стаята си. Въпреки че Кам сардонично бе уверил Амелия, че е добре дошла на срещата с господин Пим, тя отклони поканата прибързано, подозирайки, че няма да е в състояние да понесе скучната дискусия.

Вместо това отиде да намери Уин.

Сестра й беше в частния салон на втория етаж, свита в ъгъла на едно канапе с книга в скута. Уин обърна една страница, без явно да чете, вдигайки поглед с явно облекчение при вида на Амелия.

— Исках да говоря с теб през целия ден — Уин се сви, за да направи място за сестра си. — Изглеждаше толкова разсеяна след връщането си от къщата Рамзи. Заради нея ли е… тя ли предизвика в теб такава меланхолия? Или е господин Фрост? Да не би да се е опитал да флиртува с теб?

— О, небеса! — възкликна Амелия със смутен смях, — откъде ти хрумна, че господин Фрост може да иска да флиртува с мен?

Уин се усмихна и сви рамене.

— Изглежда запленен от теб.

— Пфу!

Усмивката на Уин се разшири и тя внезапно заприлича на предишната закачлива Уин, каквато беше преди да се разболее от скарлатина.

— Казваш „пфу“ само защото си изцяло под влиянието на господин Роан.

Амелия се ококори и се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

— Тихо, Уин! Не съм под влиянието на никого! Ама че ужасен израз! Не мога да повярвам…

— Погледни истината в очите! — каза Уин, радвайки се на смущението й. — Ти стана фатална жена.

Амелия завъртя очи.

— Продължавай да ми се подиграваш и няма да ти кажа какво се случи по време на посещението в къщата Рамзи.

— Какво? О, моля те, кажи ми… Направо умирам от скука.

Амелия установи, че й е трудно да разказва небрежно за събитието. Тя преглътна мъчително.

— Да кажем, че се чувствам като лунатик. Но… докато вървяхме с господин Фрост и гледах към къщата, видях лице зад един от прозорците на горния етаж.

— Някой е бил вътре? — попита Уин с едва доловим шепот. Тя се пресегна и хвана студените пръсти на Амелия в своите.

— Не човек. Беше… това беше Лора.

— О! — думата бе по-скоро полъх от звук.

— Знам, че е трудно за вярване, но…

— Не, не е. Не помниш ли, че видях лицето й в магическия фенер в нощта на пожара? И… — Уин се поколеба, тънките й бели пръсти се преместиха върху дланта на сестра й. — Тъй като съм била близо до смъртта, на мен ми е лесно да повярвам, че появата на такова привидение може да е реална.

Тишината беше студена и напрегната. Амелия се опитваше да мисли рационално, да намери логиката на невъзможното. Тя заговори с усилие:

— Значи мислиш, че Лора навестява Лео?

— Ако е тя — прошепна Уин, — мисля, че това няма нищо общо с любовта.

— Според мен той ще се побърка от това — при мълчанието на Уин и липсата на възражение, Амелия каза отчаяно: — Как можем да спрем това да се случва?

— Не можем. Лео е единственият, който може.

Разстроена, Амелия издърпа ръката си.

— Извини ме, че не мога да проявявам такъв фатализъм. Трябва да се направи нещо.

— Тогава направи нещо — каза Уин хладно, — ако не искаш да рискуваме да го тласнем към ръба.

Амелия скочи от кушетката и надникна в очите й. Какво, за бога, очакваше Уин от нея?… Да стои пасивно, докато Лео се саморазруши напълно?

През вибриращия й гняв се просмука изтощение. Беше уморена от всичко, уморена да мисли и да се тревожи, да се страхува и да не получава нищо, освен неблагодарността на брат си и сестрите си.

— Мътните да го вземат това семейство — каза тя дрезгаво и излезе, преди да е изрекла нещо още по-грубо.

Преди вечеря отиде в стаята си и легна на леглото напълно облечена. Гледа в тавана, докато се стъмни напълно, слънцето залезе и въздухът стана студен и неподвижен. Затвори очи, после отново ги отвори. Стаята бе пълна с непрогледна тъмнина. Усети движение около себе си, стресна се и протегна ръка. Напипа топла човешка плът, една ръка, покрита с малки косъмчета, силна китка.

— Кам — прошепна тя. Успокоена, докосна гладкия златен пръстен в основата на палеца му.

Кам я съблече бавно, без да бърза, като отстраняваше една след друга дрехите, а тя прие помощта му в призрачно мълчание. Тревожното чувство в гърдите й изчезна с разцъфването на усещанията.

Той намери устата й и я разтвори с целувка. Тя вдигна ръце към тъмното, великолепно създание над нея и могъщата му сила я покри. С всеки дъх, който той поемаше, гръдният му кош се плъзгаше по настръхналите връхчета на гърдите й, леките фрикции изтръгваха глухи викове от гърлото й.

След това той се откъсна от устата й, продължи по раменете и гърдите й с горещи целувки, сякаш възнамеряваше да вкуси всяка част от нея. Погали корема й с опакото на пръстите си, притискайки палец около пъпа й. Ръцете му бяха опитни и блажено нежни. Още не бе проникнал в нея, но тя вече го усещаше в центъра си, пулса му, горещината му. Ти, в мен… посегна сляпо към него и крайниците й се сключиха около тялото му.

Той устоя с копринен смях и като си играеше, опъна ръцете и краката й и ги разпери под себе си. Устата му мина по нея, смучеща и възбуждаща, после между бедрата й, където бе вече влажна. Докосна я с език, заравяйки връхчето му, докато откри чувствителното местенце, което туптеше толкова болезнено. Мускулите на ръцете му се издуха, когато ги пъхна под краката й, правейки люлка от хълбоците й. Тя се съпротивлява слабо, не отказвайки, а с молба, като потръпваше при всяко завъртане и плъзгане на езика му.

Замаяна и изпълнена с копнеж, Амелия усети, че я повдигат в мрака, ръцете му я нагласиха, събраха краката й. Той я накара да коленичи над него, дръпна хълбоците й надолу, като ги буташе назад и напред ритмично. Устата му отново беше върху нея и тя простена безпомощно, когато топлият му език разтърка отново горещото и влажно място. Измъчващите му пръсти се плъзнаха в нея и тя се задъха в екстаз, усещанията й се сгъстиха около…

Кратко почукване на вратата наруши сладострастната атмосфера.

— О, боже — прошепна Амелия и замръзна.

Чукането се повтори, този път по-настоятелно, заедно с приглушения глас на Попи.

— Попи — извика Амелия слабо, — това не може ли да почака?

— Не.

Амелия се откъсна от Кам, нервите й пулсираха яростно от рязкото прекъсване на любенето. Кам се претърколи по корем и потисна една ругатня, забил пръсти в чаршафите.

Като залиташе из стаята, сякаш бе на борда на люлеещ се кораб, тя успя да намери халата си. Облече го и закопча напосоки няколко копчета отпред.

Отиде до вратата и я отвори леко.

— Какво има, Попи? Полунощ е.

— Знам — каза Попи загрижено, беше й трудно да срещне погледа й. — Аз не бих… просто… не знам какво да правя. Сънувах лош сън. Ужасен кошмар за Лео… изглеждаше толкова реален. Не можех да заспя отново, докато не се уверя, че всичко е наред. Затова отидох в стаята му… но него го нямаше.

Амелия поклати глава раздразнено.

— По дяволите, Лео! Ще го потърсим сутринта. Не мисля, че всички трябва да го търсим посред нощ в тази тъмнина и студ. Сигурно е отишъл до селската кръчма, при което…

— Открих това в стаята му… — Попи й подаде парче хартия.

Амелия се намръщи и прочете бележката.

„Съжалявам. Не очаквам да ме разберете. Така ще сте по-добре.“

Имаше още няколко надраскани думи…

„Надявам се някой ден…“

И най-отдолу, отново:

„Съжалявам.“

Липсваше подпис. Пък и нямаше нужда. Амелия бе изненадана от това колко хладно прозвуча гласът й:

— Иди да си легнеш, Попи.

— Но бележката… Мисля, че означава…

— Знам какво означава. Иди да си легнеш, скъпа. Всичко ще е наред.

— Ще го намериш ли?

— Да, ще го намеря.

Неестественото спокойствие на Амелия изчезна в мига, в който вратата се затвори. Кам вече бе навлякъл дрехите си, обуваше ботушите си, докато Амелия запали нощната лампа. Тя му подаде бележката с треперещи пръсти.

— Не са напразни думи — тя усети, че не може да диша. — Има намерение да го направи. А може и вече…

— Къде е най-вероятното място, където може да отиде? — прекъсна я Кам. — Някъде в имението?

Амелия си помисли за лицето на Лора зад прозореца.

— Той е в къщата Рамзи — каза тя с тракащи зъби. — Заведи ме там. Моля те.

— Разбира се. Но може би първо ще искаш да облечеш нещо — той й се усмихна окуражаващо и погали лицето й с длан. — Ще ти помогна.

— И да е искал някой мъж — промърмори тя, — да се ожени за някоя Хатауей, след това щеше да хукне и да се затвори в манастир.

— Бракът е своего рода манастир — рече той основателно, докато й подаваше роклята от пода.

 

 

Стигнаха до къщата Рамзи на гърба на коня на Кам, чийто галоп преодоля разстоянието с почти плашеща скорост. Всичко приличаше на кошмар, връхлитащата тъмнина, хапещият студ, чувството, че е отвъд способността да се контролира. Но зад гърба й стоеше твърдата, непоколебима фигура на Кам, чиято ръка я държеше здраво на място. Тя си помисли със страх какво ли ще заварят в къщата. Ако най-лошото вече се беше случило, ще се наложи да го приеме. Но не беше сама. Беше с мъж, който изглежда разбираше душата й напълно.

Когато наближиха постройката, видяха коня на Лео да пасе. Беше обнадеждаващо. Лео беше тук и нямаше да се налага да препускат из цял Хемпшир, за да го търсят.

След като помогна на Амелия да стъпи на земята, Кам взе ръката й в своята. Но когато я поведе към входната врата, тя се дръпна назад.

— Може би — произнесе колебливо, — ще трябва да ме почакаш отвън, докато аз…

— Няма шанс.

— Може да е по-отзивчив, ако отида при него сама, поне в началото…

— Той не е с всичкия си. Няма да ходиш при него без мен.

— Той ми е брат.

— А ти си моята ромни.

— Какво означава това?

— После ще ти обясня — Кам си открадна бърза целувка и обви ръка около нея, въвеждайки я в къщата. Вътре беше тихо като в мавзолей, студеният въздух миришеше на пушек и на прах. Изследваха първия етаж внимателно, но не откриха следа от Лео. Беше трудно да се взират в тъмнината, но Кам я водеше от врата към врата с увереността на котка.

Отгоре се чу шум, скърцане от дъските на пода. Амелия усети тръпка на безпокойство и в същото време облекчение. Тя забърза към стълбището. Кам я хвана, ръката му стисна здраво нейната. Разбра, че той иска да я накара да забави крачка и се застави да се успокои.

Тръгнаха към стъпалата, Кам я водеше, като опитваше всяко стъпало, преди да й позволи да стъпи. Събраният боклук стържеше под тихите им стъпки. На втория етаж въздухът стана по-студен и неподвижен и тя усети иглички в костите си. Беше отвратителен студ, прекалено безмилостен и мъртвешки, за да е причинен от нещо временно. Студенина, която изсуши устните й и причини болка в зъбите й. Ръката й се сви в дланта на Кам и тя се приближи по-плътно до него.

От една от стаите близо до дъното на коридора идваше слаб, матов блясък. Амелия издаде отчаян звук, когато осъзна откъде точно е светлината.

— Стаята с пчелите.

— Пчелите не летят нощем — прошепна Кам и ръката му се спусна по врата й. Топлината на дланта му раздвижи замръзналата й кръв. — Но ако предпочиташ да чакаш тук…

— Не — събирайки кураж, Амелия изправи рамене и тръгна по коридора. Съвсем в стила на Лео — перверзен нещастник такъв, — да се скрие на място, което я плаши до лудост.

Те спряха пред отворената врата, Кам практически блокира гледката за Амелия, докато преценяваше ситуацията. Лео седеше на пода, единият му крак беше сгънат, другият — опънат. До него мъждукаше лампа. Той вдигна хлабаво един пистолет с ръка и я отпусна на бедрото си. Амелия не можеше да си представи, че човек, който се кани да извърши самоубийство, може да изглежда толкова спокоен. Разрушен човек в разрушена къща.

Прозорците на стаята бяха затворени, но вътре подухваше бавен, остър бриз. Лео беше блед като платно, с неестествено ясни очи на спокойното лице. Дори силуетът му говореше за отчаяно примирение.

— Не я пускай тук — произнесе той тихо.

— Лео… — Амелия не знаеше какво да каже, поне не такова, което да не прозвучи театрално, нерешително, неубедително, абсурдно.

Устата на брат й се изкриви, сякаш беше прекалено изтощен, за да се усмихне.

— Знам — каза той тихо. — Знам какво искаш и какво не искаш. Знам, че искаш да съм по-добър от това, което съм. Но не съм.

Очите й се замъглиха и образът му се размаза. От очите й потекоха сълзи, чиято топлина се вледеняваше, докато стигнат до брадичката й.

— Не искам да те изгубя.

Лео сгъна крака и ги обгърна с ръка, пръстите му продължаваха да стискат дръжката на пистолета.

— Не съм ти брат, Амелия… Вече не… аз се промених след смъртта на Лора.

— Въпреки това те искам!

— Никой не получава, каквото иска — промърмори Лео. — Не и сега.

Кам погледна брат й напрегнато.

— Мога да се опитам да те разубедя да оставиш оръжието настрана. Но дори да те спра този път… не можеш да опазиш един човек жив, ако той сам не го иска.

— Вярно е — кимна Лео.

Кам седна на пода, на няколко метра от него. Позата му беше небрежна и отпусната. Гледаше Лео, но не с тревога, а в някакво незаинтересовано съзерцание, сякаш се бе фокусирал върху математическо уравнение.

— Призраци ли те преследват, фрал? — попита той. Стаята сякаш стана още по-студена, ако това изобщо бе възможно, прозорците изтракаха, пламъкът на лампата потрепна. Разтревожена от напрегнатите вибрации на въздуха, от чувството, че някакво невидимо присъствие кръжи наоколо, Амелия се отпусна и седна на пода до Кам, свивайки се до гърба му.

— Защото аз искам тя да го прави — каза Лео.

— Независимо, че е лошо за двама ви? — последва тихият въпрос.

— Да. Трябваше да умра заедно с нея. Не исках да оставам сам — Лео поклати глава, очите му пречупваха светлината и изглеждаха безрадостни. — Не знаете какво е това. Мисълта най-после да свърши, е истинско облекчение.

— Но тя не би искала това — Амелия знаеше, че говори за Лора.

— Откъде си сигурна, по дяволите?

— Ако беше на нейно място, щеше ли да искаш тя да направи това? — Кам посочи оръжието в ръката му. — Аз не бих искал тази жертва от човек, когото обичам.

— Нямаш никаква представа за какво говориш!

— Имам — възрази Кам. — Разбирам. И ти казвам да оставиш Лора да си иде. Страдаш прекалено много, фрал. Принудил си я да се върне, за да те утеши. Трябва да я пуснеш да си иде. Не заради теб, а заради нея самата.

— Не мога — но емоцията бе започнала да се разпростира по лицето на Лео като пукнатини по яйчена черупка. В стаята затанцува синя светлина, мразовит повей мина и повдигна няколко кичура от косата на Лео, сякаш бяха невидими пръсти.

— Остави я на спокойствие — каза Кам съвсем тихо. — Обичаш я достатъчно, за да я освободиш.

Лео наведе глава без думи и обви коленете си с ръце както някога, когато беше малко момче. Едва сега Амелия разбра скръбта му в цялата й сила, нещо, на което преди не бе способна.

Ами ако й отнемеха Кам без предупреждение? Никога вече нямаше да изпита чувството да държи косата му в ръце или да чува биенето на сърцето му. Никога нямаше да изпита всичко това, което бе започнала да чувства… обещанията, усмивките, сълзите, надеждите… всичко да й бъде откъснато от ръцете. Завинаги. Колко много щеше да й липсва. И как никой никога нямаше да може да го замени.

Сърцето й се сви от състрадание, докато гледаше как Кам отива до брат й. Лео скри лице, ръката му се вдигна нагоре, пръстите се разхлабиха и той разпери длан в безпомощен жест. Издаде приглушен звук и отново поклати глава.

Лампата пропука, стъклото потрепери и ги обгърна студ. Някаква сила се носеше из стаята, чу се пращене, наоколо се появиха искри.

— Можеш да го направиш за нея — каза Кам и обви ръце около брат й, както се утешава изгубено дете. — Можеш.

Лео се разплака, дори дишането му изразяваше гневно отчаяние. Амелия се боеше за него… никога не го беше виждала да се остави на емоциите си, дори когато Лора умря. Но когато се разплака, атмосферата сякаш се успокои, мразовитият въздух и синята светлина, напомняща отблясък от далечна звезда, започнаха да избледняват.

Кам прошепна нещо, докато държеше Лео твърдо. Заговори на ромски, думите се носеха в разредения въздух. Обещание, споразумение, предложени на един чезнещ, безформен призрак.

Докато стаята се стопли отново и останаха само трима души, които седят сред счупени стъкла и захвърлено оръжие в сенките.

— Тя си замина — каза Кам тихо.

Лео кимна, лицето му остана скрито. Беше наранен, но все пак жив. Съсипан, но с надежда да се възстанови. И примирен с живота, най-малкото.