Лайза Клейпас
Мой до полунощ (13)

Глава тринадесета

Биатрикс, чието въображение бе запленено от магичния фенер, едва изчака идването на вечерта, за да види сбирката от стъклени плочки отново. Много от изображенията бяха доста забавни, изобразяваха облечени в човешки дрехи животни как свирят на пиано, седят на писалище или готвят супа.

Други слайдове бяха по-сантиментални: влак, който минава през селски площад, зимна сцена, играещи деца. Имаше дори няколко сценки с екзотични животни в джунглата. Една от тях, тигър, наполовина скрит в листата, беше направо удивителна. Биатрикс беше експериментирала с фенера, като го приближи по-близо към стената, а после го отдалечи, опитвайки се да направи колкото се може по-отчетлив образа на тигъра.

Сега беше обхваната от идеята да напише история и увещаваше Попи да нарисува слайдове към нея. Решиха, че един ден ще направят представление, като Биатрикс разказва, а Попи работи с магичния фенер.

Докато по-малките й сестри се излежаваха покрай камината и обсъждаха идеите си, Амелия седеше с Уин на едно канапе и гледаше как тънките й, изискани ръце бродират нежни флорални мотиви, а иглата проблясва, докато я прокарва през плата.

В момента брат й беше отпуснат на килима близо до момичетата, прегърбен и полупиян, кръстосал крака по местен маниер. Някога беше мил и се грижеше за сестрите си, съчувствено духаше удареното пръстче или им помагаше да намерят изгубената си кукла. Сега се отнасяше към момичетата с любезното безразличие на непознат.

Амелия разсеяно вдигна ръка да разтърка схванатите си мускули на врата. Погледна към Мерипен, който седеше в ъгъла на стаята, цялата му стойка излъчваше изтощение от тежката работа. Погледът му беше отнесен, сякаш и той бе погълнат изцяло от своите мисли. Обхвана я безпокойство при вида му. Плътният тен на кожата, блестящата чернота на косата му й напомняха твърде много за Кам Роан.

Това обаче щеше да се промени. С времето спомените й за Роан щяха да се оттеглят навътре в съзнанието й и да станат неясни. Или поне се надяваше да стане така.

Биатрикс извади един стъклен слайд от предната част на фенера, сложи го настрана внимателно и се пресегна за друг.

— Този е любимият ми — обърна се тя към Попи, докато нагласяше следващото изображение.

Загубила интерес от редуването на картини по стената, Амелия не вдигна очи. Вниманието й остана върху бродерията на Уин. Но Уин бодна не където трябва и иглата се заби в меката плът на показалеца й. На мястото бликна червена капка кръв.

— О, Уин — прошепна Амелия.

Уин обаче не реагира на убождането. Дори не изглеждаше, че го е забелязала. Като се намръщи, Амелия вдигна очи към неподвижното лице на сестра си и проследи погледа й до отсрещната стена.

Изображението, което магичният фенер хвърляше, представляваше зимна сцена със замъглено от сняг небе и тъмното очертание на гора отдолу. Това би била с нищо неотличима сцена, ако не беше деликатното очертание на женско лице, което сякаш изплуваше от сенките.

Познато лице.

Докато Амелия се взираше застинала, призрачните черти добиха измерение и плътност и стига да протегнеше пръсти, тя сякаш можеше да докосне восъчните очертания.

— Лора — чу тя да прошепва Уин.

Това бе момичето, което Лео беше обичал. Лицето не можеше да се сбърка. Първата свързана мисъл на Амелия беше, че Попи и Биатрикс си правят някаква зловеща шега. Но когато погледна към двете момичета на пода, които си приказваха невинно, осъзна, че те дори не са видели образа на мъртвата девойка. Нито пък Мерипен, който гледаше Уин въпросително намръщен.

Но когато погледът на Амелия се върна за втори път върху прожекцията, лицето беше изчезнало.

Биатрикс извади слайда от фенера. Тя се дръпна с лек вик, когато Лео се хвърли към нея, за да го измъкне от ръцете й.

— Дай ми го — изръмжа заплашително той. Лицето му беше пребледняло и разкривено, тялото му изразяваше паника. Той се прегърби над малкото парче изрисувано стъкло и се втренчи в него, сякаш беше малко прозорче към ада. Взе неумело фенера, но едва не го събори, докато се опитваше да пъхне плочката обратно в него.

— Недей! Ще го счупиш! — извика Биатрикс разтревожено. — Лео, какво правиш?

— Лео — понечи да каже Амелия, — ще предизвикаш пожар. Внимателно.

— Какво е това? — неразбиращо попита Попи. — Какво става?

Стъклото влезе на място и зимната сцена изскочи за втори път на стената.

Сняг, небе, гора.

Нищо друго.

— Върни се — прошепна Лео трескаво, като разтърси фенера. — Върни се, върни се.

— Плашиш ме, Лео — обвини го Биатрикс, стана и забърза към Амелия. — Какво му става?

— Объркан е, това е всичко — отклони въпроса тя. — Знаеш какъв е, когато пие прекалено много.

— Никога преди не е бил такъв.

— Време е за лягане — оповести Уин. В гласа й прозираше притеснение, като воден знак върху фина хартия. — Да се качваме горе, Биатрикс… Попи… — тя погледна към Мерипен, който стана.

— Но Лео ще ми счупи фенера — възкликна Биатрикс. — Лео, спри, огъваш страните му!

Тъй като брат им очевидно не чуваше и не разбираше, Уин и Мерипен измъкнаха по-малките момичета от стаята. Мерипен попита нещо, а Уин отвърна, че ще му обясни по-късно.

Когато всички излязоха и гласовете им заглъхнаха нататък по коридора, Амелия заговори предпазливо:

— И аз я видях, Лео. Уин също я видя.

Брат й не я погледна, но ръцете му спряха неподвижно върху фенера. След миг той извади слайда и пак го върна вътре. Ръцете му трепереха. Гледката на такова силно страдание беше трудна за понасяне. Амелия стана и го приближи.

— Лео, хайде да поговорим. Моля те…

— Остави ме сам — той скри лицето си от погледа й и протегна длани възпиращо.

— Някой трябва да бъде с теб.

Стаята беше изстинала. Амелия усети как по гърба й надолу се спускат тръпки.

— Добре съм — няколко накъсани вдишвания. С огромно усилие Лео свали ръце и я погледна със странни, светли очи. — Добре съм, Амелия. Аз просто… имам нужда… от малко време насаме.

— Но аз искам да поговорим за онова, което видяхме.

— Не беше нищо — малко след това гласът му прозвуча по-спокойно. — Беше просто илюзия.

— Беше лицето на Лора. И аз, и ти, и Уин го видяхме!

— Всички сме видели една и съща сянка — едва доловим намек за присмех докосна ъгълчетата на устните му. — Хайде, сестрице, прекалено рационална си, за да вярваш в призраци.

— Да, но… — обичайната насмешливост в тона му я успокои. И въпреки всичко не й хареса начина, по който държи ръката си отстрани на лампата, сякаш кожата му беше залепнала към перфорирания метал.

— Хайде — подкани я той нежно. — Както сама каза, вече е късно. Трябва да си почиваш. Аз ще се оправя.

Амелия се поколеба, ръцете й бяха вледенени и изтръпнали под ръкавите на роклята й.

— Щом наистина искаш…

— Да. Тръгвай.

Тя се подчини неохотно. Някакво течение, незнайно откъде появило се, сякаш премина край нея на излизане от стаята. Не се канеше да затваря вратата напълно, но тя се хлопна шумно като челюст на гладно животно.

Беше й трудно да се отдалечи. Искаше да предпази брат си от нещо.

Само че не знаеше от какво точно.

 

 

След като стигна до стаята си, Амелия се преоблече в любимата си нощница. Белият бархет с високата яка и дългите ръкави, бродирани от Уин, се беше свил от многото пране. Студът, който бе усетила на долния етаж изчезваше бавно, дори след като се бе свила на топка под завивката. Трябваше да се сети да запали огън в камината. Трябваше да го направи сега, да затопли стаята, но идеята да се измъкне от леглото беше прекалено плашеща.

Вместо това реши да мисли за топли неща: чаша чай, вълнен шал, димяща вана, тухла за под краката. Постепенно телесната топлина се събра около нея и тя се отпусна достатъчно, за да заспи.

Но това бе неспокойна почивка. Имаше чувството, че спори с някакви хора насън, че води разговори, които нямаха никакъв смисъл. Въртеше се, обръщаше се по корем, настрани, по гръб и се опитваше да игнорира обезпокояващите образи.

А сега и тези гласове… Гласът на Попи, всъщност… и независимо колко се опитваше да не му обръща внимание, звукът не спираше.

— Амелия. Амелия!

Тя се надигна на лакти, невиждаща и объркана от рязкото събуждане. До нея на леглото седеше Попи.

— Какво има? — промърмори Амелия, отхвърляйки назад падналата върху лицето й коса.

Отначало лицето на Попи не се виждаше в тъмнината, но очите на Амелия се адаптираха.

— Мирише ми на пушек — каза Попи.

Такива думи не се използваха лекомислено, нито пък можеха да се отхвърлят, без да се провери. Пожарът може да се случи навсякъде, независимо къде живееш. Можеше да започне по безброй различни начини, от съборени свещи, лампи, искри, прехвръкнали от камината или въглени от печките на въглища. А пожар в една толкова стара къща беше истинско бедствие.

— Насам, ще ти ги подам — Попи вдигна ламаринения капак на кутията за чехли и извади един чифт, докато Амелия търсеше шала си.

Те се хванаха за ръце и тръгнаха през тъмната стая предпазливо като котки.

Стигайки до площадката на стълбището, Амелия подуши, но не усети нищо, освен познатата миризма на сапун, восък, прах и масло за лампи.

— Не усещам никакъв дим.

— Носът ти не се е събудил. Опитай отново.

Този път определено долови намек за нещо горящо. Изпълни я тревога. Помисли си за Лео, сам с фенера, пламъка и маслото… и мигновено разбра какво се е случило.

— Мерипен! — дрезгавият й вик накара Попи да подскочи. Амелия хвана ръката на сестра си да я успокои. — Доведи Мерипен. Събуди всички. Вдигай колкото се може повече шум.

Попи се подчини и изтича към спалните на сестрите си, докато Амелия слизаше надолу по стъпалата. Откъм салона идваше мрачен блясък, под вратата се процеждаше зловещо блещукаща светлина.

— Лео! — тя отвори със замах вратата и отскочи, когато горещата въздушна струя връхлетя върху нея. Една от стените гореше, обхваната от алените пипала на пламъците. През горчивата завеса от дим едва можа да различи брат си. Изтича към него, хвана го за ризата и го задърпа толкова силно, че дрехите не издържаха и платът започна да пропуква. — Лео! Стани, стани веднага! — но Лео не реагира.

Като му викаше да се събуди и да дойде на себе си, Амелия го влачеше и дърпаше безрезултатно. От смъдящите й очи потекоха сълзи на отчаяние. В този момент се появи Мерипен, изблъска я встрани, без да се старае да е внимателен. Наведе се, грабна Лео и го преметна през рамото си с изпухтяване.

— След мен — каза той кратко на Амелия. — Момичетата вече са навън.

— Ще изляза ей сега. Трябва само да се кача горе и да намеря нещо…

Той я изгледа заплашително.

— Не.

— Но там имаме дрехи, всичко ще…

— Навън!

Тъй като Мерипен никога не бе повишавал тон през всичките години, през които се познаваха, Амелия се стресна и се подчини. Очите продължиха да я смъдят и да сълзят от пушека дори след като минаха през входната врата и излязоха навън в очакващата тъмнина на чакълестата алея. Уин и Попи се бяха скупчили около Лео и се опитваха да го накарат да се събуди и да се изправи. Както Амелия, и момичетата бяха само по нощници, шалове и чехли.

— Къде е Биатрикс? — поиска да знае Амелия. В същия момент камбаната на имението започна да звъни, високият й, ясен тон се разнесе във всички посоки.

— Казах й да я бие — обясни Уин. Звукът щеше да накара съседите и селяните да дойдат на помощ, макар че докато стигнеха до тях, къщата сигурно щеше да е погълната от пламъците.

Мерипен отиде да доведе коня от конюшнята, в случай че тя също се запали.

— Какво става? — чу тя Лео да пита дрезгаво.

Преди някой да успее да отговори, той бе обхванат от пристъп на кашлица. Уин и Попи останаха до брат си, като му шепнеха нежно. Амелия, обаче, остана на няколко метра от тях, връзвайки шала по-здраво около раменете си.

Беше изпълнена с горчивина, ярост и страх. Не се съмняваше, че Лео е запалил пожара, който им коства къщата и едва не ги беше убил. Щеше да мине много време, преди да се довери на себе си и да говори с него, този брат, когото някога обичаше толкова нежно, и който сега се бе превърнал в напълно различен човек.

В този момент от него бе останало малко, което можеше да се обича. В най-добрия случай можеше да е обект на съжаление, а в най-лошия — опасност за себе си и за семейството си. Всички те щяха да са по-добре без него, помисли си Амелия. Освен ако не умреше, титлата щеше да премине у някой далечен роднина или да изгуби валидност и те щяха да останат без никакви приходи.

Като гледаше Мерипен, осветен от закритата от облаци луна, как се мъчи да изведе първо коня, а после кабриолета от конюшнята, Амелия усети прилив на благодарност. Какво биха правили без него? Когато баща им бе довел бездомното момче преди години, жителите на Праймроуз плейс гледаха на това като на акт на благотворителност. Но Хатауей бяха многократно възнаградени от тихото му, стабилно присъствие в техния живот. Тя не беше напълно сигурна защо бе избрал да остане със семейство Хатауей — полза имаха по-скоро те, а не той.

Хората вече започваха да пристигат на коне, някои от селото, други откъм имението Стоуни Крос. Селяните бяха докарали каруца с ръчна помпа, теглена от силен впрегатен кон.

Каручката беше снабдена отстрани с корита, които щяха да бъдат напълнени с речна вода. Хората носеха кофи напред-назад. Натискането на един дървен лост щеше да изтласка водата през кожен маркуч и да я изхвърли през метален струйник. И докато това се вършеше, огънят сигурно щеше да излезе от контрол. Но кой знае, може би ръчната помпа би помогнала да се спаси поне част от къщата?

Амелия изтича към идващите селяни да им покаже по-краткия път към близката река. Група мъже, съпроводени от Мерипен, хукнаха към реката, а ведрата се полюляваха на кобилиците на раменете им.

Когато се завъртя да се върне при сестрите си, Амелия се блъсна в някакъв тъмен силует зад себе си. Ахна, усещайки познатите ръце върху раменете си.

— Кам — присъствието му я изпълни с облекчение, въпреки факта, че той не можеше да спаси дома им. Тя се завъртя да го погледне, тъмните му черти бяха облени от особена светлина.

Погледът му се плъзна по нея преценяващо, гласът му беше спокоен.

— Добре ли сте?

— Да, но къщата… — гърлото й се сви от сподавено ридание.

Кам свали сакото си и я загърна в него, събирайки краищата му отпред. Вълненият плат беше пропит с неговия аромат и топлина.

— Ще видим какво можем да направим. А междувременно, вие стойте на безопасно разстояние.

Очите му се спряха на двата огромни метални съда, които се разтоварваха пред къщата.

— Какви са тези неща?

— Изобретение на капитан Суонси. Ще се опитаме да не позволим на огъня да се разпространява, докато те задействат водната помпа.

— Как… — започна тя, но него вече го нямаше, тичаше с едри крачки към къщата.