Лайза Клейпас
Мой до полунощ (4)

Глава четвърта

Седмица по-късно всичките петима Хатауей заедно с имуществото си се преместиха от Лондон в новия си дом в Хемпшир. Въпреки предизвикателствата, които ги очакваха, Амелия силно се надяваше, че новата ситуация ще е от полза за всички.

Къщата в Праймроуз плейс пазеше прекалено много спомени. Нещата никога повече нямаше да са същите, след като двамата им родители бяха починали, баща им от сърце, а майка им от мъка няколко месеца подир него. Сякаш стените бяха попили скръбта на семейството и накрая тя бе станала част от боята, тапетите и дървото. Амелия не можеше да погледне камината в дневната, без да си спомни как майка й седеше край нея с кошничка с ръкоделие, или да отиде в градината, и да не си помисли как баща й подрязваше розите си.

Амелия наскоро бе продала къщата без съжаление и не поради липса на сантименталност, а по-скоро от излишък на такава. Прекалено много чувства, прекалено много тъга. Беше невъзможно да гледаш напред, когато постоянно ти се напомня за болезнена загуба.

Брат й и сестрите й не се бяха противопоставили и с дума на продажбата. Нищо нямаше значение за Лео — дори някой да му кажеше, че семейството възнамерява да живее на улицата, той щеше да удостои новината с безразлично свиване на раменете. Уин, следващата най-голяма сестра, беше прекалено слаба от продължително боледуване, за да възрази на решението на Амелия. А Попи и Биатрикс, и двете още тийнейджърки, нямаха търпение за промяна.

Що се отнася до Амелия, наследството не би могло да дойде в по-подходящ момент. Макар че трябваше да признае, че съществуват някои проблеми, като например колко дълго Хатауей ще успеят да запазят титлата.

Фактът беше, че никой не желаеше да бъде лорд Рамзи. За тримата предишни лордове Рамзи титлата бе съпроводена от странен лош късмет, завършил накрая със смърт. Което отчасти обясняваше защо далечните родственици на Хатауей бяха доста щастливи да видят как графството отива при Лео.

— Ще получавам ли някакви пари? — бе първият въпрос на Лео, след като бе информиран за издигането му в благородник.

Отговорът беше „да“. Лео щеше да наследи едно имение в Хемпшир с ограничена площ и скромна годишна сума, която не би стигнала дори за започване на реставрирането му.

— Продължаваме да сме си бедни — беше казала Амелия на брат си, след като прочете внимателно писмото на адвоката, описващо имението и проблемите около него. — Имението е малко, слугите и арендаторите са си тръгнали, къщата е занемарена, а титлата — очевидно прокълната. От което в крайна сметка може да се заключи, че с това наследство си взехме само беля на главата. Имаме един далечен братовчед, който може би е преди теб по права линия, и на когото евентуално бихме могли да го прехвърлим. Съществува някаква вероятност нашият прапрапрадядо да не го е уредил законово, което би ни позволило да се откажем от приемане на титлата на основание…

— Ще приема титлата — каза Лео решително.

— Защото не вярваш вече в проклятията като мен?

— Защото и без това съм толкова прокълнат, че още една клетва няма значение.

Тъй като никога не бяха идвали в южната част на Хемпшир, Хатауей — с изключение на Лео — протегнаха вратове, за да видят околността.

Амелия се усмихна на въодушевлението на сестрите си. Попи и Биатрикс, и двете тъмнокоси и синеоки като самата нея, бяха изпълнени с ентусиазъм. Погледът й се отклони към Уин и се спря върху нея за момент, преценявайки внимателно състоянието й.

Уин бе различна от останалата част от домочадието на Хатауей, единствената, която беше наследила светлорусата коса на баща им и насочената му към размишления природа. Тя бе срамежлива и мълчалива, понасяше всички трудности, без да се оплаква. Когато през селото беше минала скарлатина миналата година, Лео и Уин се бяха разболели много лошо. Лео се бе възстановил напълно, но Уин непрекъснато беше болнава и бледа оттогава. Докторът бе поставил диагноза „слабост на белите дробове“, причинена от треската, която може би никога нямаше да мине.

Амелия отказа да приеме, че Уин може да остане завинаги инвалид. Без значение какво щеше да отнеме, тя щеше да направи така, че сестра й да оздравее отново.

Беше трудно да си представи по-добро място за Уин и останалите си сестри от Хемпшир. Това бе една от най-красивите провинции в Англия, с интересни реки, гъсти гори, ливади и влажни, обрасли с ниска растителност равнини. Имението Рамзи се намираше близо до Стоуни Крос, един от най-големите пазарни градове в графството. Стоуни Крос изнасяше едър рогат добитък, овце, дървен материал, зърно, всички видове местни сирена и пчелен мед от полски цветя… богата област, всъщност.

— Чудя се защо имението Рамзи е толкова непродуктивно? — замислено произнесе Амелия, докато каретата минаваше покрай тучните пасища. — Почвата в Хемпшир е толкова плодородна, че едва ли не трябва насила да се опитваш да не отглеждаш нещо.

— Но нашата земя е прокълната, нали? — попита Попи с лека тревога.

— Не — отвърна Амелия, — не и самото имение. Само носителят на титлата. Което означава Лео.

— О! — отпусна се Попи. — Това е добре, тогава.

Лео не си даде труд да отговаря, само се сви в ъгъла на седалката с мрачно и отчаяно изражение. Въпреки че една седмица принудителна трезвеност бе прояснила погледа и ума му, това не бе помогнало ни най-малко за подобряването на характера му. С Мерипен и сестрите му, бдящи над него като орли, той нямаше възможност да пие нищо, освен вода или чай.

През първите няколко дена Лео бе доведен до неконтролируемо треперене, възбуда и обилно потене. И сега, след като най-лошото бе минало, приличаше много повече на предишния Лео. Макар че малцина биха повярвали, че е двайсет и осемгодишен. Пиенето го беше състарило значително.

Колкото повече наближаваха Стоуни Крос, толкова по-прелестна ставаше природата и всяка гледка бе достойна за четката на художник. Пътят на кабриолета минаваше покрай малки черно-бели къщурки със сламени покриви, мелници и езера, забулени от плачещи върби, стари каменни църкви от времената на Средновековието. Дроздове усърдно кълвяха узрелите плодове по живите плетове, а сред клоните на глогините бяха накацали ливадарчета. Поляните се жълтееха от иглики и лютичета, а дърветата бяха облечени в есенно златно и червено. В нивите пасяха мързеливо тежки бели овце.

Попи си пое дълбоко дъх и възкликна:

— Колко свежо! Питам се дали от чистия селски въздух всичко мирише толкова различно.

— Сигурно е от свинефермата, която отминахме — промърмори Лео.

Биатрикс, която четеше една брошура, описваща южна Англия, каза весело:

— Хемпшир е известен с изключителните си прасета. Те се угояват с дъбови и букови жълъди от гората, което прави бекона особено вкусен. Освен това всяка година се провежда състезание с наденички!

Той я изгледа кисело.

— Великолепно! Надявам се само да не сме го изпуснали.

Уин, която четеше някаква книга за Хемпшир и околностите, обяви:

— Историята на имението Рамзи е впечатляваща.

— Пише за къщата ни в историческа книга? — Биатрикс беше възхитена.

— Само един малък параграф — каза Уин иззад дебелия том, — но да, къщата Рамзи се споменава. Разбира се, не може да се сравни с нашия съсед, граф Уестклиф, чиято къща минава за една от най-изисканите селски къщи в Англия. А семейството на графа е живяло там в продължение на близо петстотин години.

— Тогава сигурно е ужасно стар — обади се Попи със сериозно лице.

Биатрикс се изкикоти.

— Продължавай, Уин.

— Къщата Рамзи — прочете на глас Уин — се намира сред малък парк с величествени дъбове и букове, гъсто обрасли с орлова папрат площи и опасани от елени треви. Първото Елизабетинско имение с господарска къща било завършено през 1594 г., сградата се славела с многобройните си дълги колонади, характерни за периода. Промените и добавките към къщата са в резултат на построяването на една якобинска^[1] бална зала и едно джорджианско крило.

— Имаме бална зала! — възкликна Попи.

— Имаме елени! — ликуващо произнесе Биатрикс.

Лео се сви още по-дълбоко в ъгъла си.

— Боже мой, надявам се да имаме и клозет.

Беше ранна вечер, когато наетият кочияш насочи каретата към частната букова алея, водеща в къщата Рамзи. Изтощени от дългото пътуване, всички извикаха с облекчение при вида на постройката с висок покрив и тухлени комини.

— Питам се как ли я кара Мерипен? — каза Уин, сините й очи издаваха загриженост. Мерипен, готвачката и лакеят бяха пристигнали тук два дни по-рано, за да подготвят пристигането на брата и сестрите.

— Няма съмнение, че работи ден и нощ — отвърна Амелия. — Инвентаризира, подрежда всичко и раздава команди на хората, които не се осмеляват да му се опълчат. Сигурна съм, че е наистина щастлив.

Уин се усмихна. Макар бледа и изтощена, красотата й беше невероятна, сребристозлатната й коса на чезнещата светлина, чистото й, гладко като порцелан лице. Очертанията на профила й биха накарали поети и художници да изпаднат в захлас. Човек почти се изкушаваше да я докосне, за да се увери, че е жива и диша, а не е съвършена скулптура.

Каретата спря пред една много по-голяма къща, отколкото Амелия бе очаквала. Беше оградена с обрасъл жив плет и буренясали цветни лехи. С малко градинарска работа и повечко кастрене, помисли си тя, щеше да стане хубаво. Сградата беше очарователно асиметрична, облицована отвън с камък и тухла, покрив с плоча и множество прозорци.

Кочияшът извади подвижна стълбичка и помогна на пасажерите да слязат.

Стъпила на алеята от натрошен камък, Амелия гледаше как брат й и сестрите й излизат от каретата.

— Къщата и земята са малко неподдържани — предупреди тя. — Никой не е живял тук от много време.

— Не мога да си представя защо — промърмори Лео.

— Много е живописно — каза Уин весело. Пътуването от Лондон я беше изтощило. Съдейки по тесните й сведени рамене и начина, по който се беше опънала кожата на скулите й, Уин бе останала без сили. Когато се пресегна за едно малко куфарче, оставено близо до стъпалото на каретата, Амелия изтича и го вдигна.

— Аз ще го нося — каза тя. — Ти няма да си вдигаш и пръста. Да влезем вътре и да ти намерим местенце да си починеш.

— Добре съм — възрази Уин, когато се отправиха към входните стъпала на къщата.

Преддверието беше облицовано с ламперия, която очевидно навремето е била бяла, но беше потъмняла с годините. Подът беше надраскан и мръсен. Величествена вита каменна стълба се виждаше в дъното на коридора. Перилата й, изработени от ковано желязо, бяха покрити с прах и паяжини. Амелия забеляза, че бе направен опит да се почисти една част от перилата, но очевидно процесът щеше да изисква продължително усърдие.

Мерипен излезе от един вестибюл, водещ навътре. Беше по риза, без вратовръзка и яка, и разкопчаните му дрехи разкриваха загоряла кожа, покрита с капчици пот. С черната си коса, паднала над челото и с тъмните си очи, които се усмихнаха при вида им, той извика:

— Закъсняхте с цели три часа от разписанието!

Амелия се засмя, извади кърпичка от ръкава си и му я подаде.

— В семейство от четири сестри няма разписание.

Като избърса праха и потта от лицето си, Мерипен плъзна последователно очи по останалите. Задържа ги върху Уин малко повече.

После насочи вниманието си отново към Амелия и й даде стегнат отчет. Беше намерил две жени и едно момче от селото, за да му помагат. Отнело им много време да изчистят кухнята и печката, а готвачката била сготвила…

Мерипен прекъсна и погледна над рамото на Амелия. Мина безцеремонно покрай нея и с три крачки се озова до Уин.

Амелия видя с периферното си зрение Уин да се олюлява, да затваря очи и да рухва в ръцете на Мерипен. Той я вдигна и й прошепна да облегне глава на гърдите му. Макар да се държеше спокойно и неемоционално, както винаги, Амелия се изненада от собственическия начин, по който държеше сестра й.

— Пътуването й дойде в повече — въздъхна Амелия. — Нуждае се от почивка.

Лицето на Мерипен остана безизразно.

— Ще я отнеса на втория етаж.

Уин се раздвижи и промърмори:

— По дяволите! Стоях си тук, чувствах се добре, а после изведнъж подът се завъртя пред очите ми. Съжалявам. Мразя да припадам!

— Всичко ще е наред — Амелия й се усмихна окуражително. — Мерипен ще те отнесе в леглото. Искам да кажа… — тя млъкна, почувства се неловко. — … ще те придружи до спалнята ти.

— Мога и сама — каза Уин. — Просто ми се зави свят за момент. Мерипен, остави ме долу.

— Няма да можеш да се изкачиш на първото стъпало — каза той, игнорирайки протестите й, докато я носеше към каменната стълба.

— Биатрикс, ще отидеш ли с тях? — попита Амелия рязко, подавайки й куфарчето. — Нощницата на Уин е вътре… можеш да й помогнеш да се преоблече.

— Да, разбира се — момичето изтича по стъпалата.

Оставайки във фоайето с Лео и с Попи, Амелия ги изгледа.

— Адвокатът каза, че имението е в лошо състояние — произнесе тя. — Мисля, че по-точната дума би била „бъркотия“. Може ли да бъде възстановено, Лео?

Неотдавна — макар да изглеждаше като цяла вечност — Лео беше следвал две години изкуство и архитектура в Гран Екол де Бо з’ар в Париж. Беше работил като чертожник и бояджия за прочутия архитект Роуланд Темпъл. На Лео гледаха като на многообещаващ студент и дори се обсъждаше да започне практика. Сега всички тези амбиции бяха угаснали.

Лео огледа коридора без никакъв интерес.

— Като се изключат всякакви структурни ремонти, ще ни трябват най-малко двайсет и пет — трийсет хиляди паунда.

Цифрата накара Амелия да пребледнее. Тя сведе очи към неравния под и разтърка слепоочията си.

— Добре, едно поне е очевидно. Нуждаем се от богати сватове. Което означава, че трябва да започнеш да се оглеждаш за подходяща наследница, Лео — тя хвърли закачлив поглед към сестра си. — А ти, Попи, ще трябва да си хванеш някой граф или в краен случай барон.

Брат й завъртя очи.

— А защо не ти? Не виждам защо трябва да си освободена от задължението да се омъжиш за благото на семейството.

Попи хвърли на сестра си лукав поглед.

— На възрастта на Амелия жените отдавна не мислят за романтика и страст.

— Човек никога не знае — каза й Лео. — Може и да си намери някой възрастен джентълмен, който да се нуждае от медицинска сестра.

Амелия понесе закачките им с усмивка и леко поклати глава.

— Благодаря, благодаря, само че при тези напредничави условия на живот нямам никаква амбиция да се омъжвам.

Лео я изненада, като се наведе и я целуна нежно по челото.

— Не си срещнала мъж, който да заслужава да се откажеш от независимостта си. Но някой ден ще стане — той се усмихна, преди да добави: — Въпреки напредналите ти години.

За миг мислите на Амелия се стрелнаха назад, към спомена за целувката в сенките, за устата, която бавно поглъщаше нейната, за внимателните мъжки ръце, за шепота в ухото й… Латчо дром.

Когато брат й се обърна, за да тръгне, тя го попита с леко раздразнение:

— Къде отиваш? Лео, не можеш да бягаш, когато тук има толкова работа за вършене.

Той спря и я изгледа с вдигнати вежди:

— От дни ме наливаш с неподсладен чай. Ако не възразяваш, бих искал да отида да се изпикая.

Тя присви очи.

— Сещам се за поне дузина учтиви евфемизми, които би могъл да използваш.

Той продължи по пътя си, подхвърляйки през рамо:

— Не използвам евфемизми.

— Нито пък любезности — каза тя, карайки го да се ухили.

Когато той излезе от стаята, тя скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна.

— Толкова по-приятен е, когато е трезвен. Жалко, че не се случва по-често. Хайде, Попи, да намерим кухнята.

При този застоял въздух и прах в къщата ситуацията не беше подходяща за горките дробове на Уин и тя кашля цяла нощ. След като се буди безброй пъти, за да дава вода на сестра си, да отваря прозорците и да я повдига, докато преминат пристъпите на кашлицата, Амелия се събуди с мътни очи на сутринта.

— Все едно да спиш в кош за боклук — каза тя на Мерипен. — Днес ще е добре да стои повече навън, за да успеем да изчистим стаята й. Килимите трябва да се изтупат. И прозорците са мръсни.

Останалите от семейството още спяха, но Амелия и Мерипен бяха ранобудници. Облечен в груби дрехи и с разкопчана риза, той се намръщи, когато научи за състоянието на Уин.

— Изтощена е от кашлицата през нощта и гърлото й е толкова възпалено, че едва говори. Опитах се да я накарам да пийне чай с препечен хляб, но тя не искаше.

— Аз ще я убедя да го направи.

Амелия го погледна безизразно. Не би трябвало да се изненадва от твърдението му. Все пак Мерипен бе помагал на медицинската сестра, докато Лео и Уин боледуваха от скарлатина. Без него Амелия бе сигурна, че нито един от двамата не би оцелял.

— Междувременно — продължи Мерипен — направи списък с онова, което искаш да донеса от селото. Ще ходя тази сутрин.

Амелия кимна, благодарна за сигурното му, надеждно присъствие.

— Да събудя ли Лео? Може би ще може да ти помогне…

— Не.

Тя се усмихна слабо, знаеше, че брат й ще е по-скоро пречка, отколкото помощ.

Слизайки по стъпалата, тя потърси помощта на Фреди, момчето от селото, да изкара една старовремска кушетка зад къщата. Седнаха на мебелите на покритата с тухли тераса, която гледаше към задушената от плевели градина, заобиколена от редица букове. Градината се нуждаеше от изораване и засаждане наново, а ронещите се стени от ремонт.

— Има доста работа, госпожо — продължи Фреди, докато се навеждаше да изскубне висок бурен помежду две тухлени павета.

— Фреди, взе ми думите от устата — тя погледна момчето, което имаше вид на тринайсетгодишно. Беше яко и червендалесто, с перчем, който стърчеше като пера на червеношийка. — Обичаш ли градинарството? — попита тя. — Наясно ли си с него?

— Поддържам парче земя с кухненски подправки за майка ми.

— Искаш ли да станеш градинар на лорд Рамзи?

— Колко се плаща, госпожице?

— Два шилинга седмично удовлетворяват ли те?

Фреди я погледна замислено и се почеса по носа.

— Добре звучи. Но ще трябва да попитам мама.

— Кажи ми къде живееш и аз ще отида при нея още тази сутрин.

— Хубаво. Не е далече… ние сме в най-близкия край на селото.

Те си стиснаха ръцете, поговориха още малко и Фреди отиде да провери бараката на градинаря.

Чувайки гласове, Амелия се обърна и видя Мерипен да изнася сестра й навън. Уин беше по нощница, с халат отгоре, и увита в шал, слабите й ръце бяха обвили врата на Мерипен. С бялото си облекло, руса коса и бледа кожа тя изглеждаше почти безцветна, като се изключат нежната розовина върху скулите и синината на живите й очи.

— … това беше най-ужасното лекарство — казваше тя весело.

— Но подейства — отбеляза Мерипен, като се наведе и я остави внимателно в шезлонга.

— Това не означава, че ти прощавам, задето ме изтормози да го изпия.

— Беше за твое добро.

— Ти си тиранин — повтори Уин и се усмихна срещу тъмното му лице.

— Да, знам — промърмори Мерипен и подпъхна краищата на одеялото около нея.

Зарадвана, че състоянието на сестра й се подобрява, Амелия се усмихна.

— Той наистина е ужасен. Но ако успее да убеди няколко жени от селото да дойдат и да помогнат да изчистим, ще се наложи да му простиш, Уин.

В очите на Уин блеснаха весели пламъчета. Заговори на Амелия, но очите й останаха върху Мерипен.

— Вярвам непоколебимо в силата му да убеждава.

От когото и друг да бяха дошли думите, можеха да минат за флиртуване. Но Амелия беше сигурна, че Уин изобщо не гледа на Мерипен като на мъж. За нея той беше като добър по-голям брат, нищо повече.

Що се касае до Мерипен, неговите чувства бяха неясни.

Една любопитна сива чавка изпляска с крила и кацна на земята, след което направи няколко нерешителни крачки към Уин.

— Съжалявам, но няма какво да ти дам — поклати глава Уин.

В този момент се намеси друг глас:

— Да, обаче има! — беше Биатрикс, понесла поднос за закуска, върху който имаше чиния с препечена филийка и чаша чай. Черната й къдрава коса бе събрана на тила в рошав кок, носеше бяла престилка върху ягодовата си на цвят рокля.

Слагането на престилка беше прекалено детинско за момиче на петнайсет, помисли си Амелия. Биатрикс беше на възраст, когато трябваше да носи поли до земята. И корсет, Господ да й е на помощ. Но през изминалата година на хаос тя не се бе замисляла много-много за облеклото на по-малката си сестра. Трябваше да заведе Попи и Биатрикс на шивачка, за да им ушие няколко прилични рокли. Добавяйки това към дългия списък с разходи в главата си, Амелия се намръщи.

— Ето закуската ти, Уин — каза Биатрикс и остави подноса в скута й. — Достатъчно добре ли се чувстваш, за да намажеш с масло филийката си, или да го направя аз?

— Ще се справя, благодаря — тя отмести краката си и направи жест на Биатрикс да седне в другия край на шезлонга.

Биатрикс се подчини.

— Ще ти почета, докато седиш тук — информира тя Уин и бръкна в един от големите джобове на престилката си. Извади отвътре малко томче и го размаха. — Тази книга ми я даде Филомена Парсънс, най-добрата ми приятелка в целия свят. Каза ми, че е ужасяваща история с престъпления, ужаси и отмъстителни призраци. Не е ли страхотно?

— Мислех, че най-добрата ти приятелка е Едуина Хъдърсфийлд — каза закачливо Уин.

— О, не, това беше преди седмици. Двете с Едуина дори не си говорим — и като се настани удобно в ъгъла си, Биатрикс погледна сестра си озадачено.

— Уин, изражението ти е странно. Има ли нещо?

Уин бе замръзнала, докато вдигаше чашата чай към устните си, сините й очи се бяха ококорили.

Проследявайки погледа на сестра си, Амелия видя малко влечуго, което се плъзгаше по рамото на Биатрикс. От устните й се изплъзна остър писък и тя хукна напред с вдигнати ръце.

Биатрикс изви очи към рамото си.

— О, скъпи, нали трябваше да стоиш в джоба ми? — тя свали влечугото от себе си и го погали нежно. — Петнист пясъчен гущер — уведоми тя тържествено останалите. — Не е ли очарователен? Намерих го в стаята си снощи.

Амелия смъкна ръце и загледа глупаво по-малката си сестра.

— Искаш да кажеш, че си го направила свой домашен любимец? — попита несигурно Уин. — Биатрикс, скъпа, не мислиш ли, че ще е по-щастлив в гората, отколкото сред нас?

Момичето изглеждаше възмутено.

— При всички онези хищници? Спот не би издържал там и минута.

Амелия най-сетне намери гласа си.

— С мен също няма да изтрае и минута. Отърви се от него, Биа, иначе ще го размажа с първото тежко нещо, което намеря.

— Ще убиеш домашния ми любимец?

— Човек не убива влечуги, Биа. Човек ги изтребва — отчаяна, Амелия се обърна към Мерипен: — Намери някаква чистачка в селото, Мерипен. Един бог знае само колко неканени твари се спотайват в къщата. Като не броим Лео.

Мерипен изчезна изведнъж.

— Спот е идеалният домашен любимец — възрази Биатрикс. — Не хапе, освен това вече е свикнал с къщата.

— Забранявам домашни любимци с люспи.

Биатрикс я гледаше гневно.

— Пясъчният гущер е характерен за Хемпшир, което означава, че Спот има по-голямо право да е тук, отколкото ние.

— И въпреки това няма да съжителстваме с него — като се отдалечи, преди да е казала нещо, за което по-късно да съжалява, Амелия се запита защо, при положение, че бяха затрупани с работа, Биатрикс създаваше неприятности. Но след миг на устните й се появи усмивка, когато си спомни, че петнайсетгодишните всъщност не избират да са раздорници. Те просто са такива.

Тя вдигна краищата на полите си, за да ги отдалечи от краката си и се заизкачва по голямото входно стълбище.

Тъй като нямаше да приемат гости, нито да правят посещения, тя реши днес да не облича корсет. Беше чудесно да можеш да дишаш дълбоко и да се движиш свободно из къщата.

Изпълнена с решимост, почука на вратата на Лео.

— Събуди се, мързеливецо!

През тежката дъбова врата до слуха й достигна водопад от нецензурни думи.

Амелия се ухили и отиде в стаята на Попи. Дръпна завесите и от тях се поръсиха облаци прах, което я накара да се разкиха.

— Попи… вече… пчиху… е време да ставаш от леглото!

Попи побърза да се завие през глава.

— О, не още! — дойде глухият протест.

Като седна в края на матрака, Амелия издърпа завивките от осемнайсетгодишната си сестра. Попи беше замаяна и порозовяла от съня, върху бузата й се бяха отпечатали гънките на чаршафа. Кестенявата й коса, с по-топъл и по-червеникав нюанс от тази на Амелия, беше оплетена като кошница.

— Мразя сутрините — промърмори Попи. — И съм напълно сигурна, че не обичам да ме буди някой, който изпитва ужасно удоволствие от това.

— Съжалявам — Амелия отметна косата на сестра си назад и я погали.

— М-м-м — Попи продължи да стиска клепачи. — Мама ме галеше точно така. Толкова е приятно.

— Нали? — Амелия сложи ръка върху извивката на скулата й. — Скъпа, ще ходя до селото, за да попитам майката на Фреди дали ще му разреши да работи при нас като градинар. — Тя отиде до куфарчето на Попи в ъгъла и взе оставеното върху него боне. — Мога ли да заема твоето? Моето още не е оправено.

— Разбира се… но… веднага ли тръгваш?

— Няма да се бавя. Разстоянието не е голямо.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря ти, скъпа, но не. Облечи се и закуси, освен това не изпускай от поглед Уин. В момента Биатрикс е с нея.

— О! — очите на Попи се разшириха. — Ще побързам тогава.