Лайза Клейпас
Мой до полунощ (7)

Глава седма

Точно преди Хатауей да пристигнат, капитан Суонси, който беше служил четири години в Индия, бе разказал на някои от гостите за ловуване на тигър във Вишнапур. Тигърът преследвал петнистия елен, нахвърлил му се неочаквано и стиснал врата му в челюстите си. Жените, а и някои мъже направиха гримаси и възкликнаха ужасено, когато Суонси описа как тигърът бе започнал да го яде още жив.

— Проклет звяр! — ахна една от жените.

Но когато Амелия Хатауей влезе в залата, Кам Роан се хвана, че изпитва симпатия към тигъра. Нямаше нещо, което да иска повече от това да захапе врата на Амелия и да я завлече на някакво тайно място, където да й се наслаждава с часове.

Сред тълпата натруфени жени Амелия се открояваше с обикновената си рокля и липсата на огърлица и обици. Тя изглеждаше чиста, здрава и апетитна. Искаше му се да е насаме с нея отвън и ръцете му да бродят свободно по тялото й. Кам откъсна поглед от нея, знаейки, че така е по-добре, отколкото да таи подобни мисли към една почтена млада жена.

Очаквайки започването на дългата вечеря с нескончаемите блюда и предвзетите разговори, Кам въздъхна тежко. Познаваше социалната хореография на такива ситуации, сковаващите ограничения на благоприличието. В началото дори гледаше на това като на игра, научавайки методите на тези привилегировани чужденци. Но се беше уморил да кръжи в периферията на света на гаджос.

Всичко беше започнало приблизително преди две години, когато Сейнт Винсънт му беше хвърлил една банкова книга по обичайния си нехаен маниер, с който хвърляше топка за раундър.

— Открих ви банкова сметка в Лондон Бенкинг хаус и Инвестмънт Съсайъти — каза му Сейнт Винсънт. — На Флийт стрийт. Процентът от печалбите на „Дженърс“ ще ви бъде превеждан по нея месечно. Управлявайте ги ако искате, иначе те ще ви управляват.

— Не искам процент от печалбите — каза Кам, като прелистваше книгата без какъвто и да било интерес. — Заплатата ми е хубава.

— Заплатата ви не би могла да покрие годишните разходи за ваксата за обущата ми.

— Повече от достатъчна е. Освен това не знам какво да правя с това — Кам беше ужасен от цифрите, вписани в страницата за баланса. Като се намръщи, той хвърли книгата на близката маса. — Вземете си я.

Сейнт Винсънт го беше изгледал удивен и леко раздразнен.

— Мътните да ви вземат, човече, сега, когато аз съм собственик на мястото, не може да ми се казва, че сте на сиромашка заплата. Мислите ли, че ще толерирам да ме наричат скъперник?

— Наричат ви дори с още по-лоши имена — изтъкна Кам.

— Нямам нищо против да ме наричат и с по-лоши, когато съм го заслужил. Което е често, предполагам — Сейнт Винсънт го погледна, сякаш обмисляйки нещо. И после, с един от онези ужасни проблясъци на интуиция, които човек не би очаквал от бившия развратник, промърмори: — Нали знаете, че това не означава нищо. То не ви прави по-малко циганин, независимо дали ви плащам в паунди, китови зъби или индиански гердан от раковини.

— И без това направих доста компромиси. Още от мига, в който дойдох в Лондон съм под покрив, нося дрехи на гаджос, работя за заплата. Но слагам черта на това.

— Току-що ви дадох влог, Роан — каза Сейнт Винсънт язвително, — а не купчина тор.

— Бих предпочел тор. Поне щеше да послужи за нещо.

— Боя се да попитам, но любопитството ме гложди… за какво, за бога, би послужила купчината тор?

— За наторяване.

— А-а. Добре тогава, да подходим по следния начин: парите са просто друг вид наторяване — Сейнт Винсънт погледна към захвърлената банкова книга. — Направете нещо с тях. Каквото ви е приятно. Макар че лично аз бих ви посъветвал да е нещо по-различно от това просто да торите с тях земята.

Кам беше решен да се отърве от всеки цент, като ги хвърли в поредица от откачени вложения. Точно тогава го застигна проклятието на добрия късмет. Увеличаващото му се състояние бе започнало да отваря врати, които никога не биха се отворили за него, особено след като висшето общество бе нападнато от индустриалци. И влизайки през тези врати, Кам се държеше по начин, мислеше по начин, който не беше обичаен за него. Сейнт Винсънт беше сбъркал — парите го бяха направили по-малко циганин.

Беше забравил някои неща: думи, истории, песните, с които го бяха приспивали като дете; едва си спомняше вкуса на кнедлите, овкусени с бадеми и кипнати в мляко или задушеното борания, подправено с оцет и листа от глухарче. Лицата на членовете на семейството му бяха далечни и неясни петна. Не беше сигурен, че ще ги познае, ако ги срещне отново. Което го караше да се страхува, че вече не е циганин.

Кога за последен път беше спал под открито небе?

Цялата компания влезе в трапезарията. Неофициалният характер на събирането означаваше, че не са били подредени да сядат по ред на първенство. Една редица слуги, облечени в черно, синьо и синапено се движеха отпред, за да настаняват гостите, издърпваха столовете, наливаха вино и вода. Дългата маса беше покрита с обикновени бели покривки. Пред всяко място блестяха сребърни прибори, а до тях се издигаха кристални чаши с различни размери и форми.

Кам изтри всяко изражение от лицето си, когато видя, че е настанен до съпругата на свещеника, с която се беше запознал при предишните си посещения в Стоуни Крос.

Жената беше ужасена от него. Както и да я погледнеше, както и да се опиташе да я заговори, тя непрекъснато се прокашляше. Безкрайното й дърдорене напомняше вряща вода в чайник с недобре захлупен капак.

Без съмнение жената беше дочула някоя от многобройните истории за това, че циганите крадат деца, че изпращат клетви и нападат беззащитни жени, обезумели от неконтролируема похот. Кам изпитваше желание да я осведоми, че по принцип той не краде и не граби, преди да са поднесли второто ястие. Но замълча и се опита да изглежда колкото се може по-смирен, докато тя се сви в стола си и завърза отчаян разговор с мъжа от лявата й страна.

Като се обърна на другата страна, Кам се озова лице в лице със сините очи на Амелия Хатауей. Бяха ги сложили един до друг. В гърдите му се разля приятна топлина.

— Ако се опитвате да изглеждате хрисим — каза му тя, — да знаете, че не се получава.

— Уверявам ви, безобиден съм.

Тя се усмихна при тези думи.

— Без съмнение би ви харесвало всички да мислят така.

Допадаше му нейната близост, лекият аромат на розова пудра, който се носеше от нея, очарователните звънчета в гласа й. Прииска му се да докосне нежната кожа на страните и шията й. Вместо това обаче остана неподвижен, загледан в това как тя слага платнената салфетка в скута си.

До тях застана един слуга, за да напълни чашите им с вино. Кам забеляза, че Амелия не изпуска от поглед сестрите си като квачка, която бди над пиленцата си да не се изгубят. Дори брат й, седнал само през два стола от челното място на масата, беше обект на същата загриженост.

— При първата официална вечеря, на която присъствах в Лондон — каза й той — очаквах да си тръгна гладен.

— Защо?

— Защото си мислех, че малките чинии отстрани са главното блюдо, което гаджос ядат. Което означаваше, че няма да ми стигне да се нахраня.

Амелия се разсмя.

— Сигурно сте изпитали облекчение, когато са пристигнали огромните плата.

Той поклати глава.

— Бях прекалено зает да изучавам правилата на масата.

— Като например?

— Да не правя трохи по покривката, да сърбам супата винаги отстрани на лъжицата и никога да не предлагам храна на друг от чинията си.

— Ромите споделят ли храна от чиниите си?

Той я изгледа сериозно.

— Ако се хранехме по цигански, седнали около огъня, щях да ви предложа най-хубавите парчета месо. Срединката от хляба. Най-сладките парченца плод.

Цветът на бузите й се сгъсти и тя побърза да протегне ръка към чашата си. След една предпазлива глътка произнесе, без да го гледа:

— Мерипен рядко разказва такива неща. Сигурно съм научила повече от вас, отколкото от него, независимо че го познавам от дванайсет години.

Мерипен… мълчаливият чал, който я придружаваше в Лондон. Близостта между двамата не можеше да бъде сбъркана, тя издаваше, че Мерипен е много повече от неин слуга. Преди Кам да разбере, обаче, супата се появи. Един слуга и помощник-готвачът работеха в идеална хармония, за да поднесат димящия супник със супа от сьомга с лайм и копър, копривена супа със сирене и кимион, супа от кресон, гарнирана с парченца фазан и гъбена чорба с малко заквасена сметана и бренди.

След като Кам избра копривената и тя бе изсипана с големия черпак в купата от китайски порцелан пред него, той се обърна отново към Амелия. За съжаление, сега тя бе окупирана от мъжа от другата й страна, който ентусиазирано й описваше порцелановата си колекцията от Далечния Изток.

Кам бързо прецени разговорите, които се водеха около него, всички на светски теми. Изчака търпеливо вниманието на жената на свещеника да се съсредоточи върху купата пред нея. Когато тя вдигна лъжица към приличните си на хартия устни, осъзна, че Кам я гледа. Последва прочистване на гърлото и лъжицата в ръката й потрепери.

Той се опита да измисли нещо, което би я заинтересувало.

— Пчелинок — каза той.

Очите й се опулиха и шията й запулсира.

— П-п-п… — прошепна тя.

— Пчелинок, корен от женско биле и мед. Помага за отхрачване. Баба ми беше лечителка… научи ме на много от нейните лекове.

Думата „отхрачване“ сигурно накара ушите й да я заболят.

— Пчелинокът е добър също така против кашлица и ухапване от змия — продължи Кам с готовност.

Цветът се смъкна от лицето й и тя пусна лъжицата. Извърна се от него и насочи вниманието си към съседа си от другата й страна.

Тъй като опитът му да завърже любезна дискусия бе отхвърлен, той се облегна назад, след отсервирането на супата и поднасянето на второто блюдо. Момиците в сос бешамел, яребиците, сгушени в гнездо от зелени подправки, паят от гълъби, печената бекасина и суфлето от зеленчуци изпълваха въздуха със симфония от аромати. Гостите възкликваха одобрително и очакваха с нетърпение пълненото на чиниите им.

Но Амелия Хатауей едва ли осъзнаваше великолепните разточителни блюда. Вниманието й беше съсредоточено върху разговор в другия край на масата между лорд Уестклиф и брат й Лео. Лицето й беше спокойно, но пръстите й стискаха здраво дръжката на вилицата.

— … явно притежавате голяма площ земя, която не е била използвана… — казваше Уестклиф, докато Лео слушаше без всякакъв интерес. — Ще ви свържа с моя агент по имоти, за да ви запознае със стандартните изплащания по аренда тук, в Хемпшир. Обикновено тези уговорки са устни, което означава, че е въпрос на чест двете страни да спазят споразумението…

— Благодаря — каза Лео, като преполови виното в чашата си с една глътка, — но ще се оправя с моите арендатори, когато аз реша, господине.

— Страхувам се, че няма време за някои от тях — отвърна Уестклиф. — Много от къщите на арендаторите на ваша земя са пълни руини. Хората, които сега зависят от вас, са били пренебрегвани отдавна.

— Тогава е време да научат, че това, в което съм най-последователен, е да пренебрегвам хората, които зависят от мен — Лео се засмя на Амелия, но очите му бяха сурови. — Не е ли така, сестричке?

Амелия отпусна хватката около вилицата с видимо усилие.

— Сигурна съм, че лорд Рамзи ще следи отблизо нуждите на арендаторите — каза тя внимателно. — Моля ви, не се заблуждавайте от опитите му да се държи забавно. Всъщност беше споменал за бъдещите си планове, че ще подобри наетите имоти и ще изучи модерните селскостопански методи…

— Ако изуча нещо — проточи Лео, — то ще е дъното на една добра бутилка порто. Арендаторите на Рамзи са доказали способността си да успяват и без да им се обръща внимание — със сигурност не се нуждаят от намесата ми.

Няколко от гостите се размърдаха неспокойно от безочливата реч на Лео, докато останалите се усмихнаха насилено. Във въздуха се усети напрежение.

Ако Лео се опитваше с всички сили да превърне лорд Уестклиф в свой враг, не би могъл да избере по-добър начин да го постигне. Уестклиф се тревожеше за тези, които не бяха чак такива късметлии като него и изпитваше открита неприязън към егоистичните благородници, мислещи само за себе си, неспособни да се издигнат до нивото на отговорностите си.

— По дяволите! — чу той Лилиан да прошепва тихо, когато веждите на съпруга й се спуснаха над студените тъмни очи.

Но точно когато Уестклиф отвори уста, за да отговори на наглия млад граф, една от гостенките изписка оглушително. Други две дами скочиха от столовете си, както и няколко джентълмени, всички вперили очи към средата на масата.

Разговорите секнаха. Проследявайки погледите на присъстващите, Кам забеляза нещо… гущерче? — което се виеше и плъзгаше покрай сосиерите и солниците. Без да се колебае, той се пресегна и малкото създание се оказа в затворените му шепи.

— Хванах го — обяви той спокойно.

Съпругата на свещеника едва не припадна, смъквайки се в стола си с охкане.

— Не го наранявайте! — извика разтревожено Биатрикс Хатауей. — Това е домашният ми любимец.

Гостите преместиха очи от затворените ръце на Кам към извиняващото се лице на момичето.

— Домашен любимец…? Какво облекчение — произнесе невъзмутимо лейди Уестклиф, поглеждайки към безизразното лице на съпруга си в другия край на масата. — Помислих си, че е поредният английски десерт, който са ни сервирали.

Тъмна червенина заля лицето на Уестклиф и той отмести очи от нея. За всички, които го познаваха добре, беше очевидно, че се опитва да не се разсмее гръмогласно.

— Донесла си Спот на вечерята? — попита Амелия невярващо по-малката си сестра. — Бий, казах ти да се отървеш от него още вчера!

— Опитах се — разкаяно отвърна момичето, — но след като го оставих в гората, той ме последва до вкъщи.

— Бий — сурово каза Амелия, — влечугите не следват хората до вкъщи.

— Спот не е обикновен гущер. Той…

— Да продължим разговора отвън — Амелия стана от стола си, принуждавайки джентълмените да се вдигнат от местата си. Тя хвърли извинителен поглед към лорд Уестклиф. — Моля за извинението ви, господине. Бихте ли ни извинили…

Графът й кимна решително.

— Ще ви придружа — предложи Кам, като продължи да стиска малкото създание, докато съпровождаше сестрите навън.