Лайза Клейпас
Мой до полунощ (1)

Глава първа

Лондон, 1848 г.

Есента

Да намериш някого в град от почти два милиона души беше трудна работа. Но помагаше, ако този човек е затъпелият ти от пиянство брат с предвидимо поведение. И все пак нямаше да е лесно. Лео, къде си? Мис Амелия Хатауей мислеше трескаво, докато колелата на екипажа трополяха по павираната улица. Бедният, буен и непрекъснато навличащ си проблеми, Лео. Когато се сблъскваха с непоносими обстоятелства, някои хора просто… се пречупваха. Такъв беше случаят с нейния някога енергичен и весел брат, на когото можеше да се разчита. Боеше се, че вече не съществува никаква надежда за оправянето му.

— Ще го открием — каза Амелия с увереност, каквато всъщност не чувстваше, и погледна към циганина, който седеше срещу нея. Както обикновено, лицето му не изразяваше нищо.

Разбираемо беше човек да си помисли, че Мерипен е напълно лишен от емоции. Беше толкова потаен, всъщност. Дори след като бе живял петнайсет години у семейство Хатауей, той продължаваше да не казва на никого първото си име. Познаваха го просто като Мерипен, след като го бяха намерили, пребит и в безсъзнание, до един поток край имота им.

Когато се беше събудил, обкръжен от любопитните Хатауей, той бе реагирал бурно. Бяха нужни съвместните им усилия, за да го задържат в леглото, всички повтаряйки в един глас, че раната му ще се влоши повече, затова трябва да лежи. Бащата на Амелия заключи, че момчето е оцеляло след преследване на цигани, брутална практика, която местните земевладелци прилагаха, яхнали коне, за да запазят имотите си от циганските лагери.

— Момчето сигурно е оставено да умре — беше отбелязал мрачно господин Хатауей. Като образован човек и с напредничаво мислене, той не одобряваше насилието в никаква форма. — Страхувам се, че ще е трудно да се свържем с племето му. Сигурно отдавна вече са се махнали оттук.

— Може ли да остане при нас, татко? — беше попитала нетърпеливо по-малката сестра на Амелия, Попи, несъмнено представяйки си дивото момче (което й се беше озъбило като хванато в капан вълче) като забавен домашен любимец.

Господин Хатауей й се усмихна.

— Може да остане толкова, колкото иска. Но се съмнявам, че ще издържи повече от седмица. Циганите са номади. Не обичат да се застояват дълго под покрив. Започват да се чувстват като затворници.

Но Мерипен беше останал. Беше започнал като дребен и слабичък, но с нужната грижа и редовната храна се беше превърнал в мъж с плашещи размери, със силни и здрави пропорции. Беше трудно да се каже какъв точно е Мерипен — не съвсем член на семейството, но не и слуга. Макар да работеше като какъв ли не у Хатауей, кочияш и момче за всичко, той винаги се хранеше на масата заедно със семейството и спалнята му се намираше в главната част на къщата.

Сега, когато Лео бе изчезнал и може би се намираше в беда, нямаше и съмнение, че Мерипен ще се опита да помогне. Едва ли беше подходящо Амелия да тръгне без придружител в присъствието на мъж като Мерипен. Но на двайсет и шест, тя смяташе, че не се нуждае от по-възрастна компаньонка.

— Ще започнем с отхвърлянето на местата, на които Лео не би отишъл — каза тя. — Църквите, музеите, местата, свързани с образование и изтънчените квартали, естествено, се изключват.

— И все пак остава още много — промърмори Мерипен. Той не обичаше Лондон. Според него работата на тъй нареченото цивилизовано общество беше безкрайно по-варварска от всичко, което може да се намери в природата. Ако му дадяха да избира между това да прекара един час в кошара с диви глигани или в стая за рисуване сред елегантна компания, той би избрал без никакво колебание кошарата.

— Може би трябва да започнем с таверните — продължи Амелия.

Мерипен й хвърли мрачен поглед.

— Ти знаеш ли колко са таверните в Лондон?

— Не, но съм сигурна, че ще ги обиколим до края на нощта.

— Няма да започнем с таверните. Ще отидем там, където е най-вероятно Лео да си е намерил белята.

— Което ще рече?

— В „Дженърс“.

„Дженърс“ беше скандален игрален клуб, където джентълмени отиваха да се държат по неджентълменски начин. Основан в началото от бившия боксьор Иво Дженър, клубът бе преминал в други ръце след неговата смърт и сега беше собственост на неговия зет, лорд Сейнт Винсънт. Съмнителната репутация на Сейнт Винсънт само увеличаваше съблазънта на клуба.

Говореше се, че членството в клуба струва цяло състояние. Естествено, Лео бе настоял да се присъедини веднага, след като наследи титлата си преди два месеца.

— Ако възнамеряваш да се напиваш до смърт — беше му казала спокойно Амелия, — ми се иска да го правиш поне на някое по-хубаво място.

— Но сега съм граф — бе отговорил равнодушно Лео, — трябва да го правя със стил, иначе какво ще кажат хората?

— Че си непрокопсаник и глупак, и че титлата е можело да се даде със същия успех и на маймуна.

Това бе накарало брат й да се ухили.

— Мисля, че това сравнение е много нечестно по отношение на маймуната.

Като потисна надигащия се у нея гняв, Амелия притисна облечените си в ръкавици пръсти към челото си, опитвайки се да прогони болката в главата. Лео не за пръв път изчезваше, но определено този път беше за най-дълго.

— Никога досега не съм влизала в игрален клуб — каза тя, без да поглежда към Мерипен. — Ще е непознато преживяване.

— Няма да те пуснат вътре. Дама си. А дори и да те пуснат, аз не бих ти позволил.

Спускайки ръка надолу, Амелия го погледна изненадано. Рядко се случваше Мерипен да й забрани да прави нещо. Всъщност, сега май беше за първи път. Почувства раздразнение. При мисълта, че животът на брат й може да е в опасност, не й беше до обноски и светска изтънченост. Освен това беше любопитна да види как изглежда отвътре привилегированата за мъже бърлога. И тъй като беше обречена да си остане стара мома, можеше поне да се наслади на свободата, която вървеше с това.

— И теб няма да пуснат вътре — изтъкна тя. — Защото си ром.

— По една случайност мениджърът също е ром.

Това беше странно. Дори силно необичайно. Циганите имаха славата на крадци и мошеници. Да се повери на ром отчетността на плащането в брой и на кредит — да не споменаваме ролята на арбитър, която трябваше да играе край игралните маси — беше изумително.

— Трябва да е забележителен, щом се е добрал до такава позиция — каза Амелия. — Ще ти позволя да ме придружиш вътре в „Дженърс“. Възможно е присъствието ти да го накара да се държи по-учтиво.

— Благодаря — гласът на Мерипен бе толкова сух, че можеше да се запали кибритена клечка в него.

Амелия стратегически замълча, докато минаваха с покритата карета през района с най-голяма концентрация на атракции, магазини и театри в града. Бедната карета подскачаше по оживената улица, отминавайки красиви площади, покрай които се редяха красиви къщи и спретнато оградени зелени площи, както и сгради с джорджиански фасади. Когато улиците станаха по-запуснати на вид, тухлените стени отстъпиха място на измазани с хоросан, а те на свой ред — на каменни.

Пейзажът на Уест енд бе непознат за Амелия. Въпреки близостта му до селото им, семейство Хатауей не си позволяваха често да идват в града, определено не и в този район. Дори и с полученото наскоро наследство, малко бяха нещата, които можеха да си позволят тук.

Гледайки Мерипен, Амелия се запита защо ли видът му беше като на човек, който знае отлично къде отиват, след като и той не познаваше града по-добре от нея. Но Мерипен винаги бе притежавал инстинкта да открива пътя, независимо къде се намира.

Завиха по Кинг стрийт, обляна в светлина от газените лампи. Беше шумна и оживена, задръстена от превозни средства и тълпи пешеходци, излезли за вечерни забавления. Небето стана мътно червено, когато останалата светлина се процеди през дима от въглища, легнал над града. Короните на високите сгради пробиваха хоризонта, редица тъмни силуети, стърчащи като зъби на вещица.

Мерипен насочи конете към тясна алея с конюшни зад голяма сграда с каменна фасада. „Дженърс“. Стомахът й се сви. Сигурно беше прекалено да се моли брат й да е тук, невредим, на първото място, където го търсят.

— Мерипен? — гласът й прозвуча напрегнато.

— Да?

— Би трябвало да знаеш, че ако брат ми не е успял вече да се убие сам, планирам да го застрелям, когато го открием.

— Ще ти подам пистолета.

Амелия се усмихна и оправи бонето си.

— Да влезем вътре. И помни — аз ще говоря.

Противна миризма изпълни алеята — градска миризма на животни, отпадъци и въглищен прах. При липсата на хубав дъжд в улиците и каналите се събираше бързо мръсотия. Поглеждайки към осеяната с боклуци земя, Амелия отскочи от пътя на двойка цвърчащи плъхове, които тичаха покрай стената на сградата.

Докато Мерипен предаваше поводите на коняря в конюшнята, Амелия погледна към дъното на алеята.

Момче и момиче, очевидно бездомници, се бяха привели до малък огън и печаха нещо на шишове. Амелия си помисли, че не би искала да разсъждава над това какво точно пекат. Вниманието й се прехвърли към една групичка — двама мъже и една жена — осветени от непостоянния пламък. Изглеждаше, че мъжете се бият. Само че бяха толкова пияни, че приличаха по-скоро на танцуващи мечки.

Ако се съдеше по облеклото на жената — натруфена рокля в ярки цветове и корсаж, широко отворен и разкриващ щедро деколте, — тя очевидно беше проститутка. Изглеждаше очарована, че мъжете се бият заради нея, докато един трети се опитваше да ги разтърве.

— Е, момчета, успокойте се, де — произнесе тя с кокни акцент, — казах ви, че ще взема и двама ви, не е нужно да се млатите.

— Стой отзад — промърмори Мерипен.

Амелия се престори, че не е чула и се приближи, за да има по-добра гледка. Но не видът на свадата я интересуваше толкова — дори в малкото им селце Праймроуз плейс размяната на юмруци не беше нещо непознато. Всички мъже, независимо от положението им, от време на време се поддаваха на низките си страсти. Онова, което привлече вниманието й беше третият участник — този, който играеше ролята на помирител, — когато се втурна между пияните глупаци и се зае да ги убеждава да спрат.

Беше толкова добре облечен, колкото и двамата джентълмени… но беше съвсем очевидно, че не е джентълмен. Беше чернокос и мургав, с екзотичен вид. И се движеше с неочакваната грация на котка, избягвайки с лекота ударите на двамата противници.

— Мили боже — каза той с подчертано спокоен тон в момента, когато блокира тежък юмрук с бицепса си. — Боя се, че ще се наложи да спрете това на мига, иначе ще бъда принуден да… — той прекъсна и се отдръпна встрани точно когато мъжът зад него скочи.

Проститутката се изкикоти.

— Тия двамата май ще те озорят таз вечер, Роан — възкликна тя.

Като се намеси отново в мелето, Роан за втори път направи опит да ги разтърве.

— Господа, би трябвало да знаете… — той приклекна под дъгата на един юмрук и блокира един страничен удар, — че с насилие не се решава нищо.

— Разкарай се, негодник! — изрева единият от мъжете и се спусна напред като разярен козел.

Роан отстъпи встрани и онзи връхлетя право в отсрещната стена. След това се свлече на земята и започна да пъшка.

Реакцията на опонента му бе изключително неприятна. Вместо да благодари на тъмнокосия мъж, че е спрял боя, той изръмжа:

— Проклет да си, че се намеси, Роан! Щях да го изкормя! — той хукна напред, размахвайки ръце като вятърна мелница.

Роан избегна едно ляво кроше и сръчно го повали на земята. Изправи се над проснатото му тяло и обърса челото си с ръкав.

— Достатъчно ли е? — попита той учтиво. — Да? Добре. Господине, ако обичате, позволете ми да ви помогна да се изправите — когато издърпа мъжа нагоре, той погледна към вратата, която водеше към вътрешността на клуба, където един служител чакаше. — Доусън, придружи господин Летимър до каретата му отпред. Аз ще се погрижа за господин Селуей.

— Не е необходимо — задъхано каза аристократът, който продължаваше да се опитва да се изправи на крака. — И сам мога да отида до проклетата си карета — като оправи дрехите по огромното си туловище, той хвърли разтревожен поглед към тъмнокосия мъж. — Роан, ще те помоля да ми обещаеш нещо.

— Да, господине?

— Ако се разчуе и думица за това… ако госпожа Селуей научи, че съм се бил за една паднала жена, животът ми няма да струва и един фардинг.^[1]

Роан го увери с невъзмутимо спокойствие:

— Тя никога няма да научи, господарю мой.

— Научава всичко — каза Селуей. — Съюзила се е с дявола. Но ако все пак някога те попитат за тази незначителна… свада…

— Била е предизвикана от нечестна игра на вист — последва невъзмутимият отговор.

— Да. Да. Добър човек. — Селуей потупа по-младия мъж по рамото. — И за да запечатаме мълчанието ти… — той пъхна месестата си ръка в жилетката си и извади малка кесия.

— Не, господарю — Роан отстъпи с твърдо поклащане на главата, блестящата му черна коса се разлюля при движението, после се върна на мястото си. — Мълчанието ми няма цена.

— Вземи я — настоя благородникът.

— Не мога, господине.

— Твоя е — кесията с монети беше хвърлена на земята, приземявайки се с глух звън на метал до краката на Роан. — Ето. Дали ще я оставиш да лежи на земята, или ще я вдигнеш, само ти избираш.

Когато мъжът си тръгна, Роан обърна поглед към кесията с такова изражение, сякаш гледаше умрял плъх.

— Не я искам — промърмори той по-скоро на себе си.

— Аз ще я взема — обади се проститутката и се приближи до него. Взе кесията и прецени тежестта й в ръката си. На устните й цъфна подигравателна усмивка. — Господ да ме убие! Не съм виждала досега циганин, който да се плаши от суха пара.

— Не се плаша от тях — раздразнено отвърна Роан. — Просто не ми трябват — и като въздъхна, той разтърка тила си с една ръка.

Тя му се засмя и хвърли откровено одобрителен поглед по стегнатата му фигура.

— Хич не обичам да вземам нещо за нищо. Какво ще кажеш за една кратка свалка в алеята, преди да се върна в Брадшоу?

— Оценявам предложението — каза той любезно, — но не.

Тя разкърши рамене игриво:

— Тогава да отивам на работа. Лека вечер.

Роан отвърна с кратко кимване и остана да съзерцава една точка в земята прекомерно концентриран. Не помръдваше, сякаш заслушан в някакъв почти недоловим звук. Вдигна ръка към тила си отново и го разтърка. Обърна се бавно и погледна право към Амелия.

Прониза я тръпка, когато погледите им се срещнаха.

Макар да стояха на известно разстояние един от друг, тя усети подчертаното му внимание. Изражението му не беше смекчено от топлота или любезност. Всъщност, той изглеждаше безмилостен, сякаш отдавна бе открил, че светът не е най-хубавото място, но бе решил да го приеме такъв, какъвто е.

Когато незаинтересованият му поглед мина по нея, тя беше наясно точно какво вижда той: жена, облечена в удобни дрехи и здрави обувки. Тя беше с бяла кожа и тъмна коса, средна на ръст, с розови страни, типични за цялото семейство Хатауей. Имаше силно и чувствено тяло във време, когато на мода бяха слабите като вейки жени, бледи и крехки.

Въпреки че не беше самомнителна, Амелия знаеше, че макар да не е голяма красавица, все пак е достатъчно привлекателна, за да си намери съпруг. Но винаги бе обичала независимостта си прекалено много, за да я пожертва пред онези мъже, склонни да я ухажват. Практични мъже, които искат практична жена, която да ръководи ефикасно домакинството. Не й трябваха такива. Бог знаеше, че и без това е достатъчно заета, за да се справя с останалите Хатауей.

Роан отмести поглед от нея. Без дума или кимване той се насочи към задния вход на клуба. Вървеше без да бърза, сякаш замислен над нещо. Движенията му се отличаваха с особена грация. Сякаш не вървеше по земята, а се носеше над вода.

Амелия стигна до прага в същия миг, в който и той.

— Сър… Господин Роан… Предполагам, че вие сте управителят на клуба.

Роан спря и се обърна към нея. Стояха достатъчно близо един срещу друг, за да долови Амелия миризмата на мъжка напрегнатост и топла кожа. Незакопчаната му жилетка, изработена от луксозен сив брокат, се беше отворила и разкриваше тънка бяла риза от лен отдолу. Когато той понечи да я закопчее, Амелия видя многобройните златни пръстени по ръцете му. Прониза я тръпка на неясно безпокойство, последвана от непозната до този миг горещина. Изведнъж усети корсета си прекалено тесен, а якичката — висока и стегната.

Изчерви се и се застави да го погледне в очите. Беше млад, още нямаше трийсет години, с черти на екзотичен ангел. Това лице определено беше създадено за грях… мрачната уста, четвъртитата челюст, златисто лешниковите очи, засенени от гъсти прави мигли. Косата му се нуждаеше от подстригване, тежките черни къдрици се виеха току над яката му. Гърлото на Амелия се сви от изненада, когато забеляза блясъка на диамант върху ухото му.

Той направи сдържан поклон.

— На вашите услуги, госпожице…

— Хатауей — произнесе тя отчетливо. Обърна се да посочи придружителя си, който бе застанал от лявата й страна. — А това е Мерипен.

Роан го изгледа внимателно.

— Циганската дума за „живот“, но също така и за „смърт“.

Това ли означаваше името на Мерипен? Амелия го погледна изненадано. Той вдигна рамене, за да покаже, че става въпрос за нещо маловажно. Амелия изви очи отново към Роан.

— Сър, дойдохме да ви зададем един-два въпроса във връзка с…

— Не обичам въпросите.

— Търся брат си, лорд Рамзи — продължи тя упорито — и отчаяно се нуждая от всякаква информация, която бихте ми дали за това къде може да се намира.

— Не бих ви казал дори и да знаех.

Акцентът му представляваше едва доловима смесица от чужд език и кокни, и дори с намек за висша класа. Това бе мъж, който поддържаше познанство с много различни и необичайни хора.

— Уверявам ви, сър, че не бих изложила нито себе си, нито някого другиго на неприятности, ако това не беше крайно необходимо. Брат ми вече трети ден го няма.

— Не е мой проблем. — Роан се обърна към вратата.

— … той има склонност към лоши компании…

— Много жалко.

— … и може вече да е мъртъв.

— Не мога да ви помогна. Желая ви късмет в търсенето — Роан бутна вратата и понечи да влезе в клуба.

Но спря, когато Мерипен заговори.

Откакто беше попаднал някога в семейство Хатауей, Амелия за пръв път го чуваше да говори тайнствения език, известен като цигански. Звучеше езически, пълен със съгласни и разтеглени гласни, но въпреки това имаше някаква примитивна музика в начина, по който думите се съчетаваха.

Като гледаше Мерипен настоятелно, Роан се подпря с рамо на рамката на вратата.

— Старият език… — каза той. — Не съм го чувал от години. Кой е главатарят на твоето племе?

— Нямам племе.

Мина един дълъг момент, но лицето на Мерипен оставаше неразгадаемо пред искането на Роан. Лешниковите очи на Роан се присвиха.

— Влезте — каза той любезно. — Ще видя какво мога да разбера.

Бяха въведени в клуба без церемонии, Роан изпрати един служител да ги придружи до частен салон на горния етаж. Амелия чу неясния шум от разговори на много гласове и музика, както и стъпки, които се приближаваха и отдалечаваха. Това място бе един оживен кошер от мъже, забранено за такива като нея.

Служителят, млад мъж с акцент от източен Лондон и внимателни маниери, ги въведе в добре обзаведена стая и им каза да почакат, докато Роан се върне. Мерипен отиде до покрития със завеси прозорец, който гледаше към Кинг стрийт.

Амелия бе изненадана от дискретния лукс наоколо; ръчно тъкания килим, изработен в сини и кремави нюанси, облицованите с дървена ламперия стени и тапицираните с кадифе мебели.

— Превъзходен вкус — отбеляза тя, като свали бонето си и го остави на малка махагонова масичка с крака под формата на нокти. — По някаква причина очаквах нещо по… ами малко по-натруфено.

— „Дженърс“ превъзхожда типичните заведения от този вид. Представя се за джентълменски клуб, докато истинската му цел е да снабдява най-голямата комарджийска банка в Лондон.

Амелия отиде до един вграден в стената библиотечен шкаф и започна да разглежда томовете, питайки лениво:

— Защо, според теб, господин Роан не искаше да вземе парите от лорд Селуей?

Мерипен й хвърли сардонична усмивка през рамо.

— Знаеш какво е отношението на ромите към имуществото и богатството.

— Да, знам, че вашите хора не обичат да се затормозяват. Но от онова, което съм виждала, ромите нямат нищо против да получат по някоя монета срещу направена услуга.

— Тук става дума за нещо повече от това да не искаш да се затормозяваш. За един чал да е на такова място…

— Какво означава „чал“?

— Син на циганин. За един чал да носи такива дрехи, да се застои под покрив толкова дълго, да изкарва такива големи пари… е срамно. Неудобно е. Противоречи на природата му.

Той беше толкова неприветлив и уверен в себе си, че Амелия не се сдържа да не го подразни:

— А какво е твоето извинение, Мерипен? Остана под покрива на Хатауей ужасно много време.

— То е нещо различно. Най-малкото, да се живее с вас няма никаква облага.

Амелия се разсмя.

— Освен това… — гласът на Мерипен омекна, — дължа живота си на вашето семейство.

Амелия усети вълна на обич, когато погледна неотстъпчивия му профил.

— Ама че човек, само ми разваляш удоволствието — каза тя нежно. — Опитвам се да ти се подиграя, а ти съсипваш момента с разни откровения. Изплатил си си дълга към нас хиляда пъти.

Мерипен поклати глава.

— Все едно да оставя гнездо с малки на дъждосвирци, когато наоколо броди лисица.

— Не сме чак толкова безпомощни — възрази тя. — Аз съм напълно способна да се грижа за семейството… както и Лео. Когато е трезвен.

— И кога е това? — ласкавият му тон направи въпроса да звучи още по-саркастично.

Амелия отвори уста да възрази, но бе принудена да я затвори. Лео пребиваваше през изминалите шест месеца в състояние на постоянно опиянение. Тя притисна ръка към диафрагмата си, където притеснението се беше събрало като оловно топче. Горкият Лео… тя се ужасяваше, че нищо не може да направи за него. Невъзможно беше да спасиш човек, който не иска да бъде спасен.

Това обаче не можеше да я спре да опитва.

Тя закрачи из стаята, прекалено възбудена, за да седи и да чака. Лео беше някъде навън и имаше нужда да бъде спасен. А никой не казваше колко време Роан ще ги кара да чакат тук.

— Ще отида да погледна наоколо — каза тя и тръгна към вратата. — Няма да се отдалечавам. Ти остани тук, Мерипен, в случай, че дойде господин Роан.

Чу го да промърморва нещо под нос. Игнорирайки молбата й, Мерипен я последва веднага, щом излезе в коридора.

— Това не е редно — произнесе зад нея.

Амелия не спря. Дали нещо е редно или нередно, в момента изобщо не я интересуваше.

— Сега ми е паднало да разгледам един игрален клуб и няма да пропусна случая — следвайки гласовете, тя се отправи към един балкон, който обикаляше около втория етаж на огромна, великолепна стая.

Група елегантно облечени мъже се бяха събрали около три големи игрални маси и наблюдаваха играта, докато крупиетата събираха заровете и парите. Говореха, викаха, въздухът пращеше от възбуда. През пълната зала се движеха служители — някои с подноси с храна и вино, други с чипове и карти.

Полускрита зад една колона, Амелия наблюдаваше тълпата отгоре. Погледът й попадна на господин Роан, който беше облякъл черно сако и вратовръзка. Макар и пременен като по-голямата част от членовете на клуба, той изпъкваше между тях като лисица сред гълъби.

Роан беше полуседнал, полунаведен на тежкото махагоново бюро на управител в ъгъла на стаята, откъдето се управляваше хазартната банка. Изглежда даваше наставления на един от подчинените си. Използваше минимум жестикулации, но дори и така в движенията му имаше някакъв намек за грациозност, непринуденост, която привличаше окото.

А после… по някакъв начин интересът на Амелия сякаш стигна до него. Той вдигна ръка и разтърка тила си, след което погледна право към нея. Точно както беше направил на алеята.

Тя усети пулса на сърцето си навсякъде — в гърдите, в ръцете и краката, в гърлото си. Усети как я залива вълна от издайническа червенина. Стоеше, потънала във вина, горещина и изненада, изчервена като малко момиченце, преди да се съвземе достатъчно, че да се дръпне зад колоната.

— Какво е това? — чу тя Мерипен да пита.

— Мисля, че господин Роан ме видя — от устните й излезе неуверен смях. — О, скъпи. Надявам се да не съм го ядосала. Може би трябва да се върнем отново в приемната.