Лайза Клейпас
Мой до полунощ (2)

Глава втора

Кам Роан стана иззад махагоновото бюро и излезе от игралната зала. Както обикновено, не можа да се измъкне, преди да го спрат един-два пъти… един разпоредител, който му прошепна, че лорд Еди-кой-си искал да му се вдигне кредитния лимит, заместник-икономът, който питаше дали да зареди отново бюфета с освежителни напитки в една от залите за игра на карти. Отговори на въпросите им разсеяно, съзнанието му беше заето с жената, която го чакаше горе на втория етаж.

Една вечер, която бе обещавала да бъде обикновена, се превърна в по-скоро специална.

От много отдавна никоя жена не бе събуждала интереса му така, както го направи Амелия Хатауей. Мига, в който я видя да стои на алеята, благоразумна, с розови страни, със сладострастно тяло, стегнато в скромна рокля, той я пожела. Нямаше представа защо, след като тя бе въплъщение на всичко онова, което го дразнеше в англичанките.

Беше очевидно, че мис Хатауей има непоколебима вяра в способността си да организира и ръководи всичко около себе си. Обичайната реакция на Кам в такива случаи беше да се обърне и да тръгне в противоположната посока. Но когато се взря в красивите й сини очи и видя малката решителна бръчка между тях, усети безумен порив да я сграбчи и да я отнесе някъде далеч, след което да прави с нея нещо нецивилизовано. Дори варварско.

Разбира се, тези нецивилизовани пориви избиваха доста силно на повърхността. През изминалата година Кам успяваше все по-трудно да ги контролира. Беше станал необичайно сприхав, нетърпелив, лесно раздразнителен. Нещата, които някога му бяха доставяли удоволствие, вече не го удовлетворяваха. И най-лошото: хващаше се, че удовлетворява сексуалните си влечения със същата липса на ентусиазъм, с която правеше всичко друго напоследък.

Намирането на женска компания никога не го бе затруднявало — отпускаше се в ръцете на желаещите го жени и си плащаше за услугата, докато те мъркаха задоволено. В това, обаче, нямаше истинска тръпка. Нямаше вълнение, огън, никакво друго чувство, освен да се погрижиш за една телесна функция — толкова обикновена, колкото спането или храненето. Кам беше толкова обезпокоен, че го бе обсъдил с работодателя си, лорд Сейнт Винсънт.

Навремето прочут фустогонец, сега изключително предан съпруг, Сейнт Винсънт разбираше от тези неща толкова, колкото всеки друг жив мъж. Когато Кам го попита мрачно дали намалялата страст е нещо нормално, когато мъжът стигне трийсетте, Сейнт Винсънт се задави с питието си.

— Мили боже, не — каза графът и се закашля, когато брендито изгори гърлото му. Намираха се в мениджърския офис на клуба, наведени над счетоводните книги в малките часове на нощта.

Графът беше красив мъж с пшенично руса коса и бледосини очи. Някои твърдяха, че имал най-перфектната фигура и черти измежду живите. Вид на светец и душа на разбойник.

— Ако разрешиш да попитам: какъв тип жени водиш в леглото си?

— Какво имате предвид под „тип жени“? — попита предпазливо Кам.

— Красиви или обикновени?

— Красиви, предполагам.

— Това ти е проблемът — заключи с тон, който сякаш обясняваше всичко, Сейнт Винсънт. — Обикновените жени са далеч по-приятни. Няма по-голям афродизиак от благодарността.

— И все пак сте женен за красива жена.

Бавна усмивка изкриви устните на графа.

— Съпругите са нещо съвършено различно. Те изискват голямо усилие, но пък наградата е значителна. Настоятелно ти препоръчвам съпруги. Особено собствена.

Кам беше погледнал работодателя си с раздразнение, провокирано от склонността на Сейнт Винсънт да превръща често сериозния разговор в упражнение по духовитост.

— Ако правилно ви разбирам, господарю мой — каза той вежливо, — съветът ви срещу липсата ми на сексуално желание е да започна да съблазнявам непривлекателни жени.

Като взе една гравирана сребърна перодръжка, Сейнт Винсънт мълчаливо постави перо в края й и я топна в мастилницата.

— Роан, опитвам се да разбера проблема ти. Но липсата на желание е нещо, което никога не съм изпитвал. Сигурно трябва да съм на смъртен одър, за да престана да искам… не, няма значение, бях на смъртно легло не чак толкова отдавна, но дори и тогава изпитвах дяволско влечение към съпругата ми.

— Поздравления! — промърмори Кам, прощавайки се с всяка надежда да получи сериозен отговор на въпроса си. — Да се върнем към счетоводните книги. На този свят има и по-важни неща от сексуалните навици.

Сейнт Винсънт надраска някаква фигура и върна писалката на мястото й.

— Не, аз настоявам да обсъждаме сексуалните навици. Толкова по-интересно е, отколкото да работим — той се отпусна в стола си с измамливо лениво изражение. — За толкова сдържан човек, какъвто си, Роан, не може да не се отбележи колко пламенно си преследван. Изглежда, че си силно харесван от жените в Лондон. А по всичко изглежда, че си се възползвал най-пълноценно от онова, което ти се предлага.

Кам го погледна безизразно.

— Извинете ме, но какво точно искате да кажете, господарю?

Като се облегна назад в стола си, лорд Сейнт Винсънт събра в куличка елегантните си ръце и изгледа настойчиво Роан.

— Тъй като не си страдал от липса на желание в миналото, мога само да предполагам, че както става с апетита към другите неща, твоят е бил презадоволен от еднообразието. Може би трикът е, че се нуждаеш от нещо ново, нещо непознато.

Обмисляйки думите му, в които всъщност имаше логика, Кам се запита дали предишният бивш развратник е бивал изкушен някога да кривне от правия път.

Познавайки Иви от детинство, когато тя идваше да посети от време на време в клуба овдовелия си баща, Кам се чувстваше като неин покровител, сякаш беше негова по-малка сестра. Никой не би допуснал, че нежната, благовъзпитана по природа Иви ще се омъжи за такъв развратник. И може би никой не бе толкова изненадан, колкото самият Сейнт Винсънт, когато откри, че техният брак по сметка бе преминал в страстна любов.

— Ами животът на женените? — попита Кам. — Да не би той да не е пресищане с едно и също?

Изражението на Сейнт Винсънт се промени, светлите му сини очи се стоплиха при мисълта за съпругата му.

— Аз разбрах, че ако си с правилната жена, никога не ти стига. О, бих приветствал такова пресищане като благословия, но се съмнявам, че подобно нещо е възможно — и като затвори решително счетоводната книга, той стана от бюрото. — Ако ме извиниш, Роан, ще ти пожелая лека нощ.

— А кога ще довършим сметките?

— Оставям го в умелите ти ръце — когато Кам се намръщи, Сейнт Винсънт сви рамене невинно. — Роан, единият от нас е неженен, със страхотни математически способности и без никакви планове за вечерта. А другият е закоравял развратник в похотливо настроение с красива млада жена, която го чака вкъщи. Кой според теб трябва да се заеме с проклетите сметки? — и като махна нехайно с ръка, Сейнт Винсънт излезе от офиса.

„Нещо ново“ беше препоръчал графът — добре де, тази дума определено пасваше на мис Хатауей. Кам винаги беше предпочитал опитните жени, които гледаха на съблазняването като на игра и не бъркаха удоволствието с емоция. Той никога не се бе виждал в ролята на учител на невинна. Всъщност перспективата да въведе в изкуството на любовта девственица беше категорично неприемлива. Нищо, освен болка за нея и ужасяващата вероятност за сълзи и съжаления след това… идеята го отвращаваше. Не, нямаше да има преследване на „нещо ново“ с мис Хатауей.

Като ускори крачка, Роан се заизкачва нагоре по стъпалата към стаята, в която го чакаха жената и смуглият чал. Мерипен беше често срещано циганско име. И все пак мъжът беше в повече от нетипична ситуация. Държеше се като слуга на жената, нещо странно и необичайно за свободолюбив ром.

Така че те двамата — Кам и Мерипен, имаха нещо общо. И двамата работеха за гаджос^[1], вместо да бродят волно по земята, както Господ го е предвидил.

Циганинът не може да живее под покрив, заключен между стени. Да живее в кутийките на стаите, отделен от небето, вятъра, слънцето и звездите. Да вдишва застоял въздух с миризма на храна и политура за под. За първи път от години Кам усети пристъп на лека паника. Успя да я пребори и да се фокусира върху настоящата задача — да се отърве от странната двойка в приемната.

Като подръпна яката си, за да я разхлаби, той бутна полуотворената врата и влезе в стаята.

Мис Хатауей стоеше близо до прага и чакаше с прикрито нетърпение, докато Мерипен се бе свил мрачен в ъгъла. Когато Кам се приближи и погледна обърнатото й нагоре лице, паниката се разтвори и го обля топла вълна. Върху сините й очи падаха бледолилави сенки, а меките й устни бяха стегнати в твърда линия. Косата й, тъмна и блестяща, бе отметната назад и прикрепена с фуркет към главата.

Тази събрана коса и непретенциозното, скромно облекло я представяха като жена на забраните. Истинска стара мома. Но нищо не можеше да скрие излъчващата се от нея воля и непоколебимост. Тя беше… възхитителна. Искаше му се да свали обвивката й като от дълго чакан подарък. Искаше нейната уязвимост и голота под себе си, тази мека уста, подпухнала от силните, дълбоки целувки, бледото й тяло, порозовяло от плам.

Сепнат от ефекта, който оказваше върху него, Кам се опита да изглежда безразлично, докато я наблюдаваше.

— Е? — поиска да знае Амелия, очевидно неподозираща обрата на мислите му. Което беше добре, тъй като щяха да я накарат да напусне стаята с писъци. — Открихте ли нещо за местоположението на брат ми?

— Да.

— И?

— Лорд Рамзи е идвал тази вечер, изгубил е известно количество пари на игралната маса…

— Слава богу, че е жив — възкликна Амелия.

— … и очевидно е решил да се утеши в местния бордей.

— Бордей? — тя хвърли на Мерипен гневен поглед. — Мерипен, кълна се, че той ще умре в ръцете ми тази вечер — тя се обърна отново към Кам. — И колко пари загуби?

— Приблизително петстотин паунда.

Красивите сини очи се разшириха от възмущение.

— Той ще умре бавно в ръцете ми. Кой бордей?

— „Брадшоус“.

Амелия се пресегна за бонето си.

— Хайде, Мерипен, отиваме да го вземем.

Двамата, Мерипен и Кам, отговориха едновременно:

— Не!

— Искам да видя със собствените си очи, че той е добре — каза тя спокойно. — Но много се съмнявам, че е така — и изгледа Мерипен с леден поглед. — Няма да се върна вкъщи без Лео. Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че няма да се откажа от думата си.

Полуочарован, полуразтревожен от силата на волята й, Кам попита Мерипен:

— С какво си имам работа, с инат, малоумие, или с някаква комбинация от двете?

Амелия отвърна, преди Мерипен да успее:

— С инат, що се касае до мен. А малоумието изцяло може да бъде отнесено към брат ми — тя сложи бонето на главата си и върза връзките му под брадичката си.

Вишневочервени панделки, гледаше в изумление Кам. Тази малка червена фриволност посред иначе сдържаното и скучно облекло беше неуместна и странна. Все повече и повече очарован от нея, Кам се чу да казва:

— Не можете да отидете в „Брадшоус“. Да оставим безопасността и причините от морално естество, но вие не знаете къде е проклетото място!

Амелия не трепна при ругатните.

— Предполагам, че сте сключили сделка да си препращате клиентите един на друг. Казвате, че бордеят е местен, което означава, че единственото, което трябва да направя, е да последвам движението на пешеходците оттук до там. Довиждане, господин Роан. Помощта ви бе високо оценена от нас.

Кам се опита да препречи пътя й:

— Единственото, което ще постигнете, госпожице Хатауей, е да се направите на глупачка. Бордеи като „Брадшоус“ не приемат непознати от улицата.

— Как ще успея да върна брат си, сър, не е ваша грижа.

Имаше право. Не беше негова грижа. Но Кам не се беше забавлявал така отдавна. Никакъв сексуален разврат, никакви опитни куртизанки, дори стая, пълна с голи жени не биха могли да го заинтересуват и наполовина, колкото го беше направила госпожица Хатауей с нейните червени панделки.

— Ще дойда с вас — каза той.

Тя се намръщи.

— Не, благодаря.

— Настоявам.

— Не се нуждая от услугите ви, господин Роан.

Той можеше да измисли цял куп услуги, от които тя очевидно се нуждаеше, най-голямата от които би била удоволствието, което можеше да й даде.

— Явно ще е от полза за всички час по-скоро да откриете Рамзи и да напуснете Лондон колкото се може по-бързо. Смятам за свой граждански дълг да ускоря тръгването ви.