Лайза Клейпас
Мой до полунощ (17)

Глава седемнадесета

Когато двамата се скриха от поглед, лорд Уестклиф заговори на Сейнт Винсънт:

— Може би трябва да ги последваме на известно разстояние, за да им попречим да се избият един друг.

Сейнт Винсънт поклати глава и се отпусна в стола си. Пресегна се за ръката на Иви и започна да си играе с пръстите й.

— Повярвайте ми, Роан държи ситуацията под контрол. Опонентът му може да е по-едър, но Роан има огромното превъзходство да е израсъл в Лондон, където е общувал с престъпници и какви ли не брутални типове.

Амелия не се страхуваше за Роан. Боят между двамата мъже щеше да е като въртене на тояга срещу рапира… и рапирата със своята елегантност и ловкост щеше да спечели. Но този изход криеше и своите рискове. С изключение на Лео, Хатауей обичаха силно Мерипен. Момичетата не биха простили лесно на човека, който би го наранил. Особено Уин.

Амелия погледна сестрите си и се опита да каже нещо утешително, когато осъзна, че изражението на Уин не издава нито страх, нито безпомощност.

Уин беше разстроена.

— Мерипен беше ранен — произнесе тя отривисто. — И трябваше да почива, а не да тича след господин Роан.

— Да не би аз да съм виновна, че е станал от леглото си! — възкликна възмутена Амелия.

Сините очи на Уин се присвиха.

— Направила си нещо, за да разбуни всички. И е съвсем ясно, че каквото и да е, в него е замесен и господин Роан.

Попи, която слушаше жадно, не се сдържа и добави:

— Интимно замесен.

Двете й по-големи сестри я погледнаха и казаха едновременно:

— Млъквай, Попи!

Момичето се намръщи.

— Цял живот съм чакала Амелия да се отклони от добродетелността и порядъчността. Сега, когато това най-после се случи, смятам да се радвам.

— И аз бих се радвала — обади се Биатрикс тъжно, — стига да знаех за какво говорите.

 

 

Кам тръгна покрай живия плет, отдалечавайки се от имението, докато стигнаха до хлътнал селски път срещу гората. Спряха до един гъсталак с кантарион, златните му цветчета грееха като слънца, а около тях се синееше метличина. Измамно отпуснат, Кам скръсти ръце пред гърдите си. Беше озадачен от огромния, разярен чал, циганин, с изражение на самотник. Мистериозният Мерипен не се бе присъединил към циганско племе, а бе избрал да бъде куче-пазач на семейство на гаджи. Защо? Какво им дължеше? Може би беше махриме, такъв, на когото, според ромите, не може да се вярва. Отхвърлен. Ако беше така, Кам се питаше какво ли е направил Мерипен, че да заслужи такова нещо.

— Възползвал си се от Амелия — каза Мерипен.

— Не това е въпросът — възрази Кам, — а по какъв начин си разбрал.

Огромните ръце на Мерипен се свиха, сякаш едва се сдържаше да не го разкъса. Самият Луцифер не можеше да е с по-черни и по-горящи очи.

— Говори на английски — каза той дрезгаво. — Не обичам стария език.

Кам се намръщи, но с готовност се съгласи.

— Прислужниците приказваха — обясни Мерипен. — Стояха до вратата ми и ги чух. Ти обезчести момиче от семейството ми.

— Да, знам — отвърна Кам тихо.

— Не си достатъчно добър за нея.

— И това знам. — Като го гледаше напрегнато, Кам попита: — За себе си ли я искаш, чал!

Мерипен изглеждаше смъртно обиден.

— Тя ми е сестра.

— Добре е да го чуя. Защото я искам за съпруга. И доколкото мога да видя… — Кам направи широк жест с ръце — не се е наредила опашка от желаещи да помагат на Хатауей. Така че може би ще съм в състояние да им направя добро.

— Не се нуждаят от парите ти. Рамзи има доходи.

— Рамзи скоро ще умре. И двамата го знаем. А след като обърне петалата, титлата ще отиде при следващия беден несретник по права линия и ще останат четири неомъжени сестри с малко практически умения да говорят. Какво мислиш, ще стане с тях? Ами с недъгавата? Ще й трябва квалифицирана медицинска грижа…

— Тя не е недъгава! — лицето на Мерипен изведнъж стана безизразно, но преди това Кам забеляза пламъка на емоция, нещо диво и тъмно, и изтерзано.

Явно, помисли си Кам, далеч не всички Хатауей бяха като сестри за Мерипен. Може би това бе ключът към него? Може би Мерипен таеше тайна страст към жена, която бе прекалено невинна, за да я разбере, и прекалено крехка, за да се омъжи.

— Мерипен — произнесе бавно Кам, — ще трябва да ме подкрепиш. Защото има неща, които мога да направя за Амелия и за останалите, които ти не можеш — той продължи с равен тон, въпреки изражението на Мерипен, което би ужасило по-дребен човек. — И нямам нито време, нито търпение да се боря с теб на всяка крачка. Ако мислиш за доброто им или си отивай, или намери начин да приемеш това. Аз не мърдам никъде.

Докато едрият ром го гледаше, Кам почти можеше да види хода на мислите му, тежестта на избора, неистовото желание да размаже врага си, и всичко това засенчено от импулса да направи най-доброто за неговото семейство.

Кам чакаше, мускулите му се напрегнаха в готовност.

Мерипен закова поглед в някаква точка в далечината.

— Ще ти позволя да останеш — произнесе той накрая. — Ако Амелия го иска.

— Благодаря.

— Сигурно ще реша да те убия по-късно.

Кам се усмихна леко.

— Ще се изненадаш колко много хора са ми го казвали преди.

— Не — поклати глава Мерипен. — Изобщо няма да се изненадам.

 

 

Амелия спря нервно до вратата на стаята на Кам. Отвътре се чуваше, че някой се движи, отваряха се и се затваряха чекмеджета, местеха се предмети. Тя осъзна, че той сигурно се приготвяше да отиде в Лондон.

Обитателите и гостите на имението Стоуни Крос бяха останали дискретно на задната тераса, преди Кам и Мерипен да се върнат. Амелия забеляза кога Кам влезе в стаята си, мрачният му поглед бе станал още по-мрачен, когато очите им се срещнаха. Бе понечила да попита нещо, да се извини, без да е сигурна за какво, но той я бе срязал.

— Ти избираш. И това засяга всички ни. Не го забравяй — бе затворил вратата, преди тя да успее да каже нещо.

Като погледна в едната и в другата посока на коридора, уверявайки се, че никой не я наблюдава, Амелия почука леко на вратата и влезе в стаята.

Кам премести една старателно сгъната купчина дрехи в голям пътнически сандък, който стоеше до леглото. Погледна я. Кичур черна копринена коса падна върху едното му око. Беше толкова жизнен, толкова тъмен и красив, кожата му приличаше на полирано палисандрово дърво. Амелия си призна отчаяно, че той ще навестява всеки неин сън до последния й ден.

Гласът й прозвуча неестествено от стегнатото й гърло.

— Страхувах се, че Мерипен ще те разкъса на парчета.

Кам се отдалечи от леглото и тръгна към нея.

— Още съм си цял.

Очите й се плъзнаха по гъвкавите, очарователни очертания на тялото му и тя усети, че температурата й се покачва. Отвърна се и заговори бързо:

— Обмислих всичко, както ми каза по-рано. Взех решение. Но първо искам да ти обясня, че то няма нищо общо с личните ти дарби, които определено са големи.

— Моите лични дарби!

— Да. Твоята интелигентност. Твоята привлекателност.

— О!

Питайки се защо гласът му звучи странно, Амелия си позволи въпросителен поглед. Кехлибарените му очи блестяха с весели искрици. Какво от думите й го беше разсмяло?

— Ще ми обърнеш ли внимание?

— Повярвай ми, когато се обсъждат личните ми таланти, винаги обръщам внимание. Продължавай.

Тя се намръщи.

— Както знаеш, никога не съм се стремяла, нито съм очаквала да се омъжа. И въпреки че гледам на предложението ти като на върховен комплимент…

— Да минем на въпроса, Амелия — ръцете му се сключиха върху раменете й. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Не мога — отвърна тя със слаб глас. — Просто не мога. Ние не си подхождаме. Очевидно е, че двамата ни най-малко не си приличаме. Ти си импулсивен. Вземаш жизненоважни решения за едно мигване на окото. Докато аз избирам един курс и не се отклонявам от него.

— Но миналата нощ се отклони. И виж колко хубаво излезе — той се усмихна на изражението й. — Не съм импулсивен. Просто знам, че когато нещо е много важно, не трябва да се решава според логиката.

— И бракът е едно от тези неща?

— Разбира се — Кам отпусна ръка високо на гърдите й, точно над бясно биещото й сърце. — Трябва да го решиш сега.

Тя усети как гръдният й кош се стяга под топлината на ръката му.

— Познавам те едва от няколко дена. Още сме си чужди. Не мога да поверя бъдещето на цялото си семейство на човек, когото едва познавам.

— Някои двойки са женени по петдесет години и продължават да не се познават. Освен това… ти знаеш вече най-важните неща.

Амелия чу досаден барабанящ звук и в първия момент си помисли, че това са дивите перкусии на сърцето й. Но когато кракът на Кам навлезе между гънките на роклята й и докосна нейните, тя осъзна, че отново потропва несъзнателно с крак. С усилие на волята се застави да спре.

Като я прегърна, Кам вдигна лявата й ръка и я поднесе към устата си. Устните му докоснаха протърканото й зачервено кокалче, през което се бе опитала да изхлузи пръстена.

— Запря се — произнесе тя. — Прекалено е малък.

— Не е прекалено малък. Просто отпусни ръката си и той ще излезе.

— Ръката ми е отпусната.

— Гаджис — рече той. — Всички сте корави като дърво амарант. Това трябва да е корсетът ти — лицето му се наведе и устата му намери нейната. Изучаваше я бавно, примамвайки я да се отвори за него, преследвайки срамежливото връхче на езика й. Тя застина невярващо, когато осъзна, че разкопчава гърба на роклята й. Горната част се освободи и се свлече надолу, разкривайки спретнато стегнатите й гърди.

— Кам… не…

— Ш-ш-шт — горещият му възбуден дъх изпълни устата й. — Помагам ти да свалиш пръстена. Това искаш, нали?

— Свалянето на пръстена няма нищо общо с разкопчаването на корсета… о… не… — корсетът се разтвори и разкри сочна плът. — Това не помага — тя се опита да вдигне нагоре раздърпаните си дрехи с непохватността на човек, движещ се под вода.

— На мен ми помага много — ръката му се плъзна отзад в долните й гащи и обхвана с топлината си стегнатото й дупе. Върхът на пръста му се спусна по цепката между двете полукълба. Тя се загърчи от срам, но от движението дрехите й се плъзнаха още по-надолу.

— Трябва да те видя на дневна светлина — устата му се спусна лакомо надолу по шията и рамото й. — Мониша, ти си най-красивата жена, най-… — ръката му се задвижи с нарастващо нетърпение и дръпна силно дрехите, при което се чу пропукване на шевове.

— Недей, тази рокля не е моя — каза Амелия разтревожено и се засуети да я разкопчае, преди той да я е скъсал. Тя замръзна при звука на стъпки по коридора, които обаче отминаха вратата, без да спрат. Сигурно беше някоя прислужница. Ами ако някой я беше видял да влиза тук? Ами ако някой я търсеше точно в този момент? — Кам, моля те… не сега…

— Ще бъда внимателен — той я вдигна от купчината свлечени дрехи. — Знам, че е скоро след първия ти път.

Тя завъртя глава диво, когато той я сложи върху леглото. Стисна долната си риза с две ръце и се опита да я задържи на мястото й.

— Не, не е това — прошепна тя. — Някой ще разбере. Ще чуе. Някой ще влезе…

— Пусни, колибри, не ме карай аз да я свалям — в очите му играеше дяволски пламък, когато произнесе: — Пусни я или ще я скъсам.

— Кам, недей…

Думите й бяха прекъснати от звук на раздрано бельо. Беше разкъсал ризата отгоре до долу, парчетата висяха от двете й страни.

— Съсипа я — прошепна тя. — Как ще обясня това на прислужницата? И как ще облека корсета си отгоре?

Кам не обърна никакво внимание на нейните оплаквания и издърпа разкъсания плат от тялото й.

— Събуй гащите си. Иначе ще скъсам и тях.

— О, боже — виждайки, че не може да го спре, Амелия ги смъкна надолу по хълбоците си. — Заключи вратата — прошепна тя със зачервено лице. — Моля те, моля те, заключи я.

Бърза усмивка се разля по устните му. Той стана от леглото и отиде до вратата, събличайки по пътя елека и ризата си. Завъртя ключа в ключалката и тръгна бавно към леглото, наслаждавайки се на начина, по който се бе заровила под чаршафите. Спря пред нея, полугол, и изхлузи надолу бричовете. Амелия извърна очи от гладката, стегната мускулатура на торса му и потръпна под студените гънки на чаршафите.

— Поставяш ме в ужасно положение.

Кам завърши събличането и се пъхна до нея под завивките.

— Знам други положения, които ще ти харесат много повече.

Той я притегли към топлината на дългото си, силно тяло. Кожата му излъчваше лек мускусен аромат, възбуждаше я, стопяваше задръжките й с всеки дъх. Той прокара ръка по нея и откри, че е още с жартиери и копринени чорапи. Със спокойствие, което я накара да ахне, той се пъхна под завивките и широките му рамене надигнаха слоевете памук, вълна и кадифе.

Амелия се опита да се изправи и да седне, но падна назад с хленч, когато усети топлината на устата му да се спуска върху меката кожа между бедрата й. Той развърза жартиерите, остави ги да паднат и се зае да навива надолу чорапите с мъчителна бавност, като устните му следваха пътя на събраната коприна. Езикът му дръзна да близне падинката зад коляното й и продължи по стегнатите мускули на прасеца, заравяйки се в пулсиращата падина на глезена. Коприната бе нежно издърпана от пръстите й. Тя използва цялата си концентрация, за да не извика, когато почувства устата му да облизва един по един пръстите й, като ги смучеше и галеше едновременно, докато кракът й подскачаше в отговор.

До свалянето на втория чорап Амелия се изпоти. Опита се да отхвърли чаршафите от себе си, да ги избута настрани от пламтящата си кожа. Зърната на гърдите й се свиха на студения въздух. Кам натисна бедрата й и ги раздалечи, краката й се сключиха на раменете му. Пръстите му заиграха с копринените къдрици и той я целуна нежно, облизвайки топлината и еластичността й, като правеше бавни, сладостни кръгове в нея и подръпваше леко. Прекалено много… не достатъчно… Амелия се изпъна под нежното изтезание.

Той отпусна ръка върху корема й и започна да го разтрива.

— Лежи спокойно, сладката ми.

— Не мога. О, моля те, побързай.

Кам се засмя, разтворените му устни минаха по чувствителната й плът. Той я облиза, намокри я и духна към влажните къдрици.

— За теб е по-добре, ако не бързам.

— Не, не е.

— Колко ли знаеш за това. Сега ти е едва втори път.

Тя потрепери, когато той използва езика си отново.

— Не издържам повече.

Облиза я пак, дяволски сладко, вътре в нея, развратно и дълбоко, докато тя не започна да стене и горещият му дъх потрепери срещу нея. Придвижи се напред, тялото му се настани в стегнатия отвор на бедрата й и проникна в нея с бавно, плътно хлъзгане. Тя ахна от шок, когато го усети да я изпълва, да я натиска, и вдигна нагоре ръце и ги заби в раменете му.

Кам спря и погледна към нея с разширени очи; ирисите, ясно злато, обрамчваха кръгове бездънен мрак.

— Амелия… — целувката му имаше вкус на сол и на секс. — Можеш ли да издържиш още малко?

Тя се опита да мисли през вълните на залялото я удоволствие и поклати глава рязко.

Ъгълчетата на устните му се извиха в тънка усмивка.

— Аз мисля, че можеш — прошепна той.

Ръката му играеше по нея, жадуващите пръсти се плъзнаха в местенцето, където бедрата й се съединяваха. Притисна я, слабо, ритмично движение, а пръстите му бяха учудващо нежни, деликатни, когато се забиваха навътре. Тя простена и се изви в дъга, за да го приеме по-дълбоко, още по-дълбоко. Всеки път, когато той натиснеше, тялото му се триеше в нейното по най-правилния начин. Тя започна да се надига нетърпеливо, като приемаше всяко влажно, могъщо плъзгане, копнеейки за него, усещания, които се надграждаха едно върху друго, докато експлодираха в заслепяваща вълна от удоволствие… и пак… и пак… усети го как започва да се измъква, изохка и стегна крака около бедрата му.

— Амелия — задъхано рече той, — не, пусни ме… Аз трябва да… — и като потръпна, той се отпусна безпомощно в нея, докато тялото й го обхвана и прие твърдата му дължина.

Все още слети в едно, Кам я обърна на една страна. Прошепна й нещо на цигански. Макар че не разбра и дума, прозвуча й силно ласкателно. Отпусната от удоволствие и изтощение, Амелия облегна глава върху твърдата извивка на бицепса му и примигна изненадано, когато почувства редките потръпвания и пулса му в дълбините на тялото си.

Кам се пресегна към лявата й ръка. Хвана пръстена, извади го с лекота от пръста й и й го подаде.

— Ето. Макар че предпочитам да остане на теб.

Амелия отвори уста. Погледна ръката си, после пръстена и нерешително го върна на същия пръст. Той с лекота преодоля кокалчето.

— Как успя? Направи го по-голям.

— Не съм го направил по-голям. Просто ти помогнах да се отпуснеш — той прокара ръка по гърба й. — Нека си остане там, Амелия.

— Не може. Това ще означава, че съм приела предложението ти, а аз не съм.

Като я галеше като котка, Кам я претърколи отново по гръб, а той самият се подпря на лакът. Амелия си пое рязко дъх, когато го усети, че е още в нея.

— Не можеш да легнеш с мен два пъти и да откажеш да се омъжиш за мен — той се наведе и я целуна по ухото. — Ще бъда съсипан — устните му се преместиха в падината зад ухото й. — И ще се чувствам толкова низък.

Въпреки сериозността на въпроса, Амелия прехапа устни, за да не се разсмее.

— Правя ти голяма услуга, като ти отказвам. Един ден ще ми благодариш.

— Ще ти благодаря още сега, ако оставиш проклетия пръстен на ръката си.

Тя поклати глава.

Кам натисна малко по-силно в нея, карайки я да се задъха.

— Ами личните ми достойнства? Кой ще се грижи за тях?

— Можеш да се грижиш за тях… — тя се изви на една страна, за да остави пръстена на масичката — … и сам.

Кам услужливо се обърна с нея.

— Много по-удовлетворяващо е, когато и ти участваш.

Когато се протегна да вземе пръстена, тялото му проникна по-дълбоко в нея. Тя се напрегна изненадана. Усети го по-твърд в себе си, по-плътен, възбудата му се завръщаше.

— Кам — възпротиви се тя, гледайки към заключената врата. Посегна към китките му, опитвайки се да ги държи далеч от пръстена. Той се вкопчи в нея игриво, двамата започнаха да се борят и след миг тя пак се оказа под него.

В момента той бе неистово възбуден и я пронизваше с бавни тласъци. Амелия се завъртя под тежестта му и отблъсна тъмната му глава, когато той се наведе и зацелува гърдите й.

— Но… ние току-що свършихме.

Кам вдигна глава.

— Циганин — подхвърли кратко, сякаш това обясняваше всичко, и отново се наведе над нея. Ако имаше намек за извинение в тона му, то такъв отсъстваше в настоятелния ритъм на тласъците, които проникваха дълбоко в нея, милувка, която завладяваше, галеше и утешаваше… и не след дълго протестите й преминаха в мъркане. Красивото му тяло се движеше над нея, мускулите му се свиваха при докосванията й, дишането му секваше, когато ръката й го изследваше колебливо. Горещината се увеличи, разпалена от триенето на потните им тела.

Амелия обви ръцете си около него, краката си, опитвайки се да задържи цялата тази твърда мъжка плът, докато равномерният, разбиващ ритъм на тласъците му я доведе до ръба на кулминацията. Но той се измъкна, преди да я е постигнала, обърна я по гръб и в един агонизиращ миг тя си помисли, че се кани да спре. Покривайки я с цялото си тяло, Кам използва коленете си, за да разтвори по-широко нейните. Промърмори нещо на смесица от английски и цигански, достатъчно, за да разбере тя, че няма да я нарани, че така ще е по-лесно за нея, и тя прошепна „да, да“; тогава той навлезе непоносимо дълбоко, ръцете му натискаха хълбоците й всеки път, когато тя инстинктивно се опиташе да се отмести нагоре.

Главата му се отпусна надолу, той зарови уста в чаршафите. Протегна ръка към вагината й и прокара пръсти в набраздената коприна. Удоволствието я заля, всяка вълна бе по-силна от предишната, по-висока, докато накрая я остави разтреперана, удавена, въздишаща. Неочакваното му измъкване бе шок на неприятна празнота, когато той направи един последен тласък в гънките на чаршафите и простена. Слисана и объркана, Амелия остана с високо вдигнати колене, плътта й пулсираше и я смъдеше от нуждата да го върне обратно в себе си. Ръката му се протегна към хълбока й, разтри я нежно, преди да я натисне надолу.

— Ще ме имаш — прошепна той. — Ще ме имаш, колибри. Аз съм твоята съдба… дори и да не искаш все още да го признаеш.