Лайза Клейпас
Мой до полунощ (22)

Глава двадесет и втора

След като отведоха Лео обратно в имението Стоуни Крос и го сложиха в леглото, Амелия и Кам останаха отвън до вратата. Тя не се осмеляваше да го погледне. Емоциите й преливаха и бяха толкова силни, че едва успяваше да ги удържи.

— Ще отида в стаята на Попи и ще й кажа, че всичко е наред — прошепна тя.

Кам кимна мълчаливо и някак странно разсеяно. Пръстите им се сплетоха за миг.

Те се разделиха и Амелия отиде при сестра си.

Попи беше в леглото си, лежеше с напълно отворени очи.

— Намерила си Лео — промърмори тя, когато Амелия влезе.

— Да, скъпа.

— Той нали…

— Добре е. Мисля… — тя седна на края на матрака и й се усмихна. — Мисля, че оттук нататък ще става все по-добре.

— И ще стане като предишния Лео?

— Не… никога повече. Но има шанс да стане малко по-разумен, отколкото беше през последната година.

Попи се прозя.

— Е, и това е нещо, предполагам. Амелия… ще се разсърдиш ли, ако те попитам?

— Прекалено съм уморена, за да се сърдя. Питай направо.

— Ще се омъжиш ли за господин Роан?

Въпросът изпълни Амелия със сладостна омая.

— Трябва ли? — попита тя меко, но сърцето й биеше бясно в гърдите.

— Да, беше компрометирана, както знаеш. Освен това той ти се отразява добре. Вече не си чак такова бодливо прасе, когато той е наоколо.

— Прекрасно дете — Амелия обходи с очи стаята и се усмихна на сестра си. — Ще ти отговоря утре сутринта, скъпа. А сега заспивай.

Тя прекоси мрачната тъмнина на коридора, чувствайки се нервна като младоженка, докато отиваше да намери Кам. Беше време да бъде пряма, честна, да се довери както никога досега, дори в техните най-интимни моменти. Сърцето й биеше силно и уверено, усещаше ударите му навсякъде, дори във върховете на пръстите на ръцете и краката й.

Но Кам не я чакаше в стаята й, както се беше надявала. Несигурност и копнеж се надигнаха в душата й и тя закрачи бързо. Отиде до стаята му, където светлината на лампата се процеждаше през пролуката на открехнатата врата.

Кам седеше на леглото, все още облечен. Беше навел глава, обхванал коляно с ръка, в позата на дълбоко замислен човек. Вдигна поглед, когато тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво има, любима? — попита той нежно, разчитайки изражението на лицето й.

— Аз… — Амелия се приближи до него колебливо. — Страхувам се, че няма да ми дадеш онова, което искам.

Бавната му усмивка накара дъхът й да секне.

— Не съм ти отказвал нищо. Няма да започна сега.

Амелия спря пред него, полите й се насъбраха между раздалечените му колене. Чистата му солена миризма на вечнозелени растения се надигна и нахлу в ноздрите й.

— Имам едно предложение към теб — каза тя, като се опитваше да говори с делови тон. — Много разумно предложение. Виждаш ли… — тя спря да прочисти гърлото си. — Мислих много за проблема ти.

— Какъв проблем? — Кам, който си играеше с гънките на полата й, я погледна разтревожено.

— Проклятието ти за късмет. Знам как да се отървеш от него. Трябва да се ожениш в семейство с много, много лош късмет. Семейство с ужасни проблеми. И тогава няма да се чудиш какво да правиш с толкова много пари, защото колкото влизат, почти толкова ще излизат.

— Съвсем разумно — Кам взе треперещата й ръка в своите и я притисна между топлите си длани. След това докосна крака й, който беше започнал да потропва нервно. — Колибри — прошепна той, — не трябва да се тревожиш с мен.

Като събра смелост, тя рече:

— Искам да нося пръстена ти. Искам никога повече да не го свалям. Искам да бъда твоя ромни завинаги — тя млъкна за миг, сконфузена. — Каквото и да означава това.

— Моя годеница. Моя съпруга.

Амелия замръзна от стягащо гърлото удоволствие, когато усети да слага пръстена на ръката й.

— Когато бяхме с Лео тази вечер — произнесе тя дрезгаво, — за пръв път разбрах как се чувства от загубата на Лора. Някога ми беше казал, че няма да разбера, докато не се влюбя в някого. И тази вечер, докато те гледах с него… внезапно разбрах какво ще си мисля в най-последния момент от живота си.

Той погали с палец кокалчетата й.

— Да, скъпа?

— Ще си мисля — продължи тя с неудобство, — о, ако можех да имам само още един ден с Кам. Щях да събера целия живот в тези няколко часа.

— Не е необходимо — увери я той нежно. — Статистически погледнато, ще имаме поне десет, петнайсет хиляди дни, които да прекараме заедно.

— Не искам да съм отделена от теб в нито един от тях.

Кам обхвана с длани дребното й, сериозно лице, изтривайки с пръсти сълзите под очите й.

— В грях ли ще живеем, скъпа, или най-после ще се решиш да се омъжиш за мен?

— Да, да, ще се омъжа за теб. Въпреки че… все още не мога да обещая, че ще ти се подчинявам.

Кам се засмя.

— Ще се справим някак си. Стига да обещаеш, че ще ме обичаш.

Амелия хвана китките му, пулсът му беше равномерен и силен под пръстите й.

— О, аз наистина те обичам. Ти си…

— Аз те обичам още повече.

— … моя съдба. Ти си всичко, което… — тя щеше да продължи, ако той не я бе придърпал към себе си и не я бе целунал силно.

Съблякоха се, дърпайки дрехите си един на друг непохватно, обзети от възбуда и страст. Когато най-после останаха голи, настойчивостта на Кам се успокои. Ръцете му я загалиха бавно, всяка негова ласка я обезоръжаваше, разпростираше се из нея, предизвиквайки тръпки на удоволствие на повърхността. Чертите му бяха сурово красиви, когато я обърна по гръб. Устата му се спусна по гърдите й, ръцете му обхванаха и повдигнаха меката закръглена плът, езикът и зъбите му минаха нежно по зърната.

Амелия простена името му, отстъпвайки безпомощно, когато той се надигна и коленичи между краката й. Ръцете му се сключиха около хълбоците й, повдигнаха ги и ги притиснаха към опънатите му бедра. Кам я погледна, очите му блестяха с дяволски пламък, докато я галеше и си играеше с влажните гънки на входа към тялото й.

Тя се пресегна за него, нуждаеща се от тежестта му върху себе си, неспособна да го дръпне надолу. Единственото, което можеше, бе да изскимти и да се извива, докато той я изпълваше с пръстите си, а палецът му правеше леки, безбожни кръгове. Дъхът й стана накъсан и тя заби пръсти в гънките на чаршафите.

Пръстите му излязоха от нея, оставяйки я да трепери, когато тялото й се затвори около празнотата. След което проникна в нея с влажни, тежки тласъци, които я изпълниха изцяло. Тя ахна и остана неподвижна, извита срещу гъделичкащата ласка на пръстите му, докато той тласкаше отново и отново.

— Ела в мен — подкани го тя дрезгаво, когато топлината, ритъмът и усещането за него я завладя. — Искам да те чувствам вътре в мен, когато свършваш. Не излизай, моля те, недей…

Думите преминаха в дълъг стон, когато кулминацията експлодира и я изпълни бял огън.

Кам се наведе над нея, движейки се твърдо и равномерно, дишането му идваше на горещи вълни срещу лицето и шията й. Той погледна в замъглените й очи, изпълнен с пронизително удовлетворение при вида на нейното удоволствие. Провря ръце под главата й, повдигна я леко и я целуна. Зарови един яростен стон в топлината на устата й и остави удоволствието си да се излее в нея.

 

 

Когато я прегърна след това, мързеливо проследи извивките на гърба и раменете й. Амелия се отпусна на него, наслаждавайки се на равномерното повдигане и спускане на гръдния му кош.

— След като се оженим — прошепна той, — може да те отведа далеч оттук за известно време.

— Къде? — попита тя с готовност, обърна се и притисна устни към твърдата сатенена повърхност на гърдите му.

— Да потърсим племето ми.

— Ти вече намери племето си — тя прехвърли крак през бедрата му. — Казва се Хатауей.

Усети вибрациите на смеха в гръдния му кош.

— Имам предвид циганското ми племе. Минаха толкова много години. Искам да разбера дали баба ми е още жива — той направи пауза. — И да й задам няколко въпроса.

— За какво?

Като придърпа пръстите й до горната част на ръката си, Кам я притисна към татуировката.

— За това.

Амелия се сети за идентичната татуировка на Мерипен и странното, невероятно съвпадение и се намръщи.

— Каква ли връзка може да има между теб и Мерипен?

— Нямам представа — Кам се усмихна печално. — Господ да ми е на помощ, почти се страхувам да разбера.

— Каквото и да е — каза тя, — ще вярваме в съдбата.

Кам й се усмихна и я целуна.

— О, значи вече вярваш в съдбата?

— И в късмета — каза тя и пръстите й стиснаха ръката му. — Както и в магията, и в мистерията. Защото, както всяка разумна жена знае… — наложи се да спре, когато той отново я целуна. — Някои неща… — поредна целувка, и още една, и още една… — са написани на звездите.