Лайза Клейпас
Мой до полунощ (8)

Глава осма

Кам ги изведе от трапезарията през двойна френска врата, която водеше в оранжерия. Външното помещение бе семпло обзаведено със столове и канапе от ракита. Белите колони в края на оранжерията бяха обсипани с тучни висящи растения. Във влажното небе се събираха мрачни облаци, докато факелното осветление изпращаше светли петна по земята.

Веднага щом вратата се затвори, Амелия тръгна към сестра си с вдигнати ръце. В първия момент Кам си помисли, че ще я разтърси, но Амелия придърпа сестра си по-близо, раменете й се тресяха. Тя едва дишаше от смях.

— Бий… нарочно го направи… нали? Не мога да повярвам на очите си… този отвратителен гущер да пълзи по масата…

— Трябваше да направя нещо — обясни момичето с глух глас. — Лео се държеше лошо… не разбрах какво казва, но видях лицето на лорд Уестклиф…

— Ох… ох… — кикотеше се Амелия. — Горкичкият Уестклиф… тъкмо се кани да защити местното население от тиранията на Лео и тогава Спот изведнъж изпълзява между чиниите и чашите.

— Къде е Спот? — като се извърна от сестра си, Биатрикс се приближи до Кам, който постави влечугото в протегнатите й ръце. — Благодаря ви, мистър Роан. Имате много бързи ръце.

— Така са ми казвали — той й се усмихна. — Гущерчето е на късмет. Някои хора казват, че то допринася за пророчески сънища.

— Наистина ли? — Биатрикс го гледаше очаровано. — Сега, като се замисля, май напоследък сънувам повече…

— Сестра ми не се нуждае от окуражаване в това отношение — каза Амелия. Тя погледна многозначително Биатрикс. — Време е да се сбогуваш със Спот, скъпа.

— Да, знам — Биатрикс въздъхна и погледна разхлабената куличка на пръстите си. — Сега ще го пусна да си отиде. Мисля, че Спот ще живее по-добре тук, отколкото в имението Рамзи.

— Че кой не би? А сега иди и намери някое хубаво място за него, Бий. Ще те почакам тук.

Когато сестра й изтича, Амелия се обърна и погледна неясните очертания на къщата, контурите й се стапяха в една каменна стена, която минаваше покрай надвесената над реката скала.

— Какво правите? — попита Кам и се приближи до нея.

— Гледам имението Стоуни Крос, тъй като това ще е последният път, в който го виждам.

Той се усмихна.

— Съмнявам се. Семейство Уестклиф са приемали повторно гости, които са вършили далеч по-скандални неща.

— По-лоши от това да пуснеш влечуго на масата за вечеря? О, небеса, трябва да са отчаяни за компания!

— Толерантни са към ексцентричностите — той направи пауза, преди да добави: — Това, което не приемат добре, опасявам се, е грубостта.

Споменът за поведението на брат й предизвика нежна игра на емоции по лицето й, раздразнение, последвано от тревога.

— Лео никога преди не е бил груб — тя зиморничаво обви ръце около тялото си, сякаш да се скрие. — От една година насам е нетърпим. Направо не е същият.

— Защото е наследил титлата?

— Не, това няма нищо общо. Причината е… — и като изви лице, тя преглътна мъчително. Той чу нервното потракване на обувката й под многото пластове поли. — Лео изгуби един човек… — произнесе тя накрая. — Скарлатината покоси много хора в селото, включително едно момиче, за което… ами… той беше сгоден. Лора — името сякаш заседна в гърлото й. — Беше най-добрата ми приятелка… а също и на Уин. Красиво момиче. Обичаше да рисува. Имаше смях, който те караше да се засмееш щом я чуеш…

Амелия млъкна за миг, потънала в спомените си.

— Лора бе една от първите, които се разболяха — продължи тя. — Лео стоеше при нея във всеки възможен момент. Никой не очакваше, че тя ще умре… но то се случи толкова бързо. След три дни беше с толкова силна треска и толкова отслабнала, че пулсът й едва се напипваше. Накрая изгуби съзнание и умря няколко часа по-късно в ръцете на Лео. Той се прибра у дома и припадна, и тогава разбрахме, че и той се е разболял. А след него и Уин.

— Но останалите от вас не са, така ли?

Амелия поклати глава:

— Вече бях изпратила далеч Попи и Биатрикс. А по някаква неизвестна причина аз и Мерипен не се заразихме. Той ми помагаше през цялото време да се грижа за тях. Без негова помощ сигурно щяха да са мъртви. Мерипен направи някакъв сироп от отровно растение…

— Смъртоносна беладона — каза Кам. — Не се намира лесно.

— Да — тя го погледна с любопитство. — Откъде знаете? Научили сте го от баба си, предполагам?

Той кимна.

— Номерът е да дадеш достатъчно, за да противодейства на отровата в кръвта, но не чак толкова, че да убие пациента.

— Ами, и двамата се пребориха, слава богу. Но Уин е още прекалено крехка, както може би забелязвате, а Лео… вече не се интересува от нищо и от никого. Дори от себе си — кракът й продължаваше да потропва нервно. — Не знам как да му помогна. Знам какво е да изгубиш близък… Но никога не съм се влюбвала в някого по начина, по който той беше влюбен в Лора.

— Нито пък аз — каза Кам. — А и нямам желание да опитам.

Приближавайки се до нея, той докосна неспокойния й крак със своя. Тропането престана.

— Лош навик — оправда се Амелия и наведе глава. — Не мога да се освободя от него.

Кам се усмихна.

— Като колибри през пролетта. Увисва отстрани на гнездото и използва другия си крак да потропва по земята.

Погледът й се плъзна наоколо, сякаш не можеше да реши в коя посока да гледа.

— Мис Хатауей — произнесе той тихо, докато тя не можеше да си намери място. — Карам ли ви да се чувствате нервна?

Тя се застави да погледне към него, в очите й се бе притаил синьо-черният блясък на осветено от луна езеро.

— Не — отвърна тя мигновено. — Не, разбира се, че… вие… да. Да, карате ме.

Честният й отговор изненада и двамата. Нощта стана по-дълбока — една от факлите беше изгоряла, — и разговорът замря, стана накъсан, с възхитителен вкус, като бучки захар, които се топят върху езика.

— Никога не бих ви наранил — каза Кам.

— Знам. Не исках да…

— Това е защото ви целунах, нали?

Тя пое накъсана глътка въздух.

— Казахте, че не си спомняте.

— Спомням си.

— Защо го направихте? — попита тя полушепнешком.

— Импулс. Подходяща възможност — Кам се опита да игнорира проклетата отзивчивост на тялото си. — Сигурно не сте очаквали друго от един циганин. Ние вземаме каквото искаме. Ако ром желае някоя жена, си я открадва. Понякога направо от леглото й — дори в тъмнината можеше да види избилата по страните й червенина.

— Току-що казахте, че никога не бихте ме наранили.

— Ако ви отнеса със себе си… — представата за това, меката й, съпротивляваща се тежест в ръцете му накараха кръвта му да се разбушува. Беше обхванат от примитивния нагон, всички аргументи се сринаха под пулсиращата сила на желанието… — последното нещо, което би ми хрумнало, е да ви нараня.

— Не бихте направили подобно нещо — тя се опитваше да звучи разсъдливо. — И двамата знаем, че сте твърде цивилизован.

— Знаем ли? Повярвайте ми, що се касае до моята цивилизованост, може много да се спори.

— Господин Роан — каза тя твърдо, — опитвате се да ме накарате да се почувствам нервна ли?

— Не. Само искам да разберете…

Че не е като останалите, джентълмените около отрупаната с кристал маса, или дори като Мерипен, който явно бе станал фактически член на семейството й. Това вече не бе проява на остроумие или безобидна форма на флирт.

Беше изкарал твърде дълго без жена. И не можеше да разбере защо тази, с интелигентната си, бодлива невинност, го бе поразила така силно. Единственото, което знаеше, беше неустоим копнеж да достигне нещо в нея, да свали всичките изкуствени пречки от дрехи, корсети, връзки и обувки, преградата на нейната рокля, малките кукички на фуркетите й.

Амелия си пое дълбоко въздух.

— Това, което не споменахте, мистър Роан, е дали ако циганин открадне жена от леглото й според традицията, е с намерение да се ожени за нея. И дали тъй наречената „кражба“ е предварително уговорена и насърчена от бъдещата булка.

Той й хвърли очарователна усмивка, за да прогони напрежението между тях.

— Липсва изтънченост, но пък това ускорява значително процеса, не е ли тъй? Няма искане на разрешение от бащата, няма забрани, няма продължителен годеж. Много ефикасно, циганско ухажване.

Разговорът им секна при появяването на Биатрикс.

— Спот го няма — докладва тя. — Изглежда доста щастлив, че ще живее в парка на Стоуни Крос.

Видимо оживена от връщането на сестра си, Амелия отиде при нея, изтупа остатъците от пръст по ръкава й и оправи панделката в косата й.

— На добър час на Спот. Готова ли си да се върнем на вечерята, скъпа?

— Не.

— О, всичко ще е наред. Само не забравяй да изглеждаш смирено, докато аз правя авторитетни физиономии, и съм сигурна, че ще ни позволят да останем за десерта.

— Не искам да се връщам — простена Биатрикс. — Толкова е страшно, освен това не ми харесва всичката тази богата храна, да седя до свещеника, който говори единствено за собствените си религиозни писания. Толкова е досадно да цитираш сам себе си, не мислиш ли?

— Граничи с известно нахалство — съгласи се Амелия с усмивка, приглаждайки тъмната коса на сестра си. — Бедната Бий. Не е задължително да се връщаш, щом не искаш. Сигурна съм, че някой от слугите може да препоръча някое приятно местенце за теб, за да изчакаш докато вечерята свърши. Библиотеката, може би.

— О, благодаря ти. — Биатрикс изпусна въздишка на облекчение. — Само че… кой ще измисли нещо, за да разсее гостите, ако… Лео започне отново да се препира?

— Аз — увери я сериозно Кам. — Мога да бъда шокиращ във всеки момент.

— Не съм изненадана — каза Амелия, — всъщност дори съм напълно сигурна, че бихте се радвали да го направите.