Лайза Клейпас
Мой до полунощ (10)

Глава десета

— Не знам защо Биатрикс прави това — каза Попи на следващата сутрин, докато Амелия държеше поводите на кабриолета. Бяха на път към имението Стоуни Крос с откраднатите предмети, скрити в джобовете на най-хубавите им дневни рокли.

— Сигурна съм, че не иска да го прави — каза Амелия и челото й се набръчка от тревога. — Ако е било умишлено, щеше да краде неща, които истински желае, като например панделки за коса или ръкавици, или бонбони, а след това нямаше да си признае — тя въздъхна. — Всеки път се случва, когато има някаква значителна промяна в живота й. Когато мама и татко починаха, когато Уин се разболя… и сега, когато останахме без корени и се преместихме в Хемпшир. Ще уредим това колкото е възможно по-добре, ще се опитаме да осигурим на Биатрикс спокойна и сигурна атмосфера.

— При нас няма такова нещо като „спокойна и сигурна“ атмосфера — намръщено произнесе Попи. — О, Амелия, защо трябваше семейството ни да е толкова странно!

— Ние не сме странни.

Попи разпери ръце с игнориращ жест.

— Странните хора никога не мислят, че са странни.

— Аз съм съвсем обикновена — възрази Амелия.

— Ха!

Амелия я изгледа изненадано.

— Какво, за бога, искаш да кажеш с това „ха“?

— Ти се опитваш да ръководиш всички и всичко. И не вярваш на никого извън семейството. Като бодливо прасе си. Никой не може да мине покрай бодлите ти.

— Браво, трогната съм — каза възмутено Амелия. — Да ме сравняваш с голям, настръхнал гризач, при условие, че съм решила да прекарам целия си останал живот в грижа за семейството…

— Никой не те моли за това.

— Все някой трябва да го прави. А аз съм най-голямата Хатауей.

— Лео е най-големият.

— Аз съм най-голямата трезва Хатауей.

— Това все още не означава, че трябва да се жертваш.

— Не се жертвам, просто съм отговорна. А ти си неблагодарна!

— Благодарност ли искаш, или съпруг? Лично аз бих предпочела съпруг.

— Аз пък не искам съпруг.

Препираха се по целия път до Стоуни Крос. Когато пристигнаха, бяха сърдити и раздразнени. Но щом лакеят излезе да им помогне, двете сложиха по една фалшива усмивка на лицата си и сплетоха ръце на път към входната врата.

Изчакаха във фоайето, докато икономът извести за идването им. За огромно облекчение на Амелия той ги поведе към салона и ги информира, че лейди Уестклиф ще дойде веднага.

Когато влязоха по-нататък в просторния салон с многобройни вази със свежи цветя и полирани мебели, светлосиня копринена тапицерия и буен огън в бялата мраморна камина, Попи възкликна:

— О, толкова е хубаво тук и така приятно мирише… освен това виж как блестят прозорците!

Амелия мълчеше, но не можеше да не се съгласи. Видът на този безупречен салон, толкова различен от праха и мизерията на къщата Рамзи, я накара да се почувства виновна и мрачна.

— Не си сваляй бонето — каза тя, когато Попи започна да развързва панделките. — Изисква се да си с него по време на официално посещение.

— Само в града — възрази Попи. — На село етикетът е по-свободен. А и, честно казано, не мисля, че лейди Уестклиф ще има нещо против.

В този миг откъм прага се чу женски глас.

— Против какво? — беше лейди Уестклиф, стройната й фигура бе обгърната от розова рокля, тъмната коса — събрана отзад на тила в блестящи къдрици. Усмивката й бе едновременно закачлива и очарователна. Държеше в ръце малко момиченце в синя рокличка, миниатюрно копие на самата нея с кръгли очи с цвят на меденка.

— Госпожо… — поклониха се Амелия и Попи. Решила да бъде честна, Амелия каза: — Лейди Уестклиф, в момента спорехме дали е редно да свалим, или да останем с бонетата си.

— Мили боже, не се формализирайте — възкликна лейди Уестклиф, приближавайки се с детето. — Свалете си бонетата, разбира се. И ме наричайте Лилиан. Това е дъщеря ми, Мерит. Имаме малко време за игра, преди да я сложа да спи.

— Надяваме се, че не сме прекъснали… — започна извинително Попи.

— Съвсем не. Стига да сте в състояние да издържите малките ни лудории по време на визитата си, ние сме повече от щастливи от идването ви. Изпратих да донесат чая.

Не след дълго вече разговаряха весело. Мерит бързо изостави всяка срамежливост и им показа любимата си кукла Ани и колекцията от камъчета и листа в джобчето си. Лейди Уестклиф — Лилиан — беше любяща майка и не се притесняваше да коленичи на пода, за да търси разсипаните камъчета под масата.

Отношенията й с детето бяха доста необичайни за един аристократичен дом. Децата рядко биваха извеждани, за да видят посетителите, освен за кратко представяне, съпътствано от потупване по главата и бързо отпращане. По-голямата част от жените на мястото на графинята не биха се срещали с наследниците си повече от веднъж-дваж на ден, оставяйки четенето и игрите на бавачката или прислужничката.

— Нямам търпение да я видя — призна честно Лилиан. — Така че прислужниците са свикнали да понасят намесата ми.

Когато подносът с чай пристигна, куклата Ани бе сложена да седне между Попи и Мерит. Момиченцето притисна ръба на чашата до изрисуваната уста на куклата.

— Ани иска още захар, мамо — каза то.

Лилиан се усмихна, знаеше много добре кой иска да пие свръх подсладен чай.

— Кажи на Ани, че не слагаме повече от две бучки в чаша, скъпа. Иначе ще се разболее.

— Но тя толкова обича сладко — възрази детето. И добави заплашително: — Обича сладко и се сърди.

Лилиан поклати глава и въздъхна:

— Ама че вироглава кукла. Бъди твърда с нея, Мерит.

Попи, която бе наблюдавала разговора с усмивка, придоби озадачено изражение и се размърда на канапето.

— Мили боже, мисля, че съм седнала върху нещо… — Тя пъхна ръка под себе си и извади малкото дървено конче, преструвайки се, че го е намерила между възглавниците.

— Кончето ми! — възкликна момиченцето и протегна пръстчета. — Помислих си, че е избягало.

— Слава богу — каза Лилиан. — Кончето е една от най-любимите играчки на Мерит. Претърсихме цялата къща за него.

Усмивката на Амелия повехна, когато срещна погледа на Попи. Двете се запитаха дали бе открита липсата и на останалите неща. Трябваше да побързат да ги върнат, особено сребърния печат. Тя прочисти гърлото си.

— Госпожо… Ами… ако не възразявате… бих искала да знам къде е тоалетната.

— О, разбира се. Да извикам ли прислужницата да ви покаже, или…

— Не, няма нужда — побърза да я възпре Амелия. След като получи нужните инструкции, тя излезе от салона и остави трите да пият чай.

Първата стая, която трябваше да открие, беше библиотеката, откъдето бяха взети картата за стереоскопа и ключа. Спомняйки си описанието на Биатрикс за разположението на помещенията, Амелия тръгна по тихия коридор. Забави крачка, когато забеляза една прислужница да мете килим, и се опита да изглежда така, сякаш знае къде отива. Жената спря метенето и се отдръпна почтително, за да й направи място.

Завивайки зад ъгъла, Амелия видя отворена врата, която разкриваше голяма библиотека с по-високи и по-ниски галерии. Слава богу, беше празна. Тя влезе вътре и видя стереоскопа на библиотечната маса. До него имаше дървена кутия, пълна с карти като онази, която носеше в джоба си. Тя мушна картата при останалите и излезе бързо от стаята, спирайки само за миг, колкото да пъхне ключа в дупката на ключалката.

Оставаше само да намери частния кабинет на лорд Уестклиф и да върне сребърния печат. Усещаше тежестта му върху крака си, докато вървеше. Моля те, нека лорд Уестклиф да не е там, помисли си тя отчаяно. Моля те, нека да няма никого. Моля те, нека да не ме хванат. Биатрикс бе казала, че кабинетът е близо до библиотеката, но първата врата, която Амелия опита, се оказа музикалната стая.

Забеляза една друга врата на отсрещната стена на коридора, но това беше килер, пълен с кофи, метли, парцали и канчета с восък и лак.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — промърмори тя и се насочи към друга отворена врата.

Оказа се стая за билярд. Вътре имаше половин дузина мъже, погълнати от играта.

Амелия спря, лицето й пламна в червенина. Двама от мъжете я забелязаха и се поклониха.

— Извинете ме — прошепна тя и изчезна.

За нейно смайване един от тях излезе от стаята и я последва по коридора.

— Мис Хатауей.

При звука на гласа му Амелия се обърна да го погледне.

— Господин Роан.

Той беше по риза, с разхлабена на врата яка. Лъскавата му черна коса беше разрошена, сякаш наскоро е прокарвал пръсти през нея. Сърцето й забърза. Тя чакаше сковано, докато той се приближаваше с отпусната, плавна походка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита я любезно. — Да не сте се изгубили?

Изоставяйки приличието за сметка на бързината, тя го хвана за навитите нагоре ръкави.

— Знаете ли къде е кабинетът на лорд Уестклиф?

— Да, разбира се.

— Покажете ми го.

Той я погледна с въпросителна усмивка.

— Защо?

— Няма време за обяснения. Просто ме заведете веднага. Моля ви, да побързаме!

Той я поведе по коридора две врати по-нататък и двамата влязоха в малка, облицована с палисандрово дърво стая. Кабинетът. Единствената украса бяха правоъгълните прозорци, покрити със стъклописи, които се редяха покрай една стена. Оттук Маркъс, лорд Уестклиф, ръководеше делата на имението.

Роан затвори вратата зад тях.

Амелия бръкна в джоба си и извади тежкия сребърен печат.

— Къде да сложа това?

— От дясната страна на бюрото, близо до мастилницата — отвърна Роан. — Откъде го взехте?

— Ще ви обясня по-късно. Умолявам ви, не казвайте на никого — тя се приближи до бюрото. — Само се надявам никой да не е забелязал, че липсва.

— На първо място: защо ви е трябвал? — попита Роан. — Фалшифициране на документи, така ли?

— Фалшифициране?! — Амелия пребледня. Писмо с името на лорд Уестклиф, подпечатано със семейната му емблема би било наистина могъщ инструмент. Какви други интерпретации можеха да се направят около вземането на семейния печат? — О, не, не бих… Аз… Не съм искала…

Пелтеченето й бе прекъснато от спиращия сърцето звук при натискането на бравата. В същия миг бе пронизана едновременно от мъка и примирение. Всичко свърши. Беше толкова близко, а сега щяха да я хванат и един господ знае какви щяха да са последиците. Нямаше начин да обясни присъствието си в този кабинет, освен да разкрие проблема на Биатрикс, което щеше да доведе до срам за цялото семейство и да съсипе бъдещето на момичето в изисканото общество. Гущер — домашен любимец беше едно, но кражбата бе нещо съвсем друго.

Всички тези мисли прекосиха съзнанието на Амелия за един кратък миг. Но когато тя се вдърви и зачака секирата да падне, Роан се озова до нея с две крачки. И преди да е успяла да помръдне или да си поеме въздух, той я дръпна към себе си и доближи глава до нейната.

Целуна я с неприлична откровеност, което я накара да залитне. Ръцете му я обхванаха здраво, държейки я, докато устата му обхване нейната под правилния ъгъл.

Тя размаха ръце нерешително, дланите й срещнаха твърдите мускули на гърдите му, копчетата на ризата му. Той беше единственото сигурно нещо в един калейдоскопичен свят, тялото му беше силно, чуждо и все пак безкрайно близко. Начинът, по който я беше целунал преди… Беше го преживявала хиляда пъти в сънищата си. Но не го бе осъзнавала досега.

Елегантните мъжки ръце обхванаха тила и челюстта й и повдигнаха лицето й нагоре. Върховете на пръстите му намериха деликатната кожа зад ушите й, където срещнаха копринената граница на линията с косата й. И през цялото това време той продължи да я изпълва с концентриран пламък, докато вътрешността на устата й настръхна сладко, а краката й се разтрепериха под нея.

Устата му се вдигна, дъхът му напомняше гореща милувка срещу топлите й устни. Той обърна глава, когато заговори на човека, влязъл в стаята.

— Моля за извинение, господине. Искахме момент на усамотение.

Амелия стана тъмночервена, когато проследи погледа му към вратата, където лорд Уестклиф стоеше с неразгадаемо изражение.

Измина един напрегнат момент, докато лордът изглежда подреди мислите си. Погледът му се премести към зачервеното лице на Амелия, после се върна обратно върху това на Роан. В тъмните му очи блеснаха весели искрици.

— Ще се върна след около половин час. Добре ще е кабинетът ми да е свободен дотогава — и като кимна учтиво, той напусна стаята.

Веднага щом вратата се затвори след него, Амелия отпусна челото си на рамото на Роан и простена. Искаше да се отдръпне, но нямаше вяра на коленете си.

— Защо направихте това?

Той изобщо нямаше вид на разкаян.

— Наложи се да измисля бързо причина двамата да сме тук. Това ми се стори най-целесъобразно.

Амелия поклати глава бавно, все още облегнала глава върху него. Сухата сладост на аромата му й напомни на затоплена от слънцето ливада.

— Мислите ли, че ще каже на някого?

— Не — произнесе той уверено. — Уестклиф не разпространява слухове. Няма да каже думица на никого, освен…

— Освен?

— На лейди Уестклиф. На нея по всяка вероятност ще каже.

Амелия се замисли и й се стори, че това може и да не е чак толкова ужасно. Лейди Уестклиф не изглеждаше от типа хора, които биха я осъждали за това. Всъщност имаше вид на доста толерантна към скандалното, според обществото, поведение.

— Разбира се — продължи Роан, — ако лейди Уестклиф знае, съществува голяма вероятност, тя да каже на лейди Сейнт Винсънт, която трябва да пристигне заедно със Сейнт Винсънт в края на седмицата. А след като лейди Сейнт Винсънт каже на съпруга си всичко, той също ще знае. Освен тях никой друг няма да разбере. Освен ако…

Главата й подскочи рязко нагоре като на кукла на конци.

— Освен ако… какво?

— Освен ако лорд Сейнт Винсънт не спомене на господин Хънт, който несъмнено ще го сподели със съпругата си и после… в основни линии всички ще научат.

— О, не. Не мога да го понеса. Той я погледна разтревожено.

— Защо? Защото са ви хванали да ви целува циганин?

— Не! Защото не съм от жените, които хващат да се целуват с когото и да било. Нямам рандеву! Когато всички научат, няма да ми остане никакво достойнство. Ще изгубя репутацията си. Не… На какво се смеете?

— На вас! Не съм очаквал такава мелодрама точно от вас.

Това ядоса Амелия, която не беше жена, която си позволяваше драми. Тя заби още по-здраво ръце между тях двамата.

— Реакцията ми е напълно резонна, като се има предвид…

— Съвсем не сте лоша в това.

Тя примига объркано.

— В мелодрамата?

— Не, в целуването. С малко повече практика и ще станете изключителна. Но е нужно да се отпуснете.

— Не искам да се отпускам. Не искам да… о, боже мой — той бе навел глава към шията й, търсейки видимото туптене на пулса й. Бърза, гореща вълна премина през нея. — Не го правете — каза безсилно тя, но той бе настоятелен, устата му — порочно мека, и тя остана без дъх, когато усети докосването на езика му.

Ръцете й се стрелнаха към мускулестите му рамене.

— Господин Роан, не бива…

— Ето така се целува, Амелия — той обхвана главата й в длани, накланяйки я пъргаво на една страна. — Носовете отиват насам — едно дезориентиращо докосване на устата му, после гореща, чувствена вълна. — Имате вкус на захар и чай.

— Аз… т-т-трябва да се връщам обратно.

— Не още — палецът му мина по току-що целунатите й устни, карайки ги да се разтворят. — Пуснете ме вътре, Амелия — прошепна той.

Никога в живота си не бе предполагала, че мъж може да й каже нещо толкова скандално. И ако думите бяха толкова неприлични, то блясъкът в очите му със сигурност беше изгарящ.

— Аз… аз съм стара мома — тя произнесе думата, сякаш беше талисман.

Тайна усмивка задълбочи ъгълчетата на устата му.

— Това няма да ви държи в безопасност от мен — тя се опита да се извърне от него, но ръцете му обърнаха лицето й пак към неговото. — Не мога да гледам как оставате сама. Всъщност, преосмислям цялата си политика по отношение на старите моми.

Преди тя да попита какво има предвид, устата му отново притисна нейната, а пръстите му погалиха очертанията на челюстта й, скланяйки я да се отпусне. Вкусът му бе толкова неустоим, че тя усети как отстъпва, как му позволява да я претърсва с бавни, еротични набези на езика си. Целувките бяха прималяващо сладки, като горещ бонбонен сироп, който се просмуква в нея, потъва дълбоко, разпалва се и кипва. Краката й омекнаха, а той я обхвана с яките си ръце и я притисна към тялото си.

Ръцете му се движеха нетърпеливо по гърба и раменете й, докато устните му се откъснаха от нейните, за да проучат меката извивка на опънатата й шия. Той намери едно местенце, което я накара да се сгърчи, измъчвайки я нежно, докато тя занемя и започна да се извива срещу него.

Роан вдигна глава. Очите му блестяха, сякаш сярата възпираше да не изскочат навън обрамчените в тъмно ириси. Заговори бавно, сякаш подбираше думите като нападали листа от земята.

— Това е може би лоша идея.

Амелия кимна разтреперана.

— Да, господин Роан.

Върховете на пръстите му накараха да се издигне нова червена вълна върху бузите й.

— Казвам се Кам.

— Не мога да ви наричам така.

— И защо не?

— Знаете защо — дойде неувереният отговор. Едно дълго дихание секна, когато усети устата му да слиза към бузата й, плъзгайки се по гладката кожа. — Какво означава то?

— Името ми ли? Това е циганската дума за слънце.

Амелия не можеше да мисли.

— А знаете ли, че циганите имат по три имена?

Тя поклати бавно глава, докато устата му мина по челото й. Дъхът му опари кожата й, когато произнесе:

— Първото е тайно име, което майката прошепва в ухото на детето при раждането. Второто е племенно, използвано само от други цигани. А третото е името, което използваме, когато общуваме с не-цигани.

Ароматът му беше навсякъде около нея, лек и свеж.

— Какво… какво е племенното ви име?

Той се усмихна леко, устата му се изви срещу кожата й.

— Не мога да ви го кажа. Все още не ви познавам достатъчно.

Все още. Измъчващото обещание, запечатано в тези две думи, съкрати дъха й.

— Пуснете ме — прошепна.

— Да. Само още една. Само… — той се наведе и лакомо пое устата й.

Изпълнена от удоволствие, Амелия потърси косата му, намирайки силно удовлетворение в това да прокарва пръсти през лъскавите черни къдрици. Когато усети, че тя го докосва, той простена окуражаващо. Ритъмът на дишането му се промени, стана по-неравен, целувките му — по-твърди и упоителни.

Той взе онова, което тя предложи — повече, — спускайки езика си по-дълбоко, засилвайки усещането. А тя отговаряше, докато душата й се опърли по краищата, а мислите й изчезнаха като искрици, прескачащи от буен огън.

Роан рязко откъсна уста от нейната и я притисна силно към очертанията на тялото си. Тя усети как се изпъва в едва доловимо люшване, нуждаеща се от триене, натиск и освобождение. Той я държеше неподвижно, близко до себе си, докато тя се разпалваше и трепереше от копнеж.

Хватката му се разхлаби и накрая той я отблъсна напълно от себе си.

— Извинете ме — произнесе. Видя го как трудно преглъща, видя замаяното изражение в очите му. — Обикновено не ми е толкова трудно да спра.

Амелия кимна и обви ръце около себе си. Не знаеше, че е започнала да потропва нервно, докато Роан не пъхна крак под полите й, притискайки леко пръстите на крака й.

— Колибри — прошепна той. — Сега е по-добре да тръгвате. Ако не го направите, ще ви компрометирам по начин, който никога не сте се представяли, че е възможен.

Амелия не беше сигурна как ще се върне обратно в салона, без да се изгуби. Имаше чувство, че се движи през пластовете на някакъв сън.

Стигайки до канапето, на което седеше Попи, тя прие още една чаша чай и се усмихна на Мерит, която се опитваше да извади от собствената си чаша парченце разтопена бисквита. До съзнанието й едва стигна предложението на Лилиан цялото семейство Хатауей да се присъединят към пикника в края на седмицата.

— Искаше ми се наистина да приемем поканата — каза замислено Попи по пътя за обратно. — Но предполагам, че само ще си навлечем неприятности, тъй като Лео може да се държи неприятно, а Биатрикс — да открадне нещо.

— Пък и сме прекалено много хора — произнесе отнесено Амелия.

Само една мисъл бе ясна и отчетлива в главата й. Кам Роан скоро ще се върне в Лондон. Заради себе си — а може би и заради него — тя трябваше да избягва всячески Стоуни Крос, докато не си е тръгнал.

 

 

Дали защото всички бяха изморени от чистене, оправяне и организиране, но тази вечер цялото семейство Хатауей беше в някакво неопределено настроение. Всички, освен Лео, се бяха събрали и излегнали около камината в една от стаите на долния етаж, докато Уин четеше на глас роман на Дикенс. Мерипен бе заел отдалечения ъгъл на стаята, близо до семейството, но не напълно като част от него, и слушаше напрегнато. Никакво съмнение, че Уин би могла да чете имена от застрахователния регистър, и той пак би намерил това за очарователно.

Попи се занимаваше с ръкоделие, украсяваше чифт мъжки чехли с ярки вълнени конци, докато Биатрикс играеше откъсната близо до камината. Забелязвайки начина, по който най-малката й сестра прелиства картите, Амелия се разсмя.

— Биатрикс — каза тя, когато Уин довърши главата. — Защо, за бога, лъжеш на солитер^[1]? Играеш сама срещу себе си.

— Точно защото никой няма да протестира, когато мамя.

— Важното е не дали ще спечелиш, а как ще спечелиш — каза Амелия.

— Чувала съм го и преди, но не съм съгласна. Много по-приятно е да печелиш.

Попи поклати глава над бродерията.

— Биатрикс, ти определено си безсрамна.

— И победител — усмихна се доволно момичето, оставяйки долу точната карта, която искаше.

— Къде сбъркахме? — запита Амелия, без да се обръща конкретно към никого.

Уин се усмихна.

— Тя има няколко удоволствия, скъпа. От една игра на солитер няма никой да пострада.

— Предполагам — Амелия искаше да каже още нещо, но вниманието й бе отклонено от студения повей на въздуха около глезените й и вцепенения палец. Потръпна и се загърна по-плътно с плетения шал. — Боже, тук наистина е студено.

— Сигурно седиш на течение — загрижено я погледна Попи. — Ела до мен, Амелия, аз съм по-близко до камината.

— Благодаря, но мисля, че ще отида да си легна — все още треперейки, Амелия се прозя. — Лека нощ на всички — излезе в момента, когато Биатрикс молеше Уин да прочете още една глава.

Когато тръгна по коридора, отмина една малка стая, която — доколкото можеха да кажат — е била навремето стая за джентълмени. В нея имаше ниша, голяма точно като за билярдна маса, и една мръсна картина с ловна сцена на стената. Между прозорците беше сложен огромен, тапициран стол с изтъркана кадифена дамаска. Светлината от стоящата лампа се разливаше по пода в неясно петно.

В стола дремеше Лео, отпуснал едната си ръка отстрани. На пода до него стоеше празна бутилка и хвърляше островърха сянка.

Амелия щеше да продължи по пътя си, но нещо в беззащитната поза на брат й я накара да спре. Той спеше с глава, обронена на едното рамо, с леко отворени устни, също както правеше в детството. С лице, от което бяха изтрити гнева и мъката, изглеждаше млад и уязвим. Тя си спомни храброто красиво момче, каквото Лео беше някога, и сърцето й се сви от жалост.

Реши да влезе в стаята и бе шокирана от рязката смяна на температурата, от щипещия въздух. Тук беше много по-студено, отколкото навън. Не се дължеше на въображението й — можеше да види бялата пара от дишането си. Като потръпна, тя се приближи до брат си. Студът бе концентриран около него, тя усети как дробовете й болезнено се свиват. Когато се приведе над отпуснатото му тяло, обзе я чувство на мрачна безнадеждност и тъга.

— Лео! — лицето му беше сивкаво, устните — сухи и сини, а когато го докосна по бузата, тя бе лишена от всякаква топлинка. — Лео!

Никакъв отговор.

Амелия го разтърси, като го блъсна силно в гърдите и обхвана вкочаненото му лице в шепи. В този миг почувства някаква невидима сила да я дърпа. Продължи упорито.

— Лео, събуди се!

За нейно огромно облекчение той се размърда и издиша, а клепачите му потрепнаха и се вдигнаха. Ирисите на очите му бяха бледи като лед. Дланите му се пресегнаха към раменете й и той промърмори замаяно:

— Буден съм. Буден съм. Исусе. Не викай. Вдигна такъв шум, че ще събудиш и умрял.

— За миг си помислих, че точно това правя — Амелия се беше почти свлякла върху ръкохватката на стола и трепереше. Студът започна да се оттегля. — О, Лео! Беше толкова неподвижен и блед! Имах чувството, че гледам труп.

Брат й разтърка очи.

— Само малко съм поизмръзнал. Не съм умрял.

— Не се събуждаше.

— Не исках. Аз… — той спря и я погледна разтревожено. Тонът му беше мек и учуден. — Сънувах. Толкова правдоподобен сън…

— Какво сънува?

Отговор не последва.

— Лора ли? — настоя Амелия.

Лицето му се затвори, дълбоките бръчки, които минаваха по повърхността на лицето му бяха като пукнатини, получени при разширяването на лед във вътрешността на камък.

— Казах ти никога да не споменаваш името й пред мен!

— Да, защото не искаш да ти се напомня за нея! Но това няма значение Лео! Няма да спреш да мислиш за нея, независимо дали чуваш името й, или не!

— Няма да говоря за нея!

— Това очевидно отбягване няма да проработи — тя се запита как да лавира в разговорите, за да стигне по някакъв начин до него. Опита се да звучи твърдо: — Няма да позволя да се разпаднеш на парченца, Лео!

Погледът, с който я погледна, й даде да разбере, че твърдостта й не е била добър избор.

— В някакъв момент — произнесе той със студена любезност, — човек и да не иска, разбира, че съществуват неща извън неговия контрол. И ако искам да се разпадна на парченца, то няма да чакам да получа проклетото ти разрешение.

Тя се опита да звучи съчувствено:

— Лео… знам през какво премина след смъртта на Лора. Толкова съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Никога не си обичала някого по този начин.

Амелия примига слисано.

— Обичала съм много хора в живота си.

— Не по начина, за който говорим. Нищо не разбираш.

— Знам обаче, че другите хора се възстановяват след загуба, че се опитват отново да намерят щастието…

— Няма повече щастие — отвърна й Лео грубо. — Няма спокойно кътче на света за мен. Тя отнесе всичко това със себе си. Моля ти се, Амелия… иди да се месиш в работите на някого другиго и ме остави на мира!