Лайза Клейпас
Мой до полунощ (14)

Глава четиринадесета

Той не показа, че е чул, но Уин, Биатрикс и Попи я изгледаха изненадано.

— Не сега, скъпа — смъмри я нежно Уин.

Амелия потисна горещите думи, които се надигнаха в гърлото й, и се насочи със смразяващо безразличие към къщата.

Пристигаха още хора, някои оформиха редица, за да си подават кофите към помпата и обратно. Откъм сградата не се виждаше никакво движение. Тя се запита какво ли правят Кам Роан и капитан Суонси.

Уин сякаш прочете мислите й.

— Явно капитанът най-после има възможност да изпробва изобретението си — каза тя.

— Какво изобретение? — попита Амелия. — И откъде знаеш за него?

— Седях до него на вечерята в Стоуни Крос. Той ми каза, че по време на експериментите му с дизайна на ракетна техника му е хрумнала идеята за устройство, което би загасило огъня, като разпръсква в него разтвор. Когато медната кутия се изправи, едно шише с киселина се смесва с разтвора и се създава достатъчно налягане, за да се изтласка течността от вътре.

— Дали ще стане? — попита Амелия със съмнение.

— Надявам се.

Двете потръпнаха при звука от счупени прозорци. Хората, занимаващи се с водната помпа, бяха направили достатъчно голям отвор, за да насочват струя вода в горящата стая.

Притеснена още повече, Амелия търсеше напрегнато с очи силуета на Кам Роан. Този човек нямаше инстинкт за самосъхранение, да влезе в горяща къща с неизпитано устройство, което можеше да експлодира в лицето му. Сблъсквайки се с химикалите, пушека и горещината, той можеше да изгуби ориентация и да се обърка. Идеята, че може да е пострадал някак, беше непоносима. Никога през живота си не беше искала нещо толкова много, колкото той да излезе сега от огнения капан. Мускулите й се бяха стегнали от тревога, а крайниците я боляха.

Тъкмо когато започна да обмисля дали да не влезе през предния вход, Роан и капитан Суонси изтичаха от къщата с празни кутии. Тя забърза с весел вик с намерението да спре, когато се доближи до тях. Затова се изненада, когато краката й продължиха да я носят право към Роан и тя връхлетя срещу него. Той отстъпи крачка назад от сблъсъка. Пусна кутията и я хвана здраво, а в гърдите му се надигна нисък смях.

— Спокойно, колибри. Всичко е наред.

Беше изгубила някъде сакото му, както и шала си по време на стремителния бяг. Студеният нощен въздух проникваше през дрехата й и я караше да трепери. Той я хвана още по-здраво. От него се излъчваше остър мирис на пушек и пот — искаше й се да последва миризмата през дрехите до кожата му. Тялото му беше толкова твърдо, толкова по-стегнато от нейното. Искаше й се да остане прилепена така към него завинаги, неговото сърце точно под ухото й, ръката му, която прави бавни кръгове по гърба й.

— Тези пожарогасители се оказаха много по-ефикасни, отколкото съм предполагал — чу тя капитан Суонси да казва. — Още две или три кутии и щяхме да сме в състояние сами да се справим с огъня.

Опомняйки се, Амелия погледна изпод ръката на Роан. Като него, лицето на възрастния мъж беше опушено и черно, а съчетанието с разбърканата бяла коса му придаваше необичаен вид. Той се усмихваше, доволен от резултата от усилията си.

— Огънят вече е под контрол — каза й той. — Смятам, че съвсем скоро ще го угасят.

— Капитане, никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно — успя тя да каже. — Като си помисля само, че се изложихте на риск…

— Чакал съм за възможност като тази — обяви Суонси. — Разбира се, не съм искал домът ви да послужи за изпитателна площадка — той се обърна да види как напредва работата с водната помпа, която работеше с пълен капацитет. — Боя се — продължи той мрачно, — че пораженията от водата ще са точно толкова големи, колкото тези от пушека.

— Може би някои от стаите на горния етаж все пак са обитаеми — допусна Амелия. — След малко ще отида да видя…

— Категорично не — прекъсна я Кам. Вие и останалите от семейство Хатауей отивате в имение Стоуни Крос. Там има достатъчно стаи за гости, за да ви настанят.

Амелия застина при властния му тон.

— Има прекалено много неща, които трябва да свърша тук…

Той леко я разтърси, за да я успокои.

— Амелия. Вие и сестрите ви стоите навън, на студено, само по нощници. Брат ви има нужда да бъде прегледан от лекар, и ако не греша — Мерипен също. Идете в Стоуни Крос и се погрижете за семейството си. Аз ще следя нещата тук.

— Не искам да ходя, аз… — Тя спря, когато думите му стигнаха до съзнанието й. — Защо Мерипен се нуждае от лекар? Къде е той?

Роан я обърна на другата страна.

— Ей там, до сестрите ви.

Тя ахна при вида му, беше се свил на земята. Уин беше до него, опитваше се да издърпа тънката риза от гърба му.

— О, не — Амелия забърза към тях, без да осъзнава, че изглежда като луда, тичайки наоколо по нощница.

— Какво стана? — попита тя, отпускайки се на влажната земя до Уин. — Обгорен ли е?

— Да, на гърба — Уин направи импровизирана превръзка, като откъсна парче от подгъва на нощницата си. — Биатрикс, вземи това, ако обичаш, и го натопи във вода.

Без да говори, момичето забърза към коритата на водната помпа.

Уин погали черните къдрици на Мерипен, когато той отпусна глава към рамото си. Дишането му излезе с неравномерен съсък през зъбите.

— Много ли те боли? — попита Амелия.

— Адски — задавено отвърна той.

— Това е добър знак. Изгореното е по-сериозно, ако е безчувствено.

— Благодаря — промърмори той. — Олекна ми.

Амелия се усмихна, успокоена донякъде от сарказма му.

Уин задържа ръката си върху тила на Мерипен, докато говореше на Амелия.

— Той отиде прекалено близко до стряхата на къщата. От горещината на огъня плочките на покрива пламнали, започнали да се топят и да падат. Върху гърба му се стоварило разтопено олово — тя вдигна очи, когато Биатрикс се появи с мокрия плат. — Благодаря ти, скъпа — вдигна ризата на Мерипен и сложи мокрия компрес върху изгореното. Той изпусна тих стон. Загубил всякаква гордост и благоприличие, позволи на Уин да сложи главата му в скута си, докато трепереше неконтролируемо.

Амелия погледна към Лео, който изглеждаше малко по-добре, и осъзна, че Кам е прав — трябваше да отведе семейството си на някое безопасно място и да извика лекар.

Затова не възрази, когато Кам и Суонси дойдоха да натоварят събралите се Хатауей в кабриолета. Лео трябваше да бъде буквално пренесен във возилото, а Мерипен, който беше нестабилен и дезориентиран, също се нуждаеше от помощ. Капитан Суонси държеше мълчаливо поводите по време на пътуването до Стоуни Крос.

При пристигането си Хатауей бяха посрещнати с възклицания и съчувствие, прислужници търчаха във всички посоки, домакините предлагаха допълнително дрехи и лични принадлежности. Лейди Уестклиф и лейди Сейнт Винсънт поеха грижата за по-малките момичета, докато Амелия бе отвлечена от две настоятелни прислужници.

Стана ясно, че няма да я пуснат, докато не се изкъпе, нахрани и облече.

Измина цяла вечност, докато жените напъхат Амелия в нова нощница и син кадифен халат. Изниза се още четвърт час, преди да сплетат старателно влажната й коса в плитки от двете страни. Когато най-после свършиха с нея, тя им благодари и забърза към гостната. Отиде да провери как са сестрите й, като започна първо с брат си.

Един слуга в коридора я насочи към стаята на Лео. Докторът, приятен възрастен мъж с добре оформена сива брада, тъкмо си тръгваше. Той спря, с чанта в ръка, когато тя попита за състоянието на брат си.

— Като цяло се оправя — отвърна докторът. Има леко подуване на гърлото, предизвикано от вдишването на дима, разбира се, но става въпрос по-скоро за раздразнение, отколкото за сериозно увреждане. Цветът му е добър, сърцето му силно и са налице всички признаци за пълно скорошно възстановяване.

— Слава богу. А Мерипен?

— Циганинът ли? Неговото състояние е малко по-притеснително. Обгорял е лошо. Обработих мястото и направих превръзка с пчелен мед, който няма да позволи на марлята да залепне, докато кожата зараства. Утре отново ще дойда, за да проверя как върви подобрението му.

— Благодаря. Сър… не искам да ви безпокоя… знам, че вече е късно, но бихте ли отделили няколко минути да прегледате една от сестрите ми? Тя е със слаби бели дробове и макар да не е била изложена на дима, беше навън, на студено.

— Имате предвид мис Уинифред.

— Да.

— Тя беше в стаята на циганина. Явно той споделя вашата загриженост за здравето на сестра ви. Двамата спориха доста разпалено кого от тях първо трябва да прегледам.

— О… — по устните й премина лека усмивка. — И кой спечели? Мерипен, разбира се.

Той отговори на усмивката й.

— Не, мис Хатауей. Сестра ви може да е със слаби бели дробове, но не може да бъде лесно разубедена — той й се поклони. — Желая ви приятна вечер. Приемете съчувствията ми за сполетялата ви беда.

Амелия кимна с благодарност и влезе в стаята на Лео. Брат й лежеше на една страна с отворени очи, но не я удостои с поглед, когато се приближи. Отпускайки се внимателно на матрака, Амелия протегна ръка и го погали по сплъстената коса.

Гласът му прозвуча като тих грак.

— Да не би да си дошла да ме довършиш?

Тя се усмихна слабо.

— Ти, както изглежда, се справяш отлично с тази работа — ръката й се спря нежно върху скулата му. — Как започна пожарът, скъпи?

Най-накрая се осмели да я погледне, очите му бяха кървясали и сълзяха.

— Не си спомням. Заспал съм. Не съм запалил пожара умишлено. Надявам се да ми вярваш.

— Да — тя се наведе и го целуна по главата, сякаш беше малко момче. — Почивай си, Лео. Утре всичко ще бъде по-добре.

— Винаги така казваш — промърмори той, затваряйки очи. — Може би някой ден… ще стане истина — след което заспа със стряскаща бързина.

Амелия чу шум и се обърна. До вратата стоеше прислужница с поднос, натоварен с бутилки от кафяво стъкло и китка сухи билки. До възрастната жена беше застанал Кам Роан, носеше малък, отворен чайник, пълен с димяща вода.

Роан още не бе измил пушека от лицето и косата си. Макар че сигурно бе изморен от нощното напрежение, не показваше такива признаци. Изпи Амелия с поглед, очите му блестяха с цвят на сяра върху прашното, набраздено от пот лице.

— Парата ще помогне на лорд Рамзи да диша по-леко през нощта — обясни прислужницата. Тя се приближи до нощната масичка, на която стоеше свещникът и сложи върху нея чайника.

Когато парата се разпръсна във въздуха, силен, макар и не неприятен аромат стигна до ноздрите на Амелия.

— Какво е това? — попита тя шепнешком.

— Лайка, тамян и женско биле — отвърна Кам, — заедно с хлъзгав бряст и листа от хвощ за възпалението на гърлото му.

— Освен това му донесохме морфин, за да заспи — допълни прислужницата. — Ще го оставя на масичката и ако се събуди по-късно…

— Не — каза бързо Амелия. Последното нещо, от което се нуждаеше Лео бе достъп до голямо шише с морфин. — Това няма да е необходимо.

— Да, госпожице — жената излезе, като тихо поръча на излизане да й се обадят, ако имат нужда от нещо.

Кам остана в стаята, като внимателно облегна рамо на стълбеца на кревата. Гледаше как Амелия отива да провери съдържанието на чайника. Тя извърна очи от изпълненото му с живот тъмно присъствие, от наблюдаващите внимателно очи, от насмешливия намек върху устните му.

— Трябва да сте изтощен — произнесе тя, като вдигна една клонка със сухи листа. Поднесе хрущящите ароматни билки към носа си и вдъхна. — Стана късно.

— Прекарал съм по-голямата част от живота си в игрален клуб… и повече или по-малко съм нощна птица — кратка пауза. — Вие трябва да си лягате.

Амелия поклати глава. Някъде под силните удари на сърцето си и останалите притеснения в съзнанието усещаше огромна умора. Но всеки опит да заспи би бил безполезен — щеше да си остане да лежи и да гледа в тавана.

— Главата ми се върти като въртележка. Мисълта за сън… — тя поклати глава.

— Би ли помогнало — попита той нежно — едно рамо, на което да си поплачете?

— Благодаря ви, но не — тя внимателно пусна клонката в чайника. — Плачът е губене на време.

— Но пък намалява силата на мъката.

— Така ли казват ромите?

Устата му леко се изви.

— Шекспир — изследва лицето й, виждаше толкова много, разчиташе всичко онова, което ври под изкуственото спокойствие. — Имате приятели, които да ви помогнат да преодолеете това. И аз съм един от тях.

Амелия изпита ужас, че може да гледа на нея като на обект на съжаление. Щеше да го избегне на всяка цена. Не би могла да се облегне на него, нито пък на другиго. Ако го направеше, после може би никога нямаше да е в състояние да държи на своето. Отдалечи се от него, като махаше с ръце, сякаш да отхвърли всеки негов опит да се приближи.

— Не трябва да си създавате затруднения с Хатауей. Аз ще се справя. Винаги сме се оправяли.

— Не и този път — той я гледаше сериозно. — Брат ви не е в състояние да помогне на никого, включително и на себе си. Сестрите ви са прекалено малки, с изключение на Уинифред. А в момента Мерипен е на легло.

— Ако се опитвате да ме утешите — каза тя сухо, — това не помага — тя се протегна към хавлиената кърпа в края на леглото и я сгъна. — Утре сутринта заминавате за Лондон, нали? Може би трябва да се възползвате от собствения си съвет и да отидете да си легнете?

Светлите му очи станаха твърди.

— По дяволите, защо трябва да сте толкова упорита? Това гордост ли е, или страх?

— Нито едното, нито другото. Означава единствено, че не искам нищо от вас. А вие заслужавате да намерите свободата, от която толкова дълго сте бил лишен.

— Толкова ли сте загрижена за моята свобода, или просто сте ужасена да ми признаете, че се нуждаете от мен?

Беше прав… но по-скоро щеше да умре, отколкото да го признае.

— Не се нуждая от никого, още по-малко пък от вас.

Гласът му беше прекалено саркастичен и презрителен, за да прозвучи меко.

— Не знаете колко лесно може да се докаже, че грешите — той започна да пристъпва към нея, спря движението и я погледна, сякаш искаше да я удуши или да я целуне, или и двете.

— Може би в следващия живот — прошепна тя, успявайки да изтипоса насилена усмивка. — Моля ви, идете си. Моля ви, Кам.

Изчака го вдървено да излезе от стаята, след което раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Идиот — долетя гласът на брат й откъм възглавницата.

Амелия примига изненадано.

— Лео! Предполагах, че спиш.

— Как, по дяволите, човек би могъл да спи… — той спря да се изкашля няколко пъти. — … при разиграването на цялата тази мелодрама?

 

 

Къщата най-после потъна в неспокойна тишина с въпросите, работата и решенията, с които щяха да се сблъскат на сутринта. Засега, обаче, всичко това можеше да почака, докато бледите лъчи на лунната светлина пронизваха тъканта на безкрайния мрак.

Леглото на Амелия беше меко и разкошно, но можеше да е направено също така и от голи дъски. Тя се въртеше, обръщаше, извиваше на всички страни, но все не можеше да намери удобно положение за болящото си тяло и изтерзания си ум.

Стаята беше тиха и задушна, въздухът ставаше все по-плътен с всяка минута. Изпитвайки нужда да вдъхне чист, свеж въздух, тя се измъкна от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Въздишка на облекчение се отрони от устните й, когато лекият бриз я облъхна. Затвори възпалените си очи и усети как въздухът се спира върху мокрите й мигли. От дъното на мислите й изплува спомен… Кам й разказва за ирландския кон-вампир, пуука. „Какво бихте направили, ако ви поканя на среднощно пътуване през земята и океана?“

Беше дала погрешния отговор.

Трябваше да му каже, че ще отиде. Една нощ на приключения… егоистично, необуздано, безразсъдно приключение, което всяка жена трябва да преживее поне веднъж в живота си. Чак сега го разбираше.

Вратата се отвори и описа дъга. Тя видя как сенките се променят, усети присъствие в стаята. Обърна се рязко и видя Кам да пристъпва вътре. Сърцето й започна да бие бясно в гърдите.

— Най-после осъзнах, че каквото и да правя по отношение на вас — каза Кам, — ще е грешка.

Той тръгна бавно към нея. Дишането му беше неравномерно. Както и нейното. Амелия не помръдна, докато не я доближи. През тънката материя на нощницата той докосна извивката на ханша й. Придърпа я по-близо към твърдото си тяло. Пръстите му намериха чувствителната дъга на скалпа й, обхванаха главата й, докато бавно прокарваше устни по нейните, отново и отново, и когато устните й се отвориха и станаха влажни, той ги запечата със своите. Тя се разтрепери от набезите на езика му, който се мъчеше да грабне копринената мекота, простенвайки възмутено, когато тя го отдръпваше.

От него се носеше мирис на треви, на сапун и на чисти чаршафи. Когато започна да претърсва устата й все по-дълбоко и по-дълбоко, тя откри интимния аромат, който си спомняше от преди, нещо безумно провокативно. Да, това беше, от което се нуждаеше. Залитна безпомощно в ръцете му, загубила равновесие.

Пръстите му я приковаха назад и тя легна върху разбърканите чаршафи на леглото като върху езически олтар. Той се наведе над нея и целуна шията й. Последва серия от бързи подръпвания на предната част на нощницата й и краят на дрехата се разтвори.

Усети нуждата му, горещината, която се излъчваше от тялото му, но всеки миг бе нежен, бавен, когато докосваше под тънкия памук и милваше плюшените извивки на гърдите й. Коленете й се вдигнаха нагоре, цялото й тяло се изви в дъга, за да приеме бавно изливащото се удоволствие. Без думи Кам я убеди да се успокои, ръцете му се движеха от гърдите до коленете й. Когато притихна, той се наведе още към нея, диханието му я обля с водопад от топлина. Отворените му устни поеха зърната на гърдите й, заиграха се с втвърдените пъпки, езикът му се плъзгаше с бавна нежност, която я накара да се сгърчи. Тя вдигна ръце към косата му, вплете пръсти в обърканите черни къдрици, опитвайки се да го държи плътно до себе си. Устата му се затвори върху зърното й, подръпваше го леко, а тя се изви и се опита да се претърколи, загубила контрол, докарана до ръба на някакво напълно ново усещане.

Кам я дръпна обратно към себе си и се наведе отново над нея. Устата му покри нейната, докато измъчващите му пръсти вдигнаха нощницата по-нагоре и намериха нежните трапчинки зад коленете й.

Амелия протегна ръце към ризата му. Беше широка и без яка, от онзи тип, който се изхлузва през главата, вместо да се разкопчава. Кам се размърда да й помогне, съблече я и я хвърли настрана. Лунната светлина обля гъвкавите, мускулести очертания на тялото му, тъмния и гладък гръден кош.

Притискайки длани към твърдата му, сатенена повърхност, тя леко ги плъзна надолу встрани и отзад. Той се размърда при докосването й и се отпусна на мястото до нея, като мушна единия си крак между нейните. Нощницата й се разтвори и разкри гърдите й напълно, долният й край се вдигна високо над бедрата.

Устните му се спуснаха отново над гърдите й, а ръцете му обхванаха и започнаха да мачкат гъвкавата плът. Когато езикът му докосна зърното й, тя простена от удоволствие и нужда. Извиваше се в дъга към него, опитваше се да се притисне по-силно, да приеме по-пълно тежестта му върху себе си. Той се противопостави, вдигна устата си и прошепна няколко думи в ухото й, ръцете му се плъзгаха по нея, милвайки я. Тя се извиваше под неговата нежност, ръцете й обхванаха мускулестия му задник. Не можеше да мисли ясно, не намираше думи. Като се извъртя към него, усети, че желанието се изостря до непоносима степен.

— Кам, Кам… — притисна лице към раменете му, искаше го.

Усетил влагата по миглите й, той отпусна главата й назад и докосна с език заблудената сълза.

— Не, колибри. Прекалено рано е.

Тя погледна скритите му в сянка черти.

— За теб ли?

Настъпи миг на пауза, сякаш Кам се опитваше да се сдържи и да не се разсмее.

— Не, за теб.

— Аз съм на двайсет и шест — възрази тя. — Как може да ми е рано?

Кам не можеше повече да потиска смеха си и зарови ниските, сладки звуци в устата й.

Целувките станаха по-настоятелни, по-дълги, а междувременно той говореше на цигански и на английски, и дори не беше ясно дали изобщо знае езика, който използва. Като хвана ръката й в своята, той я спусна ниско надолу към настоятелния напън на ерекцията си. Шокирана и очарована, Амелия я плъзна по дължината му, пръстите й покриха колебливо напрегнатата твърдост. Кам простена като от болка и тя рязко издърпа пръстите си.

— Ужасно съжалявам — прошепна. — Не исках да те нараня.

— Не си ме наранила — в гласа му прозвучаха весели нотки. Хвана ръката й и я върна обратно.

Амелия започна да го изучава бавно, любопитството й бе възбудено от горещината и намека за потръпване под опънатия плат на бричовете му. Той изглежда се наслаждаваше на докосването й, едва ли не мъркаше, когато помръдваше, търкаше се в нея и ближеше шията й.

Сега двата му крака бяха между нейните, разширявайки пространството между тях, нощницата се събра около кръста й. Разголена, унижена, възбудена тя усети как едната му ръка блуждае надолу по корема й. Скоро щеше да има болка и обладаване, разрешаване на всички мистерии. Помисли си, че може би сега е най-подходящият момент да спомене нещо:

— Кам…

Той вдигна глава.

— Да?

— Чувала съм, че има начини… въпросът е, че това може да доведе до… а аз определено не искам… Надявам се, че знаеш какво да правиш, без да…

— Не искаш да ти направя бебе — пръстите му играеха нежно по венериния й хълм.

Тя кимна.

— Няма. Въпреки че… винаги съществува вероятност — той откри едно местенце толкова чувствително, че тя подскочи и сви колене нагоре. Пръстите му бяха леки и нежни, разтваряйки меката плът. — Проблемът е, скъпа, дали ме искаш достатъчно, че да поемеш риска.

Амелия си пое няколко пъти въздух, едновременно се срамуваше и изпитваше удоволствие от начина, по който я докосва. Цялото й същество се топеше от многозначителните закачки на един от пръстите му. А Кам знаеше точно какво прави. Изкусен и нежен, той си играеше с нея, докато порочната му уста се спусна върху гърдите й.

— Да — каза тя несигурно. — Искам те.

Палецът му се спусна надолу, далеч от мястото, където тя най-много го искаше, и тя се изви в безмълвен протест. Но притихна, когато го усети да се плъзга през едно местенце с неочаквана влага. Преди да успее да каже и дума, той бе притиснал влагата с палец, прониквайки в нея бавно.

Миглите му се сведоха над дяволски бляскавите очи.

— Искаш ли го? — прошепна той.

Тя кимна и се опита да каже „да“, но единственото, което излезе, бе тихо скимтене.

По-дълбоко, изследващо проникване и тя усети твърдия ръб на пръстена на палеца му да се притиска към входа на тялото й. Той направи няколко бавни кръга в нея, гладкият пръстен дразнеше и се триеше, докато тя усети немощ и горещина, и вълни на наслада преминаха през нея. Друго завъртане, после още едно, всяко навиващо все по-стегнато спиралата от удоволствие, докато сърцето й думкаше, а хълбоците й ритмично се вдигаха и спускаха срещу основата на ръката му. Но после изтънченото нахълтване беше спряно и тялото й отчаяно се стисна около празнотата.

— Кам… о, моля те…

Пресегна се, почти впивайки се в него от яростна нужда, а Кам имаше безочливостта да се засмее.

— По-леко, сладката ми. Още сме в началото. В тази работа няма нужда да се бърза.

— В началото! — недоволна и ядосана, Амелия се намръщи в тъмнината. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, то бе, че не й е възможно да понася повече това изтънчено изтезание. — Мислех, че досега вече ще си свършил.

Усети го, че се усмихва, докато целува сгъвката на лакътя й, проправяйки си път към китката.

— Въпросът е да се удължи колкото е възможно повече.

— Защо?

— Така е по-добре. И за двама ни — той разтвори стиснатите й пръсти и целуна дланта. — Ще разбереш.

Смъкна нощницата й надолу и я закопча отпред с подчертано внимание.

— Какво правиш?

— Вземам те на езда — при опита й да го попита, той нежно притисна пръст към устните й.

Амелия се съгласи в някаква омая, когато той я вдигна от леглото, уви кадифената роба около нея и пъхна краката й в меките чехли.

Като държеше ръката й здраво в своята, я изведе от стаята. Къщата беше тиха и безшумна, по стените висяха портрети на аристократи с неодобрителни лица.

Излязоха през задния вход на къщата на голямата каменна тераса, широките й извити стълбища водеха надолу към градините. Лунната светлина от време на време се скриваше зад малки облачета, които блестяха на небето с цвета на черни сливи. Озадачена и нетърпелива, Амелия тръгна с Кам към основата на стълбите.

Той спря и подсвирна тихо.

— Какво… — понечи да попита тя, когато чу трополенето на тежки копита и видя огромен черен силует да се носи към тях като създание от кошмар. Обхвана я безпокойство и тя се сгуши в Кам, заровила лице в гърдите му. Ръцете му я обхванаха, придърпвайки я по-близко.

Едва когато тропотът спря, се осмели да погледне. Беше кон. Огромен, черен кон, от чиято уста се издигаше пара, и който изникна като привидение в студения въздух.

— Това наистина ли се случва? — попита тя със съмнение.

Кам бръкна в джоба си и подаде на коня захарна бучка, после прокара ръка по лъскавия му гръб.

— Сънувала ли си някога такъв сън?

— Никога.

— Тогава трябва да е истина.

— Искаш да кажеш, че имаш кон, който идва, когато му свирнеш?

— Да, обучил съм го.

— Как се казва?

Усмивката му светна в бяло в мрака.

— Можеш ли да познаеш?

Амелия се замисли за миг.

— Пуука? — конят обърна глава и я погледна, сякаш разбра. — Пуука — повтори тя с усмивка, — случайно да имаш крила?

При едва доловимия жест на Кам конят поклати глава „не“ и Амелия се засмя.

Кам отиде до Пуука и се метна върху гърба му с изящно движение. После се приближи до стъпалото, на което стоеше Амелия и протегна ръка към нея. Тя хвана ръката му и успя да се задържи на стремето. Беше вдигната лесно до седлото пред него и ръката му я обхвана, за да стои неподвижно.

Облегна се на широките му твърди гърди. В ноздрите й нахлу миризма на есен, на влажна пръст, кон и мъж.

— Знаел си, че ще дойда с теб?

Кам се наведе и я целуна по тила.

— Само се надявах.

Бедрата му се стегнаха и конят препусна в галоп, после премина в лек галоп. И когато Амелия затвори очи, можеше да се закълне, че летят.