Лайза Клейпас
Мой до полунощ (20)

Глава двадесета

Шест часа, след като търсенето на Лео бе започнало, Кам почука на вратата на процъфтяваща ферма. Слух от таверната го бе отвел при човек, видял Рамзи и негов събутилник да отиват на друго място, после на трето и така нататък, докато накрая следата го бе довела дотук.

Огромната къща в стил „Тюдор“ с изгравирана върху вратата дата 1620 се намираше на почти десет мили от Стоуни Крос парк. От информацията, която Кам бе събрал, ставаше ясно, че навремето фермата е принадлежала на благородна йоркширска фамилия, но е била продадена по необходимост на лондонски търговец. Сега служеше като убежище за разгулните синове на търговеца и техните момичета.

Не беше изненадващо, че Лео е привлечен от такава компания.

Вратата се отвори и на прага застана иконом със заплашително лице. Устните му се изкривиха презрително при вида на Кам.

— Такива като теб не са добре дошли тук.

— Какъв късмет, и без това не се каня да стоя дълго. Дойдох да прибера лорд Рамзи.

— Тук няма никакъв Рамзи — мъжът понечи да затвори вратата, но Кам я задържа с ръка.

— Висок. Със светли очи. С червендалесто лице. По всяка вероятност вони на алкохол…

— Не съм виждал подобен човек.

— Тогава ми позволете да говоря с господаря ви.

— Не е вкъщи.

— Вижте — каза Кам раздразнено, — тук съм само заради семейството на лорд Рамзи. Искат да го върна обратно. Един Господ знае защо. Предайте му за мен и ще ви оставя на мира.

— Ако го искат — рече ледено икономът, — нека изпратят подходящ слуга. А не някакъв мръсен циганин.

Кам разтърка ъгълчетата на очите си със свободната си ръка и въздъхна.

— Можем да направим това по лесния или по сложния начин. Честно казано, предпочитам да не се стига до излишно напрежение. Единственото, за което ви моля, е да ми позволите пет минути, за да намеря проклетника и да го измъкна от ръцете ви.

— Махай се!

След поредния несполучлив опит да затвори вратата, икономът се пресегна към една сребърна камбанка на масата в коридора. Няколко секунди по-късно се появиха двама яки портиери.

— Изгонете този натрапник веднага — нареди им той.

Кам свали сакото си и го хвърли на една от вградените пейки в антрето.

Първият портиер го нападна. С няколко сръчни движения Кам заби едно кроше в челюстта му, блъсна го и го запрати на пода.

Вторият подходи далеч по-предпазливо.

— Коя ръка ти е по-силна? — попита студено Кам.

Онзи го погледна слисано.

— Защо искаш да знаеш?

— Предпочитам да счупя онази, която не използваш толкова често.

Онзи се опули, отстъпи и хвърли към иконома умоляващ поглед.

Икономът погледна Кам.

— Разполагаш с пет минути. Намери господаря си и изчезвайте.

— Рамзи не ми е господар — промърмори Кам. — А трън в задника ми.

 

 

— Не са излизали от стаята дни наред — каза портиерът на име Джордж, докато слизаха по застланото с килими стълбище. — Храната им се носи вътре, курвите идват и си отиват, навсякъде се търкалят празни бутилки… а миризмата на опиум се носи по целия горен етаж. Ще ви се прииска да затворите очи, когато влезете в стаята, сър.

— Заради пушека ли?

— Заради него и… заради ставащото, което ще накара и дявола да се изчерви.

— Аз съм от Лондон. Не се изчервявам.

Макар Джордж да не изяви желание да го заведе до стаята, Кам я намери лесно заради миризмата.

Вратата беше открехната. Кам я побутна и пристъпи в запушеното помещение. Вътре имаше четирима мъже и две жени, всички млади, всички в различна степен разсъблечени. Макар че се виждаше само една опиумна лула, можеше да се твърди, че цялата стая служи като огромна лула, толкова плътен беше сладникавият въздух.

Пристигането на Кам бе посрещнато със забележително равнодушие, мъжете апатично се бяха изпружили на тапицираните дивани, един се беше свил на възглавница в ъгъла. Лицата им бяха смъртнобледи, очите им замъглени от наркотичен унес. Върху една странична масичка бяха разхвърляни лъжици, игли и чиния, пълна с нещо, което приличаше на черен петмез.

Една от жените, която беше напълно гола, спря, докато поднасяше лула към лигавата уста на един мъж.

— Виж — обърна се тя към другата, — има нов.

Сънлив кикот.

— Хубаво, имаме нужда от него. Всичките вече са омекнали. Единственото кораво нещо тук е лулата — тя се обърна и погледна Кам. — Мили боже, виж ти какъв хубавец!

— О, дай ми го първо на мен — каза другата и започна да се гали подканящо. — Хайде, скъпи… ще ти дам…

— Не, благодаря — Кам бе започнал да се чувства леко замаян от пушека. Отиде до най-близкия прозорец, отвори го и остави в стаята да влезе свеж въздух. Действието му бе посрещнато с ругатни и протести.

Погледът му се върна на мъжа в ъгъла, беше Лео. Той се приближи до отпуснатия мъж, хвана го за косата и я дръпна. Лицето на бъдещия му зет беше подпухнало.

— Не се ли надиша с достатъчно пушек преди няколко дена? — попита го той.

Лео се намръщи.

— Разкарай се.

— Звучиш като Мерипен — каза Кам. — Който, в случай, че те интересува, може да е мъртъв, докато се върнем в Стоуни Крос.

— Прав му път.

— Бих се съгласил, само дето съгласието с теб вероятно ще означава, че съм откъм лошата страна на спора — Кам започна да дърпа Лео нагоре, но другият мъж се дърпаше. — Стани, мътните да те вземат! — Кам го вдигна, като пъшкаше от усилие. — Или ще те извлача оттук на пети!

Подпухналата грамада, каквато представляваше Лео, се олюля срещу него.

— Опитвам се да стана — сопна се той. — Подът се люлее.

Лео най-после успя да запази равновесие, но само след миг се наклони към вратата, където чакаше портиерът.

— Да ви придружа ли по стъпалата, господине? — предложи любезно той.

Лео отговори с кисело кимване.

— Затвори прозореца — извика една от жените, голото й тяло потръпна от хладния есенен вятър, който нахлу вътре.

Кам я изгледа безстрастно. Беше виждал толкова много като нея, че му дожаля. Имаше ги много в Лондон — кръглолики селски момичета, достатъчно красиви да привлекат вниманието на мъже, които обещават, вземат ги и после ги изоставят безсъвестно.

— Подишай малко чист въздух — посъветва я той и се пресегна към захвърленото одеяло до кушетката. — Помага да мислиш по-ясно.

— Че за какво ми е? — попита тя раздразнено.

Кам се усмихна.

— Добра логика — заметна с одеялото треперещото й тяло. — И все пак… поеми си дълбоко дъх — той се наведе да потупа бледите й страни. — И се махни от това място колкото е възможно по-бързо. Не се похабявай с тези мръсници.

Жената вдигна зачервените си очи и погледна учудено тъмнокосия мъж, който бе толкова мургав и елегантен, че напомняше пиратски принц с блестящия диамант на ухото си.

Жалният й глас го последва, докато излизаше:

— Върни се!

 

 

Беше необходимо съвместното усилие на Кам и Джордж, за да натоварят мърморещия, протестиращ Лео в екипажа.

— Сякаш влача пет чувала с картофи едновременно — оплака се портиерът, останал без дъх, докато настаняваше Лео в купето.

— Картофите щяха да са по-тихи — отбеляза Кам и хвърли на мъжа една златна лира.

Джордж я хвана във въздуха и му се ухили.

— Благодаря ви, сър! Мога да кажа, че наистина сте джентълмен, сър. Макар да сте циганин.

Кам му се усмихна и се качи при Лео. После потеглиха към Стоуни Крос в мълчание.

— Искаш ли да спрем? — попита по средата на пътя Кам, виждайки, че лицето на Лео от бяло е станало зеленикаво.

Лео мрачно поклати глава.

— Не искам да говоря.

— Дължиш ми един-два отговора. Защото ако не трябваше да прекарам целия ден в претърсване на половината Хемпшир, за да те намеря, щях да съм в леглото… — Със сестра ти, помисли си той, но вместо това довърши: — … и да спя.

Тези странни, бледи очи се обърнаха към него, имаха цвета на ледени висулки, пронизани от син здрач. Необикновени очи. Кам беше виждал такива преди, но не можа да си спомни на кого и кога. Далечен спомен закръжи и а-ха да го хване, но…

— Какво искаш да знаеш? — попита Лео.

— Защо се държиш толкова зле с Мерипен? Заради очарователния му характер или заради това, че е циганин? Или защото е прибран от родителите ти и е отгледан като един от вас?

— Нито едното, нито другото. Презирам Мерипен, защото ми отказа единственото нещо, за което го помолих.

— Което е?

— Да ме остави да умра.

Кам се замисли над думите му.

— Имаш предвид, когато те е излекувал от скарлатината?

— Да.

— Обвиняваш го, че ти е спасил живота?

— Да.

— Ако това те кара да се чувстваш по-добре — каза Кам и се облегна в седалката, — сигурен съм, че втори път би се замислил сериозно.

След това се умълчаха и Кам пусна мислите си да се зареят. Когато тъмнината падна и Лео потъна в сянка, безволевите му очи проблеснаха в сребристосиньо…

… И Кам си спомни.

Беше в детството му, когато още живееше с племето. Имаше един мъж с изпито лице и ярки, безцветни очи, душата му бе опустошена от мъка заради смъртта на дъщеря му. Бабата на Кам го бе предупредила да стои далеч от мъжа.

— Той е мулади — бе казала тя.

— Какво означава това, мами? — беше попитал Кам, притискайки се разтревожено към топлата й ръка, успокояващо възлеста и груба като поддържащите корени на древни дървета.

— Обладан от мъртвец. Не го доближавай, той е нарушил баланса на циганското. Прекалено много е обичал дъщеря си.

Изпитвайки жалост към мъжа и страх за себе си, Кам бе попитал:

— И аз ли ще съм мулади, когато ти умреш, мами? — беше сигурен, че обича толкова много баба си.

В умните, черни очи на баба му се прокрадна усмивка.

— Не, Кам. Един мулади затваря в капан духа на любимия си човек по средата, защото не иска да го пусне да си отиде. Ти не би ми го причинил, нали, малкото ми лисиче?

— Не, мами.

Мъжът бе умрял малко след това от собствената си ръка. Беше ужасно, но и облекчение за цялото племе.

А сега, когато Кам погледна на това с очите на възрастен, а не на малко момче, го прониза тръпка студен страх, последвана от изгарящо съжаление. Колко невъзможно е да се откажеш от жената, която обичаш. Колко невъзможно е да си забраниш да я желаеш. Сърцето ти би се пръснало от мъка. Разбира се, би искал да я задържиш при себе си.

Или да я последваш.

 

 

Когато Кам влезе в имението с неразкаялия се блуден син, Амелия и Биатрикс забързаха към тях, като първо се намръщиха, а после се усмихнаха.

Амелия отвори уста да каже нещо на Лео, но Кам улови погледа й и поклати глава, предупреждавайки я да мълчи. За негова изненада тя се подчини и преглътната острите думи. Посегна за сакото на Лео.

— Ще взема това — произнесе тя с покорен тон.

— Благодаря.

Двамата избягваха да се погледнат един друг.

— Току-що се навечеряхме — обяви тя. — Задушеното е още топло. Искате ли да хапнете?

Лео поклати глава.

Биатрикс, на която й убегнаха подводните течения из въздуха, се хвърли към Лео и го прегърна.

— Толкова дълго те нямаше… Случиха се толкова неща… Мерипен е болен, а аз помагах да му направим лекарство и… — тя спря и направи физиономия. — Миришеш много на лошо. Какво…

— Разкажи ми как направихте лекарството — промърмори Лео, проправяйки си път към стълбището.

Биатрикс не спираше да дърдори, докато го придружаваше.

Кам погледна внимателно Амелия, без да пропуска никаква подробност. Тя беше разрошена, косата й падаше в безпорядък по гърба, очите й бяха изморени. Имаше нужда от почивка.

— Благодаря ти, че го намери — каза тя. — Къде беше?

— В частен дом, с приятели.

Тя се приближи до него и започна да души.

— Тази миризма… Носи се и от двама ви…

— Миризма на опиум. Брат ти е развил нов, скъпоструващ навик.

— Не бихме могли да си позволим старите — Амелия се намръщи и кракът й затактува нервно под пластовете поли. Беше толкова дребна и крехка, и прелестна, че Кам едва се сдържаше да не я грабне и зацелува. — Единствената причина да не съм го убила досега — продължи Амелия, — е защото изглежда прекалено вцепенен, за да го усети. Но когато изтрезнее, ще…

— Как е Мерипен? — прекъсна я Кам, прокарвайки нежно ръка от рамото до лакътя й.

Тактуването спря.

— Още има температура, но е по-добре. Уин е при него. Сменихме лапите… Раната изглежда по-малко отвратителна от преди. Това е добър знак, нали?

— Добър знак е.

Разтревожените й очи се плъзнаха по него.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не и преди да се измия хубавичко — имаха да говорят за толкова много неща, но това можеше да почака. — Иди да си легнеш, мониша… изглеждаш слаба.

— Както и ти — отвърна тя и се повдигна на пръсти. Кам стоеше неподвижно, когато тя притисна устни към бузата му:

— Ще дойдеш ли при мен довечера?

— Не — той я прегърна. — Имаш нужда повече от сън, отколкото да те опипвам и да те милвам.

Тя се изчерви, но се притисна по-близо към него.

— Нямам нищо против да ме опипваш и милваш.

Кам се засмя.

— Какво признание за любовните ми умения.

— Хайде — прошепна тя. — Подръж ме, докато заспя.

— Колибри — отвърна той, а устните му минаха по веждата й, — ако те държа, нямам си доверие, че ще изтрая да не правя любов с теб. Така че ще спим в отделни легла — той я погледна с усмивка. — Само тази вечер.

 

 

Бяха нужни три насапунисвания и смяна на водата, докато Кам отстрани мириса на опиум от косата и кожата си. След като изсуши косата си с кърпа, той облече черен копринен халат и мина през тъмния коридор до стаята си. Навън вилнееше буря, небето се раздираше от светкавици, дъждът блъскаше по стъклата и покрива.

Камината в стаята му бе заредена отново, огнените езици излъчваха топлина и светлина. Той присви очи, когато забеляза дребна фигура под завивките.

Амелия надигна глава от възглавницата.

— Студено ми е — каза тя, сякаш това напълно обясняваше присъствието й тук.

— Леглото ми не е по-топло от твоето — Кам се приближи до нея бавно, като се опитваше да не се чувства като хищник, да потуши пожара, която се разпалваше в кръвта му. Тялото му стана кораво под черната коприна, мускулите се стегнаха в очакване.

— Щеше да бъде, ако ти беше в него — каза тя.

Косата й се разсипа по раменете на тъмни вълни чак до кръста. Кам седна до нея и докосна една от лъскавите къдрици, следвайки я по извивката на гърдата, връхчето и надолу до края. Амелия си пое рязко въздух, което го накара да се запита дали зърната й бяха твърди под бялата нощница, дали руменината по лицето й се е разляла и по кожата, която не можеше да види.

Но обузда импулса си и остана неподвижен, когато тя се пресегна към него с колебливи пръсти, галейки черната коприна, която покриваше раменете му. Изправи се на крака, импулсивно го целуна по ухото, онова, с диамантената обица, след това по влажните, извити къдрици.

— Не приличаш на нито един от мъжете, които познавам — каза тя. — Не си дори някой, за когото бих могла да мечтая. Не се надявам да те разбера… ти си като от вълшебна приказка, написана на език, който не знам.

— Принцът, надявам се.

— Не, драконът, красивият грешен дракон — гласът й премина в шепот. — Как човек може да живее нормално с теб?

Кам я стисна в здрава, сигурна прегръдка и я положи на матрака.

— Може би ще ми повлияеш да се цивилизовам? — той се наведе над възвишението на гърдите й и ги целуна през муселина на нощницата й. — А може би ще развиеш вкус към дракона? — откри зърното на гърдата й, навлажни памука с език, докато напрегнатата плът щръкна под настойчивото потриване.

— Мисля, че вече го имам — тя звучеше толкова смутено, че го накара да се засмее.

— Тогава лежи и не мърдай — прошепна той, — докато те облъхвам с огън.

Жените, с които беше спал в миналото, никога не бяха носили такива предвзети бели нощници като тази, която възбуждаше Кам повече от най-еротичното облекло, което бе виждал. Тя имаше малки гънки и подгъвчета, ширити за украса и всичко това се спускаше от врата до глезените. Начинът, по който й стоеше, като слой от светла захарна глазура караше сърцето му да бие с примитивна сила. Той проследи силуета й, вдъхна миризмата, топлината й през памука, спирайки се всеки път, когато тя се извиеше или потрепереше. Предницата се държеше затворена от дълга редица облечени копчета. Той се зае с тях, докато ръцете й се плъзнаха неспокойно по гърба му.

Целуна я, езикът му изследваше сладостта на устата й. Горнището на нощницата се разтвори и разкри блестящото възвишение на гърдите й, изкусителната сянка между тях. Смъкна дрехата по-надолу, още по-надолу и тя грейна в цялата си красота. Наведе глава и взе онова, което искаше, облиза втвърденото връхче, побутвайки го с език, направи го влажно и тъмночервено. Амелия въздъхна дълбоко, притвори клепки и тялото й се вдигна безпомощно, когато той се наведе над другата гърда.

Кам задиша накъсано, когато смъкна нощницата още по-надолу, освободи ръцете й, разкривайки извивките на хълбоците и корема й. Прокара ръка по цялото й тяло. Целуна пъпа й, деликатната кожа около него, мястото, където започваха твърдите къдрави косъмчета.

Краката й се изопнаха срещу него, хванати под тежестта му. Като се насочи нагоре, той разтвори тялото й. Извади златния пръстен, онзи, който му бе върнала, и го сложи обратно на ръката й.

— Можеш да имаш каквото поискаш — рече той, — но първо ми дай каквото аз искам.

Амелия се фокусира върху пръстена.

— Не мога да го сложа.

— Ако искаш го махни веднага, щом свършим. Но не мога да правя любов с теб, ако не е на пръста ти.

— Звучиш абсурдно.

— А ти инатливо — Кам се наведе над нея, подпрял ръце от двете й страни, и целуна копринената й уста. — Само тази нощ — прошепна той. — Носи пръстена ми, Амелия, и аз ще ти доставя толкова удоволствие, колкото можеш да понесеш — целуна я по шията и намести хълбоците си срещу нейните. Тя ахна, когато го почувства, твърд и подут под черната коприна. Устата му се придвижи бавно нагоре към ухото й. — Ще вляза в теб, ще те изпълня, а след това ще те държа мълчалива и неподвижна в ръцете си. Няма да мърдам. Нито пък ще позволя на теб да мърдаш. Ще чакам, докато почувстваш туптенето около мен… Ще последвам този ритъм дълбоко в тялото ти, този сладък пулс… Няма да спра, докато не заплачеш и не се разтрепериш, докато не започнеш да викаш за още. И аз ще ти го дам, толкова дълго и дълбоко, и твърдо, колкото искаш. Сложи пръстена ми, любима — устата му се спусна до нейната в изгаряща целувка. — Поеми ме.

И като се намести към мекия прорез, усети горещината й да се просмуква през робата, влагата и коприната се опънаха стегнато между тях. Малката й ръка го докосна, пръстите й се разтвориха като цветовете на нощно цвете… и тя му позволи да нахлузи пръстена на ръката й.

Кам я съблече гола и я положи върху захвърления си халат, кожата й блестеше удивително бяла на фона на черната коприна. Целуваше я навсякъде, в извивките на лактите, в сгъвките зад коленете, всяко възвишение и хлътнатина от гладката женственост. Тя го обви, устата й невинно изучаваше всяка част, която целуваше от него.

Той я накара да лежи неподвижно, когато я целуна между бедрата, обхвана хълбоците й, докато ароматът й разпали огнена експлозия в него, облиза я и започна да я възбужда като засмукваше леко, докато тя стенеше и се извиваше под него, опитвайки се да издърпа главата му нагоре.

Като се бореше за самоконтрол, Кам влезе в нея и се плъзна дълбоко. Тя помръдна и се изви, докарвайки го почти до лудост.

— Сладката ми, почакай — произнесе той разтреперано, като се опитваше да я успокои. — Не мърдай. Моля те. Недей… — от гърлото му се откъсна смях, когато тя се дръпна нагоре към него отчаяно. — Стой неподвижно — прошепна й, като целуна разтворените устни. — Дръж ме вътре в себе си. Почувствай начина, по който тялото ти се стяга около мен. Не мърдай, не мърдай…

Амелия си пое накъсано въздух и се опита да се подчини. Плътта й пулсираше безпомощно около твърдостта на нашественика. Кам накара и двамата да изчакат, с потни и напрегнати тела, докато се концентрираха върху това сочно и сладко единение, което бяха постигнали. Най-накрая той започна да се движи и да й доставя удоволствие. Любеше я цялата и когато потъна в бездънната, тъмна наслада, заля го вълна на пълнота, каквато не бе познавал никога преди.

Тя го затвори в мекота и сила, позволи му да пирува с целувки, докато яздеше бързия й горещ пулс, галейки я отвътре и отвън. Погледна към нея с меките си лешникови очи, лицето й сияеше толкова нежно в скобата на ръцете му и той прошепна на цигански:

— Аз съм твой.

Видя как очите й се затварят от сладката временна слепота на екстаза и усети този екстаз да отеква в него, вълните прииждаха все по-силни и по-силни, докато светът се запали.

След това се отпуснаха един до друг като оцелели корабокрушенци, зашеметени от последиците от бурята. Когато успя да събере сили да се размърда — което не бе съвсем скоро. — Кам се претърколи на една страна и завря лице в шията на Амелия, вдъхвайки ароматната й топлина.

Тя потърси опипом пръстена и започна да го дърпа от пръста си.

— Отново не може да излезе — в гласа й се усещаше раздразнение.

Кам притисна китката й и наведе глава, след това пое пръста й в устата си. Тя ахна, когато езикът му се завъртя около основата му, навлажнявайки го. Той внимателно използва зъбите си, за да измъкне златната халка. Взе пръстена от устните си и го пъхна обратно на пръста си. Ръката й, сега гола, се сви леко, сякаш нещо липсваше, и тя вдигна очи към него несигурно.

— Ще свикнеш да го носиш — Кам погали с ръка гладкия й корем. — Ще го слагаме за по няколко минути всеки път. Както се слага сбруя на кон, за да се тренира — той се усмихна на изражението й.

След това дръпна нагоре завивките върху тях и продължи да я гали. Амелия въздъхна и се настани върху рамото му.

— Между другото — промърмори той, — подносът е отново в шкафа за сребро.

— Наистина ли? — измърка тя сънливо. — Как… какво…

— Поговорих си с Биатрикс, когато отидохме да събираме пчели. Тя ми обясни проблема си. Разбрахме се да си помисли за някое хоби, което да й създава работа. Да започнем, например, да я учим да язди.

— Нямаше време при всичките други… — започна да се оправдава Амелия.

— Ш-ш-шт. Знам го, колибри. Направила си повече от достатъчно да задържиш всички заедно и в безопасност. А сега е време и на теб някой да помогне — той я целуна нежно. — Някой, който да те пази.

— Но аз не искам ти да…

— Хайде, заспивай сега — прошепна той. — Ще спорим утре. А сега сънувай нещо приятно.

 

 

Амелия заспа дълбоко, сънуваше, че си почива в гнездо на дракон, свита под топлото му жилаво крило, докато той издишаше огън по всичко и всеки, който дръзнеше да се приближи. Смътно осъзна, че Кам става от леглото посред нощ и се облича.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— Да проверя как е Мерипен.

Знаеше, че трябва да отиде с него… тя също се тревожеше за Мерипен… но когато се опита да се изправи седнала, рухна от изтощение.

Кам я склони да се върне в гостоприемната топлина на леглото и тя усети, че заспива отново, размърдвайки се едва когато той се върна и се отпусна до нея, вземайки я в прегръдките си.

— По-добре ли е? — попита шепнешком тя.

— Още не. Но, не е и по-зле. Което е добре. А сега затвори очи… — и тя наистина заспа.

 

 

Мерипен се събуди в тъмна стая, единствената светлина идваше от тясната пролука между завесите. Този процеп блестеше от ярката дневна светлина.

Главата го цепеше. Усещаше езика в устата си двойно по-голям, сух и подут. Костите го боляха, а така също и кожата. Дори клепачите, когато мигаше, му създаваха дискомфорт. Всъщност, бе претърпял някаква странна промяна, при която всичко го болеше, с изключение на раненото рамо, което излъчваше почти приятна топлина.

Опита да се раздвижи. Мигновено някой дойде при него.

Уин. Спокойна, крехка, сладко усмихната, възхитителен призрак в тъмнината. Без да говори, тя седна до него, повдигна главата му и му даде да пие малко вода, докато устата му се навлажни достатъчно, за да може да говори.

Значи не беше умрял. А щом не беше досега, то по всяка вероятност нямаше да умре. Не беше сигурен как се чувства по отношение на това. Обичайният му див апетит към живота бе заменен от разстройваща меланхолия. Може би като последица от морфина.

Все още прегърнала главата на Мерипен, Уин прокара пръсти по разрошената му немита коса. Леките одрасквания от ноктите й изпратиха тръпки на удоволствие по цялото му болящо тяло. Но той бе толкова унижен от нечистоплътността си, да не споменаваме безпомощността, че избута раздразнено нежната й ръка.

— Сигурно съм в ада — прошепна.

Уин му се усмихна с нежност, която му се стори непоносима.

— Не би ме видял в ада, нали?

— В моята версия… да.

Усмивката й стана объркана, след това избледня и тя сложи ръката му внимателно на леглото.

Уин би играла главна роля в неговия ад. Най-силната, изтръгваща вътрешностите болка, която някога бе изпитвал, беше заради нея… агонията да иска и никога да няма, да обича и никога да не познае любовта. А сега, както изглежда, щеше да понася още повече от нея. Което щеше да го накара да я намрази, ако не я обожаваше до такава степен.

Като се наведе над него, тя докосна превръзката на рамото му и започна да отлепва края й.

— Не — дрезгаво произнесе Мерипен и се отдръпна.

Беше гол под завивките, вонеше на пот и на лекарство. Огромен, тромав звяр. И още по-лошо — опасно уязвим. Ако продължеше да го докосва, да се грижи за него, защитата му щеше да рухне и един Господ знае какво щеше да направи или да каже. Искаше да я накара да отиде колкото е възможно по-далеч от него.

— Кев — започна тя, но прекалено внимателният й тон го накара да обезумее още повече. — Искам да видя раната. Вече е време да сменя лапата. Ако не мърдаш и ми позволиш…

— Не ти.

Ако не мърдаш. Сякаш бе възможно с тази огромна ерекция, която щръкна още щом тя го докосна. Той не беше нищо повече от животно, искаше я по този начин дори когато беше болен и мръсен, и замаян от морфина… дори знаейки, че да прави любов с нея е като да я осъди на смърт. Той беше набожен човек, беше молил безмилостните небеса да не позволят Уин да разбере какво иска или как се чувства.

Мина една дълга минута, преди тя да попита с напълно нормален тон:

— В такъв случай кой искаш да ти смени превръзката?

— Който и да е — той остана със затворени очи. — Който и да е, освен теб.

Нямаше представа какво си мисли Уин, тъй като мълчанието натежа и продължи дълго. Ушите му настръхнаха, когато чу звука от шумоленето на полите й. Мисълта за това как платът се движи и се извива около стройните й крака накара всяко косъмче в тялото му да настръхне.

— Добре тогава — каза тя, сякаш това се разбираше от само себе си, и тръгна към вратата. — Ще изпратя някого веднага, щом е възможно.

Мерипен премести ръката си на мястото, на което до преди малко тя бе седяла, и разпери пръсти. Бореше се да затвори сърцето си, което пазеше толкова много тайни, че никога не можеше да се затвори напълно.

Докато се спускаше по главното стълбище, Уин видя Кам Роан да се изкачва. Усети как стомахът й се стяга на възел. Винаги се бе чувствала малко нервно около непознати мъже, а изобщо не знаеше как да се държи с този. Роан бе придобил силно влияние над семейството й с изненадваща бързина. Беше откраднал сърцето на по-голямата й сестра толкова ловко, че тя още не можеше да разбере как е станало.

Като Мерипен, и Роан бе едър, як мъжага. И също като Мерипен беше циганин, но съвсем не се чувстваше неловко от това, напротив, чувстваше се безкрайно по-удобно в собствената си кожа. Роан беше спокоен и предразполагаше, докато Мерипен беше потаен и мрачен. Но въпреки цялото очарование на Роан, около него витаеше някаква едва доловима опасност, чувството, че е наясно с онази страна на живота, която за защитените Хатауей е напълно непозната.

Беше мъж, който криеше тайни… като Мерипен. Тези еднакви татуировки я бяха накарали да се зачуди на връзката между двамата мъже.

Тя спря с боязлива усмивка, когато се срещнаха на стълбището.

— Господин Роан.

— Мис Уинифред — погледът му мина по бледото й лице. Тя бе още прекалено разстроена от спора с Мерипен. Усети как постепенно бузите й порозовяват. — Буден е, аз ще се заема — каза Роан, разчитайки изражението й правилно.

Странно… дори Амелия не отгатваше мислите й толкова добре.

— Сърдит ми е, задето го измамих и го накарах да изпие онзи чай с морфин.

— Предполагам, че ще ви прости всичко.

Уин сложи ръка на перилата и погледна надолу разсеяно. Обзе я странното чувство на нужда, на желание да споделя с този дружелюбен непознат, а още нямаше представа какво иска да каже.

Роан чакаше търпеливо, без никакви признаци, че бърза за някъде. Харесваше й компанията му. Отдавна свикнала с резкостта на Мерипен и саморазрушителността на Лео, тя си помисли, че е приятно да си в присъствието на такъв уравновесен мъж.

— Спасихте живота на Мерипен — осмели се тя да каже. — Той ще се оправи.

Роан я погледна напрегнато.

— Грижа ви е за него.

— О, да, всички ни е грижа — произнесе Уин прекалено бързо и млъкна. Думите се събираха и летяха в нея сякаш имаха крила. Усилието да ги потиска бе изтощително. Очите й внезапно станаха безжизнени от безсилие и безутешност, когато помисли за мъжа на горния етаж и за невъзможната за преодоляване дистанция, която съществуваше винаги, винаги между тях. — Искам да се оправя и аз… — избухна тя. — Искам… Искам… — тя затвори уста и си помисли: Боже мили, как ли му звуча! Раздразнена от липсата на самоконтрол, тя прокара ръка по лицето си и разтърка слепоочията си.

Но Роан изглежда разбра. И в погледа му нямаше съжаление. Честността в думите му я успокои неизмеримо.

— Аз мисля, че ще се оправиш, малка сестричке.

Тя поклати глава и си призна:

— Толкова много искам това, че се страхувам да се надявам.

— Никога не се страхувай да се надяваш — каза нежно Роан. — Това е единственият начин да започнеш.