Лайза Клейпас
Мой до полунощ (16)

Глава шестнадесета

Разсъмване.

Прекрасна дума за начина, по който утрото влизаше в спалнята на парченца — късчета светлина падаха върху леглото й, а други на пода между прозореца и малката камина.

Амелия примига и остана да лежи вцепенена. В огнището играеха пламъци — сигурно беше заспала, докато прислужницата е разпалвала огъня.

Огън… Къщата Рамзи… Споменът я връхлетя с неприятна сила и тя затвори очи. Те се отвориха обаче веднага, когато си спомни за тъмнината, синята лунна светлина и топлината на мъжка плът. Кожата й настръхна.

Какво беше сторила?

Намираше се в леглото, с неясен спомен за това как язди в мрака, Кам я носи, грижовно подпъхвайки чаршафите и одеялата около нея, сякаш е дете. „Заспивай, заспивай“, беше прошепнал той, притиснал успокояващо ръка върху главата й. И тя беше заспала. Сега, като погледна весело тиктакащия часовник върху камината, видя, че е почти пладне.

Обзе я паника, докато не си припомни, че паниката е нещо непрактично. И все пак сърцето й помпаше нещо, което изглеждаше прекалено горещо и леко, за да е кръв, а дишането й стана накъсано.

Искаше й се да се самоубеди, че всичко е било сън, но тялото й още пазеше спомена за него, невидимата карта, която бе начертал върху нея с устни, с език, със зъби и с ръце.

Като вдигна пръсти към устните си, Амелия усети, че са подпухнали, много по-гладки от обикновено… бяха облизани и изстъргани от устата му. Всеки милиметър от тялото й беше чувствителен, повечето деликатни местенца още таяха болка на удоволствие.

Една жена с благоприлично поведение със сигурност би се засрамила от поведението й. Амелия не усети нищо. Нощта беше толкова необикновена, толкова великолепна и тъмна, и сладка, че тя щеше да я съхрани в някое дълбоко, тъмно ъгълче на паметта си завинаги. Това бе преживяване, което не можеше да се пропусне, с мъж, различен от всички, които познаваше, или с които някога щеше да се запознае.

Но, о, колко много се надяваше той вече да е заминал.

С малко късмет, Кам щеше да е тръгнал до момента, за да оправи бизнеса си в Лондон. Амелия не беше сигурна, че може да го погледне в лицето след снощи. И със сигурност нямаше нужда да се разсейва от присъствието му, когато имаше да се решават толкова неща.

Колкото до спомените от нощта с Кам Роан, всичко това бе толкова нежно пречупено, сякаш той бе призма, през която преминаваха чувствата й… Но сега не беше моментът да мисли за това. Щеше да има достатъчно време по-късно. Дни, месеци, години.

Не мисли за това, каза си тя строго, измъквайки се от леглото. Звънна за прислужница и навлече халата си. След малко се появи жизнерадостна, светлокоса прислужница с розови като ябълки бузи.

— Бихте ли ми донесли топла вода? — попита Амелия.

— Разбира се, мис. Мога да ви донеса тук горе, или ако искате, ще приготвя вана в банята — момичето говореше със силен йоркширски акцент, като заваляше леко „р“-то и гълташе съгласните.

Амелия кимна нетърпеливо при второто предложение, спомняйки си модерната баня от предишната вечер. Тя последва прислужницата, която се представи като Бети, излязоха от стаята и тръгнаха по коридора.

— Как са сестрите ми и брат ми? А господин Мерипен?

— Мис Уинифред, мис Попи и мис Биатрикс слязоха долу за закуска — докладва момичето. — А двамата джентълмени още са в леглото.

— Да не са болни? Господин Мерипен има ли температура?

— Госпожа Брайърли, икономката, смята, че те са добре, госпожице. Просто си почиват.

— Слава богу — Амелия си напомни да провери Мерипен веднага след като се приготви. Раните от изгаряне бяха опасни и непредсказуеми — тя още се притесняваше за него.

Влязоха в стая, чиито стени бяха облицовани с бледосини плочки. В един ъгъл имаше шезлонг, а в другия — голяма порцеланова вана. Завеси в пищни ориенталски цветове от тавана до пода отделяха мястото за обличане. Помещението беше топло, благодарение на камината, а голям, отворен гардероб разкриваше прилежно сгънати чаршафи за баня, турски хавлиени кърпи и различни сапуни и тоалетни принадлежности. Водата във ваната беше затоплена от някакви апарати на газ, с кранове за студена, гореща и хладка вода и тръби, водещи навън.

Бети развъртя крановете и нагласи температурата на водата. Извади чаршафите и ги разстла върху шезлонга в перфектен ред.

— Да остана ли да ви помогна да се изкъпете, госпожице?

— Не, благодаря — отвърна Амелия. — Ще се справя сама. Ако нямате нищо против, занесете дрехите ми в съседната съблекалня…

— Коя рокля, госпожице?

Това накара Амелия да изтръпне. Изведнъж осъзна, че е дошла в Стоуни Крос без никакви допълнителни дрехи.

— О, скъпа… Питах се дали някой не може да отиде до имението Рамзи да ми намери нещо…

— Те всички вероятно са изцапани и опушени, госпожице. Но госпожа Сейнт Винсънт остави в стаята ви някои от своите… тя е по-висока от лейди Уестклиф… така че…

— О, не мога да нося дрехите на лейди Сейнт Винсънт — каза притеснено Амелия.

— Боя се, че няма как, госпожице. Има една червена вълнена рокля… ще отида за нея.

Тъй като очевидно нямаше възможност да облече нищо от своите дрехи, Амелия кимна и измърмори някаква благодарност. Отиде зад завесата за преобличане и свали халата си, докато прислужницата затвори крановете и излезе от помещението.

Когато пусна халата си на пода, погледът й се плъзна по златото, което проблесна на левия й показалец. Изумена, тя вдигна ръката си и го огледа. Малък златен пръстен, със сложно изгравирани върху него инициали. Беше един от онези, които Кам носеше на малкия си пръст. Сигурно го бе сложил миналата нощ, докато е спяла. Дали трябваше да означава подарък на раздяла? Или имаше някакво друго значение за него?

Опита се да отхвърли мисълта и установи, че е невъзможно.

— По дяволите! — промърмори тя и направи опит да го изхлузи. Взе калъпче сапун от шкафа и го занесе в банята. Горещата вода успокои множеството малки болки, облекчавайки смъденето между бедрата й.

Като се отпусна до долу, Амелия насапуниса ръцете си и се зае да измъкне пръстена. Но колкото и да се опитваше, той не помръдна. Скоро повърхността на водата се покри с пяна и тя изруга разочаровано.

Не можеше да позволи някой да види, че носи пръстена на Кам. Как, по дяволите, щеше да обясни какво прави на нейната ръка?

След като дърпа и извива, докато показалецът й се поду, тя се предаде и довърши къпането си. Избърса се с една хавлиена кърпа, меките гънки бяха толкова галещи, когато се допираха до кожата й. Тя влезе в съблекалнята и установи, че Бети я чака с прехвърлена върху ръката си мека рокля във виненочервен цвят.

— Ето роклята, госпожице. Ще ви стои прекрасно, с тази ваша тъмна коса.

— Лейди Сейнт Винсънт е повече от щедра.

Гънките на колосаното бельо изглеждаха девствено чисти, сякаш никога не бе обличано. Имаше дори корсет, белите му връзки бяха старателно кръстосани, като хирургични шевове.

— О, тя има много, много рокли — възкликна Бети и подаде на Амелия чифт сгънати долни гащи и риза. — Лорд Сейнт Винсънт държи жена му да бъде облечена като кралица. Да ви кажа ли: ако тя поиска луната за огледало, той ще намери начин да й я смъкне.

— Откъде знаете толкова много за тях? — попита Амелия, като навлече предната част на корсета, докато Бети мина зад нея да издърпа връзките.

— Ами нали съм прислужница на лейди Сейнт Винсънт. Пътувам с нея навсякъде, където ходи. Каза ми да се грижа за вас и останалите госпожици Хатауей… Те се нуждаят от специална грижа, рече тя, след всичко, което са преживели.

Амелия задържа дъха си, докато момичето стягаше връзките. Когато най-после ги завърза, издиша късо.

— Много мило от нейна страна. И от ваша. Надявам се, че семейството ми не ви е създало много… притеснения…

По някаква причина това предизвика усмивка.

— Голяма сте хитруша, вие, ако нямате нищо против да го кажа така — преди Амелия да успее да попита какво има предвид, прислужницата възкликна: — Какво малко кръстче имате! Очаквам роклята на лейди Сейнт Винсънт да ви пасне като ръкавица. Но преди да опитате, по-добре обуйте чорапите.

Амелия взе нещо полупрозрачно от ръцете й.

— Чорапи?

— Дълги копринени чорапи, госпожице.

Амелия едва не ги изпусна. Копринените чорапи струваха цяло състояние. А тези, освен това бяха избродирани с малки цветчета, което ги правеше още по-скъпи. Ако ги обуеше, щеше да се притеснява през цялото време да не ги скъса. Но явно нямаше други избор, освен да излезе без тях.

— Обуйте ги — подкани я Бети.

Със смесица от изкушение и вина, Амелия се премени с най-изящните дрехи, които някога бе обличала. Роклята, подплатена с коприна, беше съвсем като за дама, но се спускаше и оформяше фигурата й по начин, който нейните дрехи никога не бяха правили. Правите, плътно прилепнали ръкави стигаха до лактите, където се разширяваха в дипли от черна дантела. Същата черна дантела украсяваше подгъва на полата й, наслоена така, че да създава впечатление за многобройни фусти. Черен сатенен шарф подчертаваше изящната извивка на талията й, а краищата му бяха вързани и забодени отстрани с блестяща брошка.

Седнала на масата за обличане, Амелия гледаше как Бети вплита сръчно черни панделки в косите й и ги забожда нагоре. Тъй като прислужницата изглеждаше дружелюбна и разговорлива, Амелия дръзна да попита:

— Бети… от колко време лейди Сейнт Винсънт и господин Роан се познават?

— От деца, госпожице — Бети се ухили. — Той господин Роан… ами, доста е костелив, нали? Трябва да видите само какво става, когато посещава къщата на господаря. Ще се избием коя от нас да отключи, за да го види.

— Костелив? — повтори Амелия изненадано, мислейки за гладките, твърди мускули, които се огъваха под ръцете й.

Бети се усмихна.

— Това е на йоркширски думата за „красив“. Празник за очите, въпреки, че е циганин.

— Питам се… — направи усилия Амелия да заговори небрежно, — мислите ли, че отношенията между господин Роан и лейди Сейнт Винсънт са били някога…

— О, не, госпожице. Израснали са като брат и сестра. Имаше дори слухове, че господин Роан й е полубрат. Няма да е единственото незаконородено дете, оставено от Иво Дженър, нали?

Амелия примига.

— Мислите ли, че слуховете са верни?

Бети поклати глава.

— Лейди Сейнт Винсънт каза, че не, нямало кръвна връзка помежду им. Пък и да ви кажа, двамата не си приличат. Само че тя искрено го обича — след което Бети добави със слаба усмивка: — Тя ни предупреди — мен и другите прислужнички — да стоим далеч от него. Каза, че от това нямало да излезе нищо добро, че ще се окажем обезчестени и изоставени. Разпътен е той, този господин Роан.

Довършвайки плитките на Амелия, Бети я изгледа доволно и отиде да събере използваните чаршафи, струпани на един стол, както и захвърлената нощница. Тя се спря за секунда-две с нощницата в ръка.

— Да ви направя ли превръзки от чисти парцали, госпожице? — попита тя внимателно. — Имам предвид… за месечното течение?

Все още размишлявайки над неприятната фраза „обезчестени и изоставени“, Амелия поклати глава механично:

— Не, благодаря. Още не е дошло… — изведнъж млъкна, когато разбра какво е забелязала прислужницата. Няколко засъхнали капки кръв по нощницата й. Пребледня.

— Да, госпожице — и като сгъна нощницата във вързопа от чаршафи, Бети й се усмихна неопределено. — Трябва само да ми позвъните, и аз ще дойда — тя тръгна към вратата и се измъкна навън внимателно.

Амелия подпря лакти на масата за обличане и отпусна чело върху юмруците си. Господ да й е на помощ, под стълбището щеше да има приказки. А досега не бе правила нищо, което да заслужава да я одумват.

— Моля ти се, моля ти се, боже, нека е заминал — прошепна тя.

Докато слизаше надолу, тя си помисли, че всъщност вярва в късмета. Изглеждаше подходяща дума за описване на логична поредица от неща. Сигурен, предсказуем изход за почти всяка ситуация.

И на нея й се бе случило да изпита какво е лош късмет.

Когато стигна до входа, видя лейди Сейнт Винсънт да идва откъм задната тераса с порозовели бузи от вятъра, ръба на роклята й беше изцапан с листа и трева. Тя приличаше на небрежен ангел с красивото си спокойно лице, вълниста червена коса и закачливите златни лунички, пръснати по носа й.

— Добър ден — поздрави Амелия със стеснителна усмивка.

— Как се чувствате днес? — лейди Сейнт Винсънт се приближи бързо и я хвана за ръката. — Изглеждате чудесно. Сестрите ви излязоха да се разходят навън, с изключение на Уинифред, която пие чай на терасата. Вие успяхте ли да хапнете?

Амелия поклати глава.

— Елате на задната тераса, ще ни донесат там поднос.

— Ако съм ви прекъснала…

— Съвсем не — каза нежно лейди Сейнт Винсънт. — Елате.

Амелия тръгна с нея трогната, и едновременно с това смутена от загрижения маниер на госпожа Сейнт Винсънт, сякаш тя бе по-малката сестра, която се нуждаеше от защита и подкрепа. Начинът, по който Амелия се държеше със сестрите си.

— Госпожо — каза тя, — благодаря ви, че ми дадохте да облека роклята ви. Ще ви я върна веднага щом стане възможно…

— Наричайте ме Иви — дойде сърдечният отговор. — Освен това, можете да задържите роклята. Много ви подхожда, а на мен не чак толкова. Този нюанс на червеното не се съчетава добре с косата ми.

— Много сте мила — пророни Амелия, искайки й се да не звучи чак толкова вдървено, да може да приеме подаръка, без да чувства бремето на задължението.

Но Иви сякаш не забелязваше притесненията й, хвана я под ръка и я поведе като малко момиченце.

— Сестрите ви ще се успокоят като ви видят. Казаха, че това е първият път, когато сте спала толкова до късно.

— Боя се, че не спах добре… Бях прекалено заета… — по бледите страни на Амелия плъзна червенина, когато си спомни как лежи до топлото тяло на Кам, с разхвърляни наоколо дрехи, разкриващи голотата им, как устните и ръцете им се плъзгат изучаващо…

— Да, сигурна съм, че… — кратко колебание, след което Иви продължи с леко объркан тон: — Сигурна съм, че сте имали много за мислене.

Проследявайки погледа й, Амелия видя, че Иви гледа към ръката й.

Беше видяла пръстена.

Пръстите на Амелия се свиха. Тя вдигна очи към любопитните сини очи на графинята и в съзнанието й изведнъж всичко се изличи.

— Всичко е наред — обади се Иви, като я хвана за ръката, когато тя направи опит да я издърпа, и я притисна към своята. След което се усмихна. — Трябва да поговорим, Амелия. Мисля, че той не е на себе си днес. Едва сега разбирам защо.

Нямаше нужда да обяснява кой е „той“.

— Госпожо… Иви… няма нищо между мен и… господин Роан. Нищо сериозно — страните й пламнаха издайнически. — Не знам какво си мислите за мен.

Те спряха пред френските врати, които се отвориха към задната тераса и Амелия издърпа ръката си. Като дърпаше пръстена, който продължаваше да стои упорито стегнат около пръста й, тя погледна отчаяно към Иви. За нейна изненада графинята не изглеждаше шокирана или критична, а по-скоро разбираща. Имаше нещо в лицето й, някаква нежна сериозност, която накара Амелия да си помисли: „Нищо чудно, че Сейнт Винсънт е толкова запленен от нея“.

— Мисля, че сте умна млада жена — каза Иви, — която обича брат си и сестрите си, и е поела голяма отговорност за тях. Според мен това е голямо бреме, за да се носи от самотна жена. Освен това смятам, че имате дар да приемате хората такива, каквито са, без да се влияете от ексцентричностите им. А Кам знае колко рядко се среща това.

Амелия се разтревожи, сякаш беше изгубила нещо и трябваше да си го върне бързо.

— Аз… той още ли е тук? Трябваше да е тръгнал за Лондон досега.

— Още е тук, разговаря със съпруга ми и лорд Уестклиф. Ходиха до къщата Рамзи рано тази сутрин, за да видят какво е останало от нея и да направят някаква предварителна преценка.

На Амелия не й хареса мисълта, че са ходили до имението, без да са се консултирали преди това с нея или с Лео. Сякаш Хатауей не бяха нищо повече от група безпомощни деца. Тя изправи рамене.

— Много мило от тяхна страна, но аз мога да се справя с проблемите. Предполагам, че част от къщата е обитаема, което означава, че не е необходимо да се възползваме от по-нататъшното гостоприемство на лорд Уестклиф.

— О, трябва да останете — прекъсна я Иви бързо. — Лилиан каза, че сте добре дошли да останете тук, докато имението Рамзи бъде напълно възстановено. Тук е толкова широко, че няма да пречите на никого. А Лилиан и лорд Уестклиф няма да са тук най-малко две седмици. Скоро отиват в Бристол… заедно с мен и лорд Сейнт Винсънт, ще посетим по-малката сестра на Лилиан, Дейзи, която чака бебе. Така че имението ще е на ваше разположение.

— Ще превърнем мястото в руина, докато те се върнат.

Иви се усмихна.

— Все пак се надявам, че семейството ви не е чак толкова опасно.

— Не познавате Хатауей — чувствайки силна необходимост да държи ситуацията под контрол, Амелия продължи: — Ще отида сама да видя къщата веднага, след като закуся. Ако стаите на втория етаж са в достатъчно добро състояние, семейството ми ще се върне там още преди да е мръкнало.

— Смятате ли, че това е най-доброто за Уинифред? — попита тихо Иви. — Или за Мерипен и лорд Рамзи?

Амелия се изчерви, знаейки много добре, че не говори благоразумно. Но чувството за безсилие, чувството да е лишена от всичката си власт се надигна у нея и затъмни всичко останало.

— Може би ще трябва да поговорите с Кам — каза Иви, — преди да вземете каквото и да е решение.

— Той няма нищо общо с моите решения.

Иви я погледна замислено.

— Извинете ме. Не трябваше да правя предположения. Но понеже видях пръстена на ръката ви… Кам го носи от дванайсетгодишен.

Амелия дръпна яростно пръстена.

— Не знам защо ми го даде — възкликна тя. — Сигурна съм, че не означава нещо важно.

— А аз мисля, че означава нещо изключително важно — меко я поправи Иви. — Кам е бил аутсайдер през целия си живот. Дори когато е живял с ромите. Мисля, че винаги тайно се е надявал, че може да намери място, където да се чувства добре. Дом. Но преди да ви срещне не му беше хрумвало, че не търси място, а човек.

— Аз не съм този човек — прошепна Амелия. — Наистина не съм.

Иви я изгледа с нежно съчувствие.

— Това е ваше решение, разбира се. Но като човек, който познава Кам от дълги години, трябва да ви кажа… че той е изключителен мъж. Напълно заслужава вашето доверие — тя побутна вратата да се отвори. — Сестрите ви са навън. Ще изпратя да ви донесат подноса тук.

Беше влажен, свеж ден, въздухът миришеше на слама, на рози и на късни цъфтящи треви. Задната тераса гледаше към грижливо поддържаните градини, свързани с чакълести алеи. На облицования с плочи под бяха разположени маси и столове. Тъй като повечето от гостите на лорд Уестклиф си бяха тръгнали след приключването на неотдавнашното ловно парти, терасата бе почти празна.

Виждайки Уин, Попи и Биатрикс на една маса, Амелия се насочи енергично към тях.

— Как си? — попита тя Уин. — Добре ли спа? Кашля ли?

— Добре съм. Притеснявахме се за теб… никога не си спала толкова до късно, освен ако не си болна.

— О, не, не съм болна. Не бих могла да съм по-добре — Амелия й хвърли широка усмивка. Тя погледна другите си сестри, облечени сега в нови рокли: Попи в жълта, а Биатрикс в зелена. — Биатрикс, защо… изглеждаш прекрасна. Както и по-голяма.

Биатрикс се засмя и се изправи, после бавно й се поклони. Бледозелената рокля със сложно плисирана горна част и тъмнозелен шнур за украса й стоеше почти перфектно, фустите падаха до пода.

— Лейди Уестклиф ми я даде — каза тя. — Била е на по-малката й сестра, която не може вече да я носи, тъй като всеки момент ще роди.

— О, Бий… — виждайки задоволството на сестра си, че най-после е облечена в рокля за девойка, Амелия изпита пристъп на горчива гордост. Биатрикс трябваше да постъпи в последния клас на училището, където да изучава френски и аранжиране на цветя, както и всички салонни маниери, които липсваха на останалите Хатауей. Но нямаше пари за това… и както изглежда, никога нямаше да има.

Тя почувства ръката на Уин да се плъзга в нейната и да я стисва леко. Погледна в разбиращите сини очи на Уин и въздъхна. Останаха така за миг, със сплетени ръце, подкрепяйки се.

— Амелия — прошепна Уин. — Седни до мен. Искам да те питам нещо.

Амелия се отпусна на стола, което й даваше прекрасен изглед към градините. Бодна я в гърдите, когато видя трима мъже, които вървяха бавно покрай тисовия жив плет, и сред тях тъмната, елегантната фигура на Кам. Като събеседниците си, и той носеше бричове за езда и високи кожени ботуши. Но вместо традиционните сако за езда и жилетка, бе облякъл бяла риза с прилепнал елек от тънка кожа. В тъмните му блестящи кичури играеше бриз, повдигаше ги нагоре, после ги спускаше.

Докато вървяха, Кам се отнасяше към обкръжението си по начин, различен от другите, вдигаше някое заблудено листо от плета, прокарваше длан по бакърените на цвят опашки от богородичен косъм. И все пак Амелия беше сигурна, че той не пропуска и дума от разговора.

Въпреки че по всяка вероятност нищо не му беше подсказало за присъствието на Амелия, той спря и погледна през рамо в нейната посока. Всяко косъмче в нея се надигна.

— Амелия — попита Уин. — Да нямате някакво споразумение с господин Роан?

Устата на Амелия пресъхна. Тя зарови лявата си ръка — онази с пръстена — по-дълбоко в гънките на полата си.

— Разбира се, че не. Откъде ти хрумна?

— Той, лорд Уестклиф и лорд Сейнт Винсънт говорят откакто се върнаха от къщата Рамзи тази сутрин. Без да искам чух част от разговора им, когато бяха на терасата. И от казаното, от начина, по който господин Роан се изрази, звучеше така, сякаш говореше от наше име.

— Какво искаш да кажеш? — попита Амелия възмутено. — Никой не говори от името на Хатауей, освен мен. Или Лео.

— Той като че вземаше решения за това какво трябва да се направи и кога — Уин добави със смутен шепот: — Държеше се като глава на семейството ни.

Амелия се изпълни с негодувание.

— Но той няма право… не знам защо си мисли… О, боже.

Това трябваше да се спре веднага.

— Добре ли си, скъпа? — попита загрижено Уин. — Изглеждаш разтревожена. Ето, пийни си от моя чай.

Знаейки, че малките й сестри я гледат с широко отворени очи, Амелия взе чашата и я пресуши на няколко глътки.

— Колко време ще останем тук, Амелия? — попита Биатрикс. — Тук ми харесва много повече, отколкото в нашата къща.

Преди Амелия да отговори, Попи се намеси:

— Откъде имаш този хубав пръстен? Може ли да го видя?

Амелия стана рязко.

— Извинете ме… трябва да говоря с някого.

Тя мина през терасата и забърза по витата стълба към градинската алея. Когато наближи тримата мъже, които бяха спрели до една каменна кашпа, пълна с гергини, Амелия чу отделни думи от разговора:

— … разширяване на съществуващата основа… остатъците от каменоломната на Дженърс… трябва да се пренесат тук…

Нямаше начин да говорят за къщата Рамзи, помисли си тя с нарастваща тревога. Сигурно знаеха колко нищожна е годишната рента на Хатауей. Семейството й не можеше да си позволи материалите и труда за възстановяване.

Усетили присъствието й, тримата мъже се обърнаха. Изражението на лорд Уестклиф беше мило и загрижено, докато това на Сейнт Винсънт беше приятно, но сдържано. Лицето на Кам не можеше да се разчете, погледът му мина по нея бързо.

Амелия кимна за поздрав.

— Добър ден, господа — тя се застави да не трепне, когато вдигна очи към тъмното лице на Кам. — Господин Роан, мислех, че вече сте заминали.

— Скоро ще тръгна за Лондон.

Слава богу. Това беше най-доброто. Но сърцето й пропусна един такт, след което удари болезнено в гърдите й.

— Ще се върна след седмица — смая я той, като добави хладно: — Заедно с архитект и инженер, които да преценят състоянието на къщата ви.

Амелия поклати глава още преди да е завършил.

— Господин Роан, не искам да звуча неблагодарно, но това не е необходимо. Брат ми и аз сме решили по какъв начин да процедираме.

— Брат ви не е в състояние да решава нищо.

Лорд Уестклиф се намеси:

— Мис Хатауей, добре дошли сте да останете в имението Стоуни Крос за неопределено време.

— Много сте щедър, лорде. Но тъй като къщата Рамзи още стои, ще живеем там.

— Тя не беше подходяща още преди пожара — подчерта Кам. — А при това положение на нещата не бих позволил и на скитащо куче да влезе вътре. По-голямата част трябва да бъде издигната от основи.

Амелия се намръщи.

— Тогава ще се преместим в къщичката на вратаря на отсрещния път.

— Прекалено малка е за всички ви. Освен това е в лошо състояние.

— Това не е ваша работа, господин Роан.

Кам я изгледа дълго и втренчено. Имаше нещо в погледа му, осъзна тя. Нещо, което караше вътрешностите й да се стягат от страх и объркване и обезсърчаващ намек за удоволствие.

— Трябва да поговорим насаме — каза той.

— Не, няма да говорим — всичките й нерви изпищяха предупредително, когато забеляза погледите, които тримата мъже си размениха.

— С ваше разрешение — промърмори лорд Уестклиф, — ние ще се оттеглим.

— Не — бързо възрази Амелия, — наистина не е нужно… — гласът й секна, когато стана ясно, че никой не иска нейното разрешение.

Следвайки Уестклиф, лорд Сейнт Винсънт направи достатъчно дълга пауза, за да прошепне на Амелия:

— Въпреки че на повечето съвети не трябва да се вярва, особено когато идват от мен… запазете здравия си разум, мис Амелия. Човек не трябва да гледа един богат съпруг в устата — той й смигна и двамата с лорд Уестклиф тръгнаха към задната тераса.

Втрещена, Амелия успя да произнесе единствено:

— Съпруг?

— Казах им, че сме се сгодили — Кам я хвана за ръката нежно, но твърдо, и я поведе към другата страна на тисовия плет, където не можеха да ги виждат от къщата.

— Защо?

— Защото сме.

— Какво?

Те спряха в прикритието на храстите.

Ужасена, тя погледна в дивите глъбини на очите му.

— Ти луд ли си? — попита слабо.

Кам взе ръката й и я повдигна нагоре, при което пръстенът заблестя на ярката светлина.

— Носиш моя пръстен. Спиш с мен. Дадохме си обещания. Мнозина от ромите биха казали, че това си е истински брак. Но за да е сигурно, че е легален, ще го направим и по начина, по който го правят гаджос.

— Няма да правим такова нещо! — Амелия дръпна ръката си от неговата и тръгна да се връща. — А пръстена нося единствено, защото не мога да измъкна проклетото нещо. Освен това какво имаш предвид като казваш, че съм обещала? Да не би онези думи на цигански, които ме накара да повторя, да са били нещо като клетва? Ти ме измами. Нямах представа какво казвам.

— Но спа с мен! — изтъкна той.

Тя се изчерви от срам и обида, и избърса с ръкав изпотеното си чело. Извърна се от него и рязко тръгна по покритата с чакъл пътека, която водеше навътре в градината.

— Това не означава нищо! — подхвърли през рамо.

Той я настигна.

— За мен означава. За един ром сексуалният акт е свещен.

Тя издаде пренебрежителен звук.

— Какво ще кажеш за всички онези жени, които си съблазнил в Лондон? Когато спа с тях пак ли беше свещено?

— За известно време бях попаднал в развратния път на гаджос — каза той невинно. — Но сега съм преобразен.

Амелия му хвърли кос поглед.

— Ти не искаш това. Не ме искаш. Една нощ не може да промени хода на живот на един човек.

— Разбира се, че може — той посегна към нея, но Амелия побягна, минавайки покрай един фонтан с морска сирена, заобиколен от каменни пейки. Кам я хвана отзад и я дръпна към себе си. — Спри да бягаш от мен и слушай. Искам те. Искам те, макар да знам, че ако се оженя за теб получавам семейство със склонен към самоубийство зет и циганин прислужник с темперамент на ядосана мечка.

— Мерипен не е прислужник.

— Наричай го както искаш. Той си върви заедно с Хатауей. Приемам това.

— Само че те няма да те приемат! — произнесе тя отчаяно. — За теб няма място в нашето семейство.

— Да, има. Точно до теб.

Дишайки тежко, Амелия усети ръката му да се движи по тялото й. Макар гърдите й да бяха стегнати в подплатен корсет, натискът на ръката му отгоре я накара да потрепери.

— Това ще е катастрофално — горещината се изкачи в гърдите й, по шията, върху лицето. — Ще ме обвиняваш, че съм ти отнела свободата, а аз ще обвинявам теб, че си отнел моята. Не мога да обещая да ти се подчинявам, да приемам решенията ти и да се лиша завинаги от собствено мнение…

— Няма да е така!

— Нима? Ще се закълнеш ли, че няма да ме принуждаваш да направя нещо против волята си?

Кам обърна лицето й към своето и пръстите му погалиха пламналата й кожа. Замисли се над въпроса.

— Не — произнесе равно. — Не бих могъл да се закълна в това. Не и ако мисля, че нещо е за твое добро.

Колкото до Амелия, спорът за нея бе свършил.

— Винаги аз съм била тази, която решава кое е добро за мен. И няма да отстъпя това право на никого, включително и на теб.

Кам погали крайчеца на ухото й, прокара пръсти по шията й.

— Преди да вземеш окончателното си решение, има нещо, което трябва да обмислиш. Заложено е много повече, отколкото нас двамата — когато Амелия се опита да отстъпи назад, той хвана хълбоците й и я принуди да остане. — Семейството ти е в беда, скъпа.

— Това не е нещо ново за нас. Ние винаги сме в беда.

Кам й призна правото.

— И все пак, стана достатъчно трудно, не е ли по-добре да се освободиш — дори като жена на ром, — отколкото да се опитваш да се справяш с всичко сама.

Амелия искаше да го накара да разбере, че възраженията й нямат нищо общо с това, че е циганин.

Но той заговори отново с лице, опряно до нейното.

— Ожени се за мен и аз ще ремонтирам къщата Рамзи. Ще я възстановя. Ще я приемем като част от цената за брачния откуп.

— За какво?

— Ромска традиция. Младоженецът плаща известна сума на семейството на булката преди сватбата. Което означава, че ще уредя сметките на Лео в Лондон…

— Той още ти дължи пари?

— Не на мен. На други кредитори.

— О, не — стомахът на Амелия се стегна на възел.

— Ще се погрижа за теб и за домакинството — продължи Кам с непоносимо търпение. — Дрехи, бижута, коне, книги… училище за Биатрикс, баловете в Лондон за Попи. Най-добрите доктори за Уинифред. Ще може да отиде във всяка клиника в света — умишлена пауза. — Не би ли искала да я видиш отново здрава?

— Това не е честно — прошепна тя.

— В отплата трябва само да ми дадеш онова, което искам — ръката му се вдигна до китката й и продължи нагоре по ръката. Под слоевете коприна и вълна тя усети, че се надига трепетно удоволствие.

Опита се да звучи уверено:

— Ще се чувствам така, сякаш съм сключила сделка с дявола.

— Не, Амелия — гласът му бе тъмно кадифе. — Само с мен.

— Дори не съм сигурна какво точно искаш.

Главата му се сведе към нейната.

— След миналата нощ ми е трудно да повярвам.

— Можеш да си вземеш това от безброй други жени. И ще ти излезе д-д-далеч по-евтино, бих добавила, както и без толкова главоболия.

— Искам го от теб. Само от теб — кратка, неловка пауза. Устата му се изви: — Другите жени, с които съм бил… За тях бях просто нещо непознато. Някой, различен от белокожите им съпрузи. Те искаха компанията ми през нощта, но не и през деня. Никога не са ме смятали за равен. И аз никога не съм бил задоволен, след като съм бил с тях. С теб, обаче, всичко е различно.

Амелия затвори очи, когато усети горещата му уста да гали челото й.

— Било е много развратно от твоя страна да спиш с омъжени жени — произнесе тя с усилие. — Може би, ако беше опитал да ухажваш някоя почтена…

— Живея в игрален клуб — гласът му прозвуча развеселено. — Срещал съм само няколко почтени жени. И — присъстващите правят изключение — с тях не се получи.

— И защо не?

Устата му продължи по овала на лицето й.

— Изглежда ги изнервям.

Тя подскочи, когато езикът му докосна ухото й.

— Не мога да си представя защо.

Той се заигра с ухото й, стискаше крайчеца му леко между зъбите си.

— Ще призная, че няма да ти е лесно да си омъжена за циганин. Ние сме със силно развито собственическо чувство. Ревниви. Предпочитаме жените ни никога да не докосват друг мъж. Както и да не ми отказваш правото ми да спя с теб — устните му покриха нейните в разтапяща целувка, езикът проникна навътре. — Но пък — продължи той, — ти и не би искала да го правиш.

Невярващ смях запърха в гърлото й.

— Толкова ли си сигурен в себе си?

— Да — друга дълга, ленива целувка и Кам произнесе срещу устата й: — Изражението ти ще е на добре любена жена, мониша…

Амелия бе принудена да се хване за него, за да запази равновесие, защото краката й трепереха.

— Накрая ще ме изоставиш — каза тя дрезгаво.

— Кълна ти се, че няма. Най-сетне намерих моето атчън тан.

— Твоето какво?

— Моето място, където да спра.

— Не знаех, че циганите имат място, където да спрат.

— Изобщо нямат. Явно аз съм един от малкото, които правят изключение — и като поклати глава, Кам добави с раздразнен тон: — Гърбът ме боли, след като цяла нощ спах на земята. Моята гаджо половина най-после си взе по-доброто от мен.

Кой знае защо това я развесели. Амелия наведе глава и притисна разтегнатите си в несигурна усмивка устни към гладкото му кожено елече.

— Това е лудост — промърмори тя, неспособна да повярва, че наистина го обмисля.

Кам я придърпа по-близо.

— Омъжи се за мен, Амелия. Ти си това, което искам. Ти си моята съдба — едната му ръка се вдига и обхвана тила й, хващайки плитките и панделките, за да я накара да не извива уста. — Кажи „да“ — той захапа леко устните й, близна ги и залепи уста върху нейната. Целува я, докато тя не започна да се извива в ръцете му и дъхът й не спря. — Кажи го, Амелия, и ме спаси от това да прекарвам нощта с друга жена. Ще спя вътре. Ще се подстрижа. И Господ да ми е на помощ, мисля, че ще се съглася дори да нося джобен часовник, ако това ще ти достави удоволствие.

Амелия се почувства замаяна, неспособна да мисли, всичките й сетива бяха изпълнени с наслада. Тя се облегна безпомощно срещу твърдата опора на тялото му. Всичко беше той, всяко дихание, всеки удар на сърцето, всяко примигване, трепет. Произнесе името й и гласът му дойде сякаш отнякъде далеч.

— Амелия… — разтърси я леко, питаше нещо, повтаряйки думите, докато тя най-сетне осъзна, че я пита кога за последен път е яла.

— Вчера — успя да отвърне.

Той не изглеждаше толкова съчувстващ, колкото ядосан.

— Нищо чудно, че едва не припадна. Не си яла, а едва ли си и спала. Как ще си полезна на другите, щом не се грижиш за собствените си основни нужди?

Искаше й се да възрази, но той не й даде възможност да обясни. Обви ръка около нея и я поведе към къщата, като й даваше язвителни съвети през целия път. Изкачването на задните стъпала й отне едва ли не всичката сила.

Когато стигнаха горе, Лилиан, лейди Уестклиф, беше там, тъмните й очи се плъзнаха загрижено по Амелия.

— Изглеждате така, сякаш всеки момент ще припаднете — започна тя без встъпление. — Какъв е проблемът?

— Направих й предложение — каза Кам кратко.

Веждите на Лилиан се вдигнаха нагоре.

— Добре съм — отвърна Амелия. — Просто съм малко гладна.

Лейди Уестклиф ги поведе към масата, на която седяха сестрите й.

— А тя прие ли? — попита графинята.

— Още не.

— Не съм изненадана. Една жена не може да обмисля предложение за брак на празен стомах — тя погледна загрижено Амелия. — Много сте бледа, скъпа. Да ви заведа ли вътре да си полегнете?

Амелия поклати глава.

— Благодаря, не. Съжалявам за сцената.

— О, не правите никаква сцена. Повярвайте ми, това е нищо в сравнение с нещата, които стават тук — тя се усмихна окуражаващо. — Ако има нещо, от което се нуждаете, Амелия, трябва само да помолите — като хвърли предупредителен поглед към Кам, Лилиан се върна на масата, на която седяха лорд Уестклиф, Сейнт Винсънт и Иви.

Кам отведе Амелия при сестрите й. Тя се отпусна благодарно в един стол, пред който имаше чиния с нарязана шунка, пиле, различни салати и кифлички. За нейна изненада Кам седна до нея, отряза си от нещо в чинията и го бодна на вилицата.

После го поднесе към устните й.

— Започни с това.

Тя се намръщи.

— В състояние съм да се храня и сама…

Вилицата влезе в устата й. Тя продължи да го гледа, докато дъвчеше. Преглътна, но успя да произнесе само няколко думи:

— Дай ми тази вилица… — преди той отново да вкара поредна хапка в устата й.

— Щом ти се грижиш толкова зле за себе си — информира я той, — значи някой друг трябва да го прави вместо теб.

Амелия взе парче хляб и отхапа голям залък. Макар да й се искаше да му каже, че той е виновен задето е спала толкова малко миналата нощ и е пропуснала закуската, нямаше как да го направи в присъствието на сестрите си. Докато се хранеше, почувства, че цветът се връща на страните й. Смазващата умора бе заменена от нова сила.

Даваше си сметка за разговорите, които се водят около нея, това, че по-малките й сестри разпитват Кам за състоянието на къщата Рамзи и какво е останало от нея. Хор от стенания се надигна, когато стана ясно, че стаята с пчелите си е останала невредима и роят продължава да се труди оживено.

— Имам чувството, че никога няма да можем да се отървем от проклетите насекоми — възкликна Биатрикс.

— Ще се отървем — отвърна Кам. Ръката му се спусна върху ръката на Амелия, която почиваше върху масата. Палецът му намери деликатната синя вена от вътрешната страна на китката й и погали мястото. — Ще ги изхвърля оттам до една.

Амелия не го погледна. Тя вдигна чашата с чай със свободната си ръка и отпи.

— Господин Роан — чу тя да пита Биатрикс, — ще се ожените ли за сестра ми?

Амелия се задави и остави чашата на масата, като кашляше.

— Тихо, Биатрикс — прошепна Уин.

— Но тя носи пръстена му…

Попи залепи ръка върху устата на Биатрикс:

— Тихо!

— Възможно е — отвърна той. Очите му блестяха дяволито, когато продължи: — Намирам, че на сестра ти й липсва чувство за хумор. Освен това не изглежда особено покорна. От друга страна, съществуват компенсиращи…

Едното крило на френската врата се отвори, съпроводено от звук на счупено стъкло. Всички на терасата се обърнаха слисани, мъжете наскачаха от столовете.

— Не! — долетя тихият вик на Уин.

На прага стоеше Мерипен, беше се измъкнал от болничното си легло. В превръзки, омачкан, но съвсем не изглеждаше безпомощен. Напомняше на побеснял бик с тъмната си наведена глава и стиснати в масивни юмруци ръце. А погледът му, обещаващ смърт, бе фиксиран неподвижно в Кам. Не можеше да бъде сбъркана кръвожадността на един ром, чиято родственица е била обезчестена.

— О, боже — прошепна Амелия.

Кам, който стоеше до стола й, я погледна въпросително.

— Казала ли си му нещо?

Амелия се изчерви, когато си спомни окървавената си нощница и изражението на прислужницата.

— Сигурно прислужницата се е разприказвала.

Кам погледна разярения гигант със смирение.

— Може и да си извадила късмет — каза той на Амелия. — Изглежда, че годежът ни ще свърши преждевременно.

Тя се опита да се надигне, но той я натисна в стола й.

— Не се меси. Не искам да пострадаш в свадата.

— Той няма да ме нарани — отвърна Амелия отсечено. — Ти си този, който търси да се сбие.

Като не отместваше поглед от очите на Мерипен, Кам бавно се отдалечи от масата.

— Има ли нещо, което искаш да обсъдим, чал! — попита той със забележително спокойствие.

Мерипен отвърна на цигански. Макар никой, освен Кам, да не разбра, беше ясно, че не е окуражаващо.

— Ще се оженя за нея — каза Кам, сякаш да го усмири.

— Това е дори още по-лошо! — Мерипен тръгна напред, очите му святкаха.

Лорд Сейнт Винсънт се намеси бързо, пристъпвайки между двамата мъже. Като Кам и той беше потушавал много свади в игралния клуб. Вдигна ръце във възпиращ жест и заговори сдържано.

— Успокойте се, момчета. Сигурен съм, че можете да разрешите различията помежду си по благоразумен начин.

— Махнете се от пътя ми — изръмжа Мерипен, слагайки край на идеята за цивилизован разговор.

Приятното изражение на Сейнт Винсънт не се промени.

— Имате право. Няма нищо толкова досадно, колкото да си благоразумен. Аз лично го избягвам, когато е възможно. И все пак се боя, че не можете да се карате тук в присъствието на дамите. Това може да им даде идеи.

Унищожителният поглед на Мерипен се стрелна към сестрите Хатауей, оставайки секунда по-дълго върху нежното, бледо лице на Уин. Тя му кимна леко с глава, опитвайки се мълчаливо да го омилостиви. Да обмисли ситуацията отново.

— Мерипен — започна Амелия дрезгаво. Сцената беше унизителна. Но в същото време я трогна това, че Мерипен се застъпваше така пламенно за нейната чест.

Кам я накара да млъкне с докосване по рамото, после изгледа студено Мерипен и произнесе:

— Не пред гаджос! — кимна с глава по посока на задните градини и се насочи към каменното стълбище.

След мрачно колебание, Мерипен го последва.