Лайза Клейпас
Мой до полунощ (11)

Глава единадесета

Сутринта след визитата на Амелия Хатауей, Кам отиде да посети лорд Уестклиф в частния му кабинет, спирайки пред открехнатата врата:

— Господине…

Той потисна една усмивка, когато забеляза порцелановата главичка на една детска кукла под махагоновото бюро, сложена да седне до единия крак на бюрото, и остатъците от медения пай. Знаеше, че графът боготвори тригодишната си дъщеря, което го накара да предположи, че не е могъл да откаже на нахълтването на Мерит.

Уестклиф вдигна поглед и направи жест на Кам да влезе.

— За племето бришън ли става дума? — попита той без прелюдия.

Кам седна на посочения му стол.

— Не, то се предвожда от мъж на име Дениър. Видели са маркерите по дърветата.

Тази сутрин един от арендаторите на Уестклиф каза, че някакви цигани са направили лагер покрай реката. За разлика от другите земевладелци в Хемпшир, Уестклиф нямаше нищо против присъствието на цигани в имота си, стига да не създават неприятности и да не прекаляват с престоя си.

Беше се случвало понякога графът да изпраща храна и вино на гостуващите цигани. Те пък се отплащаха, като слагаха маркери на дърветата, давайки да се разбере, че това е приятелска територия. Обикновено оставаха само няколко дена и си тръгваха, без да създават главоболия в имението.

След като научи за идването на циганите, Кам беше предложил на графа да отиде и да ги попита какви са плановете им. Уестклиф се съгласи, доволен, че може да изпрати човек, който говори техния език.

Визитата мина добре. Племето беше малко, водачът им — приятен човек, който увери Кам, че няма да създават неприятности.

— Възнамеряват да останат тук не повече от седмица — информира Кам графа.

Решителният тон на графа го накара да се усмихне.

— Не ви харесва да ви посещават роми.

— Не е нещо, за което съм мечтал — призна Уестклиф. — Присъствието им създава напрежение у селяните и арендаторите.

— Но им позволихте да останат. Защо?

— От една страна, близостта им прави възможно да се разбере какво правят. А от друга… — Уестклиф направи пауза, сякаш се опитваше да намери най-подходящата дума. — Мнозина гледат на циганите като на банда скитници, просяци и крадци. Но според други те притежават своя собствена автентична култура. Ако човек се съгласи с последното, не може да ги наказва, че живеят като деца на природата.

Кам вдигна вежди впечатлен. Рядко се случваше някой, а още по-малко пък аристократ, да се държи справедливо с циганите.

— А вие поддържате точно тази гледна точка, така ли?

— Клоня към нея… — Уестклиф се усмихна слабо и додаде: — Но в същото време знам, че именно като деца на природата понякога са доста крадливи.

Кам се ухили.

— Ромите са убедени, че никой не притежава природата или живота. И в определен смисъл никой не може да открадне нещо, което принадлежи на всички хора.

— Моите арендатори-фермери няма да се съгласят — каза сухо Уестклиф.

Кам се облегна назад и отпусна ръка върху ръкохватката на стола. Златните му пръстени блестяха на фона на богатия махагон. За разлика от графа, който беше облечен в шит по поръчка костюм и грижливо вързана вратовръзка, Кам носеше ботуши и бричове, и разкопчана на врата риза. Не би било подходящо да посещава водача на племето, пременен в стегнати дрехи като гаджо.

Уестклиф го изгледа внимателно.

— Какво си казахте насаме? Сигурно са изразили известна изненада да видят ром, който живее с гаджос.

— Изненада… — съгласи се Кам, — както и известно съжаление.

— Изненада? — графът не беше осведомен дотам, че да знае, че ромите гледат на гаджос като на по-низши от себе си.

— Съжаляват всеки, принуден да живее по този начин — Кам направи кръг с ръка към заобикалящата ги луксозна обстановка. — Да спи в къща. Обременен от притежания. Да живее по график. Да носи джобен часовник… Всичко това според тях е неестествено — той замълча, мислейки си как още щом стъпи в лагера на племето, в него се върна онова чувство за лекота и свобода, забравено отдавна. При вида на каруците, вардос, с кучета, отпуснати мързеливо между предните колела, хубавите, доволни коне, вързани наблизо, мириса на пушек от дърва и пепел… всичко това бе събудило мили детски спомени. И копнеж. Той искаше този живот, никога не бе преставал да го иска. Така и не намери нещо, с което да го замени.

— Според мен няма нищо неестествено да искаш да живееш под покрив, когато вали — отбеляза Уестклиф. — Както и да притежаваш и обработваш земята, или да измерваш хода на деня като използваш часовник. В природата на човека е заложено да налага волята си над заобикалящата го среда. Иначе обществото би се разпаднало и не би имало нищо, освен хаос и войни.

— А англичаните с техните часовници и ферми, и огради… те не воюват, така ли?

Графът се намръщи.

— Не може да се гледа на това толкова опростенчески.

— Ромите го правят — Кам се загледа във върховете на ботушите си, остарялата кожа бе покрита със засъхнала речна тиня. — Поканиха ме да отида с тях, когато си тръгнах — каза той почти отсъстващо.

— Вие отказахте, разбира се.

— Исках да кажа „да“. Ако не бяха отговорностите ми в Лондон, щях да го направя.

Лицето на Уестклиф остана безизразно. Несигурна пауза.

— Изненадвате ме.

— Защо?

— Защото сте човек с необикновени способности и ум. Имате богатство и перспективи да го увеличите още. Няма логика да оставите всичко това да иде на вятъра.

По устните на Кам премина усмивка. Макар лорд Уестклиф да бе широко скроен мъж, той имаше силно консервативно мнение за това как хората трябва да живеят. Неговите ценности, между които чест, промишленост, напредък не бяха съвместими с тези на ромите. За графа природата бе нещо, което трябва да се използва и организира — цветята трябва да са в градински лехи, животните трябва да се опитомяват или ловуват, земята да е почистена. А един млад мъж да се занимава с продуктивно предприемачество, да се ожени за правилната жена, с която да създаде солидно британско семейство.

— Защо да иде на вятъра?

— Човек трябва да развие пълния си потенциал — дойде непоколебимият отговор на графа. — Вие не бихте могли повече да живеете като ром. Основните ви нужди — храна и покрив над главата — едва ли биха били удовлетворени. Ще се сблъскате с вечно преследване. Как, за бога, би могъл да ви харесва такъв живот, когато имате почти всичко, което човек би могъл да иска?

Кам сви рамене.

— Това е свободата.

Уестклиф поклати глава.

— Ако искате земя, имате средствата да купите много от нея. Ако искате коне, можете да купите цяло хергеле, чистокръвни и ловджийски. Ако искате…

— Това не е свобода. Колко време ви отнема да ръководите делата на имението, инвестиции, компании, да се срещате с агенти и брокери, да пътувате до Бристол и Лондон?

Уестклиф изглеждаше оскърбен.

— Да не би да искате да ми кажете, че се готвите да се откажете от работата си, от амбициите си, от бъдещето си… за да обикаляте земята в каруца?

— Да. Обмислям го.

Кафявите очи на Уестклиф се присвиха.

— И мислите — след години продуктивен живот в Лондон, — че ще се приспособите щастливо към едно съществуване на безцелно скиталчество?

— Това е животът, за който съм бил роден. За вашия свят аз не съм нищо друго, освен екзотика.

— Една дяволски успешна екзотика. Освен това имате възможността да бъдете пример за вашата общност…

— Господ да ми е на помощ. — Кам започна да се смее безпомощно. — Ако някой ден се стигне до това, трябва да бъда застрелян.

Графът вдигна сребърния печат за писма от ъгъла на бюрото си, разглеждайки гравираната му основа с прекомерно внимание. Използва крайчеца на палеца си, за да отстрани една втвърдена капчица восък, която помрачаваше лъскавата повърхност. Кам не се остави да бъде заблуден от внезапната нерешителност на графа.

— Човек не може да не забележи — промърмори графът, — че докато обмисляте промяна на целия си начин на живот, вие също така проявявате очебиен интерес към госпожица Хатауей.

Изражението на Кам не се промени, очертанията на усмивката му останаха здраво фиксирани.

— Тя е красива жена. Трябва да съм сляп, за да не я забележа. Но това трудно ще промени бъдещите ми планове.

— Засега.

— Винаги — отвърна Кам, долавяйки ненужната интензивност на собствения си глас. Опита се веднага да регулира тона си. — Бях решил да тръгна след два дни, след като със Сейнт Винсънт обсъдим няколко проблема, касаещи клуба. Малко вероятно е да видя отново мис Хатауей. — Слава богу, добави наум той.

Няколкото срещи, които бе имал с Амелия Хатауей, бяха уникално обезпокояващи. Кам не можеше да си спомни откога, ако изобщо някога се бе случвало, не е бил така впечатлен от жена. Той не беше човек, който си пъха носа в чуждите работи. Не беше човек, склонен да дава съвети, и не отделяше много време да мисли над проблеми, които не го засягат пряко. Но бе неустоимо привлечен от Амелия. Тя беше толкова възхитително сериозна, толкова заета да се опитва да ръководи всички около себе си, че беше невероятно изкусително да отвлече вниманието й. Да я накара да се смее. Да я накара да играе. А можеше, ако поиска. Знаейки, че това прави още по-трудно да стои далеч от нея.

Здравите връзки, които тя бе създала с останалите в семейството й, степента, до която бе готова да стигне в грижата си за тях… това му действаше на първично ниво. Ромите бяха такива. Държаха на рода. И все пак Амелия беше негова противоположност в най-същностното, домашарка, която държи на здравите корени. Беше ирония, че е очарован от някой, който въплъщава всичко онова, от което той имаше нужда да избяга.

О лов таи, о бенг нашти, бешен патшаса, беше една от поговорките на баба му. „Нито парите, нито дяволът могат да стоят на едно място“. Макар да знаеше цената, която трябва да плати, Кам не преставаше да мисли… по дяволите, какво удоволствие щеше да е да отнесе Амелия Хатауей в леглото…

 

 

Сякаш цялото графство бе излязло за Парцаления панаир, който традиционно се провеждаше всяка година на дванайсети октомври от най-малко сто години. Селото, със спретнатите си магазини и черно-бели къщи със сламени покриви бе почти нелепо очарователно. Тълпите се трупаха на поляната или крачеха по главната улица, покрай която бяха издигнати безброй временни конски ясли и навеси. Продавачи продаваха евтини играчки, храни, торби сол от Лаймингтън, стъклария и платове, и гърнета пчелен мед от околността. Музиката на певците и музикантите бе периодически нарушавана от ръкопляскания, когато артистите изпълняваха номера за минаващите. По-голямата част от наемането на работници бе приключила с надяващите се за работа работници и чираци, наредени на опашка на селската поляна, които разговаряха с потенциалните работодатели. След като се бяха споразумели, на новите слуги бе даден малък аванс и останалата част от деня бе преминала във веселие и забави.

Мерипен бе отишъл сутринта, за да намери двама-трима подходящи слуги за къщата Рамзи. След като приключи работа, той се върна в селото в късния следобед, съпроводен от цялото семейство Хатауей. Те бяха възхитени от перспективата за музика, храна и забавления. Лео незабавно изчезна с две жени от селото, оставяйки сестрите си на грижите на Мерипен.

Промъквайки се между конюшните, сестрите се гостиха с пай от свинско, баница с праз, ябълки и круши, и за най-голямо удоволствие на момичетата — с джинджифилови курабийки. Бяха направени във формата на човечета, изпечени и украсени отгоре. Пекарят ги увери, че всички неомъжени госпожици трябва да изядат по една за късмет, ако искат да си хванат наистина добър мъж някой ден.

Между пекаря и Амелия избухна весел спор, когато тя решително отказа да вземе за себе си, казвайки, че не иска да се омъжи.

— Разбира се, че искате! — настоя мъжът с лукава усмивка. — Всяка жена го иска!

Амелия се засмя и даде курабийката на сестрите си.

— Колко ви дължа за трите, сър?

— По фардинг за всяка — той се опита да й пробута четвърта. — За тази няма да ви взема пари. Ще е огромна загуба една такава синеока госпожица да си иде без мъж.

— О, не бих могла! — възрази Амелия. — Благодаря, но не…

Зад нея се чу глас:

— Тя ще я вземе.

Смущение и удоволствие кипнаха в тялото й и тя видя една тъмна и мускулеста ръка да се протяга и да пуска сребърна монета в протегнатата длан на продавача. Чувайки възклицанията на сестрите си, Амелия се обърна и погледна нагоре към ясните златисто лешникови очи.

— Нуждаете се от късмет — каза Кам Роан, притискайки бисквитата към неохотната й ръка. — Ето, изяжте я.

Тя се подчини, отхапвайки преднамерено бавно главата на човечето, и той се разсмя. Устата й се напълни със слюнка от богатия вкус на меласата и топящата се сладост върху езика й.

Присви очи и погледна към Роан. Трябваше да има поне един-два недостатъка, някаква неравност по кожата или структурата… но тенът му бе толкова гладък и тъмен като мед, а линиите на чертите му бяха перфектни. Когато наведе глава към нея, нетърпимо силното слънце изсипа блясък в тъмните вълни на косата му.

Едва успявайки да преглътне джинджифиловата курабийка, Амелия смотолеви:

— Не вярвам в късмета.

Роан се засмя.

— Или в съпрузите, както изглежда.

— Що се касае до мен, не. Колкото за другите…

— Няма значение. Така или иначе ще се омъжите.

— Защо го казвате?

Преди да отвърне, Роан хвърли подозрителен поглед към сестрите Хатауей, които се усмихваха доброжелателно. Мерипен, от друга страна, се мръщеше.

— Мога ли да отвлека сестра ви? — попита той момичетата. — Трябва да говоря с нея по някои въпроси за пчелите.

— Какво означава това? — попита Биатрикс, докато вземаше обезглавеното курабиено човече от Амелия.

— Предполагам, че господин Роан има предвид нашата стая с пчели — намеси се Уин с усмивка, леко побутвайки сестрите си да се отдалечат заедно с нея. — Хайде, елате да проверим дали можем да намерим сергия с бродирана коприна.

— Не се отдалечавайте — извика им Амелия, изумена от скоростта, с която семейството й я изостави. — Бий, не си играй с нищо, преди да сте се спазарили за цената. Уин… — Гласът й секна, когато ги видя да се разпръскват между сергиите, без да я слушат.

Само Мерипен я изгледа заплашително през рамо.

Явно развеселен от раздразнението на Мерипен, Кам й предложи ръката си.

— Елате с мен.

Можеше да възрази на изречената с мек глас команда, но по всяка вероятност това бе последният път, в който го вижда. И бе трудно да устои на примамливия блясък в очите му.

— Защо казахте, че ще се омъжа? — попита тя, докато вървяха през тълпата със спокойна крачка. От вниманието й не убегна, че много погледи се спираха върху красивия ром, облечен като джентълмен.

— Написано е на ръката ви.

— Гледането на ръка е шарлатанство. Освен това мъжете не гледат. Само жените.

— Това, че не го правим — весело възрази Кам, — не означава, че не можем. Всеки може да види линията на брака ви. Ясно е като ден.

— Линията на брака? Къде се намира? — Амелия измъкна ръката си изпод неговата и впери очи в дланта си.

Роан я помъкна със себе си към сянката на един бук в края на поляната. Тълпите се стичаха към окосеното пространство, докато последните няколко гирлянди слънчева светлина потъваха зад хоризонта. Започнаха да палят факли и лампи навсякъде в очакване на вечерта.

— Ето тук — Роан взе лявата й ръка, обръщайки я с дланта нагоре.

Пръстите на Амелия се свиха и през нея премина вълна на смущение. Би трябвало да носи ръкавици, но най-хубавите й бяха с петна, вторият чифт имаше дупка на един от пръстите, а още не бе успяла да си купи нови. И за да се влошат нещата още повече, на палеца й имаше коричка от заздравяващата рана от ръба на кофата, а ноктите й бяха изрязани ниско като на дете, след като ги бе счупила. Това бе ръка на прислужница, не на дама. За един кратък момент й се прииска да имаше ръцете на Уин, бледи, с дълги пръсти и елегантни.

Роан я погледна. Когато Амелия се опита да се отдръпне, той стисна ръката й още по-твърдо в своята.

— Почакайте — чу го тя да произнася тихо.

Не й оставаше друго, освен да я отпусне в топлината на дланта му. Изчерви се, когато усети палеца му да се движи напред-назад, докато всичките й пръсти не се разтвориха.

Тихият му глас сякаш се събираше в някакъв скрит център на удоволствието в основата на черепа й.

— Ето тук — пръстът му мина по една линия под малкия й пръст. — Само един брак. Ще е дълъг. А тези… — той проследи три малки вертикални бразди, които се пресичаха с линията на брака. — Означават, че ще имате най-малко три деца — той присви очи, концентрирайки се. — Две момичета и едно момче. Елизабет, Джейн и… Игнасиъс.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Игнасиъс?

— На баща си — произнесе той сериозно. — Много изтъкнат пчелар.

Искриците шеговитост в очите му накараха пулса й да препуска. Тя взе ръката му и се втренчи в твърдите линии.

— А сега да видим вашата.

Роан държеше ръката си отпусната, но тя усети силата й, костите и мускулите, огънати под повърхността на загорялата на слънцето кожа. Пръстите му бяха добре поддържани, ноктите — безупречно чисти и изрязани почти до живеца. Циганите бяха взискателни, дори ритуални по отношение на миенето. Семейството дълго се бе забавлявало на представата на Мерипен за истинска чистота, на изискванията му да се мие на течаща вода, вместо да се кисне във вана.

— Вие имате дори по-дълбока линия на брака от мен — каза Амелия.

Той отвърна с кратко кимване, погледът му не се отместваше от лицето й.

— И вие ще имате три деца… или четири? — тя докосна едва доловимо линията отстрани на дланта му.

— Само три. Тази линия означава, че ще имам много кратък годеж.

— Сигурно някой обиден баща ще ви подкара с пушката си към олтара.

Той се ухили.

— Само ако отвлека годеницата си от спалнята й.

Тя го изгледа изучаващо.

— Трудно си ви представям като съпруг. Изглеждате прекалено самотен.

— Съвсем не. Ще водя съпругата си навсякъде със себе си — пръстите му уловиха игриво палеца й, сякаш бе цвят на глухарче. — Ще пропътуваме света от единия до другия край в каруца. Ще сложа златни пръстени на ръцете и краката й и гривни на глезените й. А нощем ще вия косата й и ще я реша, докато изсъхне на пламъка на огъня. И ще я будя с целувки всяка сутрин.

Амелия извърна поглед от него, страните й станаха тъмночервени. Тя се отдръпна, имаше нужда да върви, да направи нещо, което да прекъсне интимния момент. Усети го как застава до нея и двамата пресякоха селската ливада.

— Господин Роан… защо напуснахте племето си?

— Не съм напълно сигурен.

Тя го погледна изненадано.

— Бях десетгодишен — обясни той. — Доколкото мога да си спомня, пътувах с племето в каруцата на дядо ми. Никога не съм познавал родителите си — майка ми е умряла по време на раждането ми, а баща ми е бил ирландски гаджо. Семейството му не е признало брака му и го убедило да изостави майка ми. Не мисля, че е разбрал, че тя е родила.

— Някой направил ли е опит да му каже?

— Не знам. Може би са решили, че няма смисъл. Според баба ми и дядо ми е бил млад… — той й хвърли кратка, палава усмивка — И незрял дори за гаджо. Един ден баба ме облече в нова риза, ушита от нея, и ми каза, че трябва да оставя племето. Каза ми, че съм в опасност, и че не мога да живея повече с тях.

— Каква опасност? От какъв характер?

— Не ми каза. Един по-голям мой братовчед — името му е Ноа — ме заведе в Лондон и ми помогна да си намеря работа. Обеща да се върне един ден за мен и да ми каже, когато съм в безопасност да се прибера.

— А междувременно вие работехте в игралния клуб?

— Да, старият Дженър ме нае в началото като момче за всичко — изражението на Роан омекна при спомена. — Разбира се, той беше раздразнителен и бързо кипваше, но беше добър човек. Грижеше се за мен.

— Сигурно не ви е било лесно — Амелия се изпълни със съчувствие към някогашното момче, изоставено от семейството си и принудено само да си проправя път в живота. — Учудвам се, че не сте се опитали да се върнете в племето си.

— Бях обещал да не го правя — виждайки как едно листо се завърта и пада от клона на дървото над тях, той се протегна нагоре и го хвана във въздуха. Допря го до носа си, вдиша сладостта му и й го подаде.

— Останах в клуба години наред — каза той като нещо подразбиращо се. — Чаках Ноа да се върне за мен.

Амелия разтърка сбръчканата кожица на листото между пръстите си.

— Но той не се е върнал.

Роан поклати глава.

— После Дженър умря и дъщеря му и зет му станаха собственици на клуба.

— Като работодатели добре ли се отнасяха с вас?

— Повече от добре — на челото му се образува дълбока бръчка. — От тях започна проклятието на добрия ми късмет.

— Да, чух за това — тя му се усмихна. — Но тъй като не вярвам в късмет или клетви, оставам скептична.

— Това е достатъчно да съсипе един циганин — произнесе тихо той със сериозност, в която тя не се съмняваше.

Полувесело, полузавистливо Амелия попита:

— Имали ли сте някога преди подобен проблем?

Роан поклати глава.

— Но би трябвало да видя, че ме очаква. Това е съдба — като спря с нея, той й показа дланта си, където в основата на показалеца се виждаха звездообразни пресечки. — Финансов просперитет — последва мрачното му обяснение. — И скоро няма да се промени.

— Можете да раздавате парите си. Има безброй благотворителни организации, както и хора в нужда.

— Така мисля да направя. Скоро — като я хвана за лакътя, той я поведе внимателно по неравната пътека. — Вдругиден се връщам в Лондон, за да намеря управител за клуба.

— А после какво ще правите?

— Ще живея като истински ром. Ще намеря някое племе, с което да пътувам. Край на счетоводните книги, на вилиците за салата или боята за обувки. Ще бъда свободен.

Той изглеждаше убеден, че такъв прост живот може да го задоволи, но Амелия се съмняваше. Проблемът беше, че не съществува нещо средно. Човек не можеше да е скитник и изискан джентълмен в едно и също време. Трябваше да направи избор. Това я накара да изпита благодарност, че в нейната природа няма двойственост. Тя знаеше точно коя е и каква е.

Роан я заведе до селския магазин за алкохол и купи две чаши сливово вино. Тя отпи плодовата напитка жадно.

— Не толкова бързо — предупреди я той — Това нещо е по-силно, отколкото предполагате. Още малко, и ще трябва да ви нося вкъщи на рамо като агне.

— Не е чак толкова силно — възрази Амелия, която не можеше да усети алкохола в плодовия аромат на питието. Беше вкусно, великолепието на сухи сини сливи остана върху езика й. Тя подаде чашата си на продавача да я напълни отново. — Ще взема още една.

Макар че благовъзпитаните жени обикновено не ядяха и не пиеха на обществени места, правилата често се отхвърляха на селски панаири и празненства, където благородници и обикновени хора се смесваха, игнорирайки условностите.

Гледайки я развеселено, Роан довърши виното си и я изчака търпеливо, докато пиеше.

— Намерих един пчелар — каза той. — Описах му проблема ви. Обеща ми да дойде в къщата Рамзи утре или най-късно вдругиден. Така или иначе ще се отървете от пчелите.

— Благодаря ви — пламенно отвърна Амелия. — Задължена съм ви, господин Роан. Дали ще отнеме много време преместването на роя?

— Няма как да знаем, докато човекът не го види. При положение, че къщата отдавна не е обитавана, може да се окаже доста голям. Веднъж попаднал на рой, който по негова преценка наброявал над половин милион пчели.

Очите й се разшириха.

— Половин милион?

— Съмнявам се, че положението при вас е чак толкова лошо — каза Роан. — Но е почти сигурно, че част от стената ще трябва да се свали след махането на пчелите.

Още разходи. Още ремонти. Раменете на Амелия се сведоха надолу при тези мисли.

— Ако знаех, че къщата Рамзи е в такова ужасно състояние, никога не бих преместила семейството в Хемпшир. Не трябваше да се доверявам на думите на адвоката, че сградата била подходяща. Но толкова бързах да откъсна Лео от Лондон… и толкова исках ново начало за всички ни…

— Не можете да отговаряте за всичко. Брат ви е възрастен човек. Както Уинифред и Попи. Те са се съгласили с вашето решение, нали?

— Да, но Лео не разсъждаваше разумно. И все още не разсъждава. А Уин е толкова крехка и…

— Май обичате да се самообвинявате, така ли е? Хайде, елате с мен.

Тя остави празната си чаша на ъгъла на щанда, чувствайки се замаяна. Втората чаша вино беше грешка.

А да ходи някъде с Роан, когато се стъмнява все повече и с всичките тези пируващи навсякъде наоколо хора, щеше да е втора грешка. Но когато погледна в лешниковите му очи, почувства абсурдна дързост. Само няколко откраднати минути… не можеше да устои на дяволитостта на усмивката му.

— Семейството ми ще се притеснява, ако не се върна скоро при тях.

— Знаят, че сте с мен.

— Точно затова ще се притесняват — каза тя, карайки го да се разсмее.

Минаха покрай една маса, натоварена с колекция от магически фенери, малки ламаринени лампи, украсени релефно с концентрирани лещи отпред. Имаше един прорез колкото за ръка, за да се пъхне нарисувано стъкло точно зад лещите. Когато лампата беше запалена, се проектираше изображение върху стена. Роан настоя да купи една такава за Амелия заедно с пакетче плочки.

— Но това е детска играчка — възрази тя, хванала фенера за телената му дръжка. — Какво ще правя с нея?

— Ще се отдадете на безсмислено забавление. Ще играете. Трябва да опитате някога.

— Играта е за деца, не за възрастни.

— О, мис Хатауей — произнесе тихо той, отвеждайки я от масата. — Най-хубавият вид игра е за възрастните.

Те заобиколиха тълпата, движейки се на зигзаг като бродираща игла, докато накрая се отдалечиха от факлите, движението и музиката, стигайки до дивата, светеща безмълвност на една букова гора.

— Ще ми кажете ли какво правеше у вас този сребърен печат от кабинета на Уестклиф? — попита той.

— По-скоро не, ако нямате нищо против.

— Защото се опитвате да предпазите Биатрикс.

Изненаданият й поглед се отклони към сенките.

— Откъде… това че… защо споменахте сестра ми?

— В нощта на партито Биатрикс е имала времето и възможността. Въпросът е защо го е искала?

— Биатрикс е добро момиче — побърза да каже Амелия. — Никога не би направила преднамерено нещо лошо, а вие… не сте казали на никого за печата, нали?

— Разбира се, че не — ръката му докосна страната й. — Спокойно, колибри. Няма да издам тайната ви. Аз съм ваш приятел. Мисля… — кратка, наелектризираща пауза. — В някой друг живот бихме могли да бъдем много повече от приятели.

Сърцето й се сви болезнено в гърдите.

— Не може да има такова нещо като друг живот.

— Защо да не може?

— Бръсначът на Окам — каза тя.

Той замълча, сякаш отговорът й го беше изненадал, а после от гърлото му излезе изненадан смях.

— Средновековният научен принцип.

— При формулирането на една теория се елиминират колкото се може повече допускания. С други думи, най-простото обяснение е най-доброто.

— И затова ли не вярвате в магия, съдба или прераждане? Защото те са прекалено сложни, казано теоретично?

— Да.

— Откъде знаете за бръснача на Окам?

— Баща ми беше учен, занимаваше се със Средновековието — тя потръпна, когато усети ръката му да се движи по врата й, намирайки всеки чувствителен нерв. — Понякога се занимавахме заедно.

Роан издърпа телената дръжка на фенера от ръката й и го сложи на земята.

— А да ви е казвал, че сложните обяснения понякога са много по-точни от простите?

Тя поклати глава, неспособна да говори, когато той я хвана за раменете, обръщайки я към себе си с изключително внимание. Пулсът й се учести. Не би трябвало да му позволява да я държи. Някой можеше да види, независимо, че бяха скрити в сенките на дърветата. Но когато мускулите й бяха притеглени към топлината на тялото му, удоволствието я замая и повече не я интересуваше никой и нищо извън ръцете му.

Пръстите му се движеха с изумителна нежност по гърлото, зад ухото й, проникнаха в сатенената топлина на косата й.

— Вие сте интересна жена, Амелия.

Кожата й настръхна от докосването на дъха му.

— Аз не… не… не разбирам… защо мислите така.

Устата му докосна края на веждата й.

— Намирам ви задълбочена, сериозна, силно интригуваща. Искам да ви отворя като книга и да прочета всяка страница — ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка и той добави дрезгаво: — Включително бележките под линия — усетил стегнатите мускули на врата й, той ги масажира леко, за да освободи напрежението. — Желая ви. Искам да лежа с вас под съзвездията, облаците и сенките на дърветата.

Преди да успее да отговори, той покри устата й със своята. Тя усети прилив на горещина, кръвта й се запали и повече не можеше да сдържа отговора си. Вдигна ръце към косата му, красивите абаносови къдрици се навиха около пръстите й. Докосна ухото му и усети фасетирания диамант на него. Помилва го нежно, после продължи по стегнатата копринена кожа с невинно любопитство надолу към ръба на яката му. Дишането му стана неравно, той задълбочи целувката, езикът му проникваше решително навътре, докато тя се извиваше назад в ръцете му като разтварящо се цвете.

Бялата луна изпрати снопове лъчи през дебелите клони на дърветата, като очерта главата на Роан и обля собствената й кожа с неземен блясък. Като я държеше с една ръка, той опипа лицето й с другата; дъхът му беше горещ и ухаеше на сладко вино, когато се спусна към устата й.

Груб глас раздра влажната тишина.

— Амелия!

Беше Мерипен, стоеше на няколко ярда, стойката му беше строга и неотстъпчива.

— Намираш се на обществено място — промърмори той.

Тя усети мигновеното напрежение в тялото на Роан.

— Прав е — рече тя и вдигна студените си пръсти да докосне разтворените устни на Роан. — Той е прав. Не е прилично. Трябва да си тръгвам — тя несръчно се наведе и вдигна магичния фенер от земята. — Довиждане, господин Роан. Надявам се да намерите всичко, което търсите. Надявам се… — гласът й секна, тя се усмихна мрачно и усети особена, пронизваща болка в гърлото, след което преглътна горчиво-сладкия вкус на копнежа. — Довиждане, Кам — прошепна.

Той не помръдна, нито заговори. Тя почувства, че я гледа, докато вървеше към Мерипен… почувства как погледът му преминава през дрехите й, как се спира върху кожата й. И докато се отдалечаваше, усети да я връхлита чувство на самота.