Лайза Клейпас
Мой до полунощ (5)

Глава пета

Беше приятно хладен, почти безоблачен ден, южният климат бе далеч по-мек от този в Лондон. Амелия вървеше бързо между овошките отвъд градината. Клоните на дърветата бяха натежали от едри, зелени ябълки. Някои от нападалите плодове бяха полуизядени от елени и други животни, и бяха започнали да ферментират и гният.

Амелия спря да откъсне една ябълка, изтърка я в ръкава си и отхапа. Беше страшно кисела.

Покрай главата й изжужа пчела и тя се дръпна уплашено. Винаги се беше страхувала от пчели. Опитваше се рационално да се освободи от страха, но не успяваше да потисне паниката, която я обземаше всеки път, когато видеше проклетите насекоми наблизо.

Тя побърза да излезе от овощната градина и пое по тесен селски път, който минаваше през мокра ливада. Въпреки, че краят на сезона наближаваше, навсякъде се виждаше цъфнал кресон. Известни като „хлябът на бедните“, нежните листенца с мирис на черен пипер се ядяха в големи количества от местните селяни, които правеха от тях както супа, така и плънка за гъска. Тя си помисли, че няма да е лошо да набере малко на връщане.

За да съкрати пътя си до селото, мина през единия край на имението на лорд Уестклиф. Когато прекоси невидимата граница между имението Рамзи и Стоуни Крос, тя почти почувства промяна в атмосферата. Мина покрай една шумоляща гора, беше твърде гъста, за да пропуска зеленият й балдахин дневната светлина. Мястото беше разкошно, потайно, древните дървета бяха пуснали корени дълбоко в тъмната, плодородна почва. Амелия свали бонето си и го развя, а бризът духаше в лицето й.

Това беше земя на Уестклиф от поколения насам. Запита се що ли за хора бяха графът и семейството му. Ужасно благопристойни и традиционалисти, предположи тя. Сигурно не се бяха зарадвали на новината, че в имението Рамзи са се настанили такива зле възпитани и невъздържани особи като Хатауей.

Като намери една добре отъпкана пътека през гората, тя подплаши двойка сиви каменарчета, които отлетяха с възмутено цвърчене. Навсякъде бе пълно с живот, включително с пеперуди с почти неестествени цветове и лъскави бръмбари. Опитвайки се да не се отклонява от пътеката, Амелия вдигна полите си, за да не ги влачи по нападалите листа.

Излезе от храсталака от лески и млади дъбчета в широко, сухо поле. Беше застрашително тихо. Беше празно. Никакви гласове, никакво писукане на сипки, никакво жужене или шум на скакалец. Нещо в това я изпълни с инстинктивно напрежение, което предупреждаваше за непозната опасност. Тя предпазливо продължи по лекия наклон на поляната.

Стигна до склона на един хълм и там спря, озадачена при вида на някаква висока конструкция, направена от метал. Приличаше на улей, подпрян на подпори, наклонен под стръмен ъгъл.

Вниманието й беше привлечено от нещо по-малко, по-надалеч — двама мъже излизаха иззад малка дървена барака… викаха й нещо и махаха с ръце.

Амелия мигновено осъзна, че е в опасност, още преди да е видяла дирята от пушек и искри, която се плъзгаше като змия по земята към металния улей.

Фитил?

Макар да не разбираше много от експлозивни устройства, знаеше, че веднъж запален фитилът, вече нищо не може да го спре. Тя се сниши в затоплената от слънцето трева и покри главата си с ръце в очакване да бъде разкъсана на парчета. Изминаха няколко секунди и от устните й се изтръгна сепнат вик, когато усети едно огромно, тежко тяло да пада върху нейното… не, не да пада, а да се хвърля. Непознатият я покри напълно, коленете му се забиха в пръстта от двете й страни и той я защити с тялото си.

В същия миг оглушителна експлозия разкъса въздуха, над главите им се разнесе силно съскане, а земята под тях потръпна. Прекалено слисана, за да помръдне, Амелия се опита да се съвземе. Ушите й пищяха.

Непознатият върху нея остана неподвижен, само дишаше тежко в косата й. Въздухът лютеше от пушек, но дори така Амелия усещаше приятния мъжки аромат, кожата, лъхаща на сол и на сапун, както и на нещо интимно, което не можеше да определи точно. Шумът в ушите й заглъхна. Тя се надигна на лакти, чувствайки твърдите му мускули с гърба си, и видя две мускулести ръце с навити нагоре ръкави… но, я чакай… имаше и нещо друго.

Очите й се разшириха, когато видя малка, стилизирана татуировка върху ръката му. Крилат черен кон с жълти очи. Беше ирландска рисунка, кон-вампир, наречен пуука: отмъстително митично създание, което говори с човешки глас и отвлича хора в полунощ.

Сърцето й спря, когато видя широката лента на тежък златен пръстен върху палеца.

Тя се размърда и се опита да се обърне по гръб.

Силната ръка се подпъхна под рамото й и й помогна да се надигне. Гласът му беше нисък и познат.

— Добре ли сте? Намирахте се на пътя на…

Той спря, когато Амелия се обърна по гръб. Отпред косата й се бе измъкнала от стегнатия фуркет. Къдриците се развяваха пред очите й и закриваха гледката. Преди тя да вдигне ръка и да я прибере, той го направи вместо нея и докосването на пръстите му изпрати течен огън по най-съкровените пътеки в тялото й.

— Вие? — произнесе той тихо.

Кам Роан.

Не беше възможно, помисли си тя замаяно. Тук, в Хемпшир? Но ето ги неможещите да бъдат сбъркани очи в лешниково и златно, и тежките мигли, тъмната коса, порочната уста. И езическият блясък на диамант на ухото.

Изражението му беше смутено, сякаш си бе спомнил нещо, което е искал да забрави. Но когато погледът му се плъзна по обърканото й лице, устните му се извиха леко, той се намести в прегръдката на тялото й с дръзка фамилиарност, от която дъхът й спря за миг.

— Господин Роан… как… защо… какво правите тук?

Той отвърна, без да мърда, сякаш се канеше да лежи там и да беседва цял ден. Безкрайно любезният му тон бе в пълен контраст с интимността на позите им.

— Мис Хатауей. Каква приятна изненада. Случайно бях на гости на приятели… А вие?

— Живея тук.

— Не мисля така. Това е имението на лорд Уестклиф.

Сърцето й заби силно в гърдите, когато си даде сметка за извивките и подробностите на тялото му.

— Нямах предвид точно тук, а ей там, от другата страна на гората. Имението Рамзи. Току-що се нанесохме — сякаш не можеше да се спре да бръщолеви в резултат на уплахата. — Какъв беше този шум? Какво правехте? Защо имате такава татуировка на ръката? Това е пуука — ирландско същество… нали?

Последното изречение й спечели втренчен поглед. Преди Роан да успее да отговори, останалите двама мъже се приближиха. От легналата си позиция Амелия ги виждаше отдолу нагоре. Също като Роан, и те бяха по ризи, с незакопчани жилетки.

Единият от тях бе представителен възрастен джентълмен с посребрена коса. Носеше малък секстант от дърво и метал около шията си, провесен на връвчица. Другият, чернокос, изглежда наближаваше четиридесетте. Не беше висок колкото Роан, но излъчваше властност, смекчена от аристократично високомерие.

Амелия помръдна безпомощно и Роан се надигна от нея плавно. Помогна й да се изправи, ръцете му я държаха.

— Докъде стигна това? — попита той мъжете.

— Фойерверкът се запали много бързо — дойде дрезгавият отговор. — Какво е състоянието на жената?

— Не е засегната.

Среброкосият отбеляза:

— Впечатляващо, Роан. Изминахте разстояние от петдесет ярда за по-малко от пет-шест секунди.

— Трудно бих пропуснал шанса да се хвърля върху красива жена — каза Роан, карайки другите мъже да се засмеят.

Той продължи да държи ръката си на кръста й, лекият натиск караше кръвта й да ври. Тя се опита да се освободи от разсейващото докосване и вдигна ръка да оправи къдриците си, завивайки ги зад ушите.

— Защо изстрелвате фойерверки? И нещо още по-важно: защо ги изстрелвате в моя имот?

По-близкостоящият до нея мъж й хвърли остър, преценяващ поглед.

— Вашия имот?

Роан се намеси.

— Лорд Уестклиф, това е мис Амелия Хатауей. Сестра на лорд Рамзи.

Лорд Уестклиф се поклони сдържано.

— Мис Хатауей. Не бях информиран за пристигането ви. Ако знаех, че сте тук, щях да ви уведомя за нашите експерименти, както всички останали в околността.

Беше ясно, че лорд Уестклиф е мъж, който очакваше да бъде информиран за всичко. Изглеждаше раздразнен, че новите съседи са се осмелили да се нанесат в собствената си къща, без преди това да са му казали.

— Пристигнахме едва вчера, господине — отвърна Амелия. — Възнамерявах да ви посетя, след като се настаним — при други обстоятелства тя щеше да се задоволи с това. Но в момента не беше на себе си и коментарите от устата й се изляха като водопад. — Трябва да кажа, че в пътеводителя никъде не се споменаваше за избухването на ракети сред мирния Хампширски пейзаж — тя се пресегна надолу и изтупа праха и парченцата шума, полепнали по полата й. — Сигурна съм, че не познавате Хатауей достатъчно добре, за да стреляте по нас. Все още не. Когато се опознаем по-добре, обаче, нямам никакво съмнение, че ще намерите достатъчно благовидна причина да обявите война и да изкарате артилерията.

Над главата си чу смеха на Роан.

— Ако се съди по това как се целим и улучваме, няма от какво да се страхувате, госпожице Хатауей.

В този миг заговори среброкосият джентълмен:

— Роан, ако нямате нищо против, намерете къде е паднал онзи фойерверк.

— Разбира се — Роан изтича пъргаво.

— Бърз е — каза възрастният мъж одобрително. — Като леопард. Да не споменаваме здравината на ръцете и нервите. Какъв сапьор само би излязъл от него.

Представяйки се като капитан Суонси, в миналото от Кралските инженерни войски, възрастният мъж обясни на Амелия, че бил голям почитател на ракетите и продължавал научната си работа в качеството си на цивилен. Като приятел на лорд Уестклиф, който споделял интереса му към инженерните науки, Суонси бе дошъл да изпробва нов ракетен дизайн в провинцията, където имало достатъчно голяма площ. Лорд Уестклиф включил и Кам Роан да помогне с уравнения за движението на снаряда и други математически изчисления, необходими за преценяването на характеристиките на ракетите.

— Способността му да борави с числа е направо удивителна — каза Суонси. — Човек не би предположил като го гледа.

Амелия нямаше как да не се съгласи. В нейните представи учените мъже като баща й бяха бледи от прекараното време на затворено, те бяха с шкембета и с очила, с вечно смачкани дрехи. Не бяха екзотични млади мъже, които приличат на езически принцове и носят златни пръстени и татуировки.

— Мис Хатауей — каза лорд Уестклиф, — Рамзи не са живели в имението повече от десетилетие. Трудно ми е да повярвам, че къщата е обитаема.

— О, в отлично състояние е — излъга с лекота Амелия. — Разбира се, прахът трябва да се изчисти… има нужда също така от някои незначителни поправки… но ние не сме много претенциозни.

Тя си помисли, че е говорила убедително, но Уестклиф изглеждаше скептичен.

— Тази вечер организираме голяма вечеря в имението Стоуни Крос — каза той. — Доведете семейството си. Ще е чудесна възможност за вас да се запознаете с някои местни жители, включително свещеника.

Вечеря с лорд Уестклиф и лейди Уестклиф. Господ да й е на помощ.

Ако семейство Хатауей си бяха починали достатъчно, ако Лео бе спрял пиенето от малко по-отдавна, ако всички те имаха подходящо официално облекло, ако разполагаха с малко повече време да се запознаят с етикета… тогава Амелия можеше да обмисли поканата. Но при сегашното положение на нещата това бе невъзможно.

— Много сте любезен, господарю мой, но трябва да откажа. Току-що пристигнахме в Хемпшир и повечето от дрехите ни са все още опаковани…

— Събитието е неофициално.

Амелия се съмняваше, че неговото разбиране за неофициално съвпада с нейното.

— Проблемът не е толкова в облеклото. Едната от сестрите ми е с доста крехко здраве и това ще я натовари прекомерно. Нуждае се от почивка след дългото пътуване от Лондон.

— Утре вечер, тогава. Хората ще са много по-малко и няма да е така обременяващо.

При това положение нямаше как да откаже. Проклинайки се, че не си е стояла сутринта вкъщи, Амелия с голямо усилие успя да изтипоса една усмивка на лицето.

— Много добре, господине. Оценявам високо гостоприемството ви.

Роан се върна, беше се задъхал от усилието. По кожата му блестяха капчици пот като бронз.

— Точно по курса — каза той на Уестклиф и Суонси. — Стабилизаторите проработиха. Приземила се е на разстояние приблизително две хиляди ярда.

— Отлично! — възкликна Суонси. — Но къде е ракетата?

Белите зъби на Роан светнаха в усмивка.

— Изгоряла е в една дълбока, пушеща дупка. Ще се върна да я изкопая по-късно.

— Да, ще искаме да видим състоянието на обшивката и на ядрото — Суонси се беше зачервил от задоволство. Той извади една носна кърпичка от джоба си и избърса потното си набръчкано лице. — Беше вълнуваща сутрин, а?

— Може би е време да се върнем в имението, капитане — предложи Уестклиф.

— Да, разбира се — Суонси се поклони на Амелия. — За мен бе удоволствие, мис Хатауей. И мога да кажа, че го приехте доста добре, бидейки мишена на изненадващо нападение.

— Следващия път, когато минавам, капитане — каза тя, — няма да забравя да си нося бяло знаме.

Той се усмихна и се сбогува с нея. Преди да се присъедини към капитана, лорд Уестклиф погледна Кам Роан.

— Ще се върна заедно с капитана в имението, ако ти приемеш да се погрижиш мис Хатауей да бъде доставена невредима у дома.

— Разбира се — дойде непоколебимият отговор.

— Благодаря — обади се Амелия, — но не е нужно. Знам пътя, а и не е далече.

Възражението й беше игнорирано. Беше оставена да се взира смутено в Кам Роан, докато останалите мъже тръгваха.

— Не съм някоя безпомощна жена — каза тя. — Не е нужно да бъда доставена никъде. Освен това, в светлината на предишното ви поведение, ще е по-безопасно да вървя сама.

Кратка тишина. Роан наклони глава и я изгледа с любопитство.

— Предишно поведение?

— Знаете какво… — гласът й секна и тя се изчерви при спомена за целувката в мрака. — Говоря за онова, което се случи в Лондон.

Той й хвърли поглед, изпълнен с любезно недоумение.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Не се преструвайте, че не помните. Освен това ще отречете ли, че сте откраднали една от панделките на бонето ми?

— Имате много живо въображение, мис Хатауей — тонът му беше невъзмутим. Но в очите му блестяха искрици смях.

— Нямам. Останалите от семейството ми са тези, които имат дори повече от живо въображение. Аз съм единствената, която се придържа отчаяно към реалността — тя се обърна и тръгна с отсечена крачка. — Отивам си вкъщи. Не е нужно да ме придружавате.

Без да обръща внимание на думите й, Роан я настигна, небрежната му крачка се равняваше на две нейни. Остави я тя да определи темпото. На фона на ширналия се наоколо пейзаж сега й се стори дори по-едър, отколкото си спомняше.

— Когато видяхте ръката ми… татуировката ми… как разбрахте, че това е пуука!

Амелия не бързаше да отвърне веднага. Сенките на близките клони играеха по лицата им. Един червеноопашат ястреб прекоси небето и изчезна в гъстата гора.

— Чела съм ирландски фолклор — каза тя най-после. — Зло, опасно същество, пуука. Измислено, за да създава у хората кошмари. Защо сте избрали точно такава рисунка?

— Направена ми е, когато съм бил дете. Дори не помня кога е било.

— По каква причина? Какво трябва да означава?

— Семейството ми така и не ми каза — Роан сви рамене. — Може би сега биха го направили. Но минаха много години, откак не съм ги виждал.

— Бихте ли могли да ги откриете, ако поискате?

— Ако имам достатъчно време — той небрежно закопча жилетката и смъкна ръкавите на ризата си, скривайки езическия символ. — Спомням си, че баба ми е разказвала за пуука. Насърчаваше ме да вярвам, че е реален — мисля, че тя самата вярваше донякъде в това. Практикуваше старата магия.

— Какво представлява тя? Нещо като предсказване на бъдещето?

Роан поклати глава и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Не — каза той развеселен, — макар че понякога наистина казваше бъдещето на гаджос. Според старата магия цялата природа е свързана и равноправна. Всичко е живо. Дори дърветата имат душа.

Амелия беше очарована. Беше направо невъзможно човек да склони Мерипен да каже нещичко за миналото си или за обичаите на ромите, а ето че до нея стоеше мъж, който изглежда беше готов да обсъжда всичко.

— А вие вярвате ли в старата магия?

— Не. Но имам представа за какво става дума — Роан я хвана за лакътя, за да й помогне да заобиколи една неравност на пътеката. Преди да успее да се противопостави на нежното докосване, той се беше отдръпнал. — Пуука невинаги е зъл — каза той. — Понякога реагира на злото. Закачливо.

Тя му хвърли скептичен поглед.

— Наричате закачливо това да ви хвърля от гърба си, да полита към небето и да ви пуска в море или в блато?

— Това е една от историите — призна Роан с усмивка. — Но според други пуука иска само да те отведе на приключение… да излети с теб до места, които можеш да видиш само в сънищата си. А след това те връща у дома.

— Но легендата твърди, че след като веднъж те е взел на среднощно пътешествие, повече никога не си същият.

— Не — каза той тихо. — И как би могло?

Без да осъзнава, Амелия забави ход. Беше невъзможно да върви бързо в ден като този, с толкова много слънце и такъв свеж въздух. И с този невероятен мъж до себе си, тъмен, опасен и чаровен.

— Измежду всички места, където бих могла да ви видя отново — каза тя — най-малко съм очаквала да е в имението на лорд Уестклиф. Как сте се запознали с него? Предполагам, че членува в игралния клуб.

— Да, и са приятели със собственика.

— А останалите гости на лорда приемат ли присъствието ви в имението Стоуни Крос?

— Имате предвид това, че съм ром? — лукава усмивка докосна устните му. — Боя се, че те нямат друг избор, освен да са любезни. На първо място от уважение към лорда. А след това и поради факта, че повечето от тях са принудени да идват при мен за кредити в клуба — което означава, че съм отлично осведомен за личното им финансово състояние.

— Да не споменаваме частните скандали — произнесе Амелия сухо, спомняйки си юмручната схватка в алеята.

Усмивката му се разшири.

— А, и това също.

— И все пак сигурно се чувствате като аутсайдер понякога?

— Винаги — каза той с тон, внушаващ, че това се разбира от само себе си. — Аутсайдер съм и за моите хора. Разбирате ли, аз съм мелез — пошрам, — така наричат потомците на майка циганка и баща ирландски гаджо. И тъй като семейното родословие върви по бащина линия, мен дори не ме смятат за ром. Най-голямото престъпване на общоприетите правила от нашите жени е да се омъжат за гаджо.

— Затова ли не живеете с племето си?

— Това е една от причините.

Амелия се запита как ли се чувства той, хванат между две култури и непринадлежащ на нито една от тях. Без никаква надежда да бъде приет напълно. И все пак в тона му нямаше следи на самосъжаление.

— Хатауей също са аутсайдери — каза тя. — Очевидно е, че не ни е мястото във висшето общество. Никой от нас няма нито нужното образование, нито обноските, за да издържи това. На вечерята в Стоуни Крос ще станем за смях — сигурна съм, че накрая ще ни изхвърлят навън.

— Ще се изненадате. Лорд и лейди Уестклиф обикновено не държат на официалностите. И на масата им сядат всякакви хора.

Амелия не беше убедена. Според нея висшето общество приличаше на декоративните аквариуми, пълни с екзотични риби, изложени в изисканите салони с бляскави създания, които се стрелкат и обикалят по начин, който тя не се надяваше, че ще разбере. И все пак нямаше друг избор, освен да опита.

Забелязвайки тежките стъбла кресон по края на ливадата, Амелия отиде да ги разгледа. Хвана една китка и я задърпа, докато нежните стръкове се пречупиха.

— Тук има много кресон, нали? Чувала съм, че от него може да се направи изискана салата или сос.

— Освен това е лековит. Ромите го наричат панишок. Баба ми го използваше, като правеше от него лапи и ги слагаше на изкълчено или при нараняване. А е и мощен любовен тоник. Особено за жени.

Нежните стъбла паднаха от нервните й пръсти.

— Ако един мъж иска да събуди любовен интерес у любимата си, трябва да й даде да яде кресон. Той стимулира…

— Не ми казвайте! Недейте…

Роан се засмя, а в очите му блесна подигравателен пламък.

Като го изгледа укорително, Амелия откъсна няколко зелени листенца и ги хвърли на земята, без да спира. Той я последва с готовност.

— Разкажете ми за семейството си — опита се да я склони той. — Колко души сте?

— Общо петима. Лео — става въпрос за лорд Рамзи — е най-големият, аз съм следващата, после са Уинифред, Попи и Биатрикс.

— А коя от тях е болнава?

— Уинифред.

— Винаги ли е била такава?

— Не, беше напълно здрава до преди година, когато едва не умря от скарлатина — дълго колебание, за миг гърлото й се стегна. — Оцеля, слава богу, но дробовете й са слаби. Има малко сила и се изморява бързо. Докторът каза, че Уин може никога да не се оправи и най-вероятно никога няма да е в състояние да се омъжи и да има деца — линията на челюстта й се стегна. — Ние ще му докажем, че греши, обаче. Уин ще оздравее.

— Господ да му е на помощ на всеки, който застане на пътя ви. Наистина обичате да управлявате живота на останалите, нали?

— Само когато е очевидно, че мога да се справя по-добре от самите тях. На какво се смеете?

Роан спря, принуждавайки я да се обърне към него.

— На вас. Карате ме да искам… — Той спря, премисляйки по-добре онова, което се канеше да каже. Но следите от усмивката останаха върху устните му.

Не й хареса начина, по който я гледаше, начина, по който я караше да се чувства, възбудена, нервна и замаяна. Всичките й сетива я предупреждаваха, че това е мъж, на който изобщо не може да се вярва. Човек, който не спазва никакви правила, освен своите собствени.

— Кажете ми, мис Хатауей… какво бихте направили, ако бъдете поканена на среднощна разходка от единия до другия край на земята и океана? Приключението ли ще изберете, или ще си останете на сигурно вкъщи?

Тя сякаш не можеше да откъсне очите си от неговите. Очите с цвят на топаз, осветени от игрив блясък… не невинна момчешка закачка, а нещо далеч по-опасно. Имаше чувството, че той едва ли не е в състояние да промени формата си, да се появи под прозореца й в някоя нощ и да я отнесе на среднощните си криле…

— Вкъщи, разбира се — успя да произнесе с благоразумен тон. — Не искам никакви приключения.

— А аз мисля, че искате. Мисля, че в момент на слабост ще се изненадате от самата себе си…

— Нямам моменти на слабост. Не и от такъв характер, във всеки случай.

Смехът му я обгърна като дим.

— Ще имате.

Амелия не посмя да попита защо е толкова сигурен. Смутена, тя наведе поглед към горното копче на жилетката му. Флиртуваше ли с нея? Не, сигурно й се подиграваше, опитваше се да я направи да изглежда глупаво. А ако имаше в живота нещо, от което да се страхува повече от пчелите, това бе да не изглежда глупаво.

Събирайки цялото си достойнство, което се беше разпиляло като пух от глухарчета под силен вятър, тя го погледна намръщено.

— Почти стигнахме къщата Рамзи — и тя посочи силуета на един покрив, който се издигаше над дърветата. — Предпочитам да измина останалата част от разстоянието сама. Можете да кажете на лорда, че съм била доставена безопасно. Приятен ден, господин Роан.

Той й кимна и я изгледа с един от онези блестящи, обезоръжаващи погледи, който продължи да я следва нататък по пътя. С всяка стъпка, с която се отдалечаваше от него, би трябвало да се чувства по-сигурна, но тревогата остана. След това го чу да промърморва нещо развеселен… и й се стори да дочува думите: „В някоя нощ…“.