Лайза Клейпас
Мой до полунощ (3)

Глава трета

Макар че можеха да стигнат до бордея пеша, Амелия, Мерипен и Роан отидоха в „Брадшоус“ със стария кабриолет. Спряха пред една стара сграда в джорджиански стил. За Амелия, чиито представи за подобно място бяха обвеяни със сензационна екстравагантност, фасадата на бордея беше разочароващо обикновена.

— Останете в кабриолета — каза Роан. — Ще вляза вътре и ще разбера къде се намира господин Рамзи — той погледна твърдо Мерипен. — Не оставяйте мис Хатауей без надзор дори за секунда. Опасно е по това време на нощта.

— Още е рано — възрази Амелия. — И се намираме в Уест енд, сред тълпи добре облечени джентълмени. Защо да е опасно?

— Виждал съм тези добре облечени джентълмени да правят неща, от които ще ви прилошее.

— Никога не ми прилошава — каза Амелия възмутено.

Бялата усмивка на Роан озари тъмната вътрешност на кабриолета. Той слезе и изчезна в нощта, сякаш бе част от нея, разтвори се безследно, с изключение на абаносовият блясък на косата му и просветването на диаманта върху ухото му.

Амелия го изпрати с поглед. Що за човек беше той? Не беше джентълмен, нито лорд, нито обикновен работник, не и напълно циганин. Под банелите на корсета й премина тръпка, когато си спомни момента, в който й беше помогнал да се качи в кабриолета. Ръката й беше в ръкавица, но неговата бе гола и тя усети топлината и силата на пръстите му. И проблясването на дебелата златна халка на палеца му. Никога преди не бе виждала подобно нещо.

— Мерипен, какво означава един мъж да носи пръстен на палеца си? Това цигански обичай ли е?

Почувствал се неудобно от въпроса, Мерипен погледна през прозореца в мъгливата нощ. Покрай каретата преминаха група млади мъже с изискани палта и високи шапки, които се смееха помежду си. Двама от тях спряха и заговориха жена в пищно облекло. Като продължаваше да се мръщи, Мерипен отговори на въпроса на Амелия.

— Това означава независимост и свобода на мисленето. А също така известна изолираност. Носейки го, той ти напомня, че не принадлежиш на мястото, на което си.

— Защо господин Роан ще иска да си напомня такова нещо?

— Защото пътищата на твоята раса са съблазнителни — каза мрачно Мерипен. — И е трудно да им се устои.

— А защо трябва да им устояваш? Не виждам какво толкова лошо има да живееш в хубава къща, да имаш стабилни доходи и да използваш красиви съдове и тапицирани столове.

— Гаджи… — промърмори той примирено, карайки Амелия да се усмихне. Това беше думата за жена, която не е циганка.

Тя се облегна на износената седалка.

— Никога не съм мислила, че ще се надявам толкова отчаяно да намеря брат си в къща с такава репутация. Но между бордей и плуващ по Темза обърнат с лицето надолу труп… — тя млъкна и притисна кокалчетата на пръстите си към устата.

— Той не е мъртъв — гласът на Мерипен беше нисък и мек.

Амелия се мъчеше с всички сили да повярва в това.

— Трябва да изпратим Лео някъде далеч от Лондон. Той ще е на по-сигурно на село… нали?

Мерипен вдигна неопределено рамене, тъмните му очи не разкриваха нищо от мислите му.

— На село има далеч по-малко неща за правене — разсъждаваше Амелия. — И определено по-малко неприятности, в които Лео да се забърка.

— Мъж, който търси неприятности, ги намира навсякъде.

След минути на непоносимо чакане, Роан се върна до кабриолета и отвори вратата.

— Къде е той? — поиска да знае Амелия, без да го изчака да влезе вътре.

— Не е тук. След като лорд Рамзи се качил на втория етаж с едно от момичетата… ъ-ъ-ъ… и е осъществил сделката… той напуснал бордея.

— Къде е отишъл? Попитахте ли…

— Казал, че отива в една таверна, „Хел и Бакит“.

— Прекрасно — каза Амелия. — Знаете ли пътя? Сядайки до нея, Роан погледна Мерипен.

— Карайте по „Сейнт Джеймс“ на изток, после завийте наляво след третото кръстовище.

Мерипен дръпна юздите и кабриолетът се плъзна покрай три проститутки.

Амелия изгледа жените с неприкрит интерес.

— Колко са млади — каза тя. — Ако можеше някоя благотворителна организация да им намери уважавана работа…

— Повечето от тъй наречената „уважавана работа“ е също толкова лоша — направи коментар Роан.

Тя го изгледа възмутено.

— Мислите, че е по-добре една жена да работи навън като проститутка, отколкото да се занимава с честен труд и да живее с достойнство?

— Не съм казал това. Имам предвид, че някои работодатели са далеч по-брутални и от сводниците. Прислужниците са принудени да понасят какви ли не обиди от господарите си… имам предвид главно жените. А ако мислите, че има нещо достойно в това да работиш в мелница или фабрика, значи никога не сте виждали момиче, което си е загубило няколко пръста при рязането на слама. Или такова, чиито дробове са толкова задръстени от дишането на мъх и прахоляк в даракчийницата, че не доживява до трийсет.

Амелия отвори уста да отговори, но се отказа. Няма значение колко й се искаше да продължи спора — благовъзпитаните жени, дори и да бяха стари моми — не обсъждаха проститутките.

Върху лицето й се настани изражение на хладно безразличие и тя погледна през прозореца. Макар да не се осмели да погледне Роан, почувства, че той я гледа. Беше непоносимо чувствителна по отношение на него. Той не си бе сложил одеколон или помада, но имаше нещо привличащо в аромата му, нещо опушено и свежо, като градински карамфил.

— Брат ви е наследил титлата съвсем наскоро — каза Роан.

— Да.

— При цялото ми уважение, но лорд Рамзи не изглежда напълно подготвен за новата си роля.

Амелия не успя да сдържи печалната си усмивка.

— Никой от нас не е. Беше изненадващ обрат от събития за Хатауей. Имаше най-малко трима мъже по права линия преди Лео. Но всички починаха набързо един след друг по различни причини. Сякаш да станеш лорд Рамзи съкращава живота. Както е тръгнало, брат ми може би няма да изтрае по-дълго от предшествениците си.

— Човек никога не знае какво му подготвя съдбата.

Обръщайки се към Роан, Амелия откри, че той я изучава бавно и това накара сърцето й да забие по-бързо в гърдите.

— Не вярвам в съдбата — каза тя. — Хората са тези, които контролират живота си.

Роан се усмихна:

— Всички, дори боговете, са безпомощни в ръцете на съдбата.

Амелия го изгледа скептично.

— След като работите в игрален клуб, сигурно знаете всичко за вероятността и шанса. Което означава, че не можете да вярвате нито в късмета или съдбата, нито в неща от този сорт.

— Знам всичко за вероятността и шанса — съгласи се Роан. — И въпреки това вярвам в късмета — той се усмихна със затаен огън в очите, който накара дъха й да секне. — Вярвам в магията и мистериите, и сънищата, които разкриват бъдещето. Вярвам също така, че някои неща са записани в звездите… или дори на дланта на човека.

Хипнотизирана, Амелия не можеше да откъсне очи от него. Беше толкова невероятно красив мъж, с кожа, тъмна като детелинов мед, а черната му коса падаше над челото по начин, който караше пръстите й да тръпнат от желание да я отметнат назад.

— И ти ли вярваш в силата на съдбата? — попита тя Мерипен.

Дълго колебание.

— Аз съм циганин — каза той.

Което означаваше „да“.

— Господи боже, Мерипен. Винаги съм те смятала за здравомислещ човек.

Роан се разсмя.

— Единствено здравомислещият признава съществуването на възможност, мис Хатауей. Само защото не можете да видите или да почувствате нещо, това не означава, че то не съществува.

— Няма такова нещо като съдба — настоя Амелия. — Съществуват само действие и последици от него.

Кабриолетът спря, този път пред много по-запуснато място от „Сейнт Джеймс“ или Кинг стрийт. Имаше магазин за бира и къща с квартири за по три пени от едната страна и таверна от другата. Пешеходците по тази улица бяха с вид на фалшива изтънченост и произход, амбулантни търговци с протрити лакти, джебчии и проститутки.

Близо до прага на таверната избухна разпра. Смесица от ръце, крака, летящи шапки, бутилки и бастуни. Всеки път, когато някъде се биеха, имаше голяма вероятност брат й да е в основата.

— Мерипен — каза тя разтревожено, — знаеш какъв е брат ми, когато е объркан. Сигурно е в средата на свадата. Ще бъдеш ли така мил…

Преди да е довършила изречението, Мерипен вече излизаше от кабриолета.

— Почакай — извика Роан. — По-добре аз да се оправя с това.

Мерипен го изгледа студено.

— Съмняваш се в способността ми да се бия?

— Това е Лондонско гето. Знам триковете, които използват. Ако ти… — Роан млъкна, когато Мерипен го игнорира и излезе с мрачно сумтене. — Така да бъде — въздъхна Роан и застана отстрани край кабриолета, за да наблюдава. — Ще го разпорят като скумрия на рибния пазар на Ковънт Гардън.

Амелия побърза също да излезе.

— Мерипен се справя доста добре в такива ситуации, уверявам ви.

Роан погледна надолу към нея с присвити като на котка очи.

— Ще сте в по-голяма безопасност вътре.

— Но вие ме пазите, нали така? — изтъкна тя.

— Сладката ми — каза той с мекота, която проби шума на тълпата. — Може би аз съм този, от когото трябва да се пазите най-много.

Тя усети, че сърцето й пропуска един такт. Той срещна широко отворените й очи с интерес, който накара пръстите на краката й да се свият в удобните кожени обувки. Опитвайки се да възвърне хладнокръвието си, Амелия се извърна. Но го усещаше с всяка фибра на тялото си — привидната отпуснатост на стойката му, готова да реагира на мига, непознатия пулс, скрит под слоевете елегантни дрехи.

Двамата гледаха как Мерипен се смесва с тълпата биещи се мъже, подбирайки си пътя между тях. Преди да е минала и половин минута, той безцеремонно измъкна един, отклонявайки с лекота ударите с другата си ръка.

— Бива си го — промърмори Роан с лека изненада.

Амелия усети, че я залива вълна на облекчение, когато разпозна разрошения Лео.

— О, боже, благодаря ти.

Очите й се ококориха, обаче, когато усети леко докосване по челюстта. Роан повдигаше с пръсти лицето й нагоре, а палецът му потърка върха на брадичката й. Неочакваната интимност я шокира. Пламенният му поглед отново я прикова.

— Не мислите ли, че се държите прекалено покровителствено като преследвате големия си брат из цял Лондон? Той не прави нищо чак толкова необичайно. Повечето млади благородници на негово място биха правили почти същото.

— Не го познавате — каза Амелия, звучейки разтреперано дори за собствените си уши. Знаеше, че трябва да се отдръпне от топлите му пръсти, но тялото й остана сякаш напук неподвижно, наслаждавайки се на удоволствието от докосването. — Това е далеч от обичайното му поведение. Той е в беда. Той… — гласът й секна.

Роан прокара върха на пръста си по извивката на панделката на бонето й чак до възела под брадичката й.

— Каква беда?

Тя се дръпна рязко и се обърна, когато Мерипен и Лео приближиха кабриолета. Видът на брат й я изпълни с любов и тревога. Той беше мръсен, омачкан и се хилеше. Всеки, който не познаваше Лео, би предположил, че не е имал грижи в света. Но очите му, някога толкова топли, бяха мътни и безрадостни. Предишното му стегнато тяло бе заменено от шкембе и целият изглеждаше подпухнал. Все пак имаше да се измине дълъг път, докато се превърне в пълна руина, но той изглеждаше твърдо решен да ускори процеса.

— Удивително — подхвърли небрежно Амелия. — Все пак нещичко е останало от теб — като извади носна кърпичка от ръкава си, тя се спусна напред и нежно избърса потта и размазаната кръв от бузите му. При вида на разфокусирания му поглед, тя каза: — Аз съм средната, скъпи.

— А-а! Ето къде си, значи — главата на Лео се вдигаше и отпускаше надолу като кукла на конци. Той погледна към Мерипен, който го поддържаше, за да не падне. — Сестра ми — каза той. — Ужасно момиче.

— Преди Мерипен да те качи в кабриолета — каза Амелия, — не искаш ли да повърнеш?

— Категорично не — дойде решителният отговор. — Хатауей винаги са носели на алкохол.

Амелия оправи една кестенява къдрица, която беше паднала над окото му.

— Хубаво ще е, ако се опиташ да носиш малко по-малко за в бъдеще, скъпи.

— Е, да, сестричке, но… — когато Лео погледна надолу към нея, тя за миг видя проблясък от стария Лео, искрица в празните му очи, след което това изчезна… — Адски бях ожаднял.

Амелия усети смъдене от сълзи в ъгълчето на очите си и вкус на сол в гърлото. Преглътна ги и произнесе спокойно:

— През следващите няколко дни, Лео, ще утоляваш жаждата си единствено с вода и чай. Вкарай го в кабриолета, Мерипен.

Лео се извърна да погледне мъжа, който му помагаше.

— За бога, няма да ме оставиш под нейната опека, нали?

— Да не би да искаш да изтрезнееш в затвора на Бау стрийт? — попита любезно Мерипен.

— Там сигурно ще проявят по-голямо милосърдие — и като мърмореше, Лео се наведе да влезе в кабриолета с Мерипен.

Амелия се обърна към Роан, чието лице бе неразгадаемо.

— Можем да ви върнем обратно в „Дженърс“, сър. Ще е малко тясно, но все някак ще се сместим.

— Не, благодаря — Роан заобиколи кабриолета. — Не е далеч, ще повървя пеша.

— Не мога да ви изоставя в някакво Лондонско гето.

Роан спря с нея зад кабриолета, където бяха скрити отчасти от поглед.

— Ще се оправя. Градът не крие опасности за мен. Успокойте се.

Той повдигна лицето й отново, обхванал в една ръка челюстта й, докато спускаше другата към бузата й. Палецът му леко погали кожата под лявото й око и тя с изненада усети, че мястото е мокро.

— От вятъра очите ми сълзят — чу се тя да казва несигурно.

— Тази вечер няма вятър — ръката му остана върху челюстта й, гладкият пръстен на палеца му притискаше леко кожата й. Сърцето й беше започнало да тупти силно и тя едва успяваше да чува от притока на кръв в ушите си. Врявата откъм таверната беше заглъхнала, а тъмнината около тях се сгъстяваше. Пръстите му се плъзнаха към шията й, причинявайки й шокираща наслада, като намираха тайни местенца и ги галеха нежно.

Очите му бяха приковани в нея и тя видя, че светлите златисто лешникови ириси са обрамчени с черно.

— Госпожице Хатауей… напълно ли сте сигурна, че съдбата няма пръст в срещата ни тази вечер?

Тя едва успя да произнесе:

— Напълно.

Главата му се наведе надолу.

— И по всяка вероятност няма да се срещнем отново?

— Никога — той беше прекалено голям и прекалено близко. Амелия нервно се опита да подреди мислите си, но те се разпиляха като кибритени клечки… а после той поднесе пламък към тях, когато дъхът му докосна бузата й.

— Надявам се да сте права. Господ да ми е на помощ, ако се наложи да се сблъскам с последиците.

— От какво? — гласът й беше слаб.

— От това — ръката му се плъзна към тила й и устата му покри нейната.

Бяха я целували и преди, но тази смесица от горещина и вкус се различаваше толкова от изпитаното, сякаш бе нещо напълно различно. Той целуваше така, сякаш е изобретил целуването, знаеше как да я държи, как да наклони главата й под правилния ъгъл.

Устата му беше корава, но и копринена, опитваше се да отвори нейната с меки тласъци. Обхвана я с една ръка, повдигайки я леко, за да я притисне към твърдите очертания на тялото си.

Ръцете й се вдигнаха към гърдите му в слаб опит да го отблъсне и да разкъса прегръдката. Но той продължи да я целува, изучавайки я нежно, докато тя усети, че отмалява и коленете й се подгъват. С всяка глътка въздух вдишваше аромата му… сладостта на сапун от пчелен восък, намек за сол по кожата му. Гъвката сила на тялото му бе навсякъде около нея и тя не можеше да не се отпусне, да му позволи да я държи. Още целувки, едната започваше, преди да е свършила другата, влажни и интимни ласки, тайни милувки на удоволствие и обещание.

С тих шепот — чужди думи, които звучаха като балсам в ушите й — Роан откъсна уста от нейната. Устните му зашариха по пламналата извивка на шията й, търсейки най-уязвимите места. Тя чувстваше тялото си издуто под дрехите, корсетът сякаш стискаше дробовете й и не й позволяваше да диша.

Потрепери, когато той откри едно особено чувствително местенце и го докосна с върха на езика си. Сякаш вкусът й бе някаква екзотична подправка. Пулсът й оживя в гърдите, в стомаха и между бедрата й. Беше обзета от ужасен порив да се притисне към него, прииска й се да се освободи, да свали от себе си слоевете задушаващ текстил, от който бе ушита роклята й. Той бе толкова внимателен, толкова нежен…

Трясъкът от бутилка, хвърлена на паважа и звукът на счупено стъкло я извадиха от унеса.

— Не — ахна тя и се опита да се съпротивлява.

Роан я пусна, но ръцете му я задържаха за миг, когато се опита да запази равновесие. Тя се обърна невиждащо и тръгна, залитайки, към отворената врата на кабриолета. Всяко място, на което я бе докосвал, пареше, жадувайки още. Вървеше с наведена глава, благодарна, че бонето скрива лицето й.

Отчаяно бързаща да избяга, Амелия се качи на стъпалото на кабриолета. Преди да е влязла, обаче, усети ръцете на Роан върху кръста си. Беше я хванал отзад, задържа я за достатъчно дълго, за да прошепне в ухото й:

— Латчо дром.

Циганското „сбогом“. Амелия го знаеше от няколкото думи, които Хатауей бяха научили от Мерипен. Прониза я тръпка, когато усети горещия му дъх в ухото си. Не отговори, не би могла, само побърза да влезе в кабриолета и издърпа навътре фустите си от отворената врата.

Вратата се затвори рязко и колата потегли, когато конете се подчиниха на вещите ръце на Мерипен.

Братът и сестрата Хатауей седяха всеки в своя ъгъл на седалката, единият — пиян, а другият — замаян. След малко Амелия вдигна ръка да развърже бонето с треперещи пръсти, но откри, че панделките висят развързани.

Едната, всъщност. Другата…

Тя свали бонето и го погледна озадачено. Една от червените копринени панделки я нямаше, бе останала съвсем малка част от вътрешния край.

Беше старателно отрязана.

Той я беше взел.