Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (34)

В музея

На другия ден градът беше неузнаваем. Магазините отново бяха отворени, появиха се пъстри съобщения за театрални представления, концерти и забави. Пред павилионите за сладолед и вестници се редяха дълги опашки. В много къщи правеха генерално почистване — миеха прозорците, стържеха подовете, проветряваха одеялата и дрехите.

Улиците гъмжаха от народ — едни бързаха за работа или за покупки, други просто се разхождаха радостни, че са се отървали от плъховете. Вместо метални съдове хората и децата пак носеха обикновени кожени чанти. Всички бяха опиянени от свободата.

Както вече съобщиха сутрешните вестници, плъховете напълно бяха изчезнали от града. Даже ония, които избягнаха участта да попаднат между зъбите на котките, през нощта тихичко и безшумно се измъкнаха от града.

— Изпълнихме клетвата си — каза Маншон, като спря автомобила пред природонаучния музей. — Ако сега успеем да предадем съкровището на свраката, можем да си позволим почивка в някой морски курорт.

— Готово! — зарадва се Полуобувка.

Рано сутринта смелчаците се снабдиха с един празен чувал и изсипаха в него цялото съкровище на свраката. Мъхеста брада нарами всичко и те позвъниха на парадния вход на музея.

Появи се възрастен мъж с очила и бяла козя брадичка. Директорът на музея. Строго и недружелюбно изгледа смелчаците, поклати глава, бутна очилата си назад и избоботи:

— Е?

— Искаме да направим дарение на музея — започна Маншон, но веднага млъкна, защото директорът тутакси го сряза:

— Разбирам, разбирам! Чувалът ви е натъпкан с препарирани плъхове, нали? И вие ще искате да ме убедите, че това са редки екземпляри.

— Не е точно тъй… — смутено измънка Маншон.

Но директорът на музея продължи раздразнено:

— От ранна утрин днес все препарирани плъхове ми предлагат. Всички са уверени, че именно техният плъх е най-необикновен. Разбирате нали, не мога да натъпча целия музей само с плъхове.

— Я гледай ти! — намеси се в разговора Полуобувка. — Вие се заблуждавате!

Мъхеста брада добави:

— Искаме да ви предадем имането, натрупано от няколко поколения свраки.

Лицето на директора светна от удивление.

— Ние, разбира се, знаем, че това съкровище няма пряко отношение към природонаучния музей — пак се опита да вземе думата Маншон. — Но все пак ще представлява интерес за природолюбителите.

— Някога като дете бях в медицинския музей — добави Полуобувка. — Какво ли не видях там. Всякакви неща, извадени от хората при операции. Честна дума, какво ли не — от малките монети чак до хирургическите ножици. По същия начин изпокрадените от свраката вещи могат да бъдат особена сбирка в природонаучния музей.

Директорът сякаш се преобрази.

— О, мои малки приятели! — прошепна той. — Само да знаете какво съкровище за музея е това ваше дарение… От злато по-скъпо!

— Точно тъй си е — кимна Полуобувка. — Цяла камара злато има тук!

Директорът покани смелчаците да влязат и ги поведе по дългия коридор към кабинета си.

— Заповядайте — посочи им той удобните меки кресла. — Починете си!

Мъхеста брада обаче най-напред изсипа чувала върху писалището и каза:

— Тук липсват само един шоколадов бонбон и един медальон, който върнахме на собственика му. За всеки случай взехме адреса.

И докато разглеждаше натрупаните върху писалището му неща, директорът на музея вече подскачаше като дете.

— Ох, гълъбчета! Вече съм готов доктор на науките.

Забеляза, че смелчаците не го разбират и обясни:

— Разбира се, всичко това ще го изложа в музея, но тези нещица представляват интерес лично за мен. Аз съм изследовател на птиците, мънички мои, и сега готвя докторска дисертация. Знаете ли каква е темата? „За някои особености в навиците на свраките.“ Разбирате какво означава вашето дарение за моите изследвания, нали?

Смелчаците закимаха почтително.

— И тъй — усмихна се директорът. — Моля ви непременно елате на защитата на моята докторска дисертация, ще ви поканя и на банкета след това. Вече ще стане съвсем скоро!

— Чудесно! — зарадва се Полуобувка. — А Маншон ще произнесе тържествената реч. Много му върви в тия неща.

Смелчаците се канеха да си тръгват, когато директорът се сети за още нещо.

— Ах, извинете — каза той. — Не зная имената ви. Искам да ви изкажа дълбока благодарност в своята дисертация.

Подаде им книгата за посетители:

— Бъдете любезни да запишете имената си тук. Може и няколко думи от ваша страна. Моля!

Мъхеста брада се наведе над книгата и се замисли. След малко там се появиха четливо изписани печатни букви:

„В ПРИРОДАТА ТРЯБВА ДА ЦАРИ РАВНОВЕСИЕ!

МЪХЕСТА БРАДА, ПОЛУОБУВКА, МАНШОН“