Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (19)

Полуобувка се безпокои

Щом се върнаха при автомобила, смелчаците свариха цяла тенджера билков чай. И едва поизстинал, набързо го изгълтаха, даже без захар.

— Сега малко трябва да се почака. И тогава ще разберем как въздейства — рече Мъхеста брада.

Мина някое и друго време, но не личеше Маншон и Полуобувка да са се успокоили. Напротив — те все по-често поглеждаха косо към джоба на Мъхеста брада. Там ясно се виждаше как нещо из вътре шава ли, шава.

Маншон и Полуобувка се почувстваха по-добре едва тогава, когато Мъхеста брада взе от автомобила котлето за мляко и заяви, че ще отиде в селото.

— Ах, тъй ли? — иронично се усмихна Маншон. — Досега поминувахме с чай и плодови сокове, а сега се оказва, че…

— Че си бил любител и на млякото — довърши Полуобувка думите на Маншон.

Мъхеста брада тежко вдигна очи към тях.

— Вие сте любителите — сопна им се той. — На мен не ми трябва мляко.

— А кому тогава е притрябвало? — смая се Полуобувка.

— За Рудолф е, разбира се — повиши тон Мъхеста брада. — Или според теб болният Рудолф не бива да си смукне няколко глътки прясно млекце, така ли?

Полуобувка реши, че е по-умно да не отговаря на Мъхеста брада. Така словесната престрелка не се превърна в кавга и Мъхеста брада тръгна на път.

Маншон и Полуобувка въздъхнаха като един, после въздъхнаха още веднъж и се отпуснаха на земята. Загледаха се умърлушено след Мъхеста брада. След това Полуобувка въздъхна за трети път и бавно изви очи към Маншон:

— Виж, Маншон, мога ли да бъда откровен с теб?

— Слушам те с най-голямо удоволствие — отвърна Маншон.

Полуобувка продължи:

— Мъхеста брада е, разбира се, чудесен смелчага, но… Дали не сбъркахме, че тогава при сладоледа се сприятелихме с него?

При тези думи Маншон се размърда и без нужда зачопли маншона си, почервеня до ушите и после сведе глава.

— Ти смяташ, че тогава…

— Да, мисля, че доста лекомислено завързахме приятелство с Мъхеста брада — продължи Полуобувка. — Най-напред трябваше да проучим неговите навици и особености на характера. Но ние натъпкахме търбусите си с вкусния сладолед и ни идваше да се побратимим с целия свят.

— Е, прекаляваш — смотолеви Маншон.

Но Полуобувка се разпали още повече:

— Ни най-малко! — развика се той. — Ако някой прекалява, това е само Мъхеста брада. Или според теб не е прекалено да криеш в джоба си отровна змия? Може би е нещо напълно естествено?

Маншон не мислеше, че да носиш в джоба си отровна змия е нормално, но не му харесваше да говорят зад гърба на негов другар. Затова отряза кратко и ясно:

— Мъхеста брада е наш приятел!

— Именно! — не отстъпваше Полуобувка. — Тъкмо в това е цялото ни нещастие, че сме попаднали на такъв приятел. Представи си само — уж приятел, а в пазвата си змия топли!

Маншон клюмна. Не знаеше какво да отвърне на Полуобувка, но и не искаше да одумват Мъхеста брада. Е, има си своите странности, но иначе е прекрасен смелчага и отличен другар.

Маншон даде вид, че очите му лепнат за сън.

— От този успокояващ чай на Мъхеста брада ме избива на сън — рече той, протегна се и здравата се прозя. — Да си подремнем, а?

Полуобувка веднага се съгласи.

— Ами, да! — сопна се той. — Кой знае кога пак ще можем да затворим спокойно очи!

И тъй като Маншон се направи, че не е чул, добави, усмихнат коварно:

— Ще ти бъде ли много приятно, ако някоя вечер усойничето пропълзи в маншона ти?

— Престани най-после! — викна Маншон, но гласът му издайнически потрепери. — И зарежи веднъж завинаги тия змийски истории!

Той се излегна по гръб и затвори очи.

— Е, добре, добре — измърмори Полуобувка и последва примера му. — Да се опитаме да поспим. И дано не ми се присъни, Божичко, оная проклета гадинка!

Иди и разбери, дали Маншон и Полуобувка бяха просто уморени или пък успокояващият чай най-после оказваше своето въздействие, но във всеки случай и двамата смелчаци веднага се унесоха в дълбок сън. Около тях свиреха щурци и жужаха всякакви буболечки. От гората се дочу лениво цвъртене на птици, а откъм селото лавнаха кучета. Навярно Мъхеста брада с котлето си вече беше там. Но Маншон и Полуобувка не чуваха нищо, те тихичко похъркваха в такт. Не ги разбуди и свраката, която долетя от гората. Тя кацна в шумака на близкото орехово дърво и любопитно се загледа в тях. Изграка няколко пъти, но те не помръднаха. Тогава свраката застана също тъй неподвижно на един клон, но нито за миг не откъсваше очи от Маншон и Полуобувка. С алчен поглед изучаваше златните медали, които сияеха ярко върху гърдите им в слънчевия следобед.