Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (12)

Полуобувка мечтае за прашка

Автомобилът бавно навлизаше по тесния път по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Маншон съсредоточено въртеше волана, загрижен да не налетят на някое дърво. Седнал до него, Полуобувка внимателно се оглеждаше наоколо. Погледът му обхождаше непрекъснато ту гъстите шумаци, ту високите върхари на дърветата, за да открие някакъв знак за присъствие на котките. Но нищо не се набиваше на очи. Наоколо цареше спокойствие. Само два хеликоптера кръжаха ниско над гората и нарушаваха тишината й.

— Страшно ми харесват всякакви изследвания — подхвана Полуобувка. — Чудесно е, когато трябва да се проучва нещо.

В същия миг Маншон удари спирачките и закова автомобила.

— По пътя има следи — обясни той. — А следите дават прекрасна възможност за изследвания.

— Точно така — съгласи се Полуобувка. — Следите остават там, където е минал някой. Така е и с тези тук.

Слязоха от колата и взеха да се взират в следите по пясъка, които ясно личаха отдалеч.

— От котки са — обади се Маншон.

— И колко много! — възкликна Полуобувка. — Струва ми се, че са оставени от цяла котешка орда.

— Аз съм на същото мнение — замислено кимна Маншон. — При това следите са пресни.

— Всеки следотърсач, дори и съвсем неопитен, ще разбере, че котките са някъде наблизо — обясни Полуобувка.

Продължиха да разглеждат следите и скоро разбраха, че те идват откъм гората, след това водят по пътя, после пак свиват към гората, но вече от другата страна. Откриха няколко кичури козина и счупена черупка от яйце.

— Котките са се сбили заради яйцето — допусна Маншон.

— Сигурно са изгладнели и за това са страшно зли.

Двамата се Втурнаха В автомобила и отново поеха на път. Горският път ставаше все по-тесен и по-неравен, тъй че автомобилът едва пъплеше напред.

— Би могъл да караш малко по-бързо — загрижи се Полуобувка.

— Невъзможно е — поклати глава Маншон. — Бързането по такъв път може да ни струва скъпо.

— Е, да — въздъхна Полуобувка. — Но ти се опитай да си представиш какво би станало, ако котките ни нападнат тъкмо сега.

Маншон запази спокойствие.

— Боя се, че те могат да ни нападнат и без да си го представяме — отвърна той. — Не си струва да пилеем сили и разум за това. По-интересно е да си мислим за нещата, които обикновено ни се случват в живота.

— Струва ми се, че днес ще ни се случи нещо много особено — сподели догадките си Полуобувка. — Имам такова предчувствие.

Маншон се накани да утеши Полуобувка, но случайно метна поглед към страничното стъкло и в същия миг възкликна:

— Случи се вече! Котките са след нас!

Полуобувка потрепери, скочи и се залепи на задното стъкло. Сега ясно видя прииждащата към тях котешка орда.

Котки, котки, котки… Какви ли нямаше там — черни и сиви, тъмносиви и сиво-черни, на черни и бели петна, на бели и черни петна, на ивици, от шарени по-шарени. Носеха се яростни и настървени към автомобила им. Предвождаше ги рошав жълт котарак, който се стори на Полуобувка още по-зъл и свиреп.

— Не виждам бяла котка между тях — обади се Маншон. — Алберт явно не е тук.

Полуобувка отвърна с треперещ гласец:

— Жалко, че нямаме никакво оръжие под ръка. Като дете имах прашка, но една крадлива сврака ми я задигна. С прашката си брулех ябълки и круши.

— Трябва да си бил добър стрелец — с уважение каза Маншон.

— Разбира се — кимна Полуобувка. — Ако не искаш да повредиш плода, трябва да го улучиш точно по дръжката. Ех, да ми беше прашката сега! Щях да им дам да се разберат на тия котки.

— По-добре виж какво има в хладилника — посъветва го Маншон. — Може би ще се намери нещо, с което да замеряш котките. Поне за малко да се избавим от тях!

Полуобувка отвори хладилника.

— Има само извара — каза той. — С нея никакви котки не можеш да прогониш.

Маншон се опита да увеличи скоростта, но не излезе нищо. Автомобилът се затресе и заподскача. Котките приближаваха. Прииждаха със съкрушително упорство и стръв. Всеки път, когато Полуобувка надникваше през задното стъкло, лицето му пребледняваше.

— Водачът им съвсем ни наближи — каза Маншон, който през цялото време не изпускаше от очи страничното огледало.

— Отвратителна сврака! — ядосваше се Полуобувка. — Вечната крадла! Да ми задигне тъкмо прашката!

Зъбите му тракаха.

— Студено ли ти е? — съчувствено попита Маншон. — Или те тресе?

— Не съм казал такова нещо — измърмори Полуобувка.

Маншон вдигна предупредително пръст, но веднага отпусна ръце на волана.

— Тогава не тракай със зъби — помоли той. — Из тези криволици на пътя лесно можеш да си прехапеш езика.

За щастие пътят по-нататък стана гладък и Маншон даде газ. След малко те вече започнаха да се отдалечават от котките.

По едно време Полуобувка попита:

— Ти извършвал ли си някога подвиг?

— За съжаление не съм — усмихна се Маншон. — Не съм създаден за подобно нещо. И как да извърша подвиг с тоя маншон на гърба?

— Разбирам — кимна Полуобувка. — Аз още от дете мечтая да извърша някакъв подвиг. Но не ми се удаде случай и ето сега, когато това е възможно, нямам прашка. А без нея…

Котките отново ги настигаха, защото хубавата част на пътя свърши и Маншон отново намали скоростта. Жълтият котарак беше изскочил на повече от десетина крачки пред другите.

— Погледни водача им — обади се Маншон. — От очите му изскачат огън и жупел!

Полуобувка отвърна:

— Ако прашката ми беше тук, други искри щяха да изскочат от зъркелите му!

Едва успя да издума това и жълтият котарак направи страхотен скок. В следващия миг той се стовари върху покрива на автомобила.

— Помощ! — уплашено извика Полуобувка.

— Ще издраска покрива — загрижи се Маншон.

През тънката ламарина се чуваше злобното мяукане на котарака над главите им.

В този момент Маншон забеляза голям камък край пътя и мигновено го осени безумно смела мисъл.

— Дръж се здраво! — подвикна на Полуобувка той.

Дясното предно колело връхлетя върху камъка, автомобилът подскочи във въздуха, тъй че тенджерите и разните му там кухненски прибори дръннаха и в следващия миг стъпи на равното. Разбира се, котаракът не успя да се задържи върху гладката ламарина на покрива и тупна долу.

Полуобувка погледна през задното стъкло.

— Не се и помръдна! — уведоми той.

Котките не се трогнаха от съдбата на своя водач. Продължиха преследването с предишния устрем, а мястото на загиналия зае черен като въглен котарак.

— Този е още по-кръвожаден — увеси нос Полуобувка. — Ако имах прашка, щях да го замеря с шишарка право в зиналата паст.

— Какво те вълнува толкова страховитата му муцуна? — заинтересува се Маншон.

— Не повече, отколкото да му запратя една шишарка право в нея — обясни Полуобувка. — И особено ако шишарката е по-голяма. Никога не ще успее да я изплюе!

Маншон остана смаян.

— Излиза, че ти наистина владееш изкуството да стреляш с прашка до съвършенство — зачуди се той.

— Тънка работа е това — кимна Полуобувка. — Помисли си колко е сложно да уцелиш ябълка или круша, но тъкмо по дръжката й. Проклета сврака!

Полуобувка искаше да добави още нещо, но внезапно млъкна, защото се случи нещо невероятно. Когато автомобилът изскочи от поредния завой, гората свърши. Нито едно дърво, само блеснала водна шир. Езеро! Пред тях вода, а зад гърба им — озверените котки! Пътят продължаваше покрай самата вода и нямаше къде да обърнат.

Полуобувка пак затрака със зъби.

— Какво ще правим сега? — прошепна той и притвори очи.

Нямаше време за размисъл.

— Котките се боят от водата — кратко отсече Маншон и натисна педала на газта.

С невероятна скорост автомобилът главоломно полетя към езерото.