Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (29)

Отново свободни

На сутринта смелчаците пренесоха цялото имане от хралупата в автомобила. Свраката крещеше над главите им и вдигаше врява, но високо, далеч на един изстрел с прашка. Най-накрая отчаяно се вдигна към облаците и безмълвно, уморено взе да описва кръгове.

И тримата приятели бяха доста изморени, защото да се пренесе цялото това съкровище не беше лесна работа. Не можеха и да помислят за почивка. Веднъж озовали се на свобода, едва ли трябваше най-напред да се наспят. И преди всичко не знаеха кога плъховете ще се завърнат от бойния си поход, затова най-умно бе час по-скоро да напуснат развалините.

Маншон провери гумите и мотора. С облекчение установи, че автомобилът им се бе отървал само с някое и друго одраскване и с леко сърце решиха да потеглят на път.

— Сега накъде? — отвори дума Полуобувка. — Хубаво и полезно би било да си отдъхнем край морето.

— Ами котките? — напомни му Маншон.

Намеси се и Мъхеста брада:

— Нима забрави за нашата клетва?

Полуобувка сериозно погледна първо към Маншон, после към Мъхеста брада.

— Да — отвърна той. — Тези котешки изчадия няма да ни позволят да мигнем.

Потеглиха и скоро развалините на замъка се изгубиха от погледите им. Не остана и следа от преживяния страх.

— Свобода! — облекчено въздъхна Мъхеста брада. — Едва сега разбирам какво означава тази дума.

— Чувствате ли как ухае свободата? — засмя се Полуобувка, като вместо пръстите на краката си, този път помръдна носа си. — Не познавам нищо друго, по-сладко от свободата.

Маншон и Мъхеста брада също усетиха някакъв особено приятен аромат и когато Маншон отвори стъклото, това ухание нахлу и в автомобила.

— Хм — рече Мъхеста брада. — Май този мирис се носи откъм селото.

— Да минем оттам — предложи Полуобувка. — Така приятно ароматизирано село във всеки случай е удоволствие да се види.

Маншон скоро намери пътя за селото.

В покрайнините кучетата се втурнаха срещу автомобила и залаяха раздразнено, но тутакси се успокоиха, щом Мъхеста брада се показа на стъклото и заговорнически им смигна. А сладкото ухание пак ги удари в лицето.

— Вижте, вижте! — посочи с ръка Мъхеста брада към един рояк оси, който кръжеше над едно и също място. — Навярно сладката миризма ги е насъбрала там.

— Сигурно — съгласи се Полуобувка. — Осите страшно обичат сладкото.

Маншон потегли натам и скоро спряха до една къща, от която се разнасяше упоителният аромат.

— Какво съвпадение! — зарадва се Мъхеста брада. — Тук живее онази млада жена, която ми даде сметана за Рудолф.

Полуобувка се оживи.

— В такъв случай непременно трябва да се отбием — решително заяви той. — Неучтиво е да се отмине познато семейство.

— Ами да спрем тогава — съгласи се и Маншон. — Да помолим за малко вода.

— Или за това, дето тъй сладко мирише — смигна им Полуобувка. — Колкото да го опитаме.

Пристъпиха в двора и сякаш потънаха в уханието.

Младата стопанка се показа на стълбата да ги посрещне — навярно ги беше зърнала през прозореца. Цялата й престилка бе изпоцапана със сладко. Чак сега смелчаците схванаха каква била работата! Ясно като бял ден — момичето вареше сладко от ягоди.

— Добро утро и сполука в работата — поздрави Мъхеста брада. — Случайно минахме покрай вас и решихме да се отбием замалко.

— Точно тъй — добави Полуобувка. — Открихме ви, тъй да се каже, по аромата.

— Наричат ме Маншон — представи се Маншон и неумело се поклони.

— Много хубаво — засмя се момичето, — че този път сте дошли и тримата.

— Да, да — потвърди Полуобувка. — Което си е, тъй си е!

Младата стопанка покани гостите и ги въведе в кухнята, където върху печката приятно къкреше тенджерата със сладкото.

— Може би ще го опитате? — ласкаво предложи тя.

Полуобувка само това и чакаше:

— Грях ще бъде да се откажем от подобно предложение — заяви той. — Аз бих излапал пълна купичка, в краен случай — две!

Смелчаците се наместиха един до друг на масата и младата стопанка сложи пред всекиго пълна купичка с прясно сварено сладко от ягоди. После се изправи над печката и взе да обира пяната от тенджерата.

— Оздравя ли твоят болен приятел? — попита между другото тя Мъхеста брада.

— Вече е здрав — измърмори Мъхеста брада и лапна набързо препълнена лъжичка със сладко.

Нямаше желание да разказва за болния си приятел.

— Май годината се оказа хубава за ягодите — с разбиране отбеляза Полуобувка. — Слънчево, често поръсва и дъждец.

Стопанката забеляза, че купичката на Полуобувка е вече празна и му я напълни.

— А ти? — изненадана се обърна тя към Маншон. — Защо ядеш толкова малко? Не ти ли харесва сладкото?

Маншон неловко се наведе над купичката си, до която едва се беше докоснал.

— Напротив — отвърна той. — Сладкото е превъзходно, но се отвлякох в мислите си и го забравих.

— Трябва да са много сладки тези мисли, щом вместо да ядеш, си потънал в тях — подметна Полуобувка.

— И какво толкова се замисли? — запита момичето, без да вземе под внимание забележката на Полуобувка.

— Мислех си, че някъде съм ви виждал вече — заяви Маншон още по-смутено. — Но къде и кога? Ето, това искам да си спомня!

Младата стопанка поклати глава.

— Сигурна съм, че те виждам за първи път в живота си — уверено рече тя.

— Да не би снимката ви да е била отпечатвана във вестник или в списание — предположи Маншон. — Аз не следя редовно периодичния печат, но това е напълно възможно.

— Не, не! — засмя се момичето. — Такова нещо наистина никога не ми се е случвало. Никъде не е отпечатвана моя снимка, нито съм показвана по телевизията. Припознал си се нещо!

Но Маншон уверено настоя:

— Невъзможно е да ви сбъркам с друг човек. Ще напрегна още малко паметта си.

Но ето че се намеси и Мъхеста брада.

— Какво има да се напрягаш. Медальонът!

— Вярно! — възкликна Маншон. — Медальонът! Разбира се, че медальонът!

Той скочи от масата и се втурна навън, за да донесе медальона от съкровището на свраката.

Момичето внимателно се вглеждаше в Мъхеста брада.

— За какъв медальон става дума?

— Един момент, моля — лицето на Мъхеста брада придоби лукаво изражение. — Всичко ще се изясни.

Докато момичето пълнеше купичката на Полуобувка за трети път, Маншон се върна. Той гордо разлюля медальона, увиснал на верижката, и ликуващо запита:

— Кой ще ми каже, чия снимка е скрита тук?

Момичето се вгледа и прошепна смаяно:

— Медальонът е наша семейна реликва, а снимката е на моята прапрабаба. Винаги носех този медальон, но през един нещастен ден той тайнствено изчезна.

— А в днешния щастлив ден вие отново получавате реликвата си — тържествено обяви Маншон и подаде медальона на младата стопанка. — С вашата прапрабаба страшно си приличате!

Полуобувка беше излапал сладкото и от третата купичка, затова сега доволен каза:

— Когато Маншон зърна портрета на вашата прапрабаба, веднага съчини едно хубаво стихотворение.

— Оо! — отвърна момичето. — Бих искала непременно да го чуя.

Всички погледи се устремиха към Маншон, а той още повече се смути. Но все пак се съвзе някак и прочете със заекване:

„Твоята усмивка сияйна,

пламти като роза омайна!“

Младата стопанка наистина се усмихна и по лицето й се плъзна нежна руменина.

— Благодаря ти! — каза тя. — Благодаря от свое име и от името на малката си дъщеря, която макар сега да лежи в люлката, един ден ще носи този медальон.

— Посветил съм това стихотворение на вас — отговори й Маншон.

Сега младата стопанка го прегърна и толкова силно го притисна, че бузите му запламтяха даже по-силно от нейните.