Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (4)

Котките

Смелчаците закрачиха напред покрай десетки камиони за риба и за мляко. Не измина и половин час и до ушите им стигнаха някакви странни звуци, зловещи и нечовешки. Опитаха се да разберат що за звуци са това, защото те събудиха у тях неприятното чувство за безпомощност. Пък и лицата на хората, които срещаха по пътя си, изглеждаха някак потиснати.

— Над тази част на града сякаш е надвиснала някаква мрачна сянка — въздъхна Мъхеста брада.

Маншон съчувствено спря до една млада жена, която стоеше пред вратата на магазин за хранителни стоки — в едната й ръка се поклащаше празно котле за мляко, а с другата бършеше сълзите си.

— Извинете, моля — учтиво се обърна към нея Маншон. — Какво ви се е случило?

— В магазина вече няма мляко — ридаейки, отвърна младата жена. — Детенцето ми още от сутринта е заплакало за мляко, а просто няма откъде да взема.

— Как, нима не виждате — цялата улица е претъпкана с мляко — посочи Мъхеста брада спрените камиони-цистерни.

— Да, разбира се — пак захлипа жената. — Но всичко това е за котките. Млякото е изкупено за няколко седмици напред, същото е и с рибата.

— Нечувана несправедливост — възмути се Маншон.

— Може би ще си вземете малко отвара от еленов мъх? — пристъпи напред Полуобувка. — Тя е за моята кашлица, но аз на драго сърце ще я отстъпя на вашето разплакано детенце.

— Благодаря ви — усмихна се през сълзи жената и поклати глава. — Но нищо не може да замени млякото.

Смелчаците издумаха някоя и друга добра дума, за да утешат младата жена и отново продължиха пътя си.

— Страшен град! — рече Мъхеста брада. — Де се е чуло и видяло да оставят на котките да излочат млякото за децата?

— Странен град и странни хора — съгласи се с него Полуобувка. — Кой би могъл да допусне, че една майка ще се откаже от лековития чай от еленов мъх, който тъй любезно й предложихме за детето.

Те закрачиха напред и неясните звуци ставаха все по-силни и все по-зловещи. Изведнъж Мъхеста брада извика:

— Котките! Само те могат да вдигат подобна врява.

Маншон и Полуобувка се спряха и се заслушаха. Скоро и те различиха в тази какофония отделни мяукания и мъркания, които само котките могат да издават.

Смелчаците ускориха крачка и най-после стигнаха до една къща. Натам се стичаше целият този поток от камиони с мляко и риба. В двора на къщата като въздушно течение се носеше ужасен котешки вой.

— Вижте — прошепна Мъхеста брада, който се бе загледал през процепа на стобора. — Вижте, Вижте!

Даже брадата му се разтрепери от вълнение.

Картината, която се разкри пред очите им, бе наистина страшна. Котки, котки, котки и котки. Черни, сиви, шарени, жълти. Само котки и още веднъж — само котки. Млякото изливаха с маркучи от цистерните, а рибата просто я хвърляха от камиона направо в двора. Старицата, която бе застанала в центъра на този котешки пир, едва успяваше да посочи на шофьорите къде точно да разтоварват.

— Това е най-разюзданото пиршество на котки, което някога се е разкривало пред човешките очи — простена Маншон.

— Да, да — съгласи се Полуобувка. — И каква врява!

А сред тази врява купичките с мляко се изпразваха с мълниеносна бързина, планините от риба изчезваха като по замах от вълшебна пръчица. Нови и нови камиони прииждаха и нови и нови пълчища котки се нахвърляха върху храната.

Известно време смелчаците зяпаха през оградата, но накрая все пак решиха да се промъкнат в двора и като се прокрадваха с голямо внимание покрай котките, те приближиха до старицата.

— Извинете, че ще ви отклоним за малко от заниманието ви — старателно се поклони Маншон. — Може ли да разменим по някоя дума? — той й подаде една почти правоъгълна визитна картичка, на която със зелен химикал беше изписано:

„МАНШОН

АДРЕС: ДО ПОИСКВАНЕ“

Старата жена се вгледа с любопитство в картичката, а после я пъхна в джоба на престилката си.

— Седнете — свойски им рече тя. — Починете си!

Там имаше няколко плетени стола и малка масичка. И цялата тази мебелировка бе обсипана с рибени люспи и опръскана с мляко, но това не направи особено впечатление на смелчаците и те седнаха заедно със старицата.

— На драго сърце бих ви сварила какао и бих ви опържила пирожки с риба — каза старицата. — Страшно обичам пирожки с риба, пък ако има и какао!… Но за това трябва да има и мляко, и риба, а те са много дефицитни сега.

— Знаем — остро подхвана Полуобувка. — Млякото сега не достига даже и за децата.

— А нима за котките стига! — възкликна жената. — Боже мой! При мен всеки ден идват все нови и нови котки и ако продължава така, скоро не ще мога да ги изхранвам.

— Положението, разбира се, е сложно — опита се да намери по-подходящ тон Маншон. — Ако смея да ви попитам, защо храните тази котешка сган.

— Но те искат да ядат! — въздъхна старицата. — Какво мога да сторя?

— Наистина ли изпитвате към всички тези котки такава голяма и безкористна любов? — запита Мъхеста брада.

Старицата махна с ръка и горчиво се усмихна.

— Ох, скъпи млади човече — отвърна тя. — Как бих могла да ги обичам всичките? Обичам си само един котарак — Алберт.

— Напълно ви разбирам — кимна Маншон. — И аз смятам, че може да се обичат една, две, в краен случай най-много три котки.

— Значи освен Алберт, всички други котки са чужди! — добави Полуобувка.

— Какво да сторя, като идват сами тук — въздъхна старицата. — Ща не ща, трябва да ги храня, иначе те ще излапат порцията на Алберт. И кой ще ме избави от тази напаст? Ако някой би могъл да ги отведе нанякъде, бих била най-щастливият човек на света.

— Значи, ето каква била работата — промърмори Мъхеста брада.

Тогава Полуобувка решително се намеси:

— Вярвам, че ние ще успеем да ви помогнем!

— Какво щастие, о, небеса! — възкликна жената и плесна от радост с ръце. — Просто не знам как ще ви се отблагодаря!

Маншон и Мъхеста брада погледнаха озадачени към Полуобувка. Какво му бе хрумнало? Как мислеше да се справи с тия пълчища от котки? За съжаление Полуобувка не бе в състояние да обясни своите намерения, защото отново бе задавен от кашлица.

— Вие сте мои спасители — разчувства се старата жена. — Вие ще ми осигурите щастлива и спокойна старост.

Но този път кашлицата на Полуобувка изобщо не спря, затова тя не можа да узнае как точно и по какъв начин се канеха да я освободят от котките. Смелчаците се сбогуваха с нея и едва когато вече бяха на път за автофургона, кашлицата на Полуобувка попремина и той успя да им обясни своя план.

— Нали си имам мишка — припомни им Полуобувка. — Ще я привържем с връвчица за автомобила и ако Маншон кара по-бързо, нито една котка няма да разбере, че тази играчка не е истинска мишка.

— Аха! — усмихна се Мъхеста брада. — И смяташ, че котките ще хукнат след нея?

— Точно така — Полуобувка бе напълно уверен. — В този град има толкова много котки, че кой знае от кога мишките вече са изчезнали. Тъй че моето мишле ще бъде сладка примамка.

— Е, поне да опитаме — кратко отсече Маншон.

Изчакаха да разтоварят всички цистерни с мляко и хладилниците с риба. И когато най-после улицата се оказа свободна, Полуобувка измъкна от пазвата си своето мишле на колелца, подържа го в дланите си и прошепна:

— Бъди умничко, мишлето ми, умничко ми бъди!

След това го завърза зад автомобила и вече бяха готови за тръгване.