Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (8)

Неочакваното писмо

Когато сутринта, добре отпочинали, смелчаците се разбудиха, слънцето вече приятно прижуряше високо в небето. Среднощната случка с тайнствения бял хищник сега не им изглеждаше чак толкова страшна.

— Не му стигна смелост да ме нападне — усмихна се Мъхеста брада. — Сигурно се побоя, че брадата ми ще му приседне.

Шегите по адрес на звяра вече никому не се струваха неуместни. Маншон и Полуобувка се усмихнаха на Мъхеста брада с пълно разбиране.

Сутрешната шетня им отне доста време и то главно заради Маншон, който дълго и старателно четкаше дрехата си. Когато след леката закуска смелчаците почистиха добре мястото на лагеруването си, те се настаниха в автомобила на Маншон и поеха на път. Нямаше закъде да бързат, бяха в добро настроение и даже помахаха с ръце горе към хеликоптера, който кой знае защо правеше ниски кръгове над гората.

— Чудно ми е, като си помисля, че до вчера сутринта ние изобщо не се познавахме — обади се Маншон и зави по широкия път.

— Преди двайсет и четири часа, образно казано, нямахме никакво понятие за собственото си съществуване — допълни и Мъхеста брада. — Но вече успяхме толкова неща да преживеем заедно.

— Във всеки случай началото е обнадеждаващо — съгласи се Полуобувка. — Ще видим какво ни очаква занапред.

Унесени в приятелски разговор, смелчаците не разбраха как мина времето и някак съвсем неочаквано се озоваха в съседния град.

— Автомобилът е чудесно нещо — възторжено подхвана Полуобувка. — Само шаваш с пръстите на краката си и леко се подрусваш. Докато кихнеш — и вече си в следващия град.

— Мен градовете не ме привличат особено — каза Мъхеста брада. — Считам, че не си струва да спираме сред тия каменни грамади. Времето е хубаво и природата просто ни зове.

Маншон обясни:

— Наистина се налага да спрем, трябва да прибера писмата си от пощата.

И той подкара по най-краткия път към центъра на града и спря до пощата. На тримата приятели им направи впечатление тълпата, насъбрана под един високоговорител — хората слушаха напрегнато, а лицата им изглеждаха страшно угрижени.

— Сигурно по радиото предават някаква сериозна радиопиеса — предположи Полуобувка.

Маншон сви рамене и спусна стъклото. Сега и смелчаците чуха тревожния глас на говорителя:

— Внимание! Внимание! Внимание! — четеше дикторът и подчертаваше всяка дума. — Над нашия град надвисна котешка опасност! Запазете ред и спокойствие! Затворете всички прозорци! Следим с хеликоптер движението на котките към града. Сведения за придвижването им ще предаваме по радиото. Без никаква паника. Приберете кучетата. Доброволците за ловене на котки да се регистрират при началника на пожарната команда.

— Ама че работа! — хвана се за главата Мъхеста брада. — Виж ти каква я свършихме с нашата игра на котки и мишка!

— В града обявяват едва ли не военно положение — изпъшка Маншон. — Просто ми е страшно да си помисля, че цялата вина е само наша!

— Защо пък да е наша? — внезапно се възпротиви Полуобувка. — Ние просто завързахме мишлето зад колата и толкова!

Маншон дори не му обърна внимание.

— Мисля, че трябва да се запишем при началника на пожарната команда — отряза той.

— Пълна глупост! — викна Полуобувка. — Вече спасихме един град от котешката напаст, другият нека се оправя сам.

Тъй и не се разбраха. От високоговорителите се разля тържествено печална мелодия и Маншон скочи като опарен. Разбърза се да върви на пощата, за да се поуспокои малко. След няколко минути отново се върна при другите.

— Колко писма получи? — заинтригуван заразпитва Полуобувка, възвърнал си отново доброто настроение.

— Единайсет — отвърна Маншон. — И една честитка за Нова година. От разсеяност съм я изпратил твърде рано.

— Прочети ни едно писмо — помоли Мъхеста брада. — Може би това ще прогони тежките ни мисли по тия злополучни котки.

Маншон видимо се смути, но все пак попрехвърли писмата, за да открие нещо подходящо за четене.

— О, слушайте! — внезапно викна той, едва ли не уплашен.

— Тук има едно съвсем неочаквано писмо.

— Как тъй неочаквано? — смая се Полуобувка.

— Писмо, което аз не съм писал! — смутено обясни Маншон.

— Почеркът ми е напълно непознат.

И без да умува повече, той отвори плика и зачете на глас:

„Многоуважаеми Маншон,

Пише Ви онази възрастна жена, която вие заедно с вашите приятели избавихте от котките. Много Ви благодаря за доблестната постъпка. За съжаление настигна ме ново нещастие. Заедно с другите котки избяга и моят единствен Алберт. Много ми е тъжно сега и съм тъй самотна през дългите дни на старостта. Скучно ми е, та чак сърцето ме боли. Много Ви моля, върнете ми Алберт!

Ще го разпознаете измежду всички други. Красив бял котарак, вежлив и скромен, съвсем не е като другите. Носи синя панделка на вратлето и тя го прави още по-мил и обичлив.

Очаквам Ви с вашите приятели, разбира се, заедно с Алберт. Ще ви сваря какао и ще си похапнем понички.“

Когато Маншон спря да чете, в автомобила настъпи пълно мълчание. Мъхеста брада се обади съкрушен:

— Ето ти на, даже и понички!

— Нямаме нищо против поничките — обади се Полуобувка. — Нито против какаото. Но този котарак Алберт не събужда у мен никакъв възторг.

— Иди, че прави добро на хората — въздъхна тежко Маншон. — Щеш не щеш, търси сега някакъв си Алберт!

— От тия грижи без време ще ми побелее брадата — окая се Мъхеста брада.

Но нямаше що да сторят — смелчаците съзнаваха, че ще се наложи наистина да издирят Алберт. Не можеха просто тъй да махнат с ръка пред нещастието на една стара жена.

— Е, ще се записваме ли при началника на пожарната команда? — ребром постави въпроса Полуобувка.

Но Мъхеста брада намери, че засега е по-добре да действат на своя глава.

— На този началник съвсем не му е до някакъв си Алберт! — разсъждаваше той. — Него го интересува котешката напаст изобщо, а ние трябва да хванем именно Алберт.

— И аз мисля така! — кратко отсече Маншон.

Той седна зад волана и автомобилът свърна по изминатия вече път.

— Ах, сега и тримата сме славни ловци на котараци — не млъкваше Полуобувка. — Хубава професия, няма що!

Другите не отвърнаха нищо. Маншон караше съсредоточено, а Мъхеста брада беше отпуснал глава на гърдите си и замислено се взираше в брадата си, сякаш наистина се боеше да не побелее без време.