Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (20)

Рудолф пие сметана

Когато Мъхеста брада влезе в селото, кучетата лавнаха по него. Някои даже се втурнаха и излязоха от портите навън, ръмжаха злобно и се зъбеха насреща му. За щастие Мъхеста брада добре познаваше навиците на селските кучета. Той прекрасно знаеше — най-добре да се правиш, че не ги забелязваш, тогава кучетата подвиват опашка. Мъхеста брада продължи пътя си, без да поглежда към кучетата. За да запази самообладание и да не го е страх, той си мърмореше:

— Искам да получа коледен кравай, искам коледен кравай…

Смелостта на Мъхеста брада скоро оказа въздействие върху кучетата. Те очевидно се усъмниха в собствената си упоритост, изгубиха вяра в себе си и явно се объркаха. Лаят им ставаше все по-колеблив и по-слаб, докато накрая съвсем утихна. Кучетата се престориха, че Мъхеста брада е най-малкото чудо, което може да представлява интерес за тях.

Съвсем по друг начин изглеждаше младата стопанка, в чийто двор надникна Мъхеста брада, за да потърси мляко за Рудолф. Момичето никога досега не беше срещало смелчага и затова се втренчи в Мъхеста брада с почти неприлично любопитство:

А той вежливо се поклони, повдигна шапката си и учтиво изрече:

— Добър ден и добра сполука!

По розовото лице на момичето непринудено се разля широка усмивка.

— О, Божичко, ти даже говориш!

— Наистина притежавам този скромен дар — продължи все така учтиво Мъхеста брада. — Но за съжаление владея единствено всекидневния език. Ако умеех да съчинявам стихове като приятеля си Маншон, тогава на драго сърце бих написал за вас някакво стихотворение.

Тези думи оказаха своето въздействие и момичето веднага промени отношението си към Мъхеста брада.

— Ах, ти! — възкликна тя с разнежен гласец. — Би написал за мен стихотворение! Дори и да не умееш да пишеш, все пак си първият, комуто хрумва подобна мисъл — досега никой не ми е говорил за стихове. Какво мога да сторя за теб?

Мъхеста брада показа празното котле и каза:

— Трябва ми малко прясно мляко за един болен.

Младата стопанка го прекъсна:

— За болен ли? Прясно мляко? Не, по-добре да ти дам сметана. От нея най-бързо ще укрепне. Ти как мислиш, а?

И без да чака отговор, тя грабна котлето от ръцете на Мъхеста брада и бързо се затича към къщи. На вратата се поспря и се обърна назад:

— Този болен роднина ли ти е?

— Не, не съвсем — отвърна Мъхеста брада. — Той, образно казано, по-скоро ми е приятел.

Момичето кимна с разбиране и изчезна в стаята. Съвсем скоро излезе с котлето, пълно догоре с прясна сметана, като пристъпваше внимателно, за да не я разлее.

Когато дойде при Мъхеста брада, то съчувствено попита:

— Много ли е болен твоят приятел?

— Доста — смънка Мъхеста брада.

— Е, сега бързо ще се поправи — рече момичето и сложи котлето в краката на Мъхеста брада. — Сметаната лекува всички болести.

Мъхеста брада кимна.

— И от какво боледува този твой приятел? — полюбопитства младата стопанка.

— Настъпиха го по средата — обясни Мъхеста брада.

Момичето ахна:

— Настъпиха ли го? Как така го настъпиха?

— Съвсем случайно, точно по средата. А това е доста сериозна работа.

— Разбира се — прошепна девойката.

Беше като зашеметена, трябваше й време да се окопити, преди да продължи:

— Боже Господи! — завайка се тя. — Какви ли работи не се случват днес. Да те настъпят, ей така! И точно през средата! Все така става! Поздравете своя приятел от мен и му пожелайте всичко най-хубаво. А как му е името?

— Рудолф.

— Аха, Рудолф…

Кой знае дали Рудолф вече беше свикнал с името си или просто му беше станало задушно, но изведнъж се показа от джоба на Мъхеста брада.

Очите на момичето се закръглиха от уплаха и то заекна:

— Ти имаш… змия… в джоба си? Представете си само!

— Ах, змия ли? — промърмори Мъхеста брада и хвърли към Рудолф разсеян поглед. — Ами да, змия като змия.

А Рудолф, усетил миризмата на вкусната сметана, се показа наполовина от джоба и заобръща наляво и надясно продълговатата си глава. После се спусна и пролази върху тревата в двора.

— Гледай ти, гледай! — скръсти ръце на гърдите си младата стопанка. — За чудо и приказ!

Котлето със сметаната се оказа под носа на Рудолф. Само с едно усилие змийчето навря глава в сметаната.

— Да не отрови сметаната? — разтревожи се момичето. — Змиите имат отровен зъб.

Но Мъхеста брада махна небрежно с ръка.

— Няма нищо — избоботи той.

Когато Рудолф се нахрани добре, Мъхеста брада пак го пусна в джоба си и рече ласкаво:

— Подремни си, Рудолфчо, сънят прогонва всички болки и неволи.

— Как! — наостри уши момичето. — Как го нарекохте?

— Рудолф — отвърна Мъхеста брада.

Момичето помълча малко, но после усмихнато рече:

— Вие наистина имате златно сърце, дори змиите не ви сторват зло. Няма да се учудя, ако се окаже, че и стихове пишете.

Тези думи отекнаха в душата на Мъхеста брада и той, дълбоко трогнат, поблагодари на момичето. Прибра котлето — в него имаше сметана за още две-три гощавки на Рудолф, и се запъти обратно към своите приятели.