Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (7)

Тайнствените очи

Потънал в най-сладкия сън, Мъхеста брада внезапно се събуди и потрепери. Никога по-рано не беше преживявал подобно нещо — винаги беше спал спокойно и дълбоко сред природата. Даже гласовете на горските обитатели не го разбуждаха.

— Какво всъщност става? — зачуди се с тревога той. — Може би твърде дълго се откъснах от природата и сега нервите ми не издържат.

Имаше особеното, неподражаемо чувство за нещо тревожно, но наистина не можеше да каже за какво точно става дума. Едва след като размисли, стигна до извода, че странното чувство идваше от нечий настойчив, остър поглед.

Мъхеста брада не помръдна от мястото си и крадешком се огледа наоколо.

Нищо. Пълна тишина. Никаква видима промяна, откакто беше легнал на полянката. Само огънят беше позагаснал. Додето стигаше погледа му под лунната светлина, нищо не будеше подозрение. Невероятно спокойствие. Само нейде отдалече се дочуваше съненото грачене на сгушена сред горските върхари сврака.

— Глупости! — опита се да прогони тревожните си мисли той. — Кой и за какво ще ме дебне? И защо трябва да будя интерес, когато съм просто един скромен смелчага? С тази брада се сливам с природата, просто е невъзможно да ме откриеш.

Но както и да се успокояваше, странното чувство не го напускаше. Напротив, все повече му се струваше, че има някой наблизо и този загадъчен „някой“ нито за миг не снема от него своя настойчив поглед.

В този момент Мъхеста брада съзря очите му.

Две тайнствени очи светеха със зъл пламък между храстите, точно там, където бяха устроили лагера си. Освен очите, Мъхеста брада не виждаше нищо друго, защото този, комуто те принадлежаха, оставаше невидим в нощната тъма. Лунната светлина беше твърде слаба, за да разкрие очертанията му.

Хладни тръпки полазиха по гърба на Мъхеста брада и тялото му се обля в студена пот.

— Навярно е някой хищник — премалял помисли той — и ей сега ще ме нападне!

Потърси с очи автомобила. Автомобилът сега беше единствената му надежда — стига да успее незабелязано да се добере до него. Но дотам имаше поне двайсетина крачки.

Мъхеста брада беше чувал, че щом те гледа хищник, трябва да не правиш резки движения, иначе животното мигом напада. Затова той много бавно се обърна по корем и внимателно запълзя към автомобила.

— Сигурно е много лошо да се простиш с живота си между зъбите на някой хищник — окая се Мъхеста брада. — Защо ли съдбата не ми отреди по-достоен край?

Бавно и безмълвно като сянка, Мъхеста брада напредваше. Тайнствените очи останаха зад гърба му и той съвсем загуби кураж.

— Навярно хищникът вече е по петите ми — разсъди Мъхеста брада. — И какво чака още? Защо не напада? Това е просто непоносимо…

Беше му неудобно да пълзи. Дългата брада постоянно се закачваше за нещо.

— Колко е унизително да пропълзиш последните мигове на живота си — горчиво размишляваше Мъхеста брада. — Към смъртта трябва да се отива с твърди стъпки и с високо вдигната глава, а аз пълзя като червей.

Въпреки всичко Мъхеста брада вече приближаваше автомобила. Скоро до ушите му стигна дружното хъркане на Полуобувка и Маншон. Едва сега Мъхеста брада се обърна назад и видя, че тайнствените очи не се бяха помръднали от мястото си.

— Значи тъй — с облекчение измърмори той. — Но ако все пак направя някое рязко движение…

Мъхеста брада стъпи на крака, изтича на два скока до автомобила, рязко отвори вратата и скочи вътре. Като не забрави, разбира се, в същия миг да я хлопне зад гърба си.

Маншон и Полуобувка спяха тъй дълбоко, че дори и тряснатата врата не ги разбуди. Луната светеше през стъклата. Мъхеста брада забеляза, че Маншон спи с дрехата на гърба. А Полуобувка, проточил голите пръсти на краката си изпод одеялото, шаваше ли шаваше с тях, сякаш свиреше на пиано.

— Събудете се! Събудете се! — развика се Мъхеста брада с пълен глас. — Наблюдават ни! Наблюдават ни!

Сега, когато пряката опасност беше отминала, Мъхеста брада се чувстваше окуражен.

— Събудете се най-после! — още веднъж извика той, защото двамата му приятели не отваряха очи. — Наблюдават ни две горящи очи!

— Какво гори? Къде гори? — сънен продума Маншон и едва повдигна натежалите си клепачи, като се взря учудено в Мъхеста брада.

Полуобувка също взе да идва на себе си. Обърна се на другата страна, после седна и попита:

— Не гори брадата на Мъхеста брада, нали?

— Отвън дебне хищник — подсмихна се Мъхеста брада, който въпреки сериозното положение не можа да не се разсмее от тази сънена неразбория. — Следи ни с пламналите си очи.

Най-после Маншон и Полуобувка изглежда се разбудиха. Тримата се втурнаха към стъклата и започнаха да се взират навън.

Очите си бяха все там! Два горящи въглена.

Заплашителни пламъчета, които ги дебнеха вън от колата.

— Безумна история! — обади се Полуобувка. — Наистина там има две очи!

— Струва ми се, че виждат в тъмното — разсъждаваше Маншон. — Необикновен, страшно пронизващ поглед.

— За съжаление ние не можем да разгледаме добре хищника — обади се Мъхеста брада. — Нашите очи са по-несъвършени и не различават нищо в тъмното.

Но тук се намеси Маншон:

— Защо не, приятели? Ние и тримата имаме чифт от най-съвършените очи, които пронизват и най-тъмната нощ!

С тия думи Маншон натисна бутона и фаровете на автомобила светнаха.

— Ей там! — посочи Мъхеста брада. — Вижте го!

В светлината на фаровете за миг се мярна нещо бяло, което с бързи скокове се скри в гората.

— Избяга! — доволен потри ръце Полуобувка. — Избяга заедно с двете си по-съвършени очи.

Маншон загаси фаровете.

— За съжаление в тия няколко мига не успяхме да го разгледаме добре — отбеляза той. — Дори не бих могъл със сигурност да кажа имаше ли опашка или не.

— Във всеки случай напълни гащите си от страх — злорадстваше Полуобувка. — А щом е бил с гащи, трудно може да се каже нещо за опашката му.

— Според мен подобни глупави шеги в този момент са неуместни — свъси вежди Маншон. — След толкова сериозна опасност!

— Естествено — съгласи се Мъхеста брада. — Но от друга страна Полуобувка е прав, че хищникът се уплаши от нас. Избяга от страх и следователно ние няма защо да се боим от него.

С тези думи Мъхеста брада слезе от колата и с твърда крачка се запъти към огъня, където се излегна да си доспи. Вярно, сърцето му биеше малко по-силно, отколкото друг път, но това не му попречи скоро да се унесе в сън.

— Нашият Мъхеста брада е истински смелчак! — кимна към огъня Полуобувка и Маншон напълно се съгласи с него.