Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (23)

Страховита нощ

Слънцето вече залязваше, а Мъхеста брада не се завръщаше.

— Къде се бави толкова време? — загрижи се Маншон. — Ако му се е случило нещо?

Полуобувка се опита да го утеши с пословицата: „Всяко зло за добро“.

— Лошото вече му се случи, когато пусна отровна змия в джоба си. Колкото по-дълго го няма, толкова по-малко ще се боим от змията.

Но Полуобувка и сам разбираше колко слаба утеха беше това. Какво представляваше една-единствена отровна змия пред пълчищата плъхове! Рудолф все пак кротуваше в джоба на Мъхеста брада, а плъховете ставаха все по-нагли.

Безцеремонно и все по-плътно те вече се трупаха около колата. Някои даже се настаниха върху калниците, по ламаринения покрив се чуваше стържене на нокти. Когато нечия мустаката, длъгнеста муцуна надникнеше през стъклото на автомобила, Маншон и Полуобувка премаляваха от ужас.

— Вратите добре ли са затворени? — тихичко попита Полуобувка.

Маншон кимна:

— Да, затворени са добре, но ни най-малко не бих се изненадал, ако…

Силен удар над главите им прекъсна думите му. Двамата с Полуобувка стреснато погледнаха през стъклото навън и съзряха един едър плъх, който пробваше силата си, като скочи върху фургона.

— Какво не би те изненадало? — наруши след малко мълчанието им Полуобувка.

— Ни най-малко не бих се изненадал, ако тия гадини прегризат ламарината. Щом пият газ, както ти ми рече, защо да не опитат и от бензина.

Полуобувка не отвърна нищо, но лицето му издаваше състоянието му — панически страх.

Неусетно, почти незабележимо се спусна и нощта. Нито Маншон, нито Полуобувка някога бяха преживявали толкова дълга и тъй страховита нощ. Светлият небесен свод не ги успокояваше. Не им стана по-ведро и тогава, когато пълната лятна луна надникна към тях иззад развалините на замъка и се закова там, задълго взряна в смелчаците. Напротив, под лунната светлина Маншон и Полуобувка ясно съзираха заплахата и прекрасно разбираха, че най-лошото тепърва предстои. Плъховете явно замисляха някакъв коварен план.

Пръстенът около колата се поразхлаби, плъховете освободиха доста широко място около нея. По-силните започнаха да се строяват в редици на двайсетина крачки пред автомобила. Оформи се заплашителна колона.

— Готвят се да ни атакуват — изтръпна Полуобувка, а гласът му трепереше.

— Тъй излиза — съгласи се Маншон. — Разбраха, че само с голи заплахи трудно ще ни прогонят оттук.

Маншон и Полуобувка седяха един до друг на предната седалка, премалели от напрежение. От лунната светлина лицата им изглеждаха още по-бледи.

Наоколо цареше тишина. Свраката отдавна спеше в гнездото си. Навярно сънуваше тъкмо медала на Полуобувка и нехаеше за всичко случило се заради нея.

Но ето че се започна…

По колоната плъхове, строени пред автомобила, премина тръпка и по нечут сигнал елитната гвардия се устреми напред.

— Идват — простена Полуобувка. — Като сива лавина!

В същия момент Маншон запали мотора и даде газ. Колата просто подскочи от мястото си. Плъховете се приближаваха. Автомобилът вече летеше насреща им.

Ударът изглеждаше неизбежен.

„Само дано колата издържи!“ — помисли си Маншон.

И в същия миг се сблъскаха. В задната част на автофургона издрънчаха тенджерите и тиганите, зазвънтяха чашите и чиниите. Този шум се смеси с писъците на плъховете, които се разделиха на широка дъга и отстъпиха встрани.

Но Маншон не вдигна крак от газта и автомобилът с разярено ръмжене се вряза напред.

— Смачкай ги! — яростно ликуваше Полуобувка. — Унищожи ги, Маншон!

И той отново и отново врязваше колата в гъстите редици на плъховете. Те бяха не по-малко яростни и зли, но все пак започнаха да се отдръпват.

Едва когато войската на плъховете беше сразена, Маншон остави автомобила на мира.

— Стига им толкова — уморено рече той.

— Даде им добър урок — подсмихна се Полуобувка. — Няма да посмеят да припарят насам!

Маншон не беше много сигурен.

— Плъховете не се отказват така лесно, когато си наумят нещо — поклати глава той. — Страшно последователни и упорити същества.

Но засега плъховете само внимателно ги следяха отдалеч. Времето минаваше и ето че на изток небето се зазори. В ранната утрин се завръщаха други отряди от плъховете, върлували из околните селища през нощта.

— Страшно е да се помисли колко човешки труд затриват тия ненаситни разбойници — на глас разсъждаваше Маншон.

Полуобувка допълни мрачно:

— Ако това продължава, моите родни места скоро ще опустеят. Преди плъховете не бяха такава напаст.

Вече съвсем се разсъмна и от върха на бора свраката приветства изгряващото слънце с ликуващо грачене. После размаха криле, сякаш да изпита тяхната сигурност. Вдигна се от гнездото и шумно, като не спираше да грачи, полетя към гората.

Маншон така беше изнурен от тази напрегната нощ, че едва вдигна очи към нея.

— Няма медал на шията й — измърмори той. — Но може би го носи в клюна си.

Полуобувка подсвирна, след което каза:

— Нека си представим, че държиш в устата си моя медал и се опитваш да ми разкажеш за онзи свой живот, прекаран в самота.

— Подиграваш ли ми се? — засегна се Маншон. — Как бих могъл да говоря, ако държа медал в устата си?

— Точно това исках да ти обясня — засмя се Полуобувка. — Едва ли може да излезе нещо. И щом свраката грачи до възбог, как би могла да носи моя медал в клюна си!

— Естествено — най-после дойде на себе си Маншон. — Излиза, че съвсем съм се откъснал от живота.

Но едва успя да каже това и животът сам напомни за себе си, при това в своя твърде неприятен образ — плъховете отново замисляха нещо.

— Уха! — обади се Полуобувка. — Предишната баня малко им е дошла!

Но гласчето му издайнически потреперваше.

— Боя се, че са си взели поука — каза Маншон. — Възможно е да подобрят плана си за нападение.

Смелчаците съсредоточено наблюдаваха плъховете и обмисляха действията им.