Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (13)

Подвигът

Автомобилът навлезе в езерото на около двайсетина крачки от брега. Някъде напред се виждаше обрасло с гора островче, но не можеха да се доберат дотам. Водата ставаше по-дълбока и вече достигаше до стъклата. На брега дебнеха котките и за връщане назад и дума не можеше да става.

— Умееш ли да плуваш? — обади се Полуобувка.

— Не знам — смути се Маншон. — Не ми се е случвало да опитвам. Винаги съм смятал, че маншонът не е особено удобен бански костюм и ако се появя с него на плажа, ще направя неотразимо впечатление.

— Струва ми се, че те разбирам — кимна Полуобувка. — И аз не съм кой знае какъв плувец. Направил съм воден скок един-единствен път в живота си, когато по неволя паднах в кладенец. Още като дете.

— Следователно най-добре ще е да си стоим в колата — умно заключи Маншон.

— Така си е — съгласи се Полуобувка. — Пък и като си нямам прашка… Какво чудо щеше да е — седиш си в колата и стреляш на воля по котараците!

— По-добре да си имахме по един спасителен пояс — поклати глава Маншон. — Казват, че с него можело дълго време да се задържиш над водата. Тъкмо щяхме лесно да стигнем до онова островче, дори без да можем да плуваме.

Но нямаше откъде да вземат спасителни пояси. На брега чакаха котките, настръхнали и зли. Изглежда напълно разбираха положението им. Разхождаха се високомерно и мятаха към автомобила подигравателно ехидни погледи.

— Никога не съм бил враг на птици и животни — подхвана Полуобувка. — Но твърдо мога да кажа, че свраката е крадла, а котаракът — разбойник. Не се и учудвам, че действат заедно. Единият ти задига прашката, а другият — подло те преследва и гледа да те удави.

— Чак пък толкова! — рече Маншон. — Още не сме се издавили, я! Дори водата да навлезе в автомобила, главите ни ще стърчат навън и ще имаме достатъчно въздух.

— Въздух! — сопна му се Полуобувка. — Нищо и никакъв въздух! Нима може да се живее само от въздуха? Гладната смърт е по-страшна и от удавянето! Ние непременно ще изпукаме от глад, ако останем за дълго тука!

Маншон запази хладнокръвие.

— И за глада е още рано — уверено възрази той. — Нали сам каза, че в хладилника има извара. Ще си похапнем и може даже чай да си сварим. Във всеки случай не страдаме от липса на вода.

Щом чу за изварата, Полуобувка усети нетърпим глад и мислите за смъртта се изпариха от главата му.

— Още от сутринта не сме яли — оплака се той. — Бучка-две извара ще ни дойдат добре.

Маншон също усети глад и каза:

— Да похапнем! Пълният стомах е по-мъдър от сутринта.

— Какво? — зачуди се Полуобувка. — Що за мъдрост е това?

— Моля за извинение — смутено се усмихна Маншон. — В по-особено положение неволно обърквам пословици и поговорки.

За да прикрие смущението си, той се зае да приготвя закуската — смъкна стъклото на автомобила, напълни тенджерата с бистра езерна вода и взе нагревателя, за да свари чая.

— Един въпрос — обади се Полуобувка. — Как ще направим сега чая? Нали нагревателят работи, когато автомобилът е в движение?

— Така е — кимна Маншон и отново пламна от смущение. — Съвсем бях забравил. Ще трябва да покарам автомобила.

— Чакай! — изплаши се Полуобувка. — Нататък е дълбоко!

Но Маншон остана спокоен. Даде заден ход, после направи завой и много бавно подкара покрай брега. За щастие дъното на езерото беше равно и нищо не пречеше на движението на колата.

Полуобувка скоро се успокои и постави нагревателя в тенджерата.

— Може и да се избавим от котките — с надежда каза той.

— Ще обиколим езерото и ще излезем на другия бряг.

Но котките забелязаха маневрата на Маншон и последваха автомобила по брега. Стана ясно, че не е лесно да ги измамят.

Маншон се загледа в шетнята на Полуобувка и внезапно се сети за Мъхеста брада.

— Навярно и нашият мил приятел сега е жаден и гладен — въздъхна той. — С онова птиче гнездо не би се добрал дори до изворчето.

— Но поне е на твърда земя — каза Полуобувка. — По-добре да мътиш пиленца, отколкото да чакаш всеки миг кога ще те погълне дълбоката вода.

В този момент чаят завря и Маншон спря колата. Полуобувка сложи на масата извара и чаши. Но още преди да посегнат към тях, някакво бръмчене привлече вниманието им. То приближаваше и се чуваше все по-силно и по-силно.

— Хеликоптер — заслуша се Маншон и погледна през стъклото навън.

Обхванат от любопитство, Полуобувка също подаде нос — голям огненочервен хеликоптер кръжеше над езерото.

— Идва насам — викна той.

И наистина хеликоптерът се насочи право към тях. Скоро увисна над езерото, точно над главите им и започна да слиза надолу.

Маншон и Полуобувка подадоха глави навън.

— Интересуваме ги — обади се Маншон.

Хеликоптерът слизаше все по-ниско и по-ниско и изведнъж от него заспускаха въжена стълбица, чийто край увисна точно до прозореца на автомобила.

— Охохо! — сети се Полуобувка. — Искат да ни спасят!

— Изглежда е така — кимна Маншон. — За съжаление не мога да се възползвам от тази възможност. В автомобила си аз съм като капитан на кораб, а капитанът не напуска поста си. Пък и с този маншон на гърба ми е трудно да се катеря по стълби, да не говорим за тази въжена стълбица, дето се люлее насам-натам. Да си вземем довиждане, скъпи приятелю! Поздрави Мъхеста брада от мен!

— Хммм! — измънка Полуобувка. — Нима допускаш, че съм такъв смелчага, който мисли само за собствената си кожа? И безсъвестно изоставя приятел в беда? Ако ти не дойдеш, оставам и аз! При това ми се струва, че от тази въжена стълбица бих направил още един скок във вода!

Маншон остана трогнат. Даде знак на хеликоптера да си заминава и се обърна към Полуобувка:

— Да изпием по този случай чаша чай!

Но Полуобувка остана втренчен в хеликоптера, който прибираше въжената стълбица и започна да се отдалечава. Накрая въздъхна от все сърце:

— Отлетя! — в гласа му прозвучаха мрачни нотки. — Замина си и ни остави на тая дива глутница. Пък и чаят ни изстина!

— Няма нищо — усмихна се Маншон. — Сложи нагревателя, пък аз ще покарам още малко.

Полуобувка посегна към нагревателя, но внезапно остана загледан в него, като размисляше нещо. За миг лицето му просветна:

— Скъпи Маншон — възторжено извика той. — Нали казваше, че от този нагревател може да кипне цяло езеро?

— И какво от това? — недоумяваше Маншон.

— Защо да не го направим? Горещата вода се изпарява, нали тъй? И ако ти не си се хвалил напусто с нагревателя си, можем още ей сега да изпарим езерото.

— Но защо? — видя се в чудо Маншон.

— Нима не разбираш? — настояваше Полуобувка. — Ако водата се изпари, спокойно ще излезем на отсрещния бряг.

Полуобувка излагаше плана си с такъв жар и плам, че Маншон също се запали по идеята.

— Поне можем да опитаме — отсече накрая той. — Стига да не се задушим и ние в горещата пара.

— Хайде сега и ти! — махна с ръка Полуобувка. — Лекарите препоръчват парната баня. Парата е още по-лековита от отварата от еленов мъх.

Маншон подкара колата, а Полуобувка спусна нагревателя през прозореца в езерото.

Измина час, после друг. Започна и третият.

— Забравихме да похапнем извара — наруши дългото мълчание Маншон.

— Пара! — извика в отговор Полуобувка.

— Наистина пара! — не вярваше на очите си Маншон.

След още половин час завря цялото езеро. Нивото на водата намаляваше просто пред очите им. Много скоро високо над тях висна черен облак. Стана възможно по дъното на езерото да се пътува в която и да е посока.

— Давай към отсрещния бряг! — разпали се Полуобувка.

— Хубаво го рече — въздъхна Маншон. — Стига да знаех къде се намира другият бряг.

В гъстата мъгла от пара не се виждаше на повече от две крачки, а докато въртеше волана без посока, Маншон беше загубил ориентация.

— Спре ли изпарението, веднага ще рукне порой — предсказа Полуобувка. — Небето не може да удържи облак от парата на цяло езеро. Но преди това ще ни спипат котките, защото парата няма да ни скрива повече.

За съжаление предсказаното от Полуобувка се сбъдна много по-скоро, отколкото очакваха. Езерото напълно се изпари, димната завеса оредя и лъчите на залязващото слънце заляха всичко наоколо с искряща светлина. Маншон и Полуобувка с ужас съзряха как в тоя слънчев поток към тях се втурна подивялата котешка орда.

В същия миг автомобилът достигна островчето. До отсрещния бряг оставаше по-малко от половин езеро път.

— Напред! — развика се Полуобувка, а Маншон натисна педала на газта с усърдие, което никога не беше проявявал.

Пороят не закъсня. Водата с грохот падаше от небето в езерото. Покривът на автомобила гърмеше под тежките водни струи. Разярена водна стихия бушуваше наоколо.

— Напред! — не млъкваше Полуобувка. — Давай газ, или ще се издавим!

Автомобилът вече изпълзяваше на отсрещния бряг, а котките тъкмо стъпиха на островчето. Наистина последни мигове — водата се завръщаше в езерото с шеметна бързина.

— Май се спасихме, а? — много тихо попита Маншон и спря автомобила.

— Спасени сме! — също тъй шепнешком отвърна Полуобувка.

Излязоха от автомобила и залитайки от умора, двамата се прегърнаха под водните струи.

Дъждът спря също тъй внезапно, както беше започнал. Чак сега откъм островчето се чуха сърцераздирателни котешки вопли.

— Котките останаха на острова! — възторжено извика Полуобувка. — Замъкнахме ги там, където няма да вредят никому. И ти казвам, Маншон, ние извършихме истински подвиг!

Една птичка прелетя над тях и весело запя.