Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954-527-057-8

История

  1. — Добавяне

Складът

Щом плъхът падна от дървото долу, Полуобувка моментално заспа. И додето изплува от дългия си и дълбок сън, Маншон и Мъхеста брада бяха успели основно да проучат хралупата. Тя приличаше на малък удобен склад, препълнен чак до тавана с най-различни блестящи неща. Маншон и Мъхеста брада ги изучаваха с интерес.

— Жив ли съм? — разтри сънените си очи Полуобувка.

— Жив си, жив си — засмя се Маншон, който вече търсеше медала му в камарата блестящи предмети.

— И вие също? Здрави и читави?

— Напълно — изсумтя Мъхеста брада.

Полуобувка беше доста сънен.

— Скъпи приятели, кажете ми защо е толкова тъмно тук?

— Ние сме в скривалището на свраката — обясни Маншон. — А нали всяко скривалище тъне в тайнствен сумрак.

— Така значи? — тръсна глава Полуобувка.

Той стана и учудено се взря в металическия предмет, който все още стискаше в ръка. Даже в съня си не беше го изпуснал. Вече съвсем разбуден, Полуобувка си спомни всичко случило се.

— Аха! Мистрията, с която цапардосах плъха по главата.

— Каква ти мистрия, това е лопатка за торта — с добродушна усмивка го поправи Мъхеста брада. — Не знаехме, че ти си праснал плъха, само го видяхме как тупна на земята.

Полуобувка се вгледа още веднъж по-отблизо.

— Да, лопатка за торта е. Сигурно никой преди мен не е удрял плъх точно с лопатка за торта. В такъв случай аз съм, тъй да се каже, откривател в тая област.

— Безспорно — съгласи се Маншон. — Ти си истински смелчага и напълно достоен за своя медал.

С тези думи той закачи на гърдите му току-що намерения от него медал.

— Чудесно — тържествено се поклони Полуобувка. — Вече никому няма да позволя да ми го отнеме! А къде е Рудолф, спасителят на живота ми?

— Замина си Рудолф — засмя се Мъхеста брада. — Подари ти живота и се върна сред природата.

— Съжалявам — искрено каза Полуобувка. — Бих искал поне веднъж да го погледна с преизпълнени от обич очи.

Естествено, вече нямаше как да извикат Рудолф.

И тъй като Полуобувка отново беше с медал на гърдите, всичко изглеждаше наред. Но смелчаците все още се намираха в плен на плъховете. Нямаше никакъв изход, защото както и преди, автомобилът беше изцяло окупиран. Можеха да благодарят, че плъховете поне не замисляха нови коварни планове.

— Странно наистина! Нито един плъх не се опитва да се изкачи по дървото — зачуди се по едно време Маншон.

— Какво има за чудене тук — отсече Полуобувка. — Този, който посмее, ще получи тортена лопатка по главата. На другите плъхове не им се ще да свършат като този и затова са решили да ни обсадят и просто да ни уморят от глад.

— Кой знае, може това да е било изключение — обясни Мъхеста брада. — Навярно плъховете и свраката негласно са се споразумели борът да бъде нейно владение. Затова тя си живее необезпокоявана на върха. Честно казано, тази птица има твърде странни навици. В хралупите обикновено си свиват гнезда сови, а нашата сврака се е изхитрила да трупа тук своята плячка.

— Ако все пак успеем да се измъкнем — обади се Маншон, — редно е да върнем всички намерени вещи на собствениците им.

Полуобувка весело се провикна:

— Във всеки случай още не сме се измъкнали по живо, по здраво!

— Най-напред ще трябва да опишем всичко намерено — каза Мъхеста брада. — И после ще видим какво трябва да правим.

Предложението беше прието. Описването на вещите беше добре дошло за тях, с това занимание щяха да прогонят черните натрапчиви мисли и глада. Маншон измъкна от маншона си бележник и писалка, които имаше навика да носи винаги със себе си от времето, когато сам си пишеше писма.

Смелчаците се наместиха около купчината предмети.

— Най-напред да запишем лопатката за торта — обади се Мъхеста брада.

„1 брой — лопатка за торта

7 броя — напръстници

314 броя — копчета — големи

204 броя — копчета — малки…“

— Боже мой! — поклати глава Полуобувка. — За какво са й притрябвали толкова копчета?

— На свраката нищо от това не й е нужно — обясни Мъхеста брада. — Ама ето докъде води алчността.

Маншон продължаваше да пише:

„23 броя — сребърни лъжички

1 брой — монокъл

104 броя — станиолови обвивки от бонбони

45 броя — старинни златни монети

82 броя — старинни сребърни монети

1 брой — старинна сребърна чаша“

— Брей — зачуди се Мъхеста брада, — толкова старинни неща. Май тук са събрани кражбите на няколко поколения свраки.

— Сигурно — съгласи се Полуобувка. — Навярно собствениците отдавна не са между живите. Не мога да си представя как Маншон ще им предаде техните вещи.

— Няма да е лесно — поклати глава Маншон.

Но Мъхеста брада каза друго:

— А какво мислите, приятели, ако решим да предадем всичко в някакъв музей!

— Боже мой! — възкликна Маншон. — Това е моя отдавнашна мечта — лично от свое име да подаря нещо на някой музей!

— Нямам нищо против — съгласи се Полуобувка. — Само че трябва да подберем онова, което има историческа стойност. Няма да влачим там разни копчета или обвивки от бонбони, я!

Мъхеста брада обаче имаше друго мнение:

— Всичко трябва да се предаде на музея — обясни той. — И не на исторически, а на природонаучен музей. В историческите имат достатъчно старинни вещи. А в природонаучния музей това ще бъде много ценна и необичайна сбирка — неща, откраднати от няколко поколения свраки.

Всички се съгласиха и Маншон продължи да описва:

„3 броя — ръчни часовници

1 брой — велосипеден звънец

32 броя — пилички за нокти

102 броя — ключове — френски

218 броя — ключове обикновени

1 брой — медальон“

— Колко е хубава тази фотография! — възхити се Маншон, като отвори капачето на медальона. — Вижте каква красива млада жена.

После притвори очи и под изблика на поетично вдъхновение зарецитира:

„Твоята усмивка сияйна,

пламти като роза омайна!“

Мъхеста брада и Полуобувка се надвесиха над медальона.

— Хм — промърмори Мъхеста брада и се замисли. — Струва ми се, че това лице ми е познато.

Но Полуобувка едва не му се присмя:

— Не виждаш ли в каква старинна дреха е облечена тази жена? Ако наистина я познаваше, трябва да си поне на двеста години.

Сега и Мъхеста брада видя, че дрехата на жената е по модата от миналото столетие, също и прическата й.

Маншон щракна капачето на медальона и продължи да пише:

„154 — венчални пръстени

2 броя — тапи за термос

106 броя — гвоздеи

сирене «Рокфорд»…?!“

— Сирене „Рокфорд“! — радостно се провикна Полуобувка.

— Спасени сме.

Наистина в огромната купчина беше попаднало и пакетче сирене „Рокфорд“, явно заради пъстрата си, лъскава обвивка.

— Не бива да го изяждаме наведнъж — предупреди Маншон.

— Не се знае колко време ще останем тук.

— Ще трябва да оставим и едно парченце за музея — напомни Мъхеста брада. — Иначе дарението ни ще се окаже непълно.

Той отви хартията и отрони от едната страна на сиренето три равни бучици. За Полуобувка това бяха съвсем мизерни трошици, но все пак утолиха глада им.

След тази толкова скромна закуска описът на вещите продължи по-лесно. Точно преди залез-слънце Маншон постави точка под дългия списък.