Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (17)

Родните места на Полуобувка

Малкият червен автофургон на смелчаците спря точно там, където пътят се разделяше на две.

— Накъде да завием сега? — запита Маншон.

Полуобувка и Мъхеста брада се надвесиха през стъклото навън и се огледаха наоколо.

— Имаме две възможности — разсъждаваше Полуобувка.

— Затова е още по-трудно да решим накъде да поемем — добави Мъхеста брада. — По-просто е, когато има само една възможност.

Положението наистина се оказа твърде сложно за тях.

— Ще трябва да преценим както едната, така и другата страна на въпроса — каза Маншон, пусна волана и изключи мотора.

Разклонението вдясно се губеше в една гора, а пътят вляво водеше към някакво селище. Близо до него се извисяваше хълм, където погледът спираше върху живописните развалини на замък.

— Най-добре, разбира се, е в гората — замислено каза Мъхеста брада. — Усещам разгара на лятото по особения сърбеж в брадата. Това означава, че по горските полянки, дето са на завет, ягодите вече червенеят.

— Нямам нищо против ягодите — взе думата Маншон. — Но от друга страна красотата на тия развалини е просто пленителна. Вярвам, че освен тая прелест, те имат и историческа ценност, което ще трябва да проучим.

Полуобувка изглеждаше все по-развълнуван.

— Честно казано, моето естествено чувство е слабо развито — призна си той. — А и към историята не съм изпитвал досега някакъв интерес. Но във всеки случай тези развалини ми оказват въздействие.

— Какво въздействие? — запита Мъхеста брада.

Полуобувка сви рамене, изви очи към гората и рече:

— Гората ми оказва точно същото въздействие и мога само да ви кажа, че това въздействие е много особено.

Той отвори вратата на автомобила и излезе. Другите го последваха доста объркани.

— А това особено въздействие добро ли е или лошо? — полюбопитства Маншон.

Полуобувка не можеше точно да определи.

— Иди, че разбери! — отвърна той. — Едновременно ми е радостно и всъщност някак тъжно. Не знам що за въздействие е това, но във всеки случай здравата ме е обхванало.

Полуобувка унесено се взираше наоколо. Внезапно погледът му се закова край пътя до една локвичка.

— Погледнете! — прошепна той и посочи с ръка.

Маншон и Мъхеста брада обърнаха очи натам, накъдето им сочеше Полуобувка.

— Това са… Това са…

От вълнение на Маншон му секна дъхът. Усети слабост и изведнъж приседна до локвичката.

— Това са плъхове — обади се Мъхеста брада.

Да, това бяха плъхове. Хиляди плъхове се носеха към развалините на замъка. Те бързаха плътно един до друг и всеки носеше по нещо в зъбите си — хляб или кашкавал, парче плат или кожа, мръвка и кой знае още какво. В края на редиците някои от плъховете бяха легнали по гръб и стискаха в лапите си кокоши яйца, а другите ги теглеха за опашките.

— От грабеж се връщат — промърмори Полуобувка. — Що нещо са плячкосали.

За щастие плъховете не им обърнаха никакво внимание. Само един отправи остър, изпитателен поглед към колата.

— Имат умни очи — отбеляза Мъхеста брада.

Най-после и Маншон беше в състояние да продума:

— Няма нищо по-зловещо от злия гений.

Плъховете стигнаха до нивата, засята с ръж, и малко, по-малко се изгубиха в нея.

— Накъде ли са тръгнали? — зачуди се на глас Мъхеста брада. — И къде ли влачат плячката си?

— Сред развалините на замъка, разбира се — възкликна Полуобувка с грейнало лице. — Това са плъховете от моето детство, разбирате ли?

Мъхеста брада и Маншон обаче не разбраха нищо и озадачено извиха поглед към Полуобувка.

— Сега всичко ми е ясно — възторжено продължи Полуобувка. — Ох, скъпи приятели, ние сме попаднали по моите родни места. Колко често мислено съм бродил по пътечките на детството си, а сега най-после се озовах тук. Тук съм се родил и отраснал, тук играех и възмъжавах. Как не можах веднага да позная тези скъпи за мен места!

— Но усети някакво особено въздействие — напомни му Мъхеста брада.

— Да, да! — въодушевено възкликна Полуобувка. — Много силно въздействие. О, мое детство, златно детство! Как неусетно премина ти! О, детство мое, толкова близо и толкова далечно!

Маншон и Мъхеста брада стояха безмълвни. Не бяха чували Полуобувка да говори тъй развълнувано.

В това време плъховете до един изчезнаха в нивата с буйна ръж и над полето се възцари предишната тишина.

— И тъй значи, с какво ще се заемем сега? — попита Полуобувка.

— Ти навярно ще искаш да поразгледаш местата, по които е преминало детството ти.

— Ами плъховете? — изпадна в паника Маншон. — Чувствам как тези невиждани пълчища нарушиха душевното ми равновесие.

Мъхеста брада изпитателно се втренчи в него.

— Струва ми се, че те разбирам — рече той. — Плъховете наистина не са най-доброто украшение на природата. За щастие в нея съществуват чудесни средства за възвръщане на душевното равновесие. Твърде добро въздействие според мен оказва лечебният чай. Взема се една част кимион, две части листа от трилистник, три части корен от валериана и чаят е готов.

— Всичко това в твоята брада ли расте? — нерешително попита Маншон.

— Не, разбира се — засмя се Мъхеста брада. — Но защо тогава е тази гора наоколо?

— Правилно! — провикна се Полуобувка. — Хайде, към гората! О, небеса, колко отдавна не съм бил в гората на своето детство!

Влязоха в автомобила.

— Ами плъховете? — пак се сети за страшното Маншон.

— Не се бой от тях — успокои приятеля си Полуобувка. — След такъв грабеж те дълго време няма да си покажат носа изпод развалините. Тъй беше през детството ми, сигурен съм, че и сега ще бъде пак така.

Маншон запали мотора.