Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954-527-057-8

История

  1. — Добавяне

Нови сътресения

Някъде към средата на деня гнездото на свраката беше основно претърсено от смелчаците, клонче по клонче, до самото дъно. Но медала го нямаше.

Времето беше ясно и тихо, слънцето прежуряше, а настроението им беше под нулата.

— Свраката е изгубила медала — предположи Маншон.

— Възможно е — сви рамене Мъхеста брада. — От една сврака всичко може да се очаква.

Полуобувка не издържа и се развика:

— Искам да ям и да спя!

Още не изрекъл тия думи и приятелите му също внезапно усетиха, че са изгладнели и грохнали от умора.

— Да слизаме — предложи Маншон. — В хладилника все ще се намери едно-друго за хапване.

— Този път искам да си дремна заедно с вас в автомобила — обади се Мъхеста брада. — Има твърде много плъхове, за да спя на открито.

— И тъй — лека закуска и приятен сън — уморено се засмя Полуобувка. — После изчезваме завинаги оттук. Нагледах се на родните си места и още как…

За медала и дума не спомена.

— Ами да слизаме тогава — рече Маншон. — Във всеки случай направихме всичко възможно.

Прехвърли се през гнездото, но случайно погледна надолу и се вцепени.

— Вижте! — заекна той. — Погледнете какво става там!

Полуобувка и Мъхеста брада се промъкнаха към същия край на гнездото, надникнаха и по гърбовете им полазиха тръпки.

— Страхотия! — промълви Мъхеста брада.

— И къде сега според теб ще ядем и ще спим? — гласът на Полуобувка прозвуча някак кресливо.

Картината, която се разкри пред очите им, беше колкото неочаквана, толкова и съкрушителна. Плъховете бяха погребали автомобила под телата си. Разхождаха се по покрива, мотаеха се под колелата. Някои даже се гушеха на калника, точно там, където Мъхеста брада беше оставил наумката. И това именно беше най-страшното — плъховете изобщо не обръщаха внимание на растението. Наумката не им оказваше вече никакво въздействие.

— Ето ти сега Cynoglossum officinale — затюхка се Маншон.

— Оръжието-чудо срещу плъховете кой знае защо засече — остро подметна Полуобувка. — И в резултат на това тримата смелчаци заедно с една отровна змия приятно прекарват времето си тук.

Мъхеста брада разбираше колко е виновен и умърлушено обясни:

— Наумката е повехнала от слънцето. Срещу плъховете помага само ароматът на съвсем прясното растение, но аз хукнах с вас да диря медала на Полуобувка и съвсем забравих това.

— Ами сега? — избухна Полуобувка. — Може би ще останем да си живеем на дървото, а? Заедно с това прекрасно змийче, което шава из джобовете ти и всеки момент може да изпълзи оттам!

Несъмнено Мъхеста брада здравата би се обидил от тези думи, ако в този момент не се случи нещо, което мигом изтри всякакви обиди от главата му. От възбуда Полуобувка въртеше все по-сърдито палците на краката си. И тъй като не се намираше върху гладък под, а в края на неравното свраче гнездо, загуби равновесие и полетя…

— Полуобувка! — изрева Мъхеста брада.

— Почакай! — нададе вик и Маншон.

Но Полуобувка съвсем не можеше да чака. Болезнено се удряше о клоните на дървото и неудържимо летеше надолу. В тези няколко секунди той стремително падаше и не бе възможно да предприеме каквото и да било. Просто пъхна прашката в пазвата си и се опита да се задържи за някой по-дебел клон, но не успя. Накрая разтвори сакото си и полетя, разперил ръце. Заприлича на голямо, тромаво птиче, което още не се е научило да лети. Но най-важното — все пак намали скоростта. Дотолкова, че когато най-после падна, дори не изгуби съзнание.

— Жив ли си? — извика отгоре Мъхеста брада с тревожен глас.

Полуобувка не отвърна на този неуместен въпрос. Вместо това той раздвижи ръцете и краката си, додето се увери, че е здрав и читав.

— Тичай да се скриеш в автомобила — развика се и Маншон.

Полуобувка още не беше помръднал от положението, в което бе паднал — прегърбен, широко разтворил ръце и крака. Дочул съвета на Маншон, той предпазливо изви глава към автомобила.

До вратата имаше няколко крачки, но за съжаление там се тълпяха толкова много плъхове, че в момента Полуобувка дори и не можеше да ги изброи.

— Чудно как плъховете още не са ми смъкнали кожата? — със странно равнодушие си помисли той.

В тоя миг почувства нечий поглед.

Този поглед скова крайниците му, прониза го като картечен откос и цялото му тяло потрепери.

След известно време Полуобувка различи кой от плъховете се вглежда така в него. И изведнъж го позна! Онзи същият! Победителят, който със своя убийствен поглед превърна в труп съперника си.

— Край! — помисли си Полуобувка. — Наистина е свършено с мен.

Всяка друга мисъл угасна в него. Просто не съществуваше. С желание би притворил очи, но злата сила, излъчвана от очите на онзи плъх, не му позволяваше да го стори. Омагьосан, той чакаше мъчителния край и вече усещаше как кръвожадните челюсти се впиват в гърлото му. В този миг дочу леко шумолене из тревата. Нещо хладно и гладко се плъзна покрай него и се стрелна към плъха.

Змия! Змийчето Рудолф! Невероятно! Наистина ли Рудолф се беше хвърлил от клоните на дървото, за да му се притече на помощ?

Удивен, Полуобувка осъзна, че вече е в състояние да мисли и за други неща, освен за неизбежната си гибел.

— Какво прекрасно змийче! — разнежи се той.

Всичко стана много бързо. Злата сила в погледа на плъха изведнъж се разсея. Рудолф се метна към него. Плъхът изпищя.

— Бързо на дървото! — сети се Полуобувка. — Трябва да стигна до дървото.

И той рипна и след няколко секунди вече се катереше нагоре по ствола. Но не се свърши с това. Рудолф наистина клъвна плъха с отровния си зъб, но хищникът все още беше силен. Когато змийчето се скри нейде в стената на замъка, плъхът, забелязал бягството на Полуобувка, се изпълни с дива злоба. Сега искаше да си отмъсти и за ухапването. Яростно се хвърли след Полуобувка и запълзя по дървото.

Полуобувка беше стигнал някъде докъм средата на ствола, когато дочу подире си заплашително пъхтене. Погледна надолу и разбра — още малко и босите му палци щяха да са в кръвожадните челюсти на плъха.

Инстинктивно, без да се замисля, Полуобувка мина от другата страна на ствола. И там забеляза кръгъл отвор.

Хралупа!

Никакво колебание! Веднага в хралупата!

Посрещна го приятна хладина. Полуобувка слепешком протегна ръце, защото след ярката светлина на слънцето очите му не можеха да различат нищо в тъмната хралупа.

Но нямаше никакво време. Плъхът вече показа продълговатата си муцуна през кръглия отвор. В тъмното той не откри веднага Полуобувка, но ноздрите му бързо започнаха да се разширяват и да се свиват.

Полуобувка напипа с ръка някакъв металически предмет, гледай ти, даже с дръжка. Удобна дръжка, ще речеш, за него мерена. Предметът напомняше зидарска мистрия. Но къде ти да го разглежда в този момент! Обхвана с две ръце дръжката на металния предмет, замахна високо във въздуха и с все сила го стовари върху главата на плъха.

И когато плъхът шумно тупна на земята, Мъхеста брада се обърна към Маншон:

— Свършено е с този плъх! Най-сетне Полуобувка е спасен!

— Сигурен ли си! — усъмни се Маншон. — Корава душа имат плъховете, може би този пак ще се нахвърли върху Полуобувка.

— Едва ли — врътна глава Мъхеста брада. — Забрави ли, че го клъвна Рудолф? Отровата ще му види сметката и това е сигурно.

Мъхеста брада излезе прав. Плъхът се вдигна как да е на крака, но вече погледът му, който до скоро гореше демонично, сега бе някак пуст и безразличен. Плъхът се заклатушка край дървото — отровата вече действаше.

Маншон и Мъхеста брада облекчено въздъхнаха. Затаили дъх, те преживяха заедно с Полуобувка шеметните му приключения: бяха се отчаяли, когато той падна, трепереха щом плъхът впери в него смъртоносния си поглед. А когато Рудолф тихичко изпълзя от джоба на Мъхеста брада и се плъзна по ствола на дървото, като бързаше да помогне на Полуобувка, Мъхеста брада изпита почти бащинска гордост за своя питомец.

— Но къде се дяна нашият Полуобувка? — зачуди се Маншон. — Не го виждам.

Последното действие от приключенията на Полуобувка не бе в полезрението на Маншон и Мъхеста брада и те нищо не знаеха за хралупата в ствола на дървото.

— Полуобувка — провикна се Мъхеста брада, — къде изчезна?

Никакъв отговор.

— По-лу-о-був-ка-а! — завикаха и двамата заедно, но както и преди — пълно мълчание. Безмълвно се спогледаха и разтревожени започнаха да се спускат надолу.

Чак тогава дочуха нечие спокойно хъркане. Сега вече Маншон и Мъхеста брада лесно и бързо откриха хралупата.