Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954-527-057-8

История

  1. — Добавяне

Шоколадовият бонбон

Вече трето денонощие смелчаците бяха принудени да останат в хралупата, потънали в нерадостни мисли. Гладът здраво ги притисна. От сиренето „Рокфорд“ беше останало едно съвсем мъничко парченце, отделено за музея. Слава Богу, заръмя дъждец и Полуобувка успя да улови някоя и друга глътка вода в старинната сребърна чаша.

— Под краката ни лежи цяло съкровище — продума Мъхеста брада. — Пием вода от древна сребърна чаша. Но каква е ползата?

— Никаква! — въздъхна Полуобувка.

Маншон добави:

— Ние стоим тук като… — и потърси някакво сравнение. — Като котките на острова.

— Ох, не ми говори — жалостиво се обади Полуобувка. — Милите котенца! Тъй жестоко захвърлени на острова!

— Помните ли как грациозно се носеха напред, когато ни преследваха? В сравнение с тия противни плъхове, котките са извънредно мили същества — каза Маншон.

— Така е — потвърди и Мъхеста брада. — Котките са доста приятни и сега не разбирам защо трябваше да ги изоставим на самотния остров.

— Пошегувахме се най-безсърдечно — обясни Полуобувка. — Но може би ще успеем да ги избавим.

— Длъжни сме! — въодушеви се Маншон. — Успеем ли да се измъкнем от тази обсада, спасението на котките ще бъде първото ни задължение.

— Да се закълнем! — разпали се Полуобувка. — Да обещаем, че щом излезем от този ад, ще отдадем всичките си сили за спасението на котките.

Маншон и Полуобувка се съгласиха напълно.

— Велика идея — възхити се Мъхеста брада. — Така ще успокоим не само съвестта си, но ще извършим и най-важното за котките.

Смелчаците тържествено си стиснаха ръцете, а после се замислиха. Помъчиха се да си представят неописуемите страдания на котките сред откъснатия от света остров. И тогава положиха клетва: да не забравят котките, а занапред да се отнасят грижливо и ласкаво към тях. Няма да се спрат пред нищо и ще ги измъкнат от проклетия остров.

Накрая Полуобувка обяви:

— Да сложим своите подписи, за да остане черно на бяло. Нека издълбаем инициалите си по тая хралупа.

— Не бива — поклати Мъхеста брада. — Как тъй ще забиваме нож в живото дърво.

Но Маншон реши да подкрепи Полуобувка:

— В бора и без това е зейнала тази хралупа. Някоя и друга буква няма кой знае колко да навреди на вековното дърво. И още нещо. Ако не излезем живи от хралупата, това ще бъдат надгробните ни знаци. Все някой ден, когато сред златните монети открият костите ни, по инициалите ще установят кои сме били.

Тези думи ни най-малко не разсеяха мрачното им настроение.

— Е, тъй да бъде — отстъпи Мъхеста брада. — Нека издълбаем инициалите си един до друг, тъй както вървяхме редом в своя жизнен път.

Полуобувка извади малкото си джобно ножче и започна да дълбае. След трийсетина минути се откроиха две големи букви: „П. О.“

На Мъхеста брада му трябваше повечко време. Не умееше да борави с ножчето така сръчно като Полуобувка, а и буквата „М“ се дълбае по-трудно. Но той се постара и двете букви се получиха еднакви по големина: „М. Б.“

Последен взе ножчето Маншон, но скоро и неговите инициали — „Д. М.“, заеха мястото си до тези на Полуобувка и Мъхеста брада.

— Д. М.?! — изненада се Полуобувка. — Какво значи това? Дълъг маншон ли?

Маншон се усмихна тъжно.

— Не. „Драги Маншон“ — поясни той. — Когато на времето си пишех писма, всяко от тях започваше точно тъй.

Издълбаването на инициалите отне последните им сили. Бяха изтощени до крайност, гладът и жаждата вече ги надвиваха. Маншон едва повдигаше глава, Мъхеста брада лежеше почти неподвижен, а Полуобувка дори не шаваше с пръстите на краката си.

Лежаха уж да си починат, но от тежки мисли не можеха дори да заспят. В душите им се промъкваше опасно безразличие — да става каквото ще! Лежаха унесени и само от време на време в мислите им пробягваха картини от детството им. Сякаш нейде отдалеч до тях стигаше леко дихание и толкова. Времето изчезна за тях. Не знаеха дали са лежали така час или два, ден или даже седмица. Внезапно и тримата вдигнаха глави.

Плясък на криле и стържене на нокти, после нещо изшумоля върху пода на хралупата.

Свраката беше домъкнала още нещо за съкровището си!

Не е допускала, че смелчаците са тук. Забеляза ги едва когато изпусна плячката си. С отчаян крясък изхвръкна навън и се отдалечи. Мъхеста брада с мъка се надигна и се надвеси да види по-отблизо какво е донесла крадлата.

— Шоколадов бонбон!

Тази дума като магическа пръчка изправи Маншон и Полуобувка на крака.

— Шоколадов бонбон! — повтори Полуобувка, но повече нищо не можа да каже, защото взе да преглъща.

— Ще го разделим веднага на три — кратко отсече Маншон.

С треперещи от радост ръце Мъхеста брада разви станиоловата обвивка на бонбона и с джобното ножче на Полуобувка го разряза на три равни части. После всеки захапа своето парченце.

— Шоколадовият бонбон веднага повдига настроението — премлясна Маншон.

— Да, да — съгласи се Мъхеста брада. — И дава сила!

Наистина, когато сладката им закуска свърши, и тримата се почувстваха като новородени.

— Да е жива и здрава свраката — засмя се Полуобувка, като се облизваше. — Погрижи се за нас като за свои малки пиленца.

Но свраката нехаеше за учтивите похвали на Полуобувка. Тя се въртеше и вдигаше врява отвън, докато най-после сърдито се запиля някъде.

— Е, какво ще правим сега? — запита Мъхеста брада.

— Ако животът не те научи, неволята ще чакаш — пак обърка пословиците Маншон.

Но всички отново изпитваха готовност за труд, нямаха търпение да се заловят за нещо ново.

— Ще хвърля един поглед навън — надигна се Полуобувка. — Във всеки случай нещо трябва да се предприеме, иначе животът не е интересен.

manshon_poluobuvka_i_myhesta_brada_svraka.png

Той се промъкна до отвора, подаде глава и мигом завъртя палците на краката си.

— Елате да видите! — развика се Полуобувка. — Кажете моля какво може да означава това?

Маншон и Мъхеста брада не чакаха да им повторят. Само след миг се намериха при Полуобувка и заподсмърчаха от изненада.

Зрелището, което се откри пред очите им, беше толкова неочаквано, поразяващо и загадъчно. Плъховете, които преди малко се мотаеха из развалините, сновяха нагоре-надолу, или си убиваха времето по някакъв друг начин, сега се бяха строили в плътни редици, в няколко роти като огромна и страшна военна сила.

— Изглежда техният командир ги е строил така — обади се Полуобувка.

Действително пред строените колони се разхождаше грамаден плъх, едър като прасенце. Всички останали плъхове се отнасяха към него с голяма почит. Именно той даваше заповеди на войската.

— Да не се готвят да ни нападнат — загрижи се Маншон. — Сигурно са към десетина хиляди.

Мъхеста брада запази самообладание.

— Едва ли! Няма да правят парад заради нас — обясни той. — Може и съвсем да са ни забравили. По-скоро се готвят за дълъг поход.

Мъхеста брада имаше право.

Вечерният здрач тъкмо се беше спуснал над развалините, когато голяма група плъхове се отделиха и се отправиха на път. Разузнавачите — около двеста плъхове, които трябваше да проучат всяка стъпка напред, за да се избегнат рисковете. Скоро след тях пое генералният щаб и обратно притичваха дребни, но много пъргави плъхове. Това бяха куриерите.

След генералния щаб потегли и цялата армия. Една след друга войсковите части напускаха развалините.

— Зловеща картина! — прошепна Полуобувка.

— Зловеща и величествена! — потвърди Маншон.

— Но помислете, скъпи приятели — подхвана Мъхеста брада, — това означава освобождение за нас!

И този път думите на Мъхеста брада се сбъднаха. След два часа сред развалините не остана нито един плъх.

Смелчаците се спогледаха. Бяха спасени — тъй неочаквано, без каквито и да е усилия.

— Спаси ни шоколадовият бонбон! — важно заяви Полуобувка. — Иначе нямаше да имам сила да погледна от хралупата навън. И ние просто щяхме да проспим заминаването на плъховете и да си останем тук за вечни времена.

Маншон и Мъхеста брада трябваше да признаят, че Полуобувка е напълно прав — животът им наистина бе висял на косъм.

manshon_poluobuvka_i_myhesta_brada_hralupa.png