Ана Годбърсън
Блясък (7)

Пета глава

„Приеме ли една дама под крилото си по-семпло момиче, рискува един ден да бъде надмината, затова рядко трябва да поема подобна отговорност и да бъде особено внимателна.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

— Невзрачни са — заяви Пенелопи Скунмейкър няколко часа след като пристигна на партито, защото все още никой не я беше поканил да танцува. Открай време се твърдеше, че имала драматични черти, но сега бе ококорена, неспособна да повярва. Чувстваше се неловко, мразеше всички, понеже самотно стоеше настрани, а не бе от момичетата, които биха понесли никой да не ги забележи. Трите месеца, през които се беше възстановявала, вече отминаха и копнееше за малко забавление, но се оказа, че не беше лесно както преди. — Кажи, Бък, не са ли невзрачни? — повтори настойчиво тя.

— Аз поне не съм — отвърна притеснено през смях приятелят й Айзак Филипс Бък.

Тонът му издаваше, че се шегува, макар думите му да бяха самата истина, понеже стърчеше с цяла глава над Пенелопи и бе поне няколко пъти по-дебел от нея. Айзак обичаше да намеква, че е от прочутия клан Бък, но произходът му беше доста съмнителен, а славата му се градеше на факта, че е незаменим, когато някой решеше да организира парти. Същата тази слава бе добре раздухана от бившата госпожица Хейс. Истина беше, че той съвсем не бе дребен мъж, макар това да бе само една от причините, поради които в момента бившата му покровителка го намираше за нетърпим.

— И са изпростели, след като наистина вярват, че Каролина Брод е толкова изискана, колкото си въобразяват — сопна се Пенелопи.

Модата беше безжалостна, младата госпожа Скунмейкър отлично знаеше, че се движи с нечувана скорост, а тя, макар да не се беше наспала, пак изглеждаше по-добре от останалите. Припомни си времето, когато Каролина беше поредната недоволна слугиня, уволнена от семейство Холанд, но това беше преди да се сприятели с вечния ерген Кари Луис Лонгхорн и незнайно как да го принуди да й остави огромното си богатство. Първоначално се представяше за наследница, а сега наистина се беше превърнала в такава и доказателствата бяха в гипсовите тавани над тях, красивата фасада на новата й къща. Не беше за вярване колко официално се държа с Пенелопи, която беше направила толкова много за нея, и как побърза да се извини, за да хукне след Лиланд Бушар.

За Пенелопи бе истинска агония да остане затворена в една стая, без да й се обръща достатъчно внимание, почти равносилно на физически удар. Беше облечена във впечатляващо алено, което я обгръщаше като втора кожа, дантелата скриваше ръцете й, кадифето подчертаваше кръста й и разкриваше колко фина е станала, откакто не беше излизала. Тъмната й коса беше вдигната над лицето като среднощен облак, а сините й очи, очертани с черен молив, бяха като две звезди.

— До днес не предполагах, че Ню Йорк може да прояви подобна грубост — изрече тя с горчивина.

Подобни клюки не се изнасяха в светските колонки, но причината, поради която Пенелопи беше затворена толкова дълго в стаята си, бе, че изгуби първото им дете с Хенри Скунмейкър. А най-трагичното беше, че това се случи, след като смелият й съпруг замина на война. Не че воюваше, защото бащата на Хенри, Уилям, уреди синчето да бъде изпратено в Куба, където опасността беше почти преминала. Всъщност, тя не изгуби никакво бебе, защото не беше бременна. Измисли си лъжата, за да задържи Хенри до себе си и да накаже противното момиче, в което той продължаваше да си въобразява, че е влюбен. Нямаше начин да е бременна, защото на практика с Хенри никога не се държаха като истински съпрузи, освен онзи единствен път във Флорида, когато той се напи до козирката. За момент мускулите по лицето на Пенелопи се отпуснаха и кръвта й се затопли при мисълта за лятото, когато с Хенри се радваха на интимност във всяко ъгълче на семейните домове, до което успееха да се доберат… Насили се да престане да мисли за това. Намираше се в стая с хора, неспособни да проявят съчувствие, затова пък напълно в състояние да се радват и забавляват с падението й, а тя не можеше да си позволи да размишлява чак толкова много.

— Виж! — посочи весело Бък.

След като изчака известно време на инат, тя обърна поглед в посоката, в която сочеше приятелят й. Сред тълпата поруменели хора, които пищяха възторжено заради някаква глупост и се подмятаха неумело по дансинга — или нещо, което изглежда беше започнало да минава за финес и грация в отсъствието на госпожа Скунмейкър — беше застанал висок, едър господин, в лъскави черни одежди, с наситено сини очи, почти като нейните. Имаше нещо забележително у него, но и екзотично в кестенявата коса и трепкащата усмивка.

— Какво точно? — попита го с добре отработен глас, който подчертаваше, че не е никак впечатлена.

— Принцът на Бавария. — Бък се наведе към старата си приятелка и продължи заговорнически: — От известно време обикаля Новия свят. Разправят, че в най-скоро време щял да се ожени за дребната плюнка до него — французойка, едва ли е на повече от шестнайсет — но майка й, графинята, се притеснявала от забежките му и затова го следвала неотлъчно.

Пенелопи се повдигна на пръсти в сатенените пантофки, бродирани с перли, и проточи врат, за да види въпросното същество. Сред пищните тоалети и потни лица забеляза не една, ами две французойки, нито една от двете достатъчно висока. По-възрастната си вееше с безразличие, а младата, с колие от перли и диаманти, наблюдаваше придружителя си с неприкрито обожание. Имаше нещо в безупречната й кожа и големи тъмни очи, което напомни на Пенелопи за Даяна Холанд, и усети как я сграбчва ярост.

— Бил е във Флорида, докато бяхме и ние, но така и не го видях.

— Веднага личи колко красива е била навремето графинята.

— Да — съгласи се Пенелопи, но едва след като добре огледа хлътналите бузи на госпожата и тежкия й грим.

Принцът се усмихваше на някакъв блюдолизец с откритото презрение, което Пенелопи добре познаваше от собствения си репертоар. Изпита известно съчувствие към него, понеже отдалече му личеше, че е нещо повече от заобикалящите го плебеи, както беше и при нея. В този момент той вдигна поглед и светлината заблестя в очите му. Младата госпожа Скунмейкър беше станала по-жилава през изминалите месеци, но омекна, щом съзря мъж, очевидно от нейния калибър.

— А… госпожо Скунмейкър.

Пенелопи се обърна разсеяно по посока на гласа и съгледа Аделейд Нюболд, с моминско име Уетмор. Новоизлюпената госпожа й отправи тънка усмивка, докато минаваше, и продължи напред в облак от тъмнолилаво.

— Това пък какво беше?

Пенелопи успя да изрече думите тихо, но така и не прикри обзелата я ярост. Какъв срам, да я подмине момиче, омъжило се, след като е попрехвърлило необходимата възраст, при това за някой си с по-ограничени средства от съпруга на Пенелопи! Та това беше невероятно!

— Истинско извращение е да си въобразяват, че госпожица Брод е толкова префинена, а мен да поглеждат изпод вежди. Каква е тази работа?

Бък мълча, докато тя не се обърна към него.

— Кажи!

— Може би… — Бък стисна устни. Пухкавите му бузи заплашваха да скрият очите. — Може би мислят — допускат, разбира се, голяма грешка — че си позволяваш да излизаш твърде скоро след… болестта, а и съпругът ти го няма, за да те придружава.

Едва ли някой бе подбирал по-внимателно думите си, въпреки това на Пенелопи й прозвучаха недодялано, глупаво, некомпетентно.

— Жадна съм — сопна се тя. — Донеси ми нещо за пиене.

Не остана да гледа след Бък. Тръгна през просторния хол на втория етаж на новия дом на Каролина Брод с гордо вирната глава. Светлината на полилея блестеше по алената коприна, а дантелата на фустата се стелеше около краката й. На елегантните хора около нея най-сетне им дойде умът в главите, защото се отдръпнаха от пътя й. Тя тръгна към средата на стаята, където беше застанало дребното девойче с личице като на онази Холанд, и бързо отмести поглед от нея.

— Ще повярвате ли, че никой не ме е поканил на танц тази вечер? — заговори тя на принца на Бавария и позволи учудването от нелепото твърдение да проличи в гласа й, както и изразеното американското произношение.

Принцът — оказа се необичайно висок, разбра тя, когато застана пред него, с кожа, която притежаваше блясък, характерен за всички скъпи неща — я огледа развеселен.

— Не — отвърна й след малко.

Пенелопи изви едната си вежда и вирна едва забележимо брадичка, за да разкрие съвършената симетрия на врата си. Графинята и дъщеря й наблюдаваха американското момиче с неприлично червената рокля, което се държеше по европейски надменно, но в момента израженията им нямаха абсолютно никакво значение. Докато чакаше, самоувереността й, както и въодушевлението, че е в средата на стаята, че е направила нещо не съвсем редно, започнаха да се топят. Тогава принцът посегна към ръката й и докосна с пръсти кожата до натруфения годежен пръстен, който се наложи сама да си купи.

— Позволете ми да се насладя на удоволствието да съм пръв — отвърна той на английски със съвсем лек чуждестранен акцент.

Нито тя, нито принцът погледнаха към французойките, когато той вдигна ръка, за да задържи нейната, докато я водеше в съседната стая. Неколцина от гостите на госпожица Брод продължаваха да танцуват, но им направиха място, обзети от почтителен интерес.

Двойките се умълчаха. Ето че всички вече гледаха към нея, усети Пенелопи и се подсмихна, когато си помисли колко е лесно, независимо от всичко, да привлече вниманието им.

Очите на принца се стрелнаха към нея още веднъж, преди да я прегърне и да я поведе с валсова стъпка.

— Колко жалко, че сте омъжена — рече той с глас, който намекваше за по-голяма фамилиарност, отколкото предполагаха няколкото минути на запознанството им. Танцуваше съвсем близо до нея, по-близо дори от американско момче — но тя не се свенеше да задържи погледа му.

— Съпругът ми е на войната — отвърна тя с широка усмивка. — В подобни случаи не се знае кой се връща и кой остава завинаги на бойното поле, а погледът на една дама винаги трябва да е насочен към бъдещето.

За момент й се стори, че е прекалила, че принцът ще приеме дръзкото й изказване за Хенри и войниците за неприлично и ще я остави сама на дансинга. Той обаче отметна глава назад и се разсмя сърдечно, а гласът му се понесе към гипсовия таван. Приближи се още по-плътно до нея и продължи да танцува по такъв начин, че хората, които допреди малко я пренебрегваха, вече я зяпаха с отворени уста. Принцът на Бавария продължаваше да се смее, вече малко самодоволно и това разкри на Пенелопи, че има доста необикновено чувство за хумор и двамата ще си прекарат великолепно.

Полите на жените около тях се докосваха, завихряха се и образуваха плътна стена от пастелни цветове, а собственичките им не спираха, както обикновено, да шушукат, скрити зад ветрилата си. Накитите по китките, врата, кръста и косата на Пенелопи блестяха. Страховитата госпожа Скунмейкър може и да отсъстваше от социалната сцена месеци наред, но й отне няколко часа и немного търпение, за да привлече отново погледите на присъстващите.