Ана Годбърсън
Блясък (19)

Седемнайсета глава

„Да се махаме оттук“

Бележката се появи пред погледа на Каролина много тайнствено и първоначално не разбра значението й, но след като се усети, широкото й лице поруменя. Ръката в ръкавица се стрелна към листчето, скъсано от долната част на менюто, преди разведената Луси Кар да го види. Госпожа Кар беше една от първите приятелки на светската дама и макар по-възрастната жена да не беше от така наречените добри, почтени хора, Лонгхорн я намираше забавна. Няколко вечери Каролина и Луси се бяха заливали от смях за какво ли не, докато Лонгхорн клюмаше над коняка си, и макар сега, след като беше наистина много богата, Каролина да нямаше почти никаква полза от два пъти омъжваната блондинка, не й се искаше да й обърне гръб.

— Струва ми се, прочетох някъде, че отново си сгодена — подхвърли Каролина с надеждата руменината й да изчезне.

По лъскавия паркет на „Уолдорф-Астория“ се въртяха поли от тънък муселин и сатен, а мъжете бяха глътнали кореми под жилетките на кашмирени шарки и се бяха скупчили край лъскавите мраморни колони. Тя беше облечена в много пластове прасковенорозов шифон, съчетан с бяла дантела, краищата, поръбени със сребърни пайети, а косата й беше вдигната над челото и оттам се спускаше на масури, стегнати от панделка. Под набраната на раменете тъкан — типично в гръцки стил, обсипаните й с лунички ръце бяха голи.

— О, да! — Навремето госпожа Кар бе имала прелестни очи, които не спираха да мигат нито за миг, но същото това мигане беше причината за появата на множество бръчки, които се бяха насочили като пресъхнали реки към слепоочията й. — За господин Харисън Ълрик! — Протегна доволна ръка, за да покаже пръстена си.

— Изключителен. — Едно време Каролина щеше да е напълно искрена.

Госпожа Кар стисна устни в напразен опит да не се разсмее и веждите й — изрисувани с твърде тъмен молив — се извиха. После бавно обърна поглед към Лиланд, чиято бележка Каролина продължаваше да стиска в ръка, сякаш искаше да попита: „Ами ти?“.

В отговор Каролина й отправи студена усмивка. Госпожа Кар я остави, което й даде възможност да пусне бележката под масата, където се надяваше никой да не я забележи.

— Ела с мен — прошепна настоятелно Лиланд до ухото й.

Каролина пое подадената му ръка и се огледа нервно. Докато беше протеже на Лонгхорн, а и след това, като негова наследница, беше идвала няколко пъти в известния хотел, въпреки това мястото бе истинска магия. Мисълта да си тръгне по-рано от балната зала я накара да потръпне възмутено. Освен това беше дошла по покана на Пенелопи Скунмейкър и макар двете да не бяха близки както преди, Каролина й дължеше много за издигането си в обществото. Какво ли щяха да кажат хората, ако си тръгнеше неочаквано от партито, организирано от семейството на съпруга на Пенелопи?

— Но още е рано — опита се да негодува тя.

Хенри Скунмейкър тъкмо отиваше на дансинга, което означаваше, че предстоят забележителни моменти.

— Ела с мен — настоя Лиланд толкова твърдо и самоуверено, без да се съобразява с ранния час, че тя се предаде. Беше готова да се съгласи с всяко негово предложение.

След малко двамата излязоха от залата, където партия „Семеен прогрес“ славеше следващият си кандидат за кмет, и поеха по великолепните коридори на хотела. Минаха покрай огледала и ниши, облицовани в кехлибарен мрамор, покрай канапета, тапицирани в златисто кадифе, където бяха насядали обикновени хора и наблюдаваха парада от елегантно облечени дами и господа, които отиваха от едно парти на друго. Вестниците наричаха коридора „Алеята на пауните“ — невероятно представление, което Лина Брод трябваше да гледа отстрани, вместо това сега, като Каролина Брод, участваше в него.

Каролина можеше да признае — само пред себе си — онова, което искаше да отрече много отдавна, че ако имаше кураж, щеше да дойде също като останалите момичета, които по цял ден превиваха гърбове от работа, за да погледа изисканите люде. Вместо това се правеше на прекалено специална, разговаряше надълго и нашироко с Уил Келър, кочияша, за смехотворната суета на богатите и известните. Струваше й се, че онези вечери и чувства бяха отминали отдавна и това отчасти се дължеше на възможността да наблюдава отстрани жадните погледи на момичетата — поруменели, груби, с прекалено широки уста и хлътнали брадички — дошли да погледат парада. Усмихна им се, докато минаваше, все едно ги благославяше. Само че усмивката й се стопи, щом видя познато лице.

— Клер? — възкликна, преди да помисли.

Момичето вдигна поглед към нея, шокирана, изпълнена с обожание. Беше приседнала между други две момичета, очевидно прислужници, облечена в черна рокля, малко по-прилична от онази, която носеше у семейство Холанд. Красивата й рижава коса беше прибрана на кок.

— Какво правиш тук? — В първия момент Каролина така се зарадва, че Клер може да я види — висока, великолепно облечена, кожата й блеснала от вълнение. Тогава чак разбра, че Лиланд, на няколко крачки пред нея, беше спрял и се беше обърнал, учуден, а усмивката му се беше стопила.

Големите очи на Клер се преместиха от господина във фрак към по-малката й сестра.

— Госпожице Брод — отвърна бързо тя с официален тон, изпълнен с уважение. — Колко мило, че ме поздравявате. Изглеждате безупречно — добави със срамежлива усмивка.

— Благодаря. — Каролина усещаше осезаемо присъствието на Лиланд, затова изтегли рамене назад, както обикновено.

— Добре си, надявам се.

— Сега работя за госпожа Кар. — Клер погледна Лиланд, след това премести поглед към Каролина. Изражението й беше почти жално. Забавлявай се, сякаш казваше тя с кравешките си очи. Не ми обръщай внимание. — Помагах й в дамския салон и тя ме помоли да я изчакам тук, тъкмо да видя роклите, вместо да се прибера, както обикновено.

— Колко мило от страна на госпожа Кар. — Каролина знаеше, че ако се задържи по-дълго, трябва да измисли някакво обяснение, но така й се искаше сестра й да види великолепието й и да попита къде живее. — Значи ще се видим скоро.

— Надявам се, госпожице.

Огромната прическа на Каролина се килна напред, когато кимна, но по-голямата й сестра вече беше отвърнала очи, а Лиланд протягаше нетърпеливо ръка, за да я потегли към изхода.

— Коя беше тази?

— А, просто едно момиче — отвърна разсеяно Каролина и чу как думите отекнаха жално.

— Много неестествено да спреш, за да разговаряш с нея така фамилиарно. — Каролина усети как й става студено, но Лиланд продължи с неприкрито обожание. — Проявата ти беше много мила. Никога досега не бях виждал дама като теб да се държи толкова мило с бедно момиче.

— Ами… знам някои от проблемите й. — Гласът й стана по-уверен, след като се сети какво обяснение да даде. — Веднъж Лонгхорн помогна на нещастното момиче. Видя я на улицата и й намери работа. Винаги постъпваше по този начин. Отначало ме молеше да проверявам дали тя е добре, как се справя, защото само едно момиче може да накара друго да се отпусне. Не беше нищо особено.

Приближаваха оживения вход на хотела и на Каролина й се стори, че се движат с толкова лека стъпка, все едно летят.

— Колко изключително благородно от твоя страна.

Мускулите по гърба на Каролина се отпуснаха. Усети, че той я харесва все повече и повече. Изчерви се.

— Ами — прошепна скромно, — всички правим каквото можем.

Двамата излязоха от хотела и забързаха. Лиланд я загърна с черния си плащ, за да я скрие от хорските погледи, докато се промъкваха през многолюдната тълпа.

— Да, постъпваш така, защото си прекрасна и добра! А пък онези, другите! Те са невероятни досадници! — възкликна Лиланд, докато се качваше след нея в чакащия файтон и даде знак на кочияша да потегли.

Гънките на кремавата рокля очертаха дългите й силни бедра и се разстлаха по пода и панталона му. Тя остана учудена, че той говори така за известните представители на семейство Скунмейкър и приятелите им, но в следващия момент осъзна, че това е самата истина, прав е, всички тези хора с известни имена и специални дрехи, с купища бижута, бяха прекарали една вечер напълно отегчени в може би най-красивата бална зала в града.

— Господи, съжалявам! — разсмя се тя. Каретата минаваше по Пето Авеню и през отворените прозорци видяха как оранжевата светлина се разлива по тротоарите и красивите къщи, притихнали, изтощени от събитията през сезона. — Как можах да те накарам да дойдеш на това скучно място!

— Не знам — разсмя се Лиланд. — Сигурно съм направил нещо ужасно лошо или пък си ми сърдита, че не ти писах нито веднъж от Франция…

— Не! Не го направих от злоба или за отмъщение. Боже, след като те отегчих почти до смърт, може би няма да ме обичаш повече… — Думата обичаш отекна като звън в ушите й и кожата по лицето и шията й започна да придобива оттенък на червеното, за който дори не бе подозирала, че съществува. Ето, това беше тя, вечно дрънкаше и се излагаше. — Исках да кажа, че ще престанеш да ме харесваш…

— Любов ли? — Искрените сини очи на Лиланд се насочиха към нея и той изправи едрото си тяло на седалката.

— Аз не… — заекна Каролина.

— Ти обичаш ли ме?

Тя усети как се усмихва при мисълта — беше неволна, смутена усмивка, която се надяваше да не проличи в тъмнината. Двамата бяха седнали един до друг в каретата, ала лицата им бяха забулени в сенки, но дишането им бе станало по-шумно.

— Да — чу тя гласа си, избликнал благодарение на някаква вътрешна сила, която дори не подозираше, че притежава.

— Знаеш ли — започна Лиланд и пое ръката й, — че си повтарях тези думи. „Обичам я“, после пак и така по цял ден, но не вярвах, че е възможно да отвръщаш на любовта ми.

— Невъзможно ли? Как е възможно да си мислиш… — Каролина замълча и се изсмя, неспособна да повярва.

— Не ме бива много във флиртовете и никога не съм обръщал на дамите вниманието, което те искат. Не съм срещал момиче като теб. Ти си прелестна като останалите, но в теб има нещо необикновено. По-жизнена си от тях, по-истинска. Не си нито толкова неискрено усмихната, нито толкова разглезена. Просто не знам какво. — Той поклати глава, сякаш ядосан, че не успява да се изрази. Сведе поглед към ръцете им, стиснати в нейния скут. — О, Каролина, да знаеш колко те обичам.

Те се поклащаха в каретата. Усещаха мириса на листа, но и двамата бяха изгубили интерес към онова, което тънеше в мрак зад прозорците на каретата. Тя стисна очи над все още румените си бузи и се наслади на думите му, вкуси ги.

— Наистина ли? — прошепна му.

— Не ми ли вярваш?

— Просто е невероятно.

— Обичам те. — Лиланд вдигна ръката й и започна да целува пръстите й един по един. — Казах го цели три пъти, а ти нито веднъж! Кажи го и ти.

— Да. — Тя остана със затворени очи, понеже сърцето й преливаше от радост. Добре че беше седнала, защото чувствата й бяха зашеметяващи и нямаше да успее да се задържи на крака. — Обичам те.

Лиланд наведе глава към нея и отпусна ръка на извивката на талията й. Косата му погъделичка носа й, когато устните му докоснаха врата й. При нежните докосвания тя се разтрепери, извърна очи нагоре, а плътни й устни се разтвориха и усети, че трябва да ги прехапе, за да не извика.

— О, Каролина — въздъхна той, когато измести брадичката й със свития си показалец и покри устата й със своята.

Каретата продължи по Пето и навлязоха в парка, притискаха се все по-близо един до друг и периодично спираха, за да повторят прекрасните думи. Горещината пък ги притискаше под обсипаното със звезди небе и уханните листа. Не бе имала представа, че целувките събуждат подобни усещания, че могат да продължават толкова дълго. Докато пътуваха с каретата, знанията й за целувките станаха многократно по-богати и сега й се стори, че наистина разбира защо е толкова скандално и защо всички обичат да се целуват. Нямаше да има нищо против, ако никога не спрат, макар най-сетне да се отделиха един от друг, докато кочияшът на Лиланд насочваше каретата по мостчета и през сенчестите пътеки на Сентръл парк.

Денят беше започнал много отдавна, поне така й се струваше. Беше станала рано, за да си избере рокля, да я пробва и да се нагласи за бала, включително и прическата, от която вече нямаше и следа, защото косата й се беше разстлала по раменете. В „Уолдорф“ танцува няколко пъти и разговаря все с хора, с които бе преценила, че си заслужава да поддържа социална връзка. Остана силно изненадана, когато видя Клер, притесни се много, но също така я бодна съжаление, че сестра й беше напуснала къщата, където бяха живели още от деца, и не бе имала с кого да сподели. Ненадейно Каролина се почувства уморена — досега не бе изпитвала подобна умора, не й бе позволено още от дете, затова не се поколеба и склони глава на гърдите на Лиланд. След секунди се унесе, потопи се в полусън и забеляза как той покрива с лекия й шал голите рамене.